Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (35)

IV

— Вие може би знаете (впрочем лично аз съм ви разказвал) — започна Свидригайлов, — че съм лежал тук, в затвора, за дългове, за огромна сума и без надеждата да намеря каквито и да било средства, за да платя. Няма защо да се впускам в подробности за това как ме откупи тогава Марфа Петровна; знаете ли до каква степен на заслепение може да се влюби понякога жената? Тя беше честна жена, далеч не глупава (макар и съвсем необразована). Та представете си, че именно тази извънредно ревнива и честна жена се реши да се унизи, след многократни ужасни изстъпления и упреци, да сключи с мене нещо като договор, който спазваше през цялото време на нашия брак. Работата е там, че тя беше значително по-възрастна от мене и освен това винаги държеше в устата си зрънце карамфил. Аз имах достатъчно свинщина в душата си и своего рода честност да й заявя направо, че не мога да й бъда абсолютно верен. Това признание я докара до изстъпление, но, изглежда, моята груба откровеност й хареса в известен смисъл: „Значи, така да се каже, той самият не иска да ме лъже, щом предварително ми заявява това“ — а за ревнивата жена това е най-важното. След продължителен плач ние сключихме примерно такъв устен договор: първо, аз никога няма да изоставя Марфа Петровна и ще бъда до края неин съпруг; второ — без нейно разрешение няма да заминавам за никъде; трето — постоянна любовница никога няма да имам; четвърто — като награда за това Марфа Петровна ми позволява да поглеждам от време на време към слугините, но само с мълчаливото й съгласие; пето — опазил ме Господ, да обикна жена от нашето съсловие; шесто — в случай че, опазил Господ, ме обземе някаква страст, голяма и сериозна, аз съм длъжен да я разкрия пред Марфа Петровна. По последната точка Марфа Петровна беше впрочем през цялото време твърде спокойна; тя беше умна жена и следователно можеше да гледа на мене само като на развратник и женкар, който не е в състояние да обикне сериозно. Но умната жена и ревнивата жена са две различни неща и там е бедата. Впрочем, за да съдим безпристрастно за някои хора, трябва предварително да се откажем от известни предубедени възгледи и от обичайното свикване с непрекъснато обкръжаващите ни хора и предмети. На вашето благосклонно отношение имам основание да се надявам повече, отколкото от страна на когото и да било другиго. Вие може би вече сте чували за Марфа Петровна много смешни и нелепи неща. Тя наистина имаше някои твърде смешни навици; но ще ви кажа откровено, че искрено съжалявам за безбройните горчивини, които съм й причинил. Това, струва ми се, е достатъчно за едно твърде прилично oraison funebre^[1] за най-нежната жена от най-нежния съпруг.

Когато се случваше да се скараме, аз най-често мълчах и не се ядосвах и това джентълменство почти винаги достигаше целта си; то й въздействаше и дори й харесваше; имаше случаи, когато тя дори се гордееше с мене. Но вашата сестричка тя все пак не можа да понесе. И как се случи тя да рискува да приеме за гувернантка в къщата си такава чудна красавица! Обяснявам си го с това, че Марфа Петровна беше пламенна и впечатлителна жена и чисто и просто тя самата се е влюбила — буквално се е влюбила — във вашата сестричка. Пък и чудно ли е да се влюбиш в Авдотя Романовна! Аз много добре разбрах от пръв поглед, че тя, моята, е загубена работа и — какво мислите? — бях решил дори да не вдигам към нея очи. Но Авдотя Романовна сама направи първата крачка — вярвате ли? Вярвате ли също, че Марфа Петровна стигаше дотам, че дори отначало тя самата ми се сърдеше, че винаги мълча, когато стане дума за вашата сестра, за това, че съм толкова равнодушен към нейните непрекъснати и възторжени отзиви за Авдотя Романовна? И аз не разбирам какво искаше! Марфа Петровна естествено е разказвала на Авдотя Романовна всичките ми тайни. Тя имаше нещастния навик абсолютно на всички да разказва всичките ни семейни тайни и на всички непрекъснато да се оплаква от мене; можеше ли тя да изпусне този нов и прекрасен приятел? Предполагам, че те са говорили непрекъснато само за мене и че, без съмнение, Авдотя Романовна е научила всички тези мрачни, тайнствени измислици, които ми се приписват… Хващам се на бас, че вие също сте чували вече нещо от този род?

— Чух. Лужин ви обвиняваше дори, че сте станали причина за смъртта на едно дете. Вярно ли е?

— Бъдете така добър, оставете всички тези пошлости — с отвращение и с погнуса отклони въпроса Свидригайлов, — ако вие поискате на всяка цена да научите за цялата тази безсмислица, аз някои ден ще ви разкажа специално, а сега…

— Говореше се също за някакъв ваш лакей на село и че вие пак сте били причина за нещо.

— Бъдете така добър, престанете! — прекъсна го пак с явно нетърпение Свидригайлов.

— Не е ли същият онзи лакей, който след смъртта си идвал да ви натъпче лулата… сам ми разказвахте? — дразнеше се все повече и повече Расколников.

Свидригайлов внимателно го погледна и на Расколников му се стори, че в този поглед проблесна за миг, като мълния, злобна насмешка, но Свидригайлов се сдържа и твърде вежливо отговори:

— Той, същият. Виждам, че и вас всичко това извънредно много ви интересува, и ще смятам за свой дълг при пръв удобен случай да задоволя вашето любопитство по всички пунктове. Дявол да го вземе! Виждам, че наистина мога да се сторя някому романтична личност. Съдете сам след това колко трябва да съм благодарен на покойницата Марфа Петровна, че е изприказвала на вашата сестричка толкова тайнствени и любопитни неща за мене. Не смея да съдя за въздействието, но във всеки случай това се оказа изгодно за мене. Въпреки цялото естествено отвращение на Авдотя Романовна към мене и въпреки постоянния ми мрачен и отблъскващ вид на нея най-после й стана жал за мене, жал за пропадналия човек. А когато сърцето на девойката изпита жал, разбира се, е най-опасното за нея. Тогава тя вече непременно ще поиска и „да спаси“, и да вразуми, и да възкреси, и да призове към по-благородни цели, и да възроди за нов живот и дейност — е, знае се какво може да се мечтае в този дух. Аз веднага усетих, че птичката сама лети към мрежата, и на свой ред се приготвих. Вие, струва ми се, се мръщите, Родион Романович? Няма нищо, работата, както знаете свърши леко. (Дявол да го вземе, колко много вино пия!) Знаете ли, аз винаги съм съжалявал, още от самото начало, че съдбата не е отредила на вашата сестра да се роди през второто или третото столетие на нашата ера като дъщеря на владетелно князче или на някой управител, или на проконсул в Мала Азия. Тя, без съмнение, би била една от тези, които биха изтърпели мъченичество и, разбира се, би се усмихвала, когато й горят гърдите с нажежена маша. Тя нарочно би се решила на това, а през четвъртия-петия век би избягала в египетската пустиня и би живяла там тридесет години, хранейки се с корени, възторзи и видения. Самата тя жадува и очаква само това: час по-скоро да понесе заради някого някакво мъчение, а не й ли се даде тази мъка, през прозореца ще се хвърли. Аз чух нещо за някакъв господин Разумихин. Казват, че бил умно момче (за което говори и презимето му, семинарист навярно), та той нека пази сестра ви. С една дума, аз, струва ми се, я разбрах, което смятам, че ми прави чест. Но тогава, тоест в началото на познанството, знаете, винаги си някак по-лекомислен и по-глупав, гледаш погрешно, виждаш не онова, което трябва. Дявол да го вземе, защо е толкова хубава? Аз не съм виновен! С една дума, у мене се започна най-удържим сладострастен порив. Авдотя Романовна е ужасно, нечувано и невиждано целомъдрена. (Забележете, казвам ви това за вашата сестра като факт. Тя е може би до болезненост целомъдрена въпреки цялата широта на своя ум и това ще й навреди.) По това време у дома имаше едно момиче, Параша, чернооката Параша, която наскоро бяха довели от друго село, слугиня, и която още никога не бях виждал — много хубавичка, но невъзможно глупава: разрева се, взе да вие така, че всички да я чуят, и стана скандал. Веднъж, след обяд, Авдотя Романовна нарочно ме намери сам в една алея в градината и с пламтящи очи настоя да оставя нещастната Параша на мира. Това беше едва ли не първият ни разговор насаме. Аз, разбира се, сметнах за чест да удовлетворя нейното желание, постарах се да се престоря на поразен, смутен, с една дума, изиграх ролята си доста добре. Започнаха срещи, тайнствени разговори, нравоучения, поучения, увещания, молби, даже сълза — ще повярвате ли — даже сълзи! Ето до каква сила стига у някои девойки страстта към пропаганда! Аз, разбира се, стоварих всичко върху своята съдба, престорих се на търсещ и жадуващ светлина и най-после пуснах в ход най-силното и безпогрешно средство за покоряване на женското сърце, средство, което никога и никого не лъже и което действа абсолютно на всички до една, без никакво изключение. Това средство е познато — ласкателството. На света няма нищо по-трудно от откровеността и по-лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него — скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и грубо да е ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина. И това важи при всяко образование и за всички слоеве на обществото. Дори весталка може да се съблазни с ласкателство. А за обикновените хора да не говорим. Не мога да си спомня без смях как съблазних веднъж една предана на своя съпруг, своите деца и своите добродетели госпожа. Колко весело беше това и колко малко усилия изискваше! А госпожата наистина беше добродетелна, поне по-своему добродетелна. Цялата ми тактика се състоеше в това — просто бях всяка минута поразен и падах ничком пред нейното целомъдрие. Ласкаех я безбожно и, случваше се, едва изтръгна едно стисване на ръката или дори един поглед — и се укорявам, че съм й го изтръгнал насила, че тя се е съпротивлявала, че навярно никога нищо не бих получил, ако самият аз не бях така порочен; че тя в невинността си не е предвидила коварството ми и се е поддала несъзнателно, без тя самата да знае, да разбира и прочие, и прочие. С една дума, аз постигнах всичко, а моята госпожа си оставаше напълно уверена, че тя е невинна и целомъдрена и изпълнява дълга си, а е загинала съвсем въпреки волята си. И как само ми се разсърди, когато й заявих в края на краищата, че според искреното ми убеждение тя е търсила наслаждения по същия начин, както и аз. Нещастната Марфа Петровна също ужасно се поддаваше на ласкателства и ако сам бях поискал, разбира се, щях да прехвърля цялото й имение на свое име още докато тя беше жива. (Но аз ужасно много пия и бърборя.) Надявам се, че няма да се разсърдите, ако спомена, че същият ефект започна да се получава и с Авдотя Романовна. Но аз самият бях глупав и нетърпелив и развалих цялата работа: на Авдотя Романовна и преди, на няколко пъти (а веднъж някак особено ужасно) не й бе харесал изразът на очите ми, вярвате ли? С една дума, в тях все по-силно и по-непредпазливо пламваше един огън, който я плашеше и най-после й стана омразен. Няма защо да разказвам подробности, но ние се разделихме. Тогава аз пак сглупих. Започнах по най-груб начин да се подигравам на всички тези пропаганди и превъзпитавания; Параша отново се появи на сцената, пък и не само тя — с една дума, започна цял Содом. Ох, да бяхте видели, Родион Романович, поне веднъж в живота си очичките на вашата сестра така, както могат понякога да блестят! Няма значение, че сега съм пиян и изпих ето вече цяла чаша вино, аз говоря истината; уверявам ви, че този поглед съм го сънувал; най-после и шумоленето на роклята й не можех вече да издържам. Наистина мислех, че ще започна да получавам припадъци, никога не бях си представял, че мога да стигна до такова изстъпление. С една дума, трябваше да се сдобрим; но това беше вече невъзможно. И, представете си — какво направих аз тогава? До каква степен на затъпяване може да доведе човека бесът! Никога нищичко не предприемайте в ярост, Родион Романович. Разчитайки на това, че Авдотя Романовна всъщност е беднячка (ах, извинете, не исках това… но не е ли все едно, щом се изразява пак същото понятие?), с една дума, изкарва си прехраната със собствените си ръце, издържа и майка си, и вас (ах, дявол да го вземе, пак се мръщите…), реших да й предложа всичките си пари (докъм тридесет хиляди можех тогава да имам), за да избяга с мене, макар тук, в Петербург. Разбира се, щях при това да се закълна във вечна любов, блаженство и прочие, и прочие. Ще повярвате ли, така бях хлътнал тогава, че ако ми беше казала: заколи или отрови Марфа Петровна и се ожени за мене — това веднага щеше да бъде изпълнено! Но всичко свърши с катастрофата, която ви е вече известна, и сам можете да съдите как съм бил вбесен, научавайки, че Марфа Петровна е изнамерила тогава онзи подъл писарушка Лужин и едва ли не е нагласила сватбата — което всъщност би било равносилно на онова, което и аз предлагах. Така ли е? Така ли е? Нали е така? Забелязвам, че вие нещо много внимателно взехте да слушате… интересни млади човече… — Свидригайлов удари нетърпеливо с юмрук по масата. Той се беше зачервил. Расколников виждаше ясно, че тази чаша или чаша и половина шампанско, която той бе изпил, отпивайки по малко, на глътки, му беше подействала болезнено — и реши да се възползва от случая. Свидригайлов му изглеждаше много подозрителен.

— След всичко това съм напълно убеден, че вие и тук сте пристигнали заради моята сестра — каза той на Свидригайлов направо и открито, за да го провокира още повече.

— Е, престанете — сякаш изведнъж се опомни Свидригайлов, — нали ви казах… и освен това вашата сестра не може да ме понася.

— И аз съм убеден в това, че не може, но сега не е там работата.

— А, вие сте убеден, че не може? — Свидригайлов присви очи и насмешливо се усмихна. — Прав сте, тя не ме обича; но никога не гарантирайте за неща, станали между мъж и жена или любовник и любовница. В тях непременно има едно кътче, което винаги остава скрито за всички останали и за което знаят само те двамата. Вие гарантирате ли, че Авдотя Романовна е гледала на мене с отвращение?

— По някои ваши думи и думички по време на разказа ви забелязвам, че вие и сега имате нещо наум и най-неотложни намерения спрямо Дуня — разбира се, подли.

— Как! Изплъзнали са ми се такива думи и думички? — изплаши се изведнъж съвсем наивно Свидригайлов, без да обърне ни най-малко внимание на епитета, с който бяха окачествени намеренията му.

— Те и сега се изплъзват. От какво например се страхувате толкова? Защо сега изведнъж се изплашихте?

— Аз се страхувам и се плаша? Плаша се от вас? По-скоро вие трябва да се страхувате от мене, cher ami^[2]. И що за глупост, всъщност… Впрочем аз се напих, виждам това; за малко пак не се изтървах. По дяволите виното! Ей, дай вода!

Той грабна бутилката и безцеремонно я хвърли през прозореца. Филип донесе вода.

— Всичко това е глупост — каза Свидригайлов, като намокри салфетката и я сложи на челото си, — а пък аз мога с една дума да ви оборя и да превърна в пух и прах всички ваши подозрения. Знаете ли например, че ще се женя?

— Казвали сте ми го вече.

— Казвал съм ви? Забравил съм. Но тогава не съм могъл да говоря с положителност, защото дори още не бях видял годеницата; само имах намерение! А сега имам вече годеница и всичко е готово и ако нямах неотложна работа, щях да ви заведа сега у тях — защото искам да се посъветвам с вас. Ех, дявол да го вземе! Само десет минути остават. Виждате ли, погледнете часовника; а впрочем аз ще ви разкажа, защото това е нещо интересно, моята женитба тоест, в известен смисъл. Но къде отивате? Пак ли си тръгвате?

— Не, сега вече няма да си отида.

— Наистина ли няма да си отидете? Ще видим! Аз ще ви заведа там, това е вярно, ще ви покажа годеницата, само че не сега, а сега ще трябва скоро да си тръгнете. Вие надясно, аз наляво. Познавате ли тази Реслих? Същата Реслих, при която сега живея, а? Чувате ли? Не, какво мислите, същата онази, за която говорят, че момиченцето — във водата, през зимата — е, чувате ли? Чувате ли? Та тя ми нагласи всичко това: на тебе, казва, така ти е скучно, поразвлечи се малко. А аз съм мрачен, скучен човек. Вие мислите, че съм весел? Не, мрачен съм: зло не правя, а си седя в ъгъла; понякога по три дни не могат да ме разприказват. А тази Реслих е хитруша, да ви кажа, тя ето какво си е наумила: на мене ще ми омръзне, ще зарежа жена си и ще замина, а жена ми ще остане на нея и тя ще я пусне в оборот; в нашите слоеве тоест, пък и по-нагоре. Има, казва, един недъгав баща, бивш чиновник, все в креслото си седи и от три години краката му са парализирани. Има, казва, и майка, разсъдлива дама. Синът служи някъде в губернията, не им помага. Едната дъщеря се омъжила и не ходи у тях, а при тях са двамата малки племенника (като че ли собствените им са малко) и са прибрали от гимназията, без да е завършила последния клас, момиченцето си, най-малката си дъщеря, след месец ще навърши шестнадесет години, значи, след един месец ще могат да я омъжат. За мене, значи. Отидохме ние; колко смешно беше у тях; представям се: помешчик, вдовец, от известен род, с еди-какви си връзки, с капитал — та какво от това, че съм на петдесет, а тя няма и шестнадесет? Кой обръща внимание на това? А пък е съблазнително, нали? Нали е съблазнително, ха, ха! Да бяхте видели само как се разприказвах с таткото и с майката! Заслужава и да плати човек само за да ме погледа в такъв момент.

Излиза тя, прави реверанс, можете да си представите, още с късичка рокличка, неразтворена пъпчица, черви се, пламти като зора (казали са й, разбира се). Не зная какво мислите за женските личица, но според мене тези шестнадесет години, тези още детски очички, тази плахост и сълзички на свян — според мене това е нещо повече от красотата, а тя освен това е и хубава като картинка. Светли косички, на малки буклички и пухкави, устничките пълнички, алени, крачката — прелест!… Е, запознахме се, аз заявих, че бързам по домашни причини, и още на следния ден, онзи ден тоест, ни благословиха. Оттогава — като отида, веднага я сложа на коленете си и не я пускам… Е, пламва като зора, а аз непрекъснато я целувам; майката, разбира се, й внушава, че това, значи, е твоят мъж и така трябва да бъде, с една дума — наслада! И това положение, сегашното, годенишкото, наистина може би е по-добро и от съпружеското. Сега, както се казва, La nature et la vérité!^[3]

Ха, ха! Поговорих с нея на два пъти — никак не е глупаво момиченцето; понякога скришом тъй ще ме погледне, че просто ще ме изгори. А знаете ли, личицето й е като на Рафаеловата Мадона. Нали Сикстинската мадона има фантастично лице, лице на скръбна юродива, не ви ли е правило впечатление? Та нещо от този род е. Веднага щом ни благословиха, още на другия ден й надонесох неща за хиляда и петстотин рубли: един брилянтен накит, друг бисерен и сребърна дамска тоалетна кутия — толкова голяма, с какво ли не вътре, така че дори нейното личице, на младата, пламна. Сложих я аз вчера на коленете си, само че, изглежда, този път прекалено безцеремонно — цялата пламна и сълзичките й захапаха, но не иска да се издаде, а цяла гори. За минута всички излязоха, ние с нея останахме съвсем сами, изведнъж ми се хвърли на врата (за пръв път сама), прегръща ме с двете си ръчички, целува ме и се кълне, че ще ми бъде послушна, вярна и добра жена, че ще ме направи щастлив, че ще даде целия си живот, всяка минута от своя живот, всичко ще пожертва, а срещу това иска да има от мене само моето уважение и повече, казва, „нищо, нищо не ми трябва, никакви подаръци!“ Съгласете се сами, че да изслушате подобно признание насаме от такова шестнадесетгодишно ангелче, заруменяло от момински свян и със сълзички на възторг в очите — съгласете се сами, че това е твърде съблазнително. Нали е съблазнително? Нали си заслужава, а? Нали си заслужава? Е… слушайте… хайде да отидем при моята годеница… само че не сега!

— С една дума, у вас именно тази чудовищна разлика в годините и опита възбужда сладострастие! И нима вие наистина ще се ожените така?

— Че защо не? Непременно. Всеки се грижи сам за себе си и най-весело живее именно този, който успее най-добре да се измами. Ха, ха! Абе вие какво сте заорали така дълбоко в тази добродетел? Смилете се, любезни, аз съм човек грешен. Хе, хе, хе!

— Вие обаче настанихте децата на Катерина Ивановна. Впрочем… впрочем вие сте имали за това свои причини… сега всичко разбирам.

— Аз изобщо обичам децата, много обичам децата — разсмя се Свидригайлов. — По този повод мога да ви разкажа дори един извънредно любопитен епизод, който продължава и досега. Още първия ден след пристигането си тръгнах из разните клоаки, след седемте години просто жадувах. Вие навярно забелязвате, че не бързам да се срещам със старата си компания, с предишните другари и приятели. И ще карам без тях колкото може по-дълго. Знаете ли: у Марфа Петровна на село до смърт ме бяха измъчили спомените за всички тези тайнствени места и местенца, където опитният може много да намери. Дявол да го вземе! Народът пиянства, образованата младеж изгаря от бездействие, в неосъществими сънища и мечти, кълчи си ума с разни теории; кой знае откъде се надомъкнаха евреи, трупат пари, а всичко останало развратничи. Още от първите часове този град ме облъхна с познатия мирис. Попаднах на една тъй наречена танцова вечеринка — отвратителна клоака (а пък аз обичам именно мръсничките клоаки), е, разбира се, канкан, невиждан и каквито по мое време изобщо нямаше. Да, в това има прогрес. Изведнъж гледам едно момиченце, около тринадесетгодишно, много хубавичко облечено, танцува с един виртуоз; друг срещу него визави. А до стената седнала на стол майка му. Можете да се представите какъв канкан беше! Момиченцето се срамува, черви се, най-после се чувства обидено и започва да плаче. Виртуозът го подхваща и започва да го върти и да се кълчи пред него, всички наоколо се смеят — обичам в такива моменти нашата публика, макар дори и канканната, смеят се и крещят: „Правилно, точно така! Да не водят деца!“ На мене, разбира се, ми е все едно, пък и не ме засяга: дали те логично, или нелогично утешават сами себе си! Веднага реших какво да правя, сядам до майката и започвам разговор за това, че аз също съм от провинцията и колко са невежи всички тук, че не умеят да различават истинските достойнства и да хранят нужното уважение; дадох и да разбере, че имам много пари; предложих им да ги отведа с моята карета; откарах ги у дома им, запознах се (наемат някаква стаичка от други наематели, току-що са пристигнали). Заявиха ми, че и тя, и дъщеря й могат да гледат на познанството ни само като на голяма чест; разбирам, че нямат нийде нищичко, а са дошли да правят постъпки за нещо в някакво министерство; предлагам им услугите си, пари; разбирам, че по погрешка са дошли на вечеринката, смятайки, че там наистина има уроци по танци; предлагам да помогна от своя страна на младата девойка да учи френски език и танци. Те приемат с възторг, за тях е чест, и аз досега поддържам познанството… искате ли да отидем — само че не сега.

— Оставете, оставете вашите подли, долни анекдоти, развратни, долни, сладострастен човече!

— Я го вижте този Шилер, този наш Шилер, този Шилер! Où va-t-elle la vertu se nicher!^[4] А знаете ли, аз нарочно ще ви разказвам такива неща, за да слушам вашите възклицания. Наслада!

— Има си хас, нима аз не съм смешен сам на себе си в тази минута? — злобно измърмори Расколников.

Свидригайлов се смееше с цяло гърло, най-после извика Филип, плати и взе да става.

— Ех, че съм пиян, assez causé^[5] — каза той. — Наслада!

— Има си хас да не изпитвате наслада — извика Расколников, като също стана, — нима не е наслада за един изхабен развратник да разказва за такива похождения, имайки предвид някакво чудовищно намерение от същия род, особено при такива обстоятелства и на такъв човек като мене… Това разпалва.

— Е, щом е така — с някакво учудване дори отговори Свидригайлов, като разглеждаше Расколников, — щом е така, значи и вие самият сте циник от класа. Поне имате сериозни данни. Много неща сте способен да разберете, много… впрочем вие можете много да извършите. Но хайде, стига. Искрено съжалявам, че малко време говорих с вас, но няма да ми избягате. Само почакайте…

Свидригайлов излезе от кръчмата. Расколников след него. Свидригайлов обаче не беше много пиян; само за малко го беше ударило в главата и той изтрезняваше с всяка минута. Беше много загрижен за нещо, нещо извънредно важно, и бърчеше вежди. Някакво очакване явно го вълнуваше и безпокоеше. През последните минути той някак изведнъж се промени към Расколников и с всяка минута ставаше все по-груб и насмешлив. Расколников забеляза всичко това и също беше разтревожен. Свидригайлов му стана много подозрителен, той реши да го проследи.

Слязоха на тротоара.

— Вие надясно, аз наляво или май наопаки, само че adieu, mon plaisir^[6], до нова щастлива среща!

И той пое вдясно, към Сенния.