Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maggy’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карен Робардс. Детето на Маги

ИК „Алекс Принт“, Варна, 1998

Редактор: Анелия Любенова

ISBN: 954–8261–28–6

История

  1. — Добавяне

35

Поради дъжда, когато стигнаха до Уиндърмиър вече се беше стъмнило напълно. Типтън отвори вратата на колата и я поведе. Къщата беше тиха, по коридорите не се виждаше никой. Големият полилей светеше, обливайки всичко в леден разкош, докато Типтън, хванал лакътя й, продължи безмълвно към задното крило.

Лайл беше долу, в офиса си, седнал зад бюрото в голямото си, зелено кожено кресло. Както винаги, беше облечен безупречно — в кашмирен пуловер с цвят слонова кост, синя риза под него и морскосин спортен панталон. Косата му блестеше на светлината на зелената лампа до бюрото, която бе единственото осветление на стаята. Той не се изправи — отдавна бе престанал да проявява уважение към съпругата си — а само я изгледа отгоре до долу, когато Типтън я избута през вратата. Бледосините му очи блестяха от едва сдържана възбуда.

Маги почувства прилива на истински ужас и противопоставяйки се на слабостта си, предизвикателно вирна брадичка и изпъна тялото си, когато срещна погледа на съпруга си.

— Как си посмял да изпратиш този… мръсник… при мен с пистолет! Той може да смята, че е имал късмет, в случай, че не отида право в полицията, за да се оплача, че ме е заплашвал въоръжен!

Гневното избухване на Маги не направи впечатление на никого.

— Няма проблеми, сър — невъзмутимо се обади зад гърба й Типтън.

— Не съм и очаквал да има. Щом се подбере подходящия момент, проблеми, както винаги, няма. Качи се горе и донеси багажа й, моля. Както и този на Дейвид. Заминаваме след петнадесет минути.

— Да, сър — Типтън се подчини веднага, затваряйки вратата след себе си.

— Заминаваме? — попита остро Маги. Това, че Лайл одобри факта, че Типтън бе използвал пистолет срещу нея, не я изненада дори за миг, защото не бе и очаквала друго — да я плаши и унижава по подобен начин, бе в класическия стил на Лайл — но мислеше, че оръжието бе само мярка да гарантира тръгването й с Типтън. Сега започна да се пита какво всъщност ставаше в действителност. Без съмнение, имаше и някакъв друг план.

— Заминаваме на една малка, хубава екскурзия, скъпа. До Южна Америка. Ти, Дейвид и аз.

Тя бе готова да му изкрещи, че няма намерение да отиде с него даже до задния двор, а камо ли до Южна Америка, но инстинктът й за самосъхранение я направи предпазлива.

— До Южна Америка? Защо?

— Е, това ще зная само аз, а пък ти ще продължаваш да си задаваш въпроси и да се безпокоиш. А наистина има за какво да се тревожиш — Лайл кратко се изсмя и този зловещ звук накара косата на тила й да настръхне. Той беше опиянен от възбуда, напрегнат, готов да се пръсне. И изглеждаше различен по някакъв начин, по-суров, по-далечен от образа на джентълмена, с който обикновено се представяше. Мисълта, че беше решил да я отведе заедно с Дейвид в Южна Америка, далеч от всякакъв шанс да получи помощ, от когото и да е от хората, които познаваше, беше страшна. Внезапно в съзнанието й изплува предсказанието на тиа Глория: „Предстои опасност. Пази се…“ И Маги веднага застана нащрек.

— А дербито? Забрави ли за тържеството в неделя вечерта? — Маги се хвана като удавник за сламка за първото нещо, за което се сети, с надеждата, че може би ще го накара да помисли пак дали да ги принуди да напуснат страната толкова прибързано. Дербито, чиято дата съвпадаше със следващата неделя, беше изключително важно събитие в Уиндърмиър, когато се събираше цялата фамилия Форест, за да наблюдават самото състезание от специалната си ложа в Чърчил Дуанс, където се появяваха и всички местни величия със синя кръв. След това Форест задължително бяха домакини на ежегодния Диамантен и Перлен бал. Традицията се поддържаше ревностно от двадесет и пет години. Само крайно наложителни събития биха принудили Лайл да я пренебрегне.

— Да не би да намекваш, че съм станал склеротичен, Маги? Разбира се, че не съм забравил за баловете. Мама и Люси могат да се справят с тях в наше отсъствие. Те сега не са тук, между впрочем. По мое настояване Люси заведе мама в Ню Йорк, за консултация със специалисти. А Луела си отиде в къщи. Тази вечер в къщата сме съвсем сами, ти, Дейвид и аз — и Типтън. Това е просто в случай, че решиш да ни изиграеш една от щурите си сцени — той й се усмихна с една от ония лицемерни усмивки, които я караха да изтръпва от страх и заобиколи бюрото, за да тръгне към нея. За нейно облекчение, спря, преди да стигне до нея и се облегна на ръба на бюрото, опирайки длани върху гладката му, блестяща повърхност, докато я оглеждаше внимателно от главата до петите.

— Кажи ми, мила, беше ли приятна малката ти ваканцийка, като се търкаляше до припадък в леглото с любовника си, докато аз бях извън града?

Тонът му накара кръвта й да се смръзне. Маги продължи да го наблюдава внимателно, но не отговори.

Лайл кимна одобрително.

— Умно от твоя страна, че не отричаш. Мислеше си, че няма да науча? Не, разбира се, че си знаела, че ще стигне до мен. Трябва да кажа, че приветствам избора ти на мъже. Той е великолепен физически екземпляр. Но сигурно не мислиш, че би се съгласил да ми устрои малко представление, мислиш ли? Ако му предложа добро заплащане? Ще ми се да го погледам, докато някой друг задоволява физическите му потребности — Лайл отново я огледа внимателно. — Ти каза ли му, че е бащата на Дейвид?

Той подхвърли въпроса си към нея почти между другото. Когато думите достигнаха до съзнанието й, Маги ахна и пребледня. Почувства осезателно как кръвта се отдръпна от бузите й всяко нервно окончание в тялото й изтръпна в тревога. За първи път сега тя разбра, че Лайл е действително опасен. Това, което я очакваше оттук нататък, нямаше да бъде просто още малко от онова, което бе изтърпявала през годините на брака си. Сякаш през всичките тези години той беше носил маска, една съвсем цивилизована маска, през която само в определени моменти, само за миг, бе надзъртало чудовището, скрито под нея. Сега чудовището бе решило да се покаже изцяло, вече не смяташе за нужно да се крие. Осъзнаването на това и всички произтичащи последици наистина бяха ужасяващи.

— Казала си му — Лайл нямаше нужда от устен отговор. — Е, това може да се окаже и почти добре дошло. Дава ми още едно оръжие над него — освен теб. Този път беше ли внимателна с противозачатъчните средства, Маги? Надявам се, че не. Защо пък Дейвид да си няма братче или сестриче, а? Може и да поработим по този въпрос, след като веднъж стигнем, закъдето сме тръгнали.

Маги се опита да прикрие конвулсията, която разтърси тялото й.

Къде е Дейвид? — попита тя, в опит да смени темата. Лайл я плашеше до смърт. Вече всичките й сетива крещяха, че се намираше в непосредствена и сериозна опасност. Ник беше обещал, че ще я пази от Лайл — но къде беше Ник? Не беше достатъчно наблизо, за да се намеси. Каквото и да бяха намислили двамата с Линк за Лайл, то щеше да дойде твърде късно. С цяла седмица твърде късно, за да помогне на нея или Дейвид.

— Дейвид е тук — усмихна й се Лайл. — Твоят любовник много ли се разстрои, когато му каза за Дейвид? Сега скарани ли сте заради това?

— Ник… прояви разбиране — това беше лъжа, но едно вътрешно чувство да защити човека, когото обичаше, не й позволи да му разкрие до каква степен всъщност бе разстроен Ник. Реакцията на Ник беше нещо лично и не трябваше да се споделя с никой, не присъствал там.

— Нима? — Лайл се изсмя зловещо. — Съмнявам се. Мисля, че е бил много, много ядосан. Твоят любовник е сантиментален глупак и аз го разбрах още преди дванадесет години, когато той има нахалството да дойде да слухти наоколо заради теб. Един скапан, романтичен, сантиментален глупак. Съмнявам се да е помъдрял достатъчно, за да оцени какво си направила за семето му, като даде на мен да отгледам детето, родило се от него. Хайде, Маги, кажи истината. Ти му го каза тази сутрин и той побесня, нали? Аз знам отлично, че той е изхвърчал като фурия от онази къща, където двамата се бяхте сврели и после е отпрашил нанякъде със супер претенциозната си кола. Имах хора, които те следяха дни наред, знаеш ли, и чакаха удобния случай, в който да те доведат в къщи, където ти е мястото. Не сте очаквали това, нали? И двамата? — Лайл поклати глава. — И така, ти си му казала тази сутрин, а той се е вбесил. Не стана ли точно така?

— И какво, ако е станало?

— Не ми дръж такъв тон, Маги, любов моя — погледът, който Лайл й отправи, беше внезапно грозен, толкова грозен, че Маги не можа да овладее рефлексивното си потреперване. Когато той забеляза уплахата й, очите му доволно заблестяха. Напрежението, което бе стегнало тялото му, изчезна и той зае отново отпусната поза до бюрото.

— Е, добре, той беше малко ядосан — Маги направи признанието, за да се опита да го успокои.

— Така си и мислех. Хората като него не умеят да контролират чувствата си. Той е от бедната, белокожа измет, както знаеш. Беше от бедната белокожа измет преди дванадесет години и е от бедната белокожа измет и сега. То си е в кръвта му. И в твоята кръв също. Но аз мисля, че съм успял да изтръгна жилката от Дейвид. Ти знаеш за вечния дебат, нали — докъде стига природата и докъде възпитанието? С Дейвид мисля, че аз определено доказах, че е по-съществено второто, нали? Дейвид е Форест до мозъка на костите, защото аз положих много усилия, за да го направя такъв. Той е мой син. Мой.

— Никога не бих оспорвала факта, че той те обича, Лайл.

— Да, обича ме, нали? Така че, виждаш ли, аз мога да бъда и не само лош, скъпа моя, не мога ли? — Лайл отново се изсмя. — Чудя се сега какво мисли да направи приятелчето ти, след като вече знае? Да влезе с танцова стъпка тук и да измъкне под носа ми моя син и съпругата ми ли? Да, това си мисли и аз знам как точно си е намислил да го направи. Но няма да се получи, защото ние тримата ще излетим от гнездото. Тази нощ.

За какво говореше той? Нещо ставаше тук, някаква драма, разиграваща се между Лайл и Ник, а Маги не беше в течение. Сякаш всеки от тях знаеше нещо за другия, което тя не знаеше…

Тя нямаше време да се задълбочава повече в разсъжденията си, защото на вратата тихо се почука.

— Куфарите са в колата, г-н Форест.

Лайл извиси глас:

— Благодаря, Типтън. Сега иди да вземеш Дейвид, моля те. Той е в стаята си, играе с компютъра, предполагам. Кажи му, че е време да тръгваме.

— Да, сър.

Маги чу отдалечаването на стъпките на Типтън. Вниманието на Лайл отново се насочи към нея.

— Знаеш ли, почти се радвам, че любовникът ти знае, че той е заченал Дейвид, защото тази мисъл ще го гложди до края на дните му. Той не може да предяви никакви юридически обосновани искания спрямо детето. Ти знаеше ли това, Маги? Знаеше ли, че тъй като ти и аз бяхме женени, когато Дейвид се роди и тъй като аз още тогава го признах за мой син, пред лицето на закона той наистина е мой син, Маги? Не? Не знаеше? — Лайл укоризнено поклати към нея глава. — Ти действително би трябвало да направиш справка с адвокат, преди да се забъркваш в такива неща, любов моя.

— А какво ще стане с училището на Дейвид? Ти не можеш просто така да го вземеш оттам. Има още един месец до края на учебния срок, а той вече пропусна две седмици — Маги отново се залавяше за сламки, но паниката беше замъглила разума й дотолкова, че вече не можеше да мисли. След няколко минути те щяха да бъдат на път за летището, където несъмнено ги очакваше частен самолет, предвидливо осигурен от Лайл, за да ги отведе веднага от страната. И тогава тя щеше да бъде напълно в ръцете му — и Ник никога нямаше да ги намери.

— И недей да се тревожиш за моя син. Аз винаги ще се грижа за него. Да, трябва да се тревожиш за себе си, точно сега. Аз обмислям сериозно въпроса дали да не те убия, знаеш ли…

Гледайки хищническото му лице и заблестелите сини очи, Маги му повярва. Сега тя беше готова да повярва на всичко, което Лайл й кажеше. Наложи се да концентрира всичките си сили, за да не се — обърне и да погледне назад, към вратата. Но и без да се обръща, знаеше добре къде е. Познаваше всеки сантиметър от тази къща. При първата удала се възможност щеше да се извърти и избяга — но какво да направи за Дейвид?

Не можеше да остави Дейвид. Ако го направеше, вероятно никога повече нямаше да го види. Но ако останеше тук, дали щеше да остане жива?

— Да, наистина обмислям сериозно този въпрос. Дейвид е достатъчно голям, за да може да се оправя и без майка, а след няколко години и без това ще се срамува пред обществото заради теб. Но от друга страна, той те обича, колкото и неразумно да е това, така че аз не искам да му причиня ненужна тъга. А този твой любовник изглежда предан тип. Вероятно, като научи, че ти си в мои ръце, ще бъде малко по-внимателен по отношение на това, какви стъпки предприема спрямо мен в бъдеще. Затова, претегляйки плюсовете и минусите, допускам, че ще те оставя да живееш. Засега. Но при едно условие: ти трябва да правиш точно това, което ти кажа и да се преструваш пред Дейвид и пред целия свят, че нещата между нас са повече от розови. Ако ме послушаш, няма да умреш и ще можеш да играеш ролята на майка пред нашето момче. Но ако извършиш нещо, с което да ме подтикнеш да си мисля, че присъствието ти на този свят е по-скоро бреме, отколкото някакво преимущество, аз няма да се колебая. Ти ще станеш жертва на трагичен инцидент — може би ще паднеш от невероятно висока скала, или ще се удавиш в прилива, или вероятно ще бъдеш пометена от кола. Ще изпипам подробностите, когато потрябва.

Лайл й се усмихна — много убедително и без капчица от самохвалство. Защото той не се съмняваше, че надмощието беше на негова страна — което, Маги осъзна, беше вярно, както винаги досега. Маги усети как увереността й я напуска окончателно и започна да се бори в себе си, за да не покаже пред него абсолютното отчаяние, което я бе завладяло.

— О, скъпа, има само още едно нещо: ако ме принудиш да се заема с организирането на трагичния инцидент, веднага след като душата ти отлети при твоя създател, аз непременно ще покажа на Дейвид това. По този начин ще му стане ясно точно каква си била и няма да скърби толкова много.

Лайл взе от бюрото си уреда за дистанционно управление, насочи го към една конзола и натисна копчето. Върху стената незабавно се спусна един огромен екран. Той натисна друго копче и върху екрана се появи образ — жив и реален, кристалночист и в ярки цветове. Нейният собствен образ, самата тя, танцуваща полугола на сцената, под гръмкия, пронизителен ритъм на „Родена съм, за да бъда щура“.

Усмихвайки се на изуменото изражение на лицето й, Лайл натисна копчето за звука. Гротескният образ продължи да танцува, но без акомпанимента на музиката. Младото момиче от екрана демонстрираше явно удоволствие от себе си пред публиката са от зяпнали мъже и Маги почувства как й призлява.

— Как ти се струва, какво би помислил Дейвид за майка си, ако види това? — попита Лайл, повдигайки вежди към нея. — Трябва да призная, че смият аз бях шокиран. Знаех, че беше малка уличница, когато се ожених за теб, но не подозирах, че си била професионалистка.

— Откъде взе това? — Маги почувства, че се задушава.

— От твоята много чаровна… леля, нали ти е леля? Тя, хм, нямаше особено желание да се съгласи в началото, но Типтън успя да я убеди.

Гърлото й се стегна от страх.

— Ако ти си наранил тиа Глория…

— Да? И какво ще направиш тогава, моя скъпа женичке?

Нищо не можеше да направи, разбира се, и Маги го знаеше. Нищо, освен да го мрази. И като си помислеше само, че съвестта й бе заработила, когато бе заподозряла, че Ник има намерение да го убие… изпадаше в истерия. Ако в ръцете й попаднеше каквото и да е оръжие сега, тя би го убила сама.

— Така си и мислех.

Когато Маги не отвърна нищо, Лайл доволно поклати глава. После се изправи и се върна отново зад бюрото си, очевидно толкова сигурен в надмощието си, че дори не смяташе за нужно да я наблюдава непрекъснато. Отвори чекмеджето и извади пистолет. Тъмносинята стомана проблесна матово в светлината на лампата.

По гръбнака на Маги пробягаха ледени тръпки.

— За по-сигурно — каза Лайл, когато забеляза къде бяха приковани очите й. — Но няма да ми потрябва, нали така? Защото ти си умно момиче. Сега ще влезем в колата заедно с Дейвид и ще отидем на летището като всяко малко щастливо семейство. А ние сме си щастливи, нали? Така че усмихни се, скъпа. Усмихни се.

И Маги се усмихна. Докато Дейвид беше във властта му, в негова власт беше и тя — намираше се точно там, където той я искаше, стъпкана под краката му. Дори нямаше да се опита да избяга без сина си. И той го знаеше.

Той натисна копчето на дистанционното управление, за да изгаси видеото, после извади касетата и я пъхна в джоба си. След това се приближи до нея, хвана я за лакътя и я поведе към вратата.

— Ще се преоблечеш в самолета — каза с неодобрение той, когато се пресегна край нея, за да завърти изящната месингова топка на бравата. — Приличаш на просякиня. Какво си облякла, неговите дрехи? Колко сладко. Колко сладко, наистина.

Той я избута пред себе си в коридора. Маги си помисли, че това, че я водеше под ръка сигурно щеше да изглежда като знак на любезност в очите на Дейвид, който ги чакаше с Типтън в огромното фоайе. Входната врата бе отворена и през нея нахлуваше хладен, пропит с влага, нощен въздух, а ролсът ги очакваше спрян в основата на стълбището.

— Хей, мамо, татко казва, че заминаваме за Бразилия! И дори не трябва да завършвам учебната година! Не е ли супер?

— Супер е — съгласи се Маги с най-красивата усмивка, на която бе способна, издърпа ръката си от Лайл и се приближи до него, за да го прегърне. Дейвид учтиво изтърпя прегръдката й, без да я отблъсне, но и без да й отвърне. Когато погледна към засмяното му, невинно лице, към танцуващите в къдравата му коса отблясъци от полилея, сърцето й се стегна в обръч.

За да задържи Дейвид, тя трябваше да се откаже от Ник. Ник, когото обичаше повече от всички на света — с изключение на сина си.

Нещо, тя никога след това не беше сигурна какво точно — специфичен шум, или може би шесто чувство — я накара да вдигне поглед нагоре. И когато го направи, замръзна на мястото си.

Ник, зад него Линк и, както й се стори, още цяла армия от мъже, се изкачваха по стълбището и Ник престъпи през входната врата така спокойно, сякаш къщата му принадлежеше. Беше с прилепнали кожени джинси и кожено яке, а в черната му коса блестяха капчици дъжд. В ръката си стискаше насочен пистолет.