Карън Робърдс
Детето на Маги (14)

14

Дъхът на Маги секна в мига, в който заглушиха пронизителния й вик. Кръвта се вледени във вените й. Само за секунда или две, но точно в този фатално опасен момент мускулите й престанаха да й се подчиняват и тя застина неподвижна и безсилна пред нападателя си.

— За бога, Магдалена! Кой очакваше да бъде? Та това съм само аз!

Познатият глас до ухото й я лиши и от последните й сили. Коленете й се подгънаха и тя тежко се отпусна върху мъжа до нея. Върху тялото на Ник.

Вълната на обзелия я ужас бързо отшумя, но я замести внезапна, дива ярост. Тя не беше забравила за оня танц, на който той я бе подмамил в Клуба, а и нямаше никакво намерение да му прости, че я бе изплашил до смърт в гората сега. Маги здраво захапа ръката, която още притискаше устата й, впи свирепо зъби в меката възглавничка на дланта му. Ник извика и светкавично издърпа ръката си. Маги се изскубна от прегръдката му.

— Ти направо ми изкара акъла преди малко! — изсъска Маги, обръщайки се рязко към него и му нанесе силен, остър удар в незащитената му коремна област — удар, какъвто не бе упражнявала от години. Мускулите му бяха твърди и стегнати, но той не бе очаквал атаката й, така че Маги бе доволна от постигнатия резултат.

— Ох! — извика той и се присви, сключвайки ръце пред себе си, готов за следващия й удар.

— Едва не ме накара да полудея от страх! — продължи да беснее тя.

Ник й отвърна със смях — нисък и богат, изпълнен с обидно за нея веселие. Слушайки смеха му, Маги съвсем побесня.

— Престани да се смееш, кучи сине! — тя го нападна отново, но когато юмрукът й не успя да попадне на нищо по-обещаващо от железния му бицепс, Маги се прицели с ритник към глезените му. Той пъргаво отскочи назад. — Казах, престани да се смееш!

— Тя въобще не се е променила — дочу се един неодобрителен възглас зад гърба й.

Маги бе забравила за огромния мъж, който в началото се бе изправил на пътеката пред нея.

— Не се е променила много, вярно — съгласи се Ник, все още с искрено развеселена нотка в гласа, а Маги се изви назад като фурия и буквално зяпна с отворена уста към втория мъж.

— Линк! — хлъцна от поредната си изненада тя и ръката й излетя сама, за да запуши устата й, а очите й не можеха да се откъснат от него. В тъмнината й бе невъзможно да различи чертите на лицето му, но огромния му ръст не оставяше място за никакво съмнение — пред нея стоеше наистина той, Травис Уолкър, полубрат на Ник. С пет години по-възрастен от Ник, той бе известен сред тълпата от улични момчета, с които някога се движеше, като „Мисинг Линк“^[1]. Прякорът се дължеше на едрото му тяло и на грубото му, грозно лице.

— Линк, ти ли си? Мислех, че имаш тридесетгодишна присъда.

— Съдиха ме, да. Защото разнасях от време на време по малко хашиш, те успяха да ме спипат три пъти за четири години и изведнъж решиха, че съм едра риба в бизнеса. Само че не бях аз тоя, дето ги снабдяваше, за бога! Обаче истинската едра риба ме накисна да излежавам дълга присъда. Да, но Ники намери за голямото си братче един добър адвокат и ето че момчето ме измъкна. Значи, присъдата се промени и се свърши с вече излежаното време. Така че, от осем години съм навън.

— Толкова се радвам!

— Аз също — Линк я оглеждаше внимателно, но положително не можеше да я види добре в тъмнината. — А как вървеше при теб, момиченцето ми? Последният път, когато те видях, ти беше едно дребничко девойче. Ники ми разправя, че животът след това се е оказал доста благосклонен към теб.

Тя го бе видяла за последен път, когато двамата с Ник му бяха отишли на свиждане в затвора в Джесъп. Ник тогава беше разкъсван от болка за съдбата на брат си и нямаше сили да отиде да го види сам. Но това се бе случило преди цели дванадесет години, а Линк бе излежавал присъда само от няколко месеца.

— При мен нещата са наред.

— Супер.

Маги внезапно осъзна колко абсурдно звучеше разговорът им при създалата се обстановка.

— Ник Кинг, за какъв дявол ти и Линк скитате посред нощ из горите ми? — обърна се кисело Маги към Ник.

Той беше запалил цигара, докато слушаше разговора им с Линк и върхът й проблясваше яркочервен в мрака.

— И загаси това нещо! Някой може да ни забележи! — раздразнението бе изострило гласа й.

— Тя още обича да командва — тихичко сподели Линк с брат си.

— Линк е моят… хм… шофьор тази вечер. Когато ти си тръгна, реших да си тръгна и аз и му казах да те проследи, за да е сигурно, че си се прибрала право в къщи.

— Да-а, а после той ме накара да паркирам колата и да се изкача по този проклет хълм, за да може спокойно да зяпа в прозореца ти и да се успокои, че си се пъхнала да спинкаш сладичко в леглото.

— Млъквай, Линк! — Ник отново дръпна от цигарата си. Червеникавият отблясък освети за миг лицето му и Маги видя как се бе начумерил недоволно към брат си.

— Само че стана така, че те видяхме да се измъкваш през прозореца — продължи ухилен Линк, без да обръща каквото и да е внимание на укора на Ник. — Изчакахме те, а после те последвахме в гората.

— Да не би да ти е станало навик да се извиняваш, че си болна по разни тържества, а после да се измъкваш през прозореца на спалнята си? — попита Ник.

— Защото мъжленцето ти не може да се натъжи от нещо, което не знае, нали? — добави Линк, но в думите му прозвуча намек за нещо, което никак не се хареса на Маги.

— Отивам просто при тиа Глория. На Лайл… не му е приятно да ходя там, затова понякога го правя тайно. Спестява ми пререкания по въпроса.

— Тиа Глория? — изненада се Ник. — Не ми казвай, че старата дама още има хал да диша!

— О, да. И сега съм тръгнала към нея. Ако всъщност вие, господа, ме извините, за да мога да продължа пътя си.

— Е, сега вече тя заговори като богата кучка — изрази мнението си Линк. — Високопарно.

— Не е вярно! — жегната, Маги се завъртя на пета и тръгна през дърветата. Когато излезе от гората, на известно разстояние надолу по склона и далеч от къщата, Ник и Линк се оказаха само на една крачка зад нея.

— Вървете си! — каза им тя през рамо.

— За нищо на света — отвърна Ник, а Линк се задоволи с тънка конспиративна усмивка.

Маги закрачи по-нататък, като престана да им обръща внимание. Не че постигна някакъв ефект с това. Дори нямаше защо да се обръща, за да се убеди, че те продължиха да я следват, но сега вече на около три крачки.

Уиндърмиър бе построена на върха на един залесен хълм. Източно от къщата, там, където се виеше автомобилната алея и където сега тримата вървяха по тревистата ивица покрай гората, хълмът бе ерозирал в камениста скала и затова тук нямаше нужда от високата стена, обграждаща цялото имение. На стотина метра по-надолу, в основата на тази скала, се намираше заливът Уилоу Крийк и кеят, където бе закотвена „Лейди Дансър“.

— Да не би там долу да имаш кола? — запита доста объркано Линк, когато видя, че се бяха насочили към нещо, много прилично на пропаст с почти отвесна стена.

— Не кола. Лодка — отговори Маги.

— И ходиш при тиа Глория с лодка? — изненадан попита Ник.

— Казах ти, че на Лайл не му е приятно да я посещавам. Ето, по този начин мога да го правя тайно от него.

— Лайл да върви по дяволите! — гласът на Ник прозвуча ядно.

— На теб ти е лесно да го кажеш.

— Преди ти не позволяваше на никого да ти нарежда какво да правиш и какво не. Какво, да не би старият Лайл да си е купил слугиня, когато е подхвърлил на съдията ония двадесет долара за брачното ви свидетелство?

— Къде е лодката? — бързо се намеси Линк, забелязвайки свирепия поглед, който Маги хвърли на Ник. Преди години, когато в течение на един известен период словесният обмен между Маги и Ник се бе състоял от почти нескончаем поток от заяждания и свади, породени от нарастващите душевни терзания на пубертета, Линк си бе изработил навика да се намесва между тях при нужда. Сега му беше лесно да влезе в старата си роля на умиротворител. Точно толкова лесно, колкото бе и за Маги и Ник да се плъзнат обратно по отъпкания коловоз на някогашните си отношения. Да бъде с Ник, дори след като бе живяла толкова дълго без него, за Маги се оказа процес, лек и естествен като дишането. Дотолкова естествен, че я плашеше.

— Там долу — Маги, благодарна за промяната в темата, посочи с ръка към блесналата като черен целофан повърхност на водата в залива. Каменните стени на скалата отразяваха бледо лунната светлина, стремейки се сякаш да им внушат, че опитите за спускане по тях са безполезни.

— Там долу! — Линк беше ужасен.

— Звучиш ми като Хорацио, който обича да повтаря всичко, което казвам — каза Маги, измервайки Линк с отчасти развеселен, отчасти раздразнен поглед.

— Хорацио? — бързо попита Ник. — Да не би да искаш да кажеш, че онази ужасна птица все още живее при тиа Глория?

— Омразата ви с Хорацио винаги е била взаимна — скастри го Маги. После, тъй като не можеше да се въздържи, избухна в смях. Хорацио бе любимият папагал на тиа Глория, от породата двойно жълтоглави амазонки и бе съпровождал тиа Глория като най-приближения й приятел почти през целия й живот. Птицата, като жената, сега вероятно бе надхвърлила петдесетте. По някаква причина, Хорацио бе изразил твърдата си неприязън към Ник, още когато го бе зърнал за пръв път. Ник не му бе останал длъжен — бе му отвърнал с не по-малко ненавист.

— Спомняш ли си, когато той се спусна да те преследва надолу по стълбите? — обърна се Маги към Ник, все още леко изненадана, че бе успяла да се разсмее.

— Леле-мале, аз си спомням! — избухна в смях и Линк. — Ник изхвърча от къщата, пищейки така, сякаш гащите му се бяха подпалили, а онази птица крещеше „Лошо момче, лошо момче!“ и пляскаше с криле зад него. Когато се приземи на гърба на Ник, аз си помислих, че хлапето ще припадне! Беше най-смешното нещо, което някога съм виждал в живота си.

— Ха, ха… — кисело отвърна Ник.

— Ти какво му беше направил, Ники?

— Той хвърли една топка по клонката, на която Хорацио си седеше в стаята. Когато Хорацио се втурна да го преследва, Ник просто си получи заслуженото. Падаше му се даже и това, че си навлече подигравките на другите момчета, които после седмици наред му викаха „птичарят-младши“.

— Докато не ги напердаших — ухили се и Ник. — И ако не ме беше страх от проклетата птица след това, щях да я пипна и нея и да си я сготвя на фрикасе за някоя неделна вечеря. И ти сега искаш да ми кажеш, че онова същество е още живо?

— И още как!

— Горя от нетърпение да се срещнем!

— Не помня да съм те канила да ме придружиш.

— Ето я, тя пак почна — измърмори Линк.

— Наистина ли не искаш да дойдем с теб, Магдалена? — тихичко попита Ник.

Маги се поколеба. Тя знаеше от опит, че нежният му глас не означаваше изобщо нищо и че в деветдесет и девет случаи от сто Ник просто си правеше онова проклето нещо, което си бе наумил да направи, без да се интересува дали на нея и харесва, или не. Но знаеше, че поне трябваше да се опита да го отпрати — за нейно собствено добро и за това на Дейвид. Но беше толкова приятно да се смеят заедно над стари спомени! И се чувстваше така добре да го усеща до себе си — дори и само за още малко. Тук, навън, където не се налагаше да внимава за всяка своя дума, за всяка своя постъпка, страхувайки се да не би някой да докладва после на Лайл. А и какво лошо можеше да се случи, ако вземеше Ник със себе си при тиа Глория? Някога, много отдавна, тиа Глория бе проявявала неприкрита обич към Ник. Да, Ник вече не беше някой в живота на Маги, но защо да не можеше да продължава да бъде приятел на тиа Глория? Поне за още малко — тук, навън, където бяха далеч от очите и ушите на всички. С внезапно прозрение и болка Маги осъзна, че това, за което най-много бе жадувала, беше близък приятел. А Ник за нея винаги щеше да си остане най-скъпият приятел на света.

— Но ти си все още с костюма си — каза тя, изтъквайки този факт като възможна пречка, но всъщност едва сега бе забелязала с какво бе облечен. — Тиа Глория няма да може да те познае!

Наистина, самата тя го разпознаваше с мъка в този му вид. През всички онези години на приятелството им тя дори не си бе помисляла, че е възможно да го види с костюм — единственото изключение бе абитуриентският й бал, но тогава Ник беше във фрак, взет назаем, при това не по мярка. А този костюм му стоеше така, сякаш беше по поръчка. Тя бе забелязала това още на тържеството в Клуба и си беше казала, че широкоплещестото му, стройно и мускулесто тяло на работник, придаваше на бизнес облеклото му определена сексапилност, която обикновено се постигаше трудно. Сега, с разрошените му от вятъра тъмни къдрици, с наболата по бузите след сутрешното бръснене брада, с разкопчаната яка на ризата и полуразхлабената вратовръзка, той изглеждаше така опасно привлекателен, че сърцето й ускоряваше ритъма си само като го погледнеше.

— Аз ще й напомня кой съм — Ник й се усмихна, явно доловил капитулацията в думите й. Маги не му се усмихна в отговор — поне не с устните си, но очите й сияеха, когато му обърна гръб, отмятайки назад вързаната си коса и тръгна смело към най-стръмната част на скалата. Той се мислеше за хитър, така ли? Е, тя щеше да му покаже!

— Уау! — Ник сграбчи рамото й тъкмо в мига, когато тя бе достигнала до ръба на скалата. — Ти може и да не си забелязала, обаче земята под краката ти свърши.

— Има пътека, глупчо — каза тя, изскубвайки се от хватката му и внезапно седна, като провеси крака над стометровата пропаст. Усмивката вече бе затрептяла по устните й, когато Маги отблъсна внезапно тялото си с отскок — без предупреждение! — и се плъзна безстрашно надолу по следващите два-три метра на почти отвесната пукнатина в скалата, което бе единственият начин да се добере до една издадена там козирка, откъдето наистина започваше пътечката.

— Магдалена! — гласът на Ник прозвуча хрипливо, като пред сърдечна криза. Той очевидно се бе опитал отново да я хване, но не беше успял. Когато тя стигна до целта си, последвана от дъжд от отронили се камъчета, повлечени с тялото й, и погледна лукаво нагоре през рамото си, тя го намери приклекнал на ръба на скалата, с все още протегната напред ръка и с лице, неестествено бледо на фона на нощното небе.

— Хайде! — извика му предизвикателно тя, като се изправи на козирката и отупа праха от джинсите си. — Искаше да посетиш тиа Глория, нали?

— Ти, малка палавнице! Направи го нарочно, за да ме изплашиш, нали? — каза той. Обвинението му беше вярно, така че тя не го оспори, а само му се усмихна лукаво, докато той продължаваше да я гледа с широко отворени очи, като че ли опитвайки се да реши доколко мъдро щеше да бъде да последва примера й и да се спусне след нея. Скалата наистина изглеждаше отвесна, но в действителност не беше толкова опасна — Маги се бе убедила в това сама, когато Хърт за първи път й бе показал как да стигне до лодката в залива. Просто този беше най-краткият път. Тъкмо когато тя бе отворила отново уста, за да подразни Ник заради нерешителността му, той седна и отскочи от ръба. Маги бързо отстъпи крачка в страни, когато тялото му се стрелна към нея, последвано от нова малка лавина от камъни.

— Добро момче! — изръкопляска му тя в подигравателен аплодисмент, приближавайки се отново към него, когато той се спря в комичната си поза в краката й.

— По дяволите! Скъсал съм си панталона! — каза той, когато най-после стана и заопипва дупката с ръка.

— Дай да видя — полагайки усилия да сдържи смеха си, Маги мина зад него и повдигна сакото му, за да огледа злощастното място. Дъното на морско синият му вълнен панталон се оказа наистина накъсано на ивички. През дупките в плата можеше да види белите му спортни слипове. Бледата кожа на стегнатите му, здрави и закръглени хълбоци, също прозираше през една дупка в слиповете.

— Гащите ти са съдрани. Мога да видя дупето ти — каза тя с неувереното, трепетливо гласче на малко момиченце, имитирайки почти напълно думите, с които той някога я бе подразнил.

— Какво! — той опипа отново мястото, намери дупката и избухна в смях.

Маги не можеше да се въздържи повече. Разсмя се и тя.

— Срамота е, че нямам някоя кока-кола под ръка, за да я метна по теб — каза й усмихнат той.

— Слава богу! — Маги също вече бе овладяла смеха си, но устните й все още леко трептяха. Бе се почувствала внезапно щастлива, безгрижна и млада. От години не бе изпитвала подобни чувства. Бе забравила приятната магия на всичко това.

— А сега какво ще правя? — попита полушеговито той. — Не мога да ходя на гости в този неприличен вид.

— Ако не си сваляш сакото, скъсаното изобщо няма да се вижда — отвърна Маги, но заради веселата нотка в гласа й, думите не прозвучаха убедително.

— О, да. Сигурно. Ами ако трябва да се наведа за нещо? Или ако там е горещо и поискам да махна сакото си? Или ако ти решиш да се позабавляваш за моя сметка и разкажеш на всички присъстващи?

Маги отново избухна в смях.

— Мислиш, че съм в състояние да ти изиграя такава лоша шега?

— О, да — каза Ник. — Напълно си способна на това.

— Е, ако вече си променил решението си и не искаш да идваш с мен, можеш просто да си отидеш, като се изкачиш обратно по същия път — Маги посочи нагоре към скалата. Двадесетината стъпки на скалата, които се извисяваха над мястото, където двамата бяха застанали, изглеждаха почти перпендикулярни и гладки като стъкло.

— По дяволите! — каза Ник, вдигнал поглед нагоре.

— Изборът е твой.

— А ти се забавляваш от всяка секунда сега, нали? Маги се замисли и с изненада разбра, че в думите му прозвуча абсолютната истина. — Да, забавлявам се — отвърна тя.

Ник се ухили:

— Аз също.

За момент те се изгледаха лъчезарно усмихнати, в прекрасна хармония, съзаклятници, съконспиратори в потайна игра. Така, както се бяха чувствали преди. Сякаш изминалите след раздялата им години изчезнаха, стопиха се, никога не бяха съществували и те отново бяха Ник и Магдалена, Магдалена и Ник, най-добрите приятели, близки като семейство, в един само техен свят без граници. Бяха се обичали безкрайно, винаги, още от деца.

— Радвам се, че се върна, Ник — тихо и неочаквано каза Магдалена, а усмивката изчезна от лицето й, пометена от бликналите чувства. — Липсваше ми.

Ник протегна ръце да я прегърне, но в последния миг явно промени намерението си и вместо това ги сключи пред гърдите си. Но очите му се спряха на нейните и внезапно заблестяха много, много зелени в нощта.

— Ти също ми липсваше, Маги-Май — каза той.

Тя трепна от името, с което той я нарече очевидно съвсем преднамерено. Прииска й се да се обърне и да избяга, но нямаше къде. Козирката в скалата, на която двамата бяха застанали, бе само два метра широка и не повече от два и половина дълга. Бе хваната в капан тук с него — с него и със спомените, които той неслучайно провокираше. Спомени за онази нощ, когато двамата се бяха превърнали в нещо повече от най-добри приятели един за друг, в много повече от любими брат и сестра. Нощта, в която се бяха отдали на любовта си. „Маги-Май“, хит песента на Род Стюърт, бе гърмяла тогава по радиото в колата на Ник. Тя още си спомняше как бе лежала сгушена в прегръдките му и после бе слушала тази песен. Ник беше пригласял — той винаги си бе мечтал да стане певец — а след това бе започнал да я нарича Маги-Май. За онова кратко време „след това“, което двамата бяха имали.

Тя потърси с поглед спомена в очите му — и го откри там. Те я гледаха изпитателно, хипнотизираха я, напомняйки й безмълвно колко страшно много бяха нещата, които тя и Ник бяха споделяли, които още ги свързваха. Но той не я докосна. Ръцете му останаха сключени пред гърдите. Не го докосна и тя — нейните бяха пъхнати дълбоко в джобовете на якето. Разделяше ги разстояние от цели две стъпки, но Маги изпитваше усещането, че телата им се бяха слели с всяка своя фибра. Стояха неподвижни — две лешниково зелени очи пронизали две кафяви, два тъмни човешки силуета, очертани на фона на бледата каменна стена — застинали в някакъв миг извън измеренията на времето.

Докато душите им се бяха вплели в прегръдка.

Без думи, без докосване, без нищо друго, освен спомените, отразени в очите й, Маги най-после приветства Ник с добре дошъл у дома.

А той успя да й каже без думи колко бе щастлив, че се е върнал.