Карън Робърдс
Детето на Маги (18)

18

— Е, няма да го пускам тогава, след като така предпочиташ, — въздъхна примирено тиа Глория. — Освен това, той може да си отвори и сам, ако е решил да излезе. — Хайде Ник, Магдалена, нека да влезем оттатък и да седнем. Сладкишите може и да са прегорели, но аз имам малко кейк в килера, а пък Луис може да запарва превъзходен зелен чай. — Тя кимна към една от жените. — О, аз не съм ви запознала. Приятели мои, това е Магдалена, дъщерята на Хорхе. — Тя се обърна към Маги. — Те ме слушат от години да им приказвам за теб и е хубаво, че най-после имат щастието да те видят и да се убедят, че ти не си само плод на развинтената фантазия на една старица. — Посочвайки към Ник, изправил се до Маги, тя добави: А това е Ник Кинг. Помните ли като ви приказвах за него? — Тя изгледа многозначително съзаклятничките си.

— О, да! — отговориха в хор жените и еднаквите изражения на лицата им накараха Маги да се запита какво ли по-точно им беше разказала тиа Глория. Те загледаха Ник така, като че ли самият му вид им бе достатъчен, за да припаднат от щастие.

— Представям ви Луис Брасин, Рене Шеърър, Бети Никълс, Харви Никълс и Доти Хейгън.

Всички кимнаха по ред и промърмориха съответната учтивост.

Ако й бе дадена възможност на мнение, Маги би се противопоставила на настояванията на тиа Глория, но нямаше такъв шанс, затова просто се подчини, когато дамата тържествено улови Ник и нея под ръка и ги поведе към всекидневната.

Гостите се отдръпнаха, за да им направят път да минат, после послушно ги последваха.

— Лошо момче! — внезапно изсвистяване на криле, ги накара всички да се приведат. Хорацио се спусна върху Ник и изострил нокти, кацна върху ръката му, вдигнала се инстинктивно над главата му.

— Някой не би ли искал да махне тази глупава птица от мен? — запротестира Ник, а Маги избухна в неудържим смях. Останалите също не можаха да сдържат смеха си, когато Хорацио запристъпва смело надолу по ръката на Ник, насочил се право към лицето му. Ник сведе още по-ниско глава. Тиа Глория бързо се зае да спасява положението.

— Ела тук, — каза тя на Хорацио, като му протегна двата си пръста. Хорацио свирепо изгледа Ник. — Лошо момче! — повтори гневно той и после, подчинявайки се на размаханите пръсти на тиа Глория, се подчини на нареждането й. Тиа Глория му загука съчувствено, обърна се и тръгна обратно с него към кухнята.

Маги каза през смях:

— А аз си мислех, че само слоновете имат дълга памет.

Ник, изправяйки се й хвърли унищожителен поглед. Тиа Глория се върна след минута и всички продължиха към всекидневната.

По принцип, стаята бе обзаведена комфортно, въпреки че не елегантно или скъпо — с мека, тапицирана с кафяв велур кушетка, кожени фотьойли в същия стил, овален плетен килим, ранно американска масичка за кафе и ъглови поставки, лампи с абажури от оранжеви мъниста и телевизор. Но днес в средата бе поставена една голяма кръгла маса, покрита със зелен плюш — масата за хранене, както се досети Маги, която обикновено стоеше в единия от ъглите. Около нея имаше шест стола, доста разхвърляни сега, като явно доказателство за бързината, с която гостите ги бяха изоставили преди. В центъра на масата се виждаше една-единствена къса и дебела свещ, поставена в стъклен глобус, която мъждукаше със светлината на собствения си тлеещ фитил и хвърляше жълтеникави отблясъци в пространството в непосредствена близост до нея. Останалата част на стаята бе тъмна.

— Опитвахме се да се свържем с лелята на Дороти — обясни тиа Глория, забелязвайки скептичния поглед, с който Ник удостои необичайната обстановка.

— Защото си е сложила някъде бижутата, а сега аз не мога да ги намеря — оплака се една от жените, очевидно самата Дороти. — Глория се мъчи вече три месеца, но леля Алис просто не иска да се появи.

— Твоят баща обаче се яви — обърна се радостно тиа Глория към Маги. — Наложи му се да се измъкне тайничко от майка ти, която, съжалявам, че трябва да ти го кажа, изглежда много ревнива съпруга. Обаче той дойде вече два пъти. И последния път остави съобщение за теб.

Ник изслуша разговора леко развеселен, но Маги, на която не се бе налагало да отсъства дванадесет години, за да забрави свръх уменията на тиа Глория по отношение на контактите с духове, прие всичко спокойно.

— Така ли? — попита тя, когато двамата с Ник се намериха нежно, но непреклонно настанени един до друг на дивана.

— Да… О, ето я. Знаех си, че съм я пъхнала някъде.

„Някъде“ се оказа в печката за дърва, която за щастие не бе запалена в момента. Тиа Глория триумфално извади един бял плик, който бе закрепен от вътрешната страна на вратичката й с помощта на малък магнит и го подаде на Маги. На плика бе написано името й. Когато го разкъса, вътре видя жълто листче от самозалепваща се хартия, прегънато на три. Разтвори и него.

— Баща ти ти пише писма? — прошепна й Ник едновременно скептично и весело, когато Маги изглади листчето.

— Това е така нареченото автоматично писане — също шепнешком отвърна Маги. — Нали знаеш, при което медиумът сяда до масата с хартия и молив в ръка, изпада в транс, а духът използва тялото му, за да предаде съобщението си. Papi се свързва така с мен през цялото време.

Ник направи гримаса и извъртя очи. Маги зачете бележката. „Магдалена — казваше се в нея. — Над теб е надвиснала опасност. Пази се от нея…“ Буквите бяха написани в черно, с паякообразен почерк, типичен за автоматично приеманите съобщения от тиа Глория. Последната дума беше провлачена и едва разгадаема.

Независимо от това, колко добре познаваше ексцентричностите на тиа Глория, Маги все пак потръпна болезнено, когато прочете бележката за втори път. После я прегъна на две и я сложи в джоба си.

— Разбира се, той не се е изразил много точно — някак изплашено каза тиа Глория. — От каква опасност трябва да се пазиш? Аз го попитах какво има предвид, но майка ти го викаше и той трябваше да си отиде. Каза, че ще си има mucho неприятности, ако тя го намери тук долу с мен.

— Тя не трябва да го ревнува толкова — каза една от жените — Бети? — с такъв тон, сякаш темата бе обсъждана сред тях неведнъж преди.

— Жените винаги ревнуват — измърмори Харви.

От далеч не изпълнените с обич погледи, които двамата си размениха, както и от еднаквите им фамилни имена, Маги достигна до правилното заключение, че бяха съпрузи.

— Само ако имат причина — отряза го Бети.

— Може би има опасност да преживееш злополука — продължи, тревожно смръщила вежди тиа Глория, без да обръща внимание на словесния семеен двубой.

— От друга страна, Хорхе остави това съобщение за теб преди повече от месец. Ако трябваше да ти се случи нещо такова, вече щеше да е станало. Защото те не могат да виждат много далеч в бъдещето, както знаеш. Не безкрайно надалеч, както погрешно си мислят много хора, а само за предстоящите няколко седмици. Да не би наистина да си претърпяла злополука?

— Наранила е китката на ръката си — неочаквано вмъкна Ник.

Маги го погледна изненадана. Тя си бе помислила, че дреболията с ръката й бе останала общо взето незабелязана от него.

— Така ли, скъпа? Как? — загрижено попита тиа Глория.

— Паднах по едни стълби — отвърна Маги, докосвайки инстинктивно превързаната си ръка.

— А аз мислех, че си се препънала в едно от кучетата си — прозвуча остро гласът на Ник.

Хваната в лъжа, Маги се смути и едва успя да отговори без запъване:

— Да. Препънах се в едно от кучетата, заради което паднах по стълбите — овладя се бързо. Беше забравила какво обяснение бе дала на Джон Съливан на тържеството и че Ник го беше чул. Лош късмет, че той имаше толкова силна памет и така бързо реагира на лъжата й. Досега никой не бе обръщал особено внимание на историите, които бе разказвала, за да оправдае намеренията си, затова не бе имало значение, когато понякога се бе оплитала в измислиците си. Но ето, че за Ник имаше значение.

— Колко ужасно! — възкликна тиа Глория. — Навехната ли е? Надявам се, че си й направила баня от лайка. Защото след такава баня не се подува, както знаеш.

— Направих й — излъга Маги, защото се боеше, че ако признае, че не е, тиа Глория би настояла грешката да се поправи още на момента. — Всъщност, всичко е наред. Няма нищо опасно.

— По кои стълби падна? — Ник зададе въпроса си спокойно и привидно безразлично, но погледът му гореше.

— Онези отпред, до автомобилната алея — Маги реши да се възползва от това, че Ник сигурно и сам се бе досетил, че Лайл не би позволил достъпа на кучетата в къщата и продължи: — бе дошла една приятелка, която ни донесе закъсняла покана за вечеря и тъй като нямаше време да изпратим отговор по пощата, аз изтичах по стълбите, за да я оставя на масата пред вратата. Не разбрах, че кучетата ме бяха последвали и когато се обърнах, се спънах в едно от тях и паднах надолу по стълбите.

— В кое куче?

— Сиамъс — отсече Маги и гневно го изгледа. — Има ли още нещо, което искаш да узнаеш?

— Много неща — Ник й се усмихна мило — с широка, бавна усмивка, която я разтревожи. Маги остана с усещането, че тази усмивка се опитваше да й подскаже, че той знаеше всичко, което имаше да се знае за живота й… но разбира се, това не бе възможно. Защото ако Ник действително знаеше, той просто в никакъв случай не би седял така спокойно сега на кушетката на тиа Глория. Бе приложил стария си трик — да се прави, че му е известно всичко, за да я подведе да му признае само онова, което, се бе опитала да скрие от него. Разбира се, че не знаеше. Тя не трябваше да забравя това. Той никога не знаеше. Докато наистина не му разкажеше сама.

Е, този път нямаше да се поддаде на триковете му.

— Кой иска чай? — прекъсването, долетяло под формата на палаво изречен въпрос откъм кухненската врата, бе добре дошло. Маги се извърна с облекчение от Ник, доволна, че бе успяла да се спаси от безмилостните му уловки и загледа как една от приятелките на тиа Глория — Луис? — внесе подноса, натоварен с порцелановия чайник и чашите.

— Ще продължим по-късно нашия много интересен разговор — прошепна й Ник, когато им подаваха вече напълнените чаши.

Маги трепна и пръстите й конвулсивно се вкопчиха в деликатната дръжка на чашата, при което част от чая се изля в чинийката.

Тогава се сети как да се измъкне от положението. Оставяйки чашата и чинийката върху масичката за кафе, тя се изправи.

— Моля всички да ме извините, но трябва да се кача за минутка горе.

Тъй като единствената тоалетна бе на втория етаж, думите й останаха без коментар. Маги напусна всекидневната и се качи по тесните стълби, след което се насочи право към бившата спалня на баща си. Въпреки че тиа Глория бе живяла с него в продължение на години преди смъртта му, при това в истинския смисъл на думата, двамата до края бяха запазили отделните си спални. Маги винаги бе предполагала, че единият от двамата просто бе държал прекалено много на външното благоприличие, но след смъртта на Хорхе, тиа Глория я бе уведомила, че предположението й е било погрешно — че дори приживе, Хорхе се боял, че мъртвата му съпруга го наблюдава от небето и затова бе решил да не поема излишни рискове, като допусне в леглото си друга жена за постоянен партньор. При което, бе добавила тиа Глория, Хорхе се бе оказал прав — първата му съпруга го бе държала под око през всичките тези години. И Хорхе бе имал късмет, че бе настоявал да запази самостоятелната си спалня, защото в противен случай сега щеше да се пържи в пламъците на ада. Той и без това търпеше непрекъснато наказанието си за това, че изобщо бе допуснал да се свърже с тиа Глория. Майката на Маги — нека Маги се опита да й прости за сравнението — за тиа бе олицетворението на ревнива вещица. И за тиа винаги щеше да си остане загадка, как Хорхе я бе обичал толкова много!

Маги не само че не се обиждаше от цитираното й становище, но дори трябваше да прикрива усмивката си, когато го чуеше. За тиа Глория, духовете бяха толкова живи, колкото и нормалните им приятели долу от улицата. А твърдата убеденост на тиа Глория, помагаше на Маги да поддържа спомена за родителите си жив.

По стените до вратата в стаята на Хорхе, имаше две лавици с книги. Хорхе ги бе направил сам. На дъното на лавицата вляво, имаше тайно скривалище. Ако се вдигнеше двойната долна дъска, между пода и нея оставаше тясно пространство. Всеки незапознат човек, оглеждащ лавиците отвън, не можеше да предположи за съществуването на това пространство, защото Хорхе бе обточил основата с перваз и така лавиците изглеждаха като вградени още с построяването на къщата. Пространството имаше размери само тридесет на десет, на седемдесет сантиметра, но то бе достатъчно, за да служи за подходящо скривалище на Маги. Сега тя бързо премести на горната лавица списанията, детективските и криминални романи и с известно усилие повдигна двойното дъно, което всъщност прилягаше много плътно към перваза. Отдолу се показа скривалището.

Както и очакваше, то се оказа прашно и замрежено с паяжини, но празно. Самата тиа Глория никога не би го използвала, въпреки че знаеше за съществуването му. От тях двамата, по-предпазливо бе живял Хорхе, който се бе страхувал от крадци и обичаше да прибира по-ценните им вещи вътре, когато напускаха къщата. Тъй като бе прекарал по-голямата част от живота си в общинските жилища за бедни, той не бе успял да се освободи от подозрението, че най-лесното нещо за един крадец, бе да влезе с взлом през вратата. Там, където се намираше „Изкривената къща“ никога не бе имало случаи на грабежи, но това не бе успокоило Хорхе. За него бе важно само това, че подобна вероятност не беше изключена.

Тиа Глория, от друга страна, никога не си бе давала труда да крие не особено ценните си бижута дори по времето, когато бе живяла в общинските жилища. Но и никога не бе ставала жертва на обири, вероятно заради страховитата слава на Хорацио из квартала. Никой крадец, който бе чувал за съществуването на птицата, не би посмял да си има работа с нея. Крадците по-скоро биха се изправили срещу някоя свирепа немска овчарка, отколкото срещу този перушинест дявол със здрави нокти и човка, който бе прочут с това, че нападаше онези, които не му се нравеха, при което можеше да крещи за помощ, а и да лети в същото време.

Маги често си мислеше, че ако беше крадец, щеше да изпитва съвсем същите чувства. Онези, които несъмнено изпитваше Ник.

Разкопчавайки якето си, тя извади пакета със снимките и касетата и го сложи в скривалището. После спусна полицата и я притисна плътно на мястото й. Бе започнала да връща обратно списанията и книгите, когато на вратата се появи тиа Глория.

— Каквото и да искаш да скриеш, ще си остане скрито, разбира се. Никой не знае за това място, освен ти, Хорхе и аз, а Хорхе и аз няма да те издадем — тя намигна на Маги. — Значи, ти отново си с Ник? Така и трябва да бъде. Той е другата ти половинка, да знаеш. Ти и той си принадлежите като… например като бекон и яйца, или да кажем като молив и гума, или като масло и вода…

— Маслото и водата не се понасят — сухо каза Маги, изправяйки се на крака. — Както вече не се понасяме аз и Ник, освен като стари приятели. Аз съм омъжена, забрави ли?

— Но тази женитба не е добра за теб — каза тия Глория, сключила вежди. — Съвсем неподходяща е. Ти трябва да си с Ник. Виж сега, той наистина е хубав. И не ми казвай, че не си съгласна с мен.

— Съгласна съм — Маги затвори ципа на якето си.

— Е, и?

— Е, и, сега трябва да се прибирам в къщи. Без Ник. Ако Лайл разбере, че съм била с него, никак няма да му хареса. Той малко… ревнува… от Ник. И можеш да разбереш защо. Както каза сама, Ник е хубав, а Лайл… е по-стар. Така че, искам да ми направиш една услуга.

— Всичко, което поискаш, скъпа.

— Откарай Ник у тях вместо мен, може ли? Той пристигна тук с мен с „Лейди Дансър“, но предпочитам да си тръгна без него. Ако Лайл разбере, че съм била с него… е, няма да е приятно. Лайл понякога се държи… много собственически.

— И е лош като дявола, искаш да кажеш — мрачно каза тиа Глория.

Маги успя да отвърне със смях:

— Да кажем, че да — прие тя, убедена, че тиа Глория нямаше никаква представа колко близо до истината беше.

— Разбира се, че ще откарам Ник у тях, щом искаш това от мен. Но сигурна ли си, че той няма да ти се ядоса за това, че си го оставила тук?

— Вероятно ще се ядоса — но гневът на Ник не тревожеше Маги. Тя не се страхуваше от Ник и никога не беше се страхувала от него. Защото знаеше, че той нямаше да я нарани…

— Виж, просто му кажи, че е трябвало да си тръгна. Ще му кажеш ли? Той ще разбере защо.

— Ако аз си имах мъж като него, който да ме иска толкова много, бих полетяла с такава скорост, че петите ми нямаше да видиш от пушилката.

Маги направи гримаса, но не отговори. И какво би могла да каже в отговор? Ако самата тя бе имала някакъв избор, положително също би полетяла към Ник с такава скорост, че от пушилката да не се виждат краката й, но избор нямаше.

— Сега трябва да тръгвам. Съжалявам, че не мога да остана по-дълго, тиа.

— Добре, скъпа. Разбирам.

Но Маги знаеше, че тя всъщност не разбираше — не всичко. Въпреки че Хорхе бе подозирал, че Маги не бе щастлива в брака си, тя не бе споделила с него дори частица от истината. Защото той не можеше да й помогне с нищо и просто не си струваше да го тревожи излишно. А и Хорхе се бе радвал толкова много на подобряването на финансовото си положение, което бе станало възможно само заради брака й с Лайл. За Хорхе бе огромно постижение дори това, че вече можеше да си позволява да купува редовно любимия си ежедневен вестник. Маги не можеше да допусне да помрачи дребното му щастие, признавайки му неприятностите си. Не, не можеше да го направи. А след смъртта на Хорхе, не бе споделила нищо и с тиа Глория. Тиа Глория непрекъснато се тревожеше за нея, но тревогата й се основаваше само на някакво шесто чувство, не на твърди факти.

— Ще се опитам да дойда отново скоро.

— Зная, скъпа. И може би ще можем да поговорим, следващия път?

Тиа Глория отстъпи настрани, за да мине Маги. Когато Маги заслиза по тесните стълби, тя я последва.

Откъм всекидневната се чуваше дрезгавия глас на Ник, прекъсван от гласовете на останалите. Маги въздъхна облекчено, когато успя да премине безшумно по коридора и да достигне до относителната безопасност на кухнята.

— Убедена ли си, че не искаш да промениш решението си относно Ник? — прошепна тиа Глория, кимвайки с глава към затворената свързваща врата.

— Да — каза Маги, целувайки меката й, пухкава буза. — Ще дадеш на Хорацио един допълнителен фъстък от мен, нали?

— Непременно — тиа Глория я придружи до вратата. — И се пази, Магдалена, чуваш ли? Хорхе може да не е имал предвид само злополуката с ръката ти.

— Ще се пазя. Довиждане — забързана към скалистия бряг, Маги й махна с ръка. Искаше й се да отплава по реката преди Ник да забележи отсъствието й. Нямаше сили за повече разговори с него тази нощ.

Тиа Глория остана на прага и изчака, докато чуе равномерното боботене на „Лейди Дансър“. Маги помаха още веднъж, отделяйки се плавно от брега, тиа Глория й отвърна и едва тогава затвори вратата на къщата си.

Маги се изненада от внезапно обзелата я тъга. Почувства се страшно сама в малката си лодка по реката в тази студена, тъмна нощ. Обстоятелства като това никога не бяха я тревожили преди, но днес я тревожеха. Бе самотна и изплашена.

Може би заради бележката? Въпреки че беше глупаво, тя не можеше да не усети присъствието на баща си, когато си мислеше за нея. Дали той наистина не я наблюдаваше от отвъдния свят? Тиа Глория бе твърдо убедена, че беше точно така. Общуването с човек с подобни силни убеждения, бе в състояние да разколебае и най-заклетия невярващ, а Маги никога не се бе числяла към последната категория. Католическото възпитание в детството й, я бе предразположило да вярва в какви ли не иначе неразгадаеми мистерии и чудеса. А имаше и няколко случая, в които странните съобщения на тиа Глория бяха попадали направо в целта. Както оня път, когато на бележката пишеше „Домът ти ще бъде връхлетян от болест“, и още на следващия ден Дейвид се бе разболял от дребна шарка. Но Маги си бе казала, че всъщност всичко, като се започне от настинката на Луела и се свърши с болното сърце на Вирджиния, би могло да се окачестви като „болест, връхлетяла дома й“ и да се изтълкува като сбъдване на предсказанието. Или другият случай, когато на бележката пишеше: „Ще те споходят добри новини“, след което се бе обадила Сара, за да й съобщи, че е намерила диамантения й годежен пръстен на мивката в банята на къщата за гости, докато Маги бе умирала от ужас, че Лайл може да забележи липсата му. Но и тогава съобщението бе достатъчно неопределено, така че би могло да изглежда като сбъднато, при която и да е добра новина. Съобщенията винаги се бяха оказвали неясни и обобщени и нима именно това не подкопаваше достоверността им? Ако баща й наистина я наблюдаваше отгоре и се опитваше да я предпазва, предричайки й бъдещето, нима не би написал нещо като: „Не се тревожи за диамантения пръстен, той ще се намери“? Да, би го направил. Разбира се, че да.

Не че Маги мислеше, че тиа Глория се опитваше преднамерено да заблуждава хората със своите похождения в света на духовете. Не. Тиа Глория откровено вярваше, че Хорхе разговаряше с нея, служейки си с молива й. Маги знаеше, че логически това бе невъзможно. Но все пак някаква частица у нея, някаква наивна, закопняла за близост частица, искаше да вярва в това.

„Надвиснала е опасност. Пази се от нея…“ Повтаряйки си мислено предупреждението, уж изпратено от Хорхе, Маги неволно потръпна от страх. Опасността беше Ник, а трябваше да се пази от Лайл… Последната мисъл прониза внезапно съзнанието й като твърда убеденост в нещо, подсказано й на чисто интуитивно ниво.

Измишльотини. Фантасмагории. Глупости. Въпреки това, тя отново потръпна, неспособна да се въздържи. После строго си каза: „Държа се като идиот! Как мога да се поддавам на подобни предразсъдъци!“ Решена да се успокои, Маги отново си припомни думите на оная циганка, която й бе гледала на ръка преди петнадесет години, за да й предрече, че ще се омъжи щастливо и ще има шест деца, пет, от които момчета. После си припомни и другото предсказание, когато преди седем години й бяха гледали на утаилите се на дъното на чашата чаени листенца, за да стигнат до извода, че ще се разведе или ще остане вдовица, преди да измине и една година. Е, нищо от това не се беше сбъднало.

Измислици. Всичко бе абсолютни измислици и тя го знаеше добре. Започна да си мисли и за другите несбъднати телепатични предвещания на тиа Глория и приятелките й и почти успя да се отърси от прокрадващия се ужас, който заплашваше да я обземе напълно.

Автоматично писане, как ли не! То имаше общо взето дотолкова шанс да се сбъдне, колкото се бяха сбъднали злонамерените й пожелания към Лайл по време на турнира по голф.

Нима бе възможно да е толкова глупава? Отговорът беше да, очевидно бе съвсем възможно. Но все пак, независимо от присъщата си храброст и от желязната логика, тя не успя да се освободи напълно от лошото предчувствие, което сякаш кръжеше около нея, опитвайки се да открие слабо място в защитните й сили, подобно на изгладнял звяр, стягащ обръча около жертвата си. Тя насочи „Лейди Дансър“ към Уиндърмиър и намери оправдание за нервността си в мрачната призрачност на реката през нощта. А и чии нерви не биха се опънали, щом неестествено ярката луна плуваше така високо, а студеният вятър шибаше вълните, които я обливаха в ледените си пръски? И кой не би виждал призраци и феи в сребристо белите облаци, препускащи по небето, и в тичащите по водата отблясъци лунна светлина, които непрекъснато се променяха?

Човек с по-слабо въображение, може би да, но не и тя.

Така, продължавайки пътя си, Маги се опитваше да се надсмее над себе си. Въпреки това, почувства облекчение, когато стигна до кея, завърза „Лейди Дансър“ и се махна от реката.

Не беше задължително да пресича гората, за да отиде до къщата. Предпочете да мине по коларския път, а после по автомобилната алея.

Когато стигна до къщата, мина отзад и се покатери отново до прозореца на спалнята си, вече почти напълно се бе успокоила. Чувстваше се изморена, малко тъжна, но иначе нормално.

Автоматично писане, как ли не… тя успя дори да се усмихне снизходително на себе си, когато се плъзна като змия през перваза на прозореца си и се търкулна по корем на пода на спалнята.

— Ти, глупава, лъжлива малка кучко! Къде, по дяволите, беше? — изръмжа в тъмнината някакъв глас, съвсем близо до главата й.

Гласът на Лайл! Маги го позна и за миг се вцепени от ужас, после се опита да се изправи на колене и ръце, впила поглед в мрака пред себе си…

Не й остана време дори да смени позата си, когато той я ритна брутално в ребрата и тя се просна обратно на пода.