Карън Робърдс
Детето на Маги (7)

7

За Маги предстоящият следобед и вечерта бяха нещо, което просто трябваше да се изтърпи по някакъв начин. Ръката я болеше, но болката бе стигнала до стадий, при който — ако не я движеше — можеше малко или много да я игнорира. За едно навяхване не беше толкова зле, колкото можеше да прецени от горчивия си опит. Няколко дни малко домашно лечение и щеше да се оправи. И още веднъж никой не би разбрал, че Лайл Форест бе от мъжете, които малтретираха съпругите си.

Игрището за голф в Клуба бе разкошно зелено, защото се поддържаше усърдно от ревностно отдадения на работата си персонал и се използваше пламенно от ненаситните клубни членове. Клубът си имаше име, естествено — Уилоу Крийк Кънтри Клуб — но за членовете си той бе просто „Клубът“. Ако така се създаваше впечатлението, че в града не съществуваше друг кънтри клуб, още по-добре. За елита на Луисвил друг и без това нямаше. Тук дори не се налагаше да се разчита на фантастичната първоначална такса, за да се държат настрани масите. Тук трябваше да се получи покана за членство, кандидатурата да се гласува допълнително, да се проучи и накрая да се приеме, но одобрена от всички членове. Достатъчен бе само един отрицателен вот, за да се отхвърли. Не че някога на Форест се бе налагало да прибягват до такава унизителна стъпка, като подаването на молба за членство. Те бяха принадлежали към Клуба от самото му зараждане през миналия век.

Правото на членство се предаваше от поколение на поколение — един цял свят без граници.

Предизвиквайки често изразяваното възмущение на Лайл, Маги не обичаше голфа, играеше го ужасно и след един отчаян опит да се научи и да зарадва съпруга си в началото на съвместния им живот, напълно бе престанала да играе. Въпреки това, би стояла с наслаждение под блесналото слънце, наблюдавайки играта, и би вдишвала с радост свежия пролетен въздух наред с останалите най-различни членове на семействата на участниците в турнира, ако не знаеше на какви мъки бе подложен Дейвид и как зле ги преживяваше. Застанала притихнала до седемнадесетата дупка, Маги прехапа устни, когато съпругът й се скара на сина й, защото Дейвид бе изпортил последния си лек удар, с което бе свалил класацията им до шесто място.

Дейвид отиде да вземе топката си, вдигна глава и срещна погледа на баща си. Въпреки че никой, който не знаеше, не би забелязал нищо в изражението на Лайл, Дейвид знаеше и лицето му пребледня. Наблюдавайки безсилна отстрани, Маги си помисли, че в този момент нямаше човек на света, когото да мразеше така, както мразеше Лайл. И най-лошото бе в това, че не можеше да направи абсолютно нищо, за да помогне на сина си. Проследявайки с поглед високото, спортно тяло на Лайл, извило се в мига, в който той майсторски удари топката, докато Дейвид го гледаше съвсем нещастен, Маги усети да я изпълва такава злоба, че почти се разтрепери от силата й. За миг, само за миг, тя пожела съпругът й да е мъртъв. За да свършат всичките нейни тревоги и тези на Дейвид…

— Добре изпълнено! — застанала до нея, Мери Гибънс, чийто съпруг и най-малкият й син бяха в момента на десето място, вдигна сияещо ръка с изправения си в чест на успеха палец към Маги, когато топката на Лайл се плъзна чисто в дупката.

— Благодаря — Маги се усмихна с престорена радост заради успеха на съпруга си и отново насочи вниманието си към играта. Следващият удар на Дейвид бе добър, дълъг, прав и силен. Маги тихичко въздъхна от облекчение. Но ударът на Лайл, разбира се, бе перфектен като по учебник. Забързана с останалите към осемнадесетата дупка, Маги стисна зъби и се замоли Лайл да пропусне следващия си лек удар и вложи в молбата си такава жар, каквато не бе влагала за никое желание в живота си.

Синът на Мери Гибънс направи шест удара с топката за разстояние, където би трябвало да му стигнат не повече от два. Джон Гибънс поклати глава към сина си в шеговит укор, а малкият му се ухили в отговор, без всякакви угризения.

— Всъщност Адам започва да става много по-добър — сподели с Маги доволната Мери. — Но играта му харесва и за мен и Джон е важно единствено това.

Маги успя да промърмори подходящ отговор, но без да откъсва очи от играта. Беше ред на Лайл. Топката му беше поне на десетина метра от дупката и очите му заблестяха от концентрацията, с която той обмисляше маршрута, по който лекият му удар би трябвало да отведе топката.

Смешно или не, Маги не можа да се въздържи. Тя съсредоточи вниманието си върху него, гледайки го така упорито, че той би трябвало да почувства физически пронизващия й поглед и започна да му внушава мислено, че трябва да пропусне, да пропусне, да пропусне…

Лайл зае позата си, замахна… и топката влезе чисто в дупката. Зрителите го аплодираха с шумни възгласи. Маги безмълвно го прокле. И сигурно беше единствената на цялото игрище, която завидя на триумфа му, когато Лайл извади топката си и я вдигна високо в ръка с широка усмивка, разляла се по лицето му.

Беше ред на Дейвид. Красивото му, младо лице бе помръкнало и изострено от решителност, когато той зае позиция над топката. Колкото трескаво и пламенно се бе стремила да провали Лайл, точно толкова усилия положи сега Маги, за да помогне мислено на Дейвид, да накара топката му да влезе в онази дупка. Използва цялата си сила. Моля те, моля те, моля те…

Дейвид замахна, топката се търкулна към дупката… и в последния миг направи малка, чиста извивка наляво и лекият му удар пропусна само с няколко сантиметра. От тълпата се изтръгна съчувствен стон.

Толкова за психическата енергия. Въпреки разпалените уверения на тиа Глория в обратното, Маги явно не притежаваше такава. Сега тя забеляза как Лайл отново срещна погледа на Дейвид и усети как ръцете й се стегнаха в юмруци.

Как можеше да бъде толкова жесток към сина, когото твърдеше, че обича?

Когато турнирът завърши, Дейвид и Лайл се класираха на седмо място. Усмихнат и обгърнал раменете на Дейвид, Лайл прие лентата за участие, която бе цялата им награда. Но Маги знаеше, както знаеше и Дейвид, че усмивката му бе само привидна, заради доброто впечатление пред хората. Дейвид изглеждаше покрусен и сърцето на Маги се сви от болка по него. Тя знаеше колко много старание бе вложил Дейвид и колко зле преживяваше факта, че не бе се представил толкова добре, колкото очакваше баща му. Тя знаеше също и за хладината, с която Лайл щеше да се отнася към него в продължение на седмици, както и за безбройните уроци по голф, които Дейвид трябваше да изтърпи, за безкрайните поучения.

Самата тя бе преживяла подобни неща през ранните месеци на брачния им живот, когато Лайл бе твърдо решен да я моделира в оня вид съпруга, каквато той искаше, а Маги бе правила всичко по силите си, за да бъде доволен от нея, за да може бракът им да просъществува. Само че тогава, както и сега, нищо не бе в състояние да задоволи Лайл. Нито един човек на света не можеше да бъде толкова перфектен.

Един час по-късно децата играеха и се боричкаха из буйната трева около игрището. Възрастните седяха по меките възглавнички на красивите, изработени от ковано желязо столове във вътрешния двор, тълпяха се в бара вътре и в неголемия, непретенциозен ресторант. Повечето от тях вече поръчваха третото си питие за деня.

Маги, която, както обикновено в тези случаи, се бе придържала към чая си с лед, най-после намери начин да се извини под предлог, че трябва да посети тоалетната, но всъщност целта й бе да намери Дейвид. Сутринта в Клуба преди турнира Лайл го бе извикал при себе си за една последна тренировка, така че тя не бе намерила удобен момент да му каже онова, което бе искала да му каже във връзка с победите и загубите и колко маловажни бяха и двете, на фона на смисъла на живота като цяло. А сега всичко, което можеше да предложи на сина си, бе утеха и оптимизъм. Да му обясни, че загубата в един турнир по голф не беше краят на света.

Наложи се да го търси дълго. Накрая го намери сам, седнал унило в тревата близо до паркинга, облегнал гръб на огромната метална камера за изгаряне на отпадъците на Клуба, обвил с ръце присвитите си колене. Внушителната фасада на масивната, почти вековна каменна сграда, в която се помещаваше през последните четиридесет години Клубът, изглеждаше несъвместима с тази грозна камера, която в момента бълваше сив, вонящ дим.

Дейвид изглеждаше толкова отчаян, че буквално разкъса сърцето й.

— Здрасти — каза Маги, сядайки до него, без да се тревожи за отвратителната миризма или за петната, с които тревата можеше много бързо да разкраси кремавите й, копринени шорти. В съчетание с блейзъра в същия стил и бялата копринена тениска, тоалетът й изглеждаше много фин и красив. И не беше направен, за да се сяда с него в тревата до някаква воняща, димяща камера за отпадъци, при това в поза с присвити колене, но Маги все пак седна, имитирайки позата на Дейвид с грациозните си стройни бедра.

Дейвид я удостои с кос, мимолетен поглед. По бузите му се виждаха бледи, издайнически следи и известна подпухналост около очите, по която тя разбра, че бе плакал. Плачът беше нещо, което той вече правеше рядко — на единадесет години считаше, че е твърде пораснал за сълзи — и я заболя още повече от това, че се бе поддал на чувството си по начин, който ненавиждаше. Тя копнееше да го прегърне, но се задоволи само да обвие с ръце коленете си и да му се усмихне.

— Какво искаш? — поздравът на Дейвид беше неприязнен.

— Искам да ти благодаря за подаръка за рождения ми ден. Прекрасен е и ми харесва много.

Още един кос поглед, но не толкова враждебен този път.

— На татко няма да му хареса. Той казва, че рисуват само педерастите.

Маги се поколеба, но с усилие на волята преглътна думите, които инстинктивно бяха бликнали на езика й. Винаги й бе трудно да определи точната граница, която не биваше да прекрачва, когато критикуваше Лайл пред Дейвид. Ако си позволеше да отиде твърде далеч, Дейвид щеше да скочи в защита на баща си, но от друга страна, тя не можеше да оставя напълно неоспорвани абсолютно всички възгледи на Лайл.

Накрая тя каза меко:

— Виждаш ли, татко ти невинаги е прав във всичко, Дейвид.

Погледът, с който той я измери сега, бе направо ожесточен.

— Но е прав за това! Аз наистина съм педераст! Дори голф не мога да играя както трябва!

Значи, в крайна сметка достигнаха право до сърцето на сегашната му мъка, без дори да се налага Маги да повдига темата по заобиколен начин. Затова тя се отказа от тактичния увод, който предварително си бе подготвила, и затърси думите, от които щеше да има нужда сега.

— Ти игра много добре. Ти и татко ти се класирахте седми от двадесет двойки. Това е доста добре.

— Доста добре не означава достатъчно добре! Татко каза, че щяхме да спечелим, ако аз не бях оплескал всичко!

Маги напрегна цялата си воля, за да не даде гласен израз на мнението си по повод това изказване на Лайл и вместо това продължи:

— Не може да се каже, че си оплескал всичко, Дейвид. Ти просто пропусна един лек удар. Нещо, което се случва непрекъснато на играчите на голф, дори на най-добрите. Повярвай ми, дори твоят баща е пропускал леки удари. Това е част от играта.

— Аз разочаровах татко — Дейвид го каза толкова тихо и с такава тъга, че сърцето на Маги се сви. Обзе я невероятно желание да го прегърне, но отново не посмя. Но помълча, преди да отговори:

— Дейвид, мислил ли си понякога, че баща ти всъщност е разочаровал теб? Че вероятно той би трябвало да е горд от това, че ти игра достатъчно добре, за да се класирате седми, вместо да ти се сърди, че в играта ти не е достигнало нещо, за да бъдете първи?

Дейвид я погледна изненадан. За миг, само за миг, Маги си помисли, че може би този път е успяла да разбие розовите очила, през които той винаги виждаше Лайл. После лицето му се сгърчи в ужасен гняв и той скочи на крака.

— Какво ли пък знаеш ти за всичко това! — изкрещя той. — Татко казва, че като се има предвид социалния ти произход, ние не би трябвало да очакваме от теб да разбираш нещо от голф. Той каза, че си била почти проститутка, преди да се ожени за теб, а проститутките не играят голф.

— Какво? — Маги бе шокирана.

Дейвид не отговори. Той се изчерви, хвърли й един неразгадаем поглед, а после, без да каже нито дума повече, се обърна и избяга. След една-две минути той се скри зад ъгъла на клуба, натам, откъдето все още се чуваха веселите викове и смях на другите деца, боричкащи се по тревата. Маги остана да седи на мястото си и чувстваше тялото си като смазано от физически удар. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.

Как смееше Лайл да говори така на сина й! В гърдите й заклокочи нажежен до бяло гняв, чийто единствен отдушник бе пороят от думи, с които мислено нарече Лайл, като извика на помощ в съзнанието си всички мръсни прозвища, за които успя да се сети. И не за първи път разбра действителните размери на цялата безскрупулност, която Лайл бе готов да използва в безкрайната им война за Дейвид. Трябваше да погледне истината в очите: Лайл щеше да използва всяко попаднало му под ръка оръжие, за да настрои Дейвид окончателно и безвъзвратно срещу нея, дори ако с това рискуваше да му причини болка. Да се каже на едно малко момче, че някога майка му е била едва ли не проститутка, бе нещо абсолютно непростимо.

Маги си спомни „подаръка“, който Ник й бе дал сутринта, и изстина.

Лайл не знаеше за краткотрайната й кариера като танцьорка. И никога не трябваше да научи. В никакъв случай не трябваше да вижда онези снимки и касетата.

Ако случайно ги намереше, първото нещо, което щеше да направи, бе да ги покаже на Дейвид. Сега бе сигурна в това с горчива увереност. И потръпна от ужас, когато си представи какво щеше да си помисли Дейвид за нея тогава.

Да, разбира се, оставаше й още едно средство за защита. Но не можеше да го използва, освен ако не беше готова да разруши влиянието на съпруга си върху детето, като жертва моралното разрушаване на самия Дейвид. Сега вече беше твърде късно да му каже истината.

— Г-жа Форест, съпругът ви ме изпрати да ви намеря. Той моли да се върнете, тъй като гостите ви скоро ще започнат да пристигат.

Маги вдигна поглед, изненадана да види пред себе си сервитьорът с абсолютно безизразното лице, който й бе проговорил. Тя бе дотолкова потънала в мислите си, че дори не бе забелязала приближаването му. В чест на рождения й ден, Лайл бе организирал тържество.

Той правеше това всяка година — от една страна, като официално закриване на дерби-празниците, а от друга, за да докаже на света колко образцов съпруг беше. Лицемерието му отвращаваше Маги, но тя не можеше да направи нищо, освен да се усмихне и да изтърпи. Надяваше се само да не би случайно отново да дочуе забележката колко удивително добре е потръгнал неудобният брак на Лайл, както се бе случило на същото тържество предната година.

Ако го чуеше пак, сигурно щеше да й призлее.

— Колко е часът? — Маги с изненада забеляза, че вече се смрачаваше. Дотолкова се бе разстроила с Дейвид, че не бе обърнала внимание на залеза на слънцето.

— Малко след шест, госпожо.

Тържеството бе обявено за седем. Роклята, която си бе избрала за вечерта, положително вече бе опакована от Луела в някоя дискретна чанта, заедно с принадлежностите към нея и обувките, а Типтън сигурно я бе донесъл и предал на служителката от дамската гардеробна. Типтън би трябвало да е намерил и Дейвид, за да го откара в къщи. Той щеше да остане там с Луела и Вирджиния, която преди няколко години бе обявила, че е твърде остаряла, за да присъства на семейни тържества извън дома. Така че, на Дейвид вероятно му предстоеше една приятна вечер пред телевизора и след това игра на карти в апартамента на баба му и затова нямаше смисъл да се тревожи за него. Вирджиния можеше и да не изпитва особено топли чувства към снаха си, но обожаваше внука си. Тя би забелязала веднага, че той е разстроен и би направила всичко, за да го развесели.

Дейвид щеше да бъде добре. С гъвкавостта на детството той вероятно вече бе престанал да мисли за последния им разговор. Нямаше да е късно да му говори за думите, казани по неин адрес от Лайл и на сутринта. Може би щеше да е добре да му разкаже малко повече за миналото си, или поне за онези неща, които той имаше право да знае. На него вече му бе известно, че тя бе израснала в бедност, че нямаше живи роднини и че животът й по никакъв начин не можеше да се сравни с този, който фамилията Форест бяха водили от незапомнени времена. Може би наистина бе време да му разкаже собствената си история, поне доколкото бе допустимо за възрастта му.

Но за това щеше да помисли по-късно. Сега бързо трябваше да си надене маската на щастието пред гостите им, или да се сблъска с гнева на Лайл.

Нямаше сили за последното за втори път през този ден. Пожелавайки още веднъж мислено зло на съпруга си, Маги се изправи.

— Предайте на г-н Форест, че сега ще се преоблека ще отида веднага при него — каза тя.

Сервитьорът кимна и бързо се отдалечи.

След по-малко от час Маги излезе от банята-гардеробна освежена и гримирана, с току-що измита и издухана със сешоара коса, разпиляла се по гърба й на гъсти кестеняви вълни. Диамантените обеци, спуснали се от ушите й, блестяха съвсем малко по-ярко от късата й, в преливащи се в морско зелено вълни рокля без презрамки и с богата пола, обсипана с множество пайети, от които се създаваше впечатлението, че бе изработена от блеснали рибени люспи. Дългите й бедра се подчертаваха от фините, бледи чорапи и тънките, високи токове на тъмнозелените й сатенени пантофи. Около китката на здравата й ръка бе пристегната широка, обсипана със скъпоценни камъни гривна. Маги знаеше, че изглежда добре и че облеклото й бе малко предизвикателно и очевидно много скъпо, което Лайл щеше да приеме с особено задоволство.

Той страшно обичаше да се перчи с красивата си, видимо обсипвана с внимание млада съпруга. Това му доставяше почти толкова наслада, колкото и това, да я тероризира насаме.

Маги не се усмихваше, докато вървеше по дългия, застлан с паркет коридор към залата за тържеството, където, доколкото можеше да прецени по шума, идващ оттам, някои от гостите вече се бяха събрали. Или бе станало по-късно, отколкото предполагаше, или гостите бяха започнали да пристигат по-рано.

Тя се вмъкна през широката двукрила врата, надявайки се да влезе незабелязано. Но надеждата й се оказа напразна.

— О, ето я нашата рожденичка! Честит рожден ден, Маги! — гласът се чу някъде от ляво и ако не грешеше, беше на Сара. Маги насочи поглед към посоката, откъдето бе дошъл гласът, и се насили да се усмихне на останалите гости, вече поне сто в този ранен час, които започнаха да ръкопляскат и да крещят „Честит рожден ден!“

Както бе предположила, забеляза Сара, изглеждаща изпита и измършавяла в плътно прилепналата си черна рокля и сгушена в яркочервена пелерина, до нея още една жена в светлосин вечерен костюм и двама мъже в тъмни костюми, в момента обърнати с гръб към вратата. Сара й махна, вдигайки ръка с полупразната си чаша. Маги, винаги малко смутена при тези събирания с местните величия със синя кръв, към които никога не бе успяла да се приобщи и да се чувства свободно, предпочете да се присъедини към Сара и приятелите й, приемайки усмихната поздравленията на всички, край които минаваше докато стигне дотам. Вече бе почти до Сара, когато спря да отговори на някакъв безсмислен въпрос като как се чувства човек от другата страна на мрачните тридесет, когато единият от мъжете в тъмни костюми се обърна, за да проследи с поглед приближаването й.

Маги усети как цветът бавно се оттегли от бузите й, когато вдигна поглед и през тънката струйка цигарен дим се сблъска с присвитите, кафяво-зелени очи на Ник.