Карън Робърдс
Детето на Маги (22)

22

— Но кой беше този мъж? — тросна се пискливо Люси веднага, след като разбра, че на телефона беше Маги. Маги съжали, че не затвори слушалката още щом чу гласа на етърва си. Беше по-добре да говори с Вирджиния. Въпреки, че и в това не беше сигурна. Може би Вирджиния щеше да й зададе въпроси, на които тъкмо сега, в този момент, тя не беше готова да отговори.

— Един приятел — гласът й прозвуча хладно.

— Любовна авантюра ли имаш с него?

— Не. И не мисля, че това е твоя работа, нали?

— Всички мислят, че ти е любовник. Трябваше да видиш физиономията на Линда Брандли! О, и на Кони Мейсънс! Те бяха шокирани — шокирани! Както и всички ние! Мама почти припадна и се почувства толкова слаба, че вече си легна. В шест часа! За което не я обвинявам: ти прегръщаше оня мъж в къщата ни полуразсъблечена! А после той да те изнесе така от къщата ни пред очите на приятелите ни! Не, никога няма да преживеем този срам! Лайл просто ще умре, когато чуе! Вече се обадих, че искам да говоря с него, въпреки че сега той е на път между два града и сигурно ще минат два дни, преди да получи съобщението ми. Мама непрекъснато ме моли да не му казвам, но аз мисля, че това е мой дълг. Не искам да ти причинявам неприятности, Маги, но той така или иначе ще го чуе от някого, повярвай ми, затова мисля, че е по-добре да го научи от собственото си семейство…

— Люси — прекъсна я Маги, неспособна да слуша повече, когато стомахът й се бе присвил от нерви. Тя вече почти можеше да усети пипалата на Лайл, протягащи се към нея, сякаш той можеше да я грабне и върне обратно дори по телефонния кабел. — Позвъних, за да кажа на Вирджиния, че ще отсъствам няколко дни. Ще остана при приятели.

— Приятели! — изсумтя Люси. — Не ме обиждай, като ме вземаш за глупачка! Ти си с оня мъж! Кой е той, в крайна сметка? Сара каза, че сигурно е твоят някогашен любим, когото Бъфи бе довела на тържеството за рождения ти ден, но не може да си спомни името му. Ще позвъни на Бъфи, за да я попита.

— Предай й да не си прави този труд — гласът на Маги вече беше се превърнал в лед. — Името му е Ник. Ник Кинг. К-и-н-г, разбра ли добре? И да, той е наистина приятелят, при когото съм отседнала. Така че сега ще можеш да разкажеш подробно на Лайл, когато се свържеш с него.

— Ти… да му изневеряваш така безочливо! — кресна шокирана Люси.

— Би ли предала на Вирджиния, че ще поддържам връзка с вас? — каза Маги и затвори телефона. Когато окачи слушалката, забеляза с изненада, че ръцете й трепереха.

— Кучка! — каза тихо на стената тя. После по-високо: — Кучка!

— Хей. Добре ли си — Ник я прегърна, приближил се безшумно зад нея и я притегли към себе си. За момент тя остана вцепенена в прегръдката му, после се отпусна на гърдите му. Почувства топлината на ръцете му около талията си. Почти несъзнателно, ръцете й се плъзнаха по меките като коприна косъмчета над силно изпъкналите им мускули.

— Беше сестрата на Лайл. Тя е точно като него.

— Значи кучка — имитира я полушеговито той. Нещо от начина, по който го каза, накара Маги да започне да се усмихва, независимо от всичко.

— Точно така — потвърди тя.

— Не се съмнявам дори за минута.

— Искаше да научи кой си.

— Чух. Хубаво, че ти й отговори съвсем ясно.

Маги се поколеба, после изказа с думи мисълта, която я тревожеше от мига, в който бе затворила телефона.

— Ник… може би е по-добре да отида в някой хотел. Не искам да ти създавам неприятности с Лайл. Той може да бъде… жесток.

— Магдалена, време е да запомниш едно: аз не се страхувам от Лайл Форест. И ти оставаш тук. Освен ако… искаш ли да отидеш в хотел? — той зададе въпроса си с променен тон, като че ли внезапно се бе замислил, че тя можеше и да не желае да остане при него.

— Не — каза тя, отхвърляйки опасенията му.

— Много добре! — отвърна ведро той.

— Тя ме обвини в изневяра — Маги знаеше, че беше глупаво, но обвинението я бе засегнало.

— Така ли? — въпреки че ръцете му не я притиснаха по-силно — явно не искаше да й причини допълнителна болка заради синините — мускулите му видимо се стегнаха. Маги почувства как се втвърдиха под пръстите й. — Не се тревожи за това. Тя греши.

— Иска ми се да не грешеше — гласът на Маги потръпна от неочаквана страст и тя се обърна към него с разширени и жадни очи. Въпреки че самата тя бе висока, той се извисяваше почти с една глава над нея. Плещите му бяха широки, ръцете силни, тялото мускулесто. С лице на разбойник или не, той наистина беше красив с тази своя черна коса, лениви, кафяво-зелени очи и строгото си, загоряло, бронзово лице. И сексапилен. И много, много мъжествен. Всяка нормална жена би се задъхвала от желание по него. Както някога се бе чувствала самата тя. Но не сега. Насилието на Лайл изглежда бе прогонило завинаги от нея всякакви физически желания и страсти. — Иска ми се действително да бях изневерила. Иска ми се да изживявах с теб горещо, горещо любовно приключение.

Ръцете й прегърнаха раменете му. Неговите се плъзнаха по гърба й.

— Би могла да го направиш.

Лицето му беше много близо. Маги вдигна поглед към него, към ъгловатата, малко бодлива сега брадичка и високите, плоски скули, към издължените тънки устни, изкривения нос и широкото чело и очите, които струяха със смарагдово зелената си светлина към нея, полускрити под притворените му клепачи. И видя просто Ник, а не хищен, сластен мъж. Сърцето й ускори ритъма си. Ръцете й неволно се обвиха около шията му.

— Обичам те, Ник.

— Зная — устните му, трепнали неуловимо, се докоснаха до нейните. — Аз също те обичам.

— И искам любовно приключение с теб.

— Не толкова, колкото го искам аз, повярвай ми — той се усмихваше нежно, гальовно в очите й.

— Целуни ме.

— Магдалена… — но протеста му, ако това беше протест, бе възпрян от устните й. Тя се надигна на пръсти, за да ги притисне към неговите и откри, че са много топли, много твърди. Открито приканващи към целувки. Върхът на езика й бавно проследи очертанията им. Ръцете му се пристегнаха около нея и той внезапно пое контрол над целувката. Взе я плътно в обятията си, едната му ръка се плъзна по гърба й, за да поеме тежестта й, когато наклони лицето й назад. Маги приветства с жар горещата ласка на устата му, разтваряйки уста, за да приеме гальовно езика му и обви ръце около врата му.

Езикът му бавно премина по устните й, докосна небцето й, вътрешната страна на зъбите й, после се оттегли. След това го почувства отново с бавна, внимателна милувка, плъзгащ се нежно по езика й, приканвайки го за игра. Тя потръпна и езикът й най-после се раздвижи, реагира на поканата.

Но все още не бе затворила очите си.

Сякаш усетил тежестта на погледа й, Ник също отвори очи. За миг, само за миг, Маги остана с впечатлението, че той бе замаян. После погледът му се избистри и се фокусира в лицето й. И очите му й се усмихнаха.

Той продължи да я целува, без да отклонява погледа си от нейния. Гърдите й бяха притиснати до тялото му. Тя чувстваше това като ново удоволствие и тялото й откликна в отговор по свое собствено желание: гърдите й набъбнаха, зърната й се стегнаха. Ниско под корема си, тя почувства отговора на неговото тяло, запламтяло от желание.

За миг, сетивата й застинаха, когато тя разбра, какво всъщност ставаше с него. Тогава, за да не й даде време да реагира, той вдигна глава и освободи устните й, въпреки че го направи с видима неохота, която не остана скрита за нея.

Ръцете му, изпълнени с напрежение като цялото му тяло, също я освободиха от прегръдката си. Леко разтреперан, той бавно я отблъсна от себе си.

Сега, когато Маги разбра, че той няма да се опита да й се наложи със силата си, тя изпита почти съжаление, че беше спрял. В безмълвен протест, ръцете й останаха сключени около врата му. Пръстите й заиграха в косата му, наслаждавайки се на стегнатите му къдрици и топлината на кожата под тях.

За момент, Ник изгледа изпитателно лицето й. После, извивайки устни почти като в гримаса, той склони челото си до нейното. Дишането му се беше учестило. По скулите му се бяха разлял и тъмно червени петна. Тялото му бе напрегнато, а ръцете, обхванали ханша й, не намираха покой.

— Това не беше никак зле — прошепна Маги с облекчение, че не бе изпаднала в паника.

Той тихо се засмя:

— Кой знае защо, бях сигурен, че си мислиш точно така.

— Тогава защо спря?

Той вдигна глава, за да срещне погледа й.

— Защото между нас двамата може да бъде по-добре от това. Един ден, скоро. Но не бързаме: разполагаме с цялото време на този свят. Този път сме заедно завинаги, Магдалена. Няма да позволя да си заминеш.

— О, Ник… — тя почувства внезапно присвиване на сърцето си почти като физическа болка. Ръцете й се стегнаха около врата му и тя повдигна лице, за да притисне устни до бузата му. — Не искам да ме пускаш да си отида.

— Добре — прошепна той, намерил с устните си нейните. Този път целувката бе кратка, едва започната, когато той внезапно вдигна глава.

— Пържолите! — той я изостави съвсем безцеремонно, сякаш тя бе просто парцалена кукла и се стрелна към печката, отваряйки вратичката на фурната още в движение. Около него се извиха облаци дим. Той грабна тигана, изгори си ръката и се сети за кухненската ръкавица. Само след секунди, вече слагаше тигана върху дъската за рязане, на шкафа до печката.

Маги погледна пържолите, после него, загледал се също в тях и избухна в смях.

— А някой тук говореше за прегоряла вечеря — каза тя.

— Хм, нарочно отвлече вниманието ми — той изключи фурната, после взе дългата вилица и прободе тъжно изгорялото месо. — Вероятно все пак ще станат за ядене, ако остържем най-изгорялата част.

Маги изгледа със съмнение вечерята им.

— Тук наоколо има ли пицария с доставки по домовете?

Ник се ухили и поклати глава.

— Боя се, че не. Но можем да излезем за пица, ако искаш.

Маги не беше излизала за пица от години. Пицата не беше любимата храна на семейство Форест. Позволяваше си я само Дейвид, и то само когато двамата с Маги бяха някъде сами, или когато той нощуваше у свои приятели.

— С удоволствие бих излязла с теб за пица! — тогава тя се сети нещо, поколеба се, и притеснено докосна лицето си. — Забравих… нямам никакви гримове със себе си. Жалко, че докато бе зает с процеса на отвличането ми, не ти е минало през ума да вземеш и чантата ми.

— Съжалявам, но дамските чанти не са от нещата, които обикновено занимават мислите ми. А и без това нямаш нужда от грим. Изглеждаш прекрасно и без него. Отново на около петнадесет.

— Благодаря — тя му отвърна с бърза усмивка.

Комплиментът му беше съвсем обикновен и тя се изненада, че й достави такова удоволствие. Вероятно защото през последните няколко години Лайл непрекъснато й бе повтарял, че младостта й я напуска страшно бързо и че трябва да се благодари на Бога за съществуването на козметиката, защото иначе щеше да изглежда общо взето толкова красива, колкото и кучетата си. Тя несигурно попита:

— А тези… синини? Не изглеждат ли прекалено ужасни?

Погледът на Ник видимо потъмня, когато се плъзна по лицето й.

— В ресторанта ще бъде тъмно. И не, не изглеждат прекалено ужасни. Какво, той да не би да се пази да не те удря по лицето?

— Да — прошепна Маги и отмести погледа си.

— Магдалена — каза тихо той, приближавайки се към нея. С едната си ръка обгърна талията й, ас другата обхвана брадичката й, за да повдигне лицето й към себе си. — Погледни ме.

Неохотно очите й срещнаха неговите.

— Ако те блъсне кола, би ли се срамувала от това, че случайно си прекосявала улицата, когато тя е минавала от там?

— Н-не.

— Ако преживееш самолетна катастрофа, би ли се срамувала, защото си си купила билет точно за този полет?

— Не.

— Ако някой те ограби под дулото на пистолет, би ли се срамувала за това, че крадецът е избрал точно теб за своя жертва?

— Не.

— И защо не? — попита той. После, преди да изчака отговора й, той отговори сам. — Не би се срамувала, ако ти се случи, което и да е от тези неща, защото вината няма да е твоя. Това, което ти е причинило онова копеле, попада в същата категория. Проблемът е единствено на Лайл Форест и той е оня, който трябва да се срамува. Не ти.

— О, Ник… — на устните й трепна усмивка, но веднага се стопи. Болката отново бе запулсирала в гърлото й, болката предвещаваща сълзи. Тя се чувстваше така, сякаш се бе въртяла безкрайно сред някакъв шеметен водовъртеж в продължение на толкова много години, че вече дори не можеше да ги преброи, а сега той внезапно бе протегнал ръка, бе я сграбчил и измъкнал да стъпи на твърда земя. И в главата й постепенно се възвръщаше чувството за равновесие, а заедно с нея започваше да функционира и разума й. И разумът й подсказваше, че в думите му звучеше истината.

И беше благодарна, толкова благодарна за това. Но да се разплаче пред него за втори път в един и същи ден, щеше да бъде много неадекватен начин да му покаже благодарността си. Преглъщайки с мъка, тя потисна напиращата в гърлото й болка.

Той я наблюдаваше съсредоточено.

— От тебе искам да кажеш: „Онова копеле Лайл Форест е брутален криминален престъпник с психични проблеми и той извърши това, не аз. Аз нямам от какво да се срамувам.“

Тя го погледна с бледа усмивка.

— Държиш се глупаво.

— Не е така. Кажи го.

— Чувствам се смешна.

— Не ме интересува. Кажи го.

Маги преглътна отново, когато думите като че ли заседнаха в гърлото й и после успя да изрече:

— Онова копеле Лайл Форест е брутален престъпник с психични проблеми и той извърши това, не аз. Аз нямам от какво да се срамувам.

— А вярваш ли го?

Очите му я изгаряха с погледа си. Маги протегна ръце, за да сплете пръсти около китката на ръката му, поддържаща все още брадичката й и кимна.

— Да.

— Това е моето момиче — той пусна лицето й и взе пръстите й в своите. — Всеки път, когато започнеш да се срамуваш, че той те е ударил, искам да казваш това. Разбра ли?

— Разбрах — Маги му се усмихна малко нервно и очите му притъмняха.

Той повдигна пръстите й за бърза целувка, после погали с тях бузата си. Мустаците му боднаха кожата й. Комбинацията от бодлива брада и топлата му, гладка кожа, по принцип бе мъжествена и на нея й харесваше. Тя освободи пръстите си от неговите, за да ги разпери върху бузата му. Този мъничък контакт за нея беше толкова интимен, колкото, който и да е друг допир, споделяла някога с мъж, защото в него присъстваше доверието.

Както винаги, Ник явно бе прочел мислите й. Той покри ръката й със своята и я притисна към бузата си. Очите му заблестяха дълбоко, замечтано, когато срещнаха нейните. За момент, Маги си помисли, че отново щеше да целуне устните й и дори откри, че се надява той да го направи. Но не последва целувка.

— Настроена ли си още за пица? — попита я той вместо това. Когато Маги кимна, той отново вплете пръстите си в нейните и се обърна, за да я поведе през затъмнения коридор, към входната врата. Тъй като я държеше за ръка, Маги нямаше друг избор, освен да го последва. Той поспря сама за миг, за да вземе сакото си, захвърлено по-рано върху облегалката на стола и да го метне през ръката си.

Когато излязоха на верандата, Ник бързо се огледа. Нощта вече беше настъпила. Един внезапен порив на ледения вятър подхвана купчина останали от есента нападали листа и ги запрати с шумолене през гладкия, мек торф покриващ предния двор.

— По-хладно е, отколкото си мислех — каза той, пускайки ръката й. Но вместо да облече сакото си, както бе очаквала тя, той го наметна на раменете й. Един остър поглед я възпря, когато тя понечи да възрази. Познавайки добре характера му, Маги преглътна думите си. Дори да му изтъкнеше факта, че тя беше с дебела вълнена жилетка, докато той бе само по риза, нямаше да постигне никакъв резултат. Ник винаги се беше грижил за нейните удобства, поставяйки ги над своите.

А наистина беше студено. Не леденостудено, но и не над нулата, с режещ, източен вятър. Маги бе благодарна за топлото сако, докато чакаше той да заключи вратата.

— Сигурно замръзваш — каза тя, поглеждайки към навитите ръкави на ризата му, разкопчаната яка и косата му, разпилявана от вятъра.

Той пусна ключа в джоба си, обгърна раменете й и се усмихна.

— Когато ти си до мен, не усещам студа — каза той, а тя му се усмихна в отговор, което несъмнено беше и целта му.

Но едновременно с това, странно защо, престанала усеща студа и тя.