Карън Робърдс
Детето на Маги (4)

4

Следващият ден, събота, 11 април, бе тридесетият рожден ден на Маги. Тя стана както обикновено в шест часа, изпълни редовните си двадесет минути упражнения с гимнастическия уред в банята си, изми зъбите си и лицето си и разтри бузите си с малко от предпазващия крем против слънце, който използваше винаги, щом трябваше да излезе само за няколко минути навън. По-късно щеше да си вземе душ, да измие и направи косата си и да се облече за деня, но тези ранни утринни часове си бяха само нейни и тя не искаше да губи нито минута ценно време за нещо толкова безполезно като изискан тоалет. Прекарвайки набързо четката през заплетените си, спускащи се до раменете тежки кичури коса, тя ги пристегна небрежно на тила с една шнола от кост на костенурка и влезе в гардеробната си. Там бързо навлече чифт толкова стари и износени джинси, че цветът около колената бе станал почти бял, сложи една мъжка тенис фланелка, широк бял памучен пуловер над нея и маслинено зеления си анорак с качулката и незабавно излезе от къщата. Гумирани боти, стигащи до средата на глезените й, предпазваха краката й от подгизналата земя, когато тя закрачи към колибата на кучетата, където двете й ирландски хрътки, Сиамъс и Брайди, вече лаеха възбудено, предусетили пристигането й.

Бяха изминали няколко минути след шест часа. Слънцето, едва изгряло, имаше все още вид на навяваща хлад топка, окачена ниско на просветляващото небе на изток точно там, където гъсто обраслите с гори хълмове на бреговете на Индиана и Кентъки, се разделяха от реката Охайо. Дъждът бе спрял по някое време през нощта, но въздухът бе студен и дъхът на Маги излиташе на мънички пухкави облачета, докато тя отваряше резето на вратата на двуметровата телена мрежа, ограждаща кучетата. Най-после успя да се справи и хрътките се спуснаха в галоп навън, изразявайки буйно радостта от сутрешната си разходка, подскачайки едно върху друго и върху нея.

— Спокойно момчета, — каза тя, като погали първо едната, а после другата натрапваща й се сива глава, преди да закрачи по алеята след остро изсвирване, което ги накара да се усмирят. Тя не бе в настроение за разходки тази сутрин, но за кучетата тези ранни часове с нея представляваха най-важното събитие в деня им и не бе намерила в себе си сили да ги разочарова, така че бе дошла и днес при тях. Бе изморена, изморена до смърт, и не само защото бе спала толкова малко тази нощ. Измъчваше я не толкова физическо, колкото емоционално изтощение. Чувстваше се изморена от живота си. Отчаяно изморена от него, а не виждаше никакъв изход. Бе хваната в капан, бе затворник без надежда за помилване. Осъзнаването на този факт, изсмукваше цялата й енергия.

Пухчета от фина, бяла мъгла се издигаха лениво от земята, когато тя сви извън алеята и се заспуска надолу към гората, покриваща склона към хълма, който заемаше по-голямата част от имението. Гората беше гъста и почти непроходима от израслите ниско храсталаци, освен на местата, където бяха проправени пътеки и тя обикновено ограничаваше разходката си по една любима пътека, която се виеше надолу и завиваше край къщичката на портиера, преди да закриволичи отново нагоре. Когато стигна до пътеката и тръгна надолу по склона, тя вдигна качулката на анорака си. Тук, където слънцето почти не достигаше, бе значително по-мрачно и студено. Но независимо от гъсто разположените корони на дърветата, няколко случайни слънчеви лъча все пак успяваха да проникнат в сумрака, разсичайки го с полегати снопчета от мека, жълта светлина. Ефектът бе вълшебна красота и бе една от причините, поради които Маги още в началото бе избрала горите за тези свои ранни утринни скитания. Без значение колко тежък изглеждаше животът й, самата девствена красота на земята неизменно облекчаваше болката й. Тя започна да усеща въздействието на магията и днес, и болката от обзелата я безнадеждност, малко намаля.

Пренебрегвайки пътеката, Брайди и Сиамъс се втурнаха напред през храсталака, лаещи щастливо, докато преследваха катеричките, листата и сенките, както и всяко друго нещо, което бе имало глупостта да се помръдне пред тях. Те познаваха сутрешния си маршрут не по-зле от нея и Маги не се страхуваше, че можеха да се изгубят. По-голямата част от десетте декара земя на имението бе опасана от еднометрова каменна стена и още почти толкова висока мрежа върху нея. Тъй като бе всемогъщият собственик и издател на „Кентъки днес“, традиционното отчасти клюкарско, отчасти новинарско списание, което бе публикувало коментари за личностите и важните събития в живота на жителите на Кентъки през последните почти сто години, Лайл бе много внимателен по отношение на личната си сигурност и оградата и електронно управляваните порти бяха една от предохранителните му мерки. Винаги бе имало заплахи, особено когато Лайл сам пишеше някои статии, подкрепящи непопулярни гледища. Но напоследък той не бе публикувал подобни материали и ако се изключеше нормалното ниво на омраза, клокочещо непрекъснато у вечните му врагове, Маги всъщност не се боеше, че може да бъде нападната в чертите на собствения си имот.

Това беше и причината, че, когато видя аленото връхче на една тлееща цигара под сенките близо до пътеката, тя измина поне още две крачки, насочена право към нея, преди да осъзнае, че да, там наистина имаше човек, облегнал гръб на ствола на едно вековно дърво и всмукващ жадно от цигарата си, докато наблюдаваше приближаването й.

Маги се закова на място. Някъде в далечината се чу воят на кучетата, подушили вероятно миризмата на заек, когото се бяха втурнали да преследват. Около нея гората някак внезапно замря. Не можеше да се долови дори прошумоляването на листата.

— Добро утро, Магдалена.

Тя бе знаела кой е там, дори преди да пристъпи от сянката и да проговори. Сърцето й, ускорило ритъма си от страха пред неизвестното преди миг, сега продължи да бие от друг вид страх, когато Ник хвърли цигарата си върху влажната пътека, смачка я с подметката си и тръгна към нея. Когато премина под снопчето слънчеви лъчи между тях, черната му коса заблестя от посипалите се по нея капчици роса. По раменете на коженото му яке проблясваха още капчици. Като нея, той също бе в износени джинси, въпреки че неговите прилепваха по мускулестите му бедра плътно като ръкавица. Безнадеждно остарелите маратонки на краката му бяха съвсем мокри, от което Маги заключи, че бе бродил из гората доста време.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Тя потисна първоначалния си импулс да се обърне и избяга и остана на мястото си, докато той я наближи съвсем и спря на не повече от две стъпки от нея там, където пътечката бе тъмна и хладна. Някакъв кълвач започна внезапно с отчетливото си почукване, но освен мигновения поглед, който и двамата отправиха нагоре, те не му обърнаха никакво внимание.

— За втори път ми задаваш този въпрос. Ако снощи беше останала наоколо, кой знае, можеше евентуално да ти отговоря. Но сега наистина си мисля, че ще те оставя да прецениш отговора сама — той й се усмихна, но не като признак на добро настроение.

— Ник… — започна отначало тя, само за да млъкне веднага, когато той бръкна в джоба си, извади правоъгълно пакетче, обвито в обикновена кафява хартия и й го подаде.

— Честит рожден ден Магдалена — тонът му бе студен и сух.

— Какво е това? — Маги прие пакета колебливо и го заобръща в ръцете си, приковала поглед в него. Тежеше много малко, но в погледа на Ник имаше нещо, което я караше да бъде нащрек. О, белезите бяха много смътни — най-невидимото сбръчкване на челото и искрицата в очите му — но тя го бе познавала прекалено добре: каквото и да имаше в пакетчето, то положително нямаше да й хареса.

— Подарък от мен за тридесетия ти рожден ден — той отново посегна с ръка към джоба си, порови малко и извади пакет цигари „Уинстън“ и кутия кибрит. Изтърсвайки една цигара, той върна пакета, после рязко драсна клечка кибрит и я запали.

— Ти никога не пушеше преди — Маги се изненада на неодобрението, с което прие този негов навик. За миг, само за миг, тя отново се превърна в някогашната Магдалена, а Ник — в нейния наставник, в целия й свят. Момичето, което тогава беше, щеше да грабне цигарата му и да я стъпче в краката си, придружавайки действията си с ядна тирада от думи. Но от друга страна, момчето, което той беше тогава, никога не би запалило цигара. Той далеч не беше ангел, но никога не бе приемал наркотици, никога не беше се напивал, никога не пушеше. В нейно присъствие, поне, никога не беше правил тези неща. Ник положително щеше да й насини задните части, ако я беше хванал в онези няколко случая, когато тайно, зад гърба му, бе опитала алкохола и хашиша — или поне щеше да се опита. Защото тя би му се съпротивлявала като фурия.

Ах, Ник. Сърцето й се сви от болка за това, което би могло да бъде. Ако само… ако само… но жребият бе хвърлен и пътят й избран, без възможности за връщане. Бе направила избора си преди дванадесет години и сега трябваше да живее с последиците, независимо колко болезнени ги намираше.

Друго от поученията на тиа Глория беше, че Божията воденица мели бавно, но мели невероятно ситно. Сега тя имаше чувството, че тази воденица се бе заела да смели самата нея и в момента я превръщаше в частици, по-дребни и от прах.

— Тогава не вършех адски много неща — отвърна Ник и прибра кибрита в джоба си. Кимвайки към пакета в ръката й, продължи. — Няма ли да го отвориш?

Блясъкът в очите му й напомни да бъде нащрек, независимо че пръстите й вече несръчно разкъсваха хартията. И се оказа, че опасенията и са били основателни, защото в краката й се изсипаха една видеокасета, прегънат, жълт канцеларски плик и четири цветни снимки, с размери десет на шестнадесет, с нейния образ като седемнадесет годишно момиче и танцуваща гола.

Тя изпусна пакета, сякаш беше жива змия. От разпръсналите се в краката й снимки само една бе останала с лицето нагоре и тя я загледа така ужасно хипнотизирана, както би гледала кобра, заела поза за атака.

На нея, тя бе на сцената във вертеп, на фона, на който „Литъл Браун Кау“ изглеждаше като самия символ на класата и изискаността. Ръцете й, застинали високо над главата, бяха повдигнали сексапилно тежкия водопад от червеникаво обагрена коса, която после се спускаше на богати вълни и стигаше малко под бедрата й. Кожата й беше бледа като алабастър, устните нацупени, а очите замечтани и с натежали клепачи от хашиша, който бе пушила, за да набере куража да извърши онова, което трябваше да извърши, за да спечели стоте долара, обещани й от управителя за всяка вечер. С тях можеше да се натрупа цяло състояние, или поне така й бе изглеждала сумата тогава, ако само танцуваше гола, всъщност прикрита с тъничка превръзка между бедрата, шест нощи седмично, пред аудитория от тридесет до петдесет зяпнали я с удивление мъже.

Те нямаха право да я докосват в бара — управителят й бе разяснил, че собственикът се боял да не загуби разрешителното си за продажба на алкохол, така че правилото се спазваше стриктно — а дали тя щеше да „се среща“ с някои от посетителите след представлението, за да спечели повече пари, бе въпрос на собствената й преценка. Тя бе сигурна, че никога не би го направила, така че не би се превърнала в проститутка. Щеше само да танцува, нищо повече.

И бе успокоила съвестта си, убедена, че погледнато в перспектива, парите щяха да си заслужават срама, който връзваше на възел вътрешностите й винаги, когато позволеше на въображението си да стигне до там, че фактически да се види вече качена на онази сцена. А танцувайки, щеше да печели почти четири пъти повече, отколкото получаваше като сервитьорка в странноприемницата „Хармъни Ин“, където получаваше нормални бакшиши само във вторник, заради специалитета „риба на корем“. Щеше да е глупаво да откаже тази работа, казваше си тя с обичайната си твърдоглава практичност — глупаво, да не инвестира това, което й предлагаше младото й, стройно тяло и хубавото й лице, докато все още имаше този свой капитал. Но все пак не можеше да каже на Ник какво възнамеряваше да прави, въпреки че той бе най-добрият й приятел и цялото й семейство свързани в едно, и винаги му казваше всичко друго. Ник би взривил света, ако научеше.

Но когато в крайна сметка вечерта на дебюта й настъпи през един четвъртък с малка посещаемост в бара, тя никога не би успяла да стигне до сцената и да изпълни танца, ако една друга танцьорка, повече калена в трудностите на живота, не бе се съжалила над нея заради явната й уплаха и не бе я упоила с наркотик така, че да излети до облаците.

В продължение на цели три нощи, тя бе едно от деветте красиви и трите грозни момичета (защото така ги описваха вестникарските реклами), които представляваха танцовия състав на „Пинк Пусикет“^[1].

Всяка нощ бе повръщала от нерви, докато се бе подготвяла за представлението си, и всяка нощ си бе мислила, че всъщност не би могла да се появи отново на онази сцена. Но беше успявала, пушейки от опиумните цигари. Използваха ги всички момичета, подавайки си ги от една на друга, докато гримираха телата си в мъничката тоалетна, която им служеше за гримьорна. Маги бе вдишвала дима целенасочено дълбоко, докато се зарееше приятно някъде в пространството. Едва тогава се беше чувствала готова да се появи пред публиката.

Когато бе упоена, не изглеждаше толкова трудно. Имаше чувството, че плува, когато излизаше на мъничката сцена и ярките прожектори я обливаха, едва не я заслепяваха. В началото на първата вечер й беше лесно да си представи, че е сама и се съблича под звуците на музиката в уединението на собствената си стая. Вибриращият ритъм на рок химна „Родена съм, за да бъда щура“ се бе раздувал, докато изглежда бе навлязъл направо в мозъка й и тя се бе движила инстинктивно в такт с тона му. За излизането й на сцената косата й бе вдигната високо над тила от едно от другите момичета. Тя започна изпълнението си като извади фибите и я разтърси да падне свободно. После бавно развърза колана на пурпурната, обшита с пера по краищата роба, която бе най-горната част от костюма й. През онази първа нощ, когато бе почувствала коприната на робата да се плъзва по раменете й, за да се свлече в ефирно облаче в краката й и бе осъзнала, че под нея е почти съвършено гола, тя се бе сепнала от вълна на страх и срамежливост, достатъчно остри, за да проникнат обвилата я като броня мъгла на наркозата. Бе я обзела паника, когато — облечена в нищо друго, освен обувките си на висок ток, черните, достигащи до бедрата чорапи и черната, обсипана с пайети тясна превръзка — тя вдигна лице към публиката от десетки зяпнали я, аплодиращи мъже. Веднага бе погледнала надолу, но тогава бе видяла твърдите, розови връхчета на собствените си гърди и голата извивка на стомаха и бедрата си — и едва не бе умряла на място от срам. Бързо, инстинктивно тя се бе извъртяла така, че да остане с гръб към тях, после бе вирнала брадичка към прашния таван, защото знаеше, че тогава дългата й коса ще се спусне достатъчно надолу, за да закрие голотата й чак до бедрата. По някакъв начин краката й продължаваха да се движат в нещо като танц, докато тя се молеше за избавление, а публиката ръкопляскаше, а после задюдюка. Управителят вбесено й просъска нещо от ъгъла на сцената — че трябва да им покаже нещо — и когато тя бе хвърлила поглед към него, косата й явно се бе изместила достатъчно, за да могат посетителите да зърнат за миг голите й задни части. Тълпата изрева одобрението си. Сепната, тя погледна неволно към тях, позволявайки им да я зърнат още веднъж. Те закрещяха за още. Управителят й засъска отново, правейки отчаяни въртящи движения с ръка, описвайки хоризонтален кръг във въздуха. Упоеният й разум замръзна, после се отказа от борбата за независимост. Почти припаднала от страх, тя послушно се обърна — но разтърси косата си напред така, че тя сега закри гърдите й. Управителят изръмжа. Публиката затропа с крака. Изплашена до смърт както от него така и от тълпата, Маги стисна клепачи, за да ги изключи всички от зрението си и продължи да се извива под ритъма, опитвайки се да не чува гръмотевичната смесица от мяукания и трополящи крака и пляскащи ръце, приветстващи аматьорските й полюшвания. Управителят просъска отново:

— Покажи им малко кожа!

И Маги отвори очи. Намираше се там, на сцената, и нямаше начин да избяга, освен ако не минеше край сърдития управител от едната страна и якия бодигард от другата, или напред през самата тълпа… освен това, ако не се представеше добре, нямаше да й платят… В крайна сметка, всичко това беше, за да й платят, нали?

Неочаквано тълпата замря. Мъжете заоблизваха устните си, обляха се в пот и отвориха широко очи, когато Маги плъзна двете си ръце под косата и повдигна блестящата завеса от къдрици, после я отпусна, повдигайки я отново, и отново, и отново, потънала в сънен, чувствен лунатичен танц, роден инстинктивно някъде в дълбините на подсъзнанието й. Наблюдаващите я мъже закрещяха диво, но овациите им едва проникваха през маранята на отвратителния страх и хашиша, притъпили сетивата й като въздействието на болнична упойка. Тялото й беше там, танцуващо почти голо за пари, но тя, онази част от нея, която беше Магдалена, не присъстваше.

На третата нощ, една оживена събота, Ник влезе в бара по средата на изпълнението й. По-късно тя научи, че за заниманията й му бе прошепнал един от приятелите му. Когато той се появи, тя вече бе само с високите си обувки, чорапите и препаската и водопадът от гъстата й коса бе единствената защита на благоприличието й. Бе обърната с гръб към публиката, така че не го видя, когато влезе и си запробива път покрай претъпканите маси, не го видя и когато спря точно пред сцената със скръстени ръце и вперен в нея поглед, когато — един път, два пъти, три пъти — тя повдигна косата си и развъртя голото си дупе — както се изрази по-късно той — за да го види целият свят. До голяма степен преодоляла първичния си сценичен страх и подкрепена с достатъчна доза опиат, тя се обърна, когато публиката закрещя за още и се усмихна сънено към най-близко разположения чифт очи — само за да стигне до бавното, ужасяващо прозрение, че в тях бушуваха зелени стихии от ярост и бяха прекалено, до болка познати.

Ник.

Шокирана до изтрезняване за миг, тя бе замръзнала на мястото си. С едно-единствено пъргаво движение Ник бе скочил на сцената до нея, бе грабнал робата й от пода, бе я увил около тялото й, а после я бе метнал цялата на рамо в пожарникарска хватка, без да й промълви даже дума.

Тогава като че ли Адът се бе стоварил в бара. В „Розовото коте“ не обичаха някой да грабва танцьорките им от сцената направо пред очите на гостите. Докато мелето свърши, двадесетгодишния Ник си бе проправил пътя с бой покрай тримата масивни телохранители и още около дузина други улични биячи, вече бе изтърпял две насинени очи, разкървавен нос и натъртени ребра и едва успя да се спаси от арестуване, когато Маги го извлече през вратата само миг преди пристигането на ченгетата, които бяха призовани да потушат размириците.

И показа ли се благодарен той? Как ли не!

Изфучавайки далеч от бара с прастарата му кола — шофираше Маги, въпреки че както му беше заявила, той не заслужаваше тя да си създава такива гадни неприятности, за да му спасява задника — двамата се бяха нахвърлили един върху друг в един много образцов скандал. И ако Ник вече и без това не беше така окървавен и разнебитен, Маги би се погрижила да го напляска така, че да му призлее. Защото — по дяволите! — тя можеше да си прави каквото си иска със своя живот и своето тяло! Ако искаше да танцува гола в центъра на магистралата посред бял ден, щеше да танцува! Неговият отговор, когато бе навел главата си назад, за да се опита да спре кръвта, шуртяща от носа му, беше да я нарече тъпа малка глупачка и да й каже да укроти топката.

После словесната битка бе продължила в разгорещена до крайност атмосфера още цели десет минути.

После, тъй като колкото и ядосана да му беше, Маги не можеше да понася да го боли, тя бе завила рязко с колата в паркинга на един затворен склад, бе треснала лоста на скоростите в неутрална позиция и се бе заела да почиства кръвта от лицето му с ръба на алената си копринена роба.

Той бе блъснал ръката й настрана, бе я сграбчил през раменете и я бе целунал — с окървавения си нос и всичко останало. Целувката му — той я целуваше за първи път по начин, който не беше чисто братски — бе накарала целия й свят да се завърти около оста си. Само за миг, за не повече, споменът за това пламна жив в съзнанието й. Но тя не искаше да си позволи да си спомня. Не можеше да си позволи. Тази целувка се беше случила отдавна, преди цял един живот, на едно друго момиче. Момиче, което вече не съществуваше.

Сега, свела поглед към снимката с момичето, танцуващо пред аудитория от неясни мъжки лица, Маги почувства как образът разкъса безмилостно съзнанието й. Видя се красива на своите седемнадесет години, с оголените си пред целия свят млади, високи гърди с подсилени с руж зърна — приятелски жест от страна на същото момиче, което й доставяше хашиша и сресваше косата й във фантастична прическа за началото на танца — както и тесният гръден кош, малкият закръглен пъп, ослепителните й бедра и миниатюрното триъгълниче от пайети между тях. Застанала на петнадесетсантиметровите си токове и с дългите си, стройни крака, покрити с чифт прозрачни черни чорапи, тя създаваше впечатлението, че гордо парадираше с голотата си. Изглеждаше замечтана, сексапилна и така, сякаш обожаваше всеки миг от изпълнението си.

— Спомняш ли си, Магдалена? — жегна я тихият глас на Ник.

Тя вдигна трескав поглед към него:

— Не, не си спомням! Изобщо не искам да си спомням!

Извивайки се рязко, тя се затича обратно по пътя, по който бе дошла.

Той я настигна само за миг, сграбчи я с едната си ръка през кръста, а с другата запуши устата й, сякаш се боеше, че тя можеше да изкрещи. А тя би направила именно това, без да се тревожи в момента за последиците, ако я намереха сама в гората, при това точно с Ник. Тя се забори и зарита с крака, когато той я вдигна от земята и се отдалечи с нея от пътеката, навлизайки в гъсталака, докато тя успя да възвърне донякъде контрола върху себе си и престана да се извива в ръцете му. Тогава той я пусна да стъпи отново на крака, в сянката на току-що раззеленяващо се, диво черешово дърво.

— Не викай — каза той, без да сваля ръката си от устата й. Все още притисната плътно до гърдите и бедрата му, Маги осъзна отново размерите и силата на Ник — той бе висок метър и осемдесет и осем и докато в младостта си бе тежал около осемдесет килограма, сега твърдото му, мускулесто тяло предполагаше деветдесет и повече — и поклати отрицателно глава.

Той махна ръката си от устата й малко предпазливо.

— Затова ли се върна? За да ме изнудваш с тези снимки? — остро го попита тя, удряйки го с юмрук по гърдите, в безплоден опит да се освободи. — Защото сега имам много пари, така ли? Е, колко искаш?

Едната му ръка все още я държеше през кръста и Маги усети как се стегна около нея. Тя отхвърли главата си назад навреме, за да улови присвиването на устните му и ледената завеса, която се спусна в очите му. Думите й го бяха ядосали, забеляза тя и изпита луда радост. Искаше да го ядоса. Не, искаше да му причини болка, такава, каквато й причиняваше той.

За момент той не каза нищо, а само я измери с преценяващ поглед.

— Един милион долара или показвам видеофилма и снимките — о, да, това е видеофилм с цялото ти изпълнение — и ги показвам на Лайл. Интересна идея, наистина.

— Аз… аз не мога да намеря един милион. Нямам достъп до толкова много. Въобще не се доближавам до такава сума.

Погледът й срещна неговия и той се усмихна — с бавна, ленива, подигравателна усмивка.

— Обзалагам се, че Лайл може да ги намери, ако го заплаша, че в противен случай ще изпратя копия до всички важни местни личности. Даже тези от телевизията може да се заинтересуват. А и вече мога да си представя как твоят мъничък танц ще оформи някое от изданията на програмата „Текущи интриги“. Ти представяш ли си? С подходящите черни петна на екрана, които да закрият стратегическите места на анатомията ти, естествено.

— Ти, кучи сине!

— Знаеш, че винаги съм мразил да те чувам да кълнеш. И все още мразя. Може би ще трябва да вдигам залога срещу снимките ти за всяка мръсна дума, която излезе от устата ти.

— Върви по дяволите!

— Внимавай, Маги-Май, така може да ти излезе скъпо.

— Да не си посмял да ме наричаш повече така! — някога познатото гальовно име я парна като шибване с края на волски камшик.

— От опит зная, че изнудвачите могат да наричат жертвите си както си поискат.

— О, значи имаш опит? Така ли си изкарваш прехраната напоследък? Като изнудваш невинни хора като мен?

— Едва ли бих могъл да те нарека невинна, Магдалена. Нито тогава, нито сега.

Маги усети втурналата се в гърдите й гореща яростна вълна. Беше й познато, въпреки че бе отдавна забравено усещане. В младежките си години тя бе известна по всички долнопробни улици на западните квартали на Луисвил с необуздания си темперамент. Тя и Ник някога се бяха сражавали като две разярени котки, завързани заедно в чувал. Откакто се бе омъжила за Лайл, борческият й дух систематично бе избиван от нея.

— Колко искаш? — тя трепереше от шок, ярост и болка. Че Ник беше в състояние да й причини това, Ник, когото някога бе обичала със страстен, див порой от обич! Не можеше да го повярва. О, не, много лесно трябваше да го повярва. В крайна сметка, нима не беше разбрала по най-болезнен начин, че никой мъж или жена не бяха това, което изглеждаха, че са, и че дори най-добре познатият, най-довереният приятел, се оказваше прикрит под неизброимо много неподозирани пластове?

— Какво би казала, ако ти заявя, че не съм тук заради парите?

Едно издайническо пламъче в очите му показа на Маги какво по-точно имаше предвид. Тя се изсмя — пресилено и пискливо.

— Секс? Това ли искаш? Хубаво. Давай, любовнико. Хвърли ме на земята още тук и сега и успокой страстите си. Това е ниска цена, която ще платя, за да те изхвърля, по дяволите, от живота си!

Очите му се присвиха, потъмняха.

— Това е моята Маги-Май. С мръсна уста и твърдоглава — устните му се стегнаха и извиха в горчива подигравка, когато ръката му се обви по-плътно около талията й, повдигна я от земята, за да я изправи почти на пръсти и я притисна още по-силно до себе си. Маги не си направи труда да се противопостави — тя знаеше от опит, че Ник, когато беше ядосан толкова много, колкото беше в този момент, притежаваше силата на двама обикновени мъже — но го загледа в очите с цялата си ярост, която бе държала заключена вътре в себе си през последната една дузина години. Веждите му се сключиха, когато той разчете изражението й, а после наклони глава да я целуне.