Карън Робърдс
Детето на Маги (13)

13

Маги стигна най-после до стаята си, заключи вратата след себе си, пусна резето и се облегна за момент на рамката, за да обмисли точния ред на действията си по-нататък. После започна трескаво да се съблича, обхваната от внезапно нетърпение да се освободи час по-скоро от дрехите си — изрита от краката си сатенените пантофи, свали лъскавия чорапогащник, като остави всичко разхвърляно по пода, захвърли четири хиляди доларовата рокля върху един стол и пусна още по-скъпите си диамантени обеци в чинийката на тоалетката. В гардеробната си избра и навлече набързо един черен ластичен панталон, черен пуловер, черни маратонки и също черно кожено яке. Накрая среса припряно косата си, прибра я на тила с една дървена шнола и вече беше готова за път.

Алармената система не беше свързана с прозорците на горния етаж. Тя бе открила това още преди години, когато отчаяно бе търсила начин да напуска незабелязано къщата. От самото начало, Лайл бе настоявал Типтън непременно да я откарва с колата, когато тя поискаше да отиде някъде. Като предохранителна мярка, бе казал той. За да не би някой глупак да си науми да я отвлече, стараейки се да се докопа до парите му. В началото тя се бе опитвала да му се противопоставя и понякога бе успявала да вземе една от колите в гаража и да отиде при баща си сама. Баща й все още бе жив тогава — бе починал три години след сватбата й — и той и тиа Глория бяха единствените близки членове на семейството й. Дори страхът й от Лайл не бе в състояние да я отчужди и откъсне от тях.

През първите месеци тя им бе гостувала открито и често бе предпочитала да я придружава Типтън, защото се бе надявала така да омилостиви Лайл. Понякога се бе престрашавала да взема със себе си и малкия Дейвид, за да му даде възможност да опознае „папи“ Хорхе, въпреки че след подобни случаи Лайл винаги бе изпадал в гневни пристъпи и в последствие естествено бе намирал начин да я накаже за всяко нейно отиване там — наказваше я тайно от всички и жестоко, често с брутални, физически изтезания. Постепенно ужасът от гнева на Лайл се бе превърнал в такова мъчение за Маги, че тя първо бе престанала да води Дейвид, а по-късно бе разредила дотолкова и собствените си посещения, че баща й бе започнал да се оплаква, чувствайки се пренебрегнат. Но всичко това беше преди да открие животоспасяващата комбинация от алармената система, прозореца на спалнята си и лодката „Лейди Дансър“.

„Лейди Дансър“ бе петметрова, двадесетгодишна моторница, която стоеше на котва на малкия кей на Уиндърмиър, до брега на залива Уилоу Крийк. Не я използваше никой друг, освен Хърд, който обичаше да излиза с нея в залива или по реката. През лятото Луела често поднасяше към вечерята уловените от него дребни рибки и раци. Маги би се изненадала, ако Лайл въобще си спомняше за съществуването на тази лодка. Той си имаше своята огромна луксозна яхта, където забавляваше гостите си и която стоеше закотвена на около пет мили от къщата, в специалния му частен кей.

Маги мразеше яхтата почти толкова, колкото обичаше „Лейди Дансър“. С целия си разкош, с всичките си крещящи доказателства за безграничните възможности, давани от парите, високото социално положение и властта, тя я отъждествяваше дотолкова много с Лайл, че ненавиждаше дори мисълта да стъпи на палубата й. За щастие, той рядко изискваше това от нея. Хората, които Лайл канеше на борда на „Айрис“, бяха изключително негови гости.

Бе време да тръгва. Маги изгаси лампите и спалнята й потъна в плътна, мастилена тъмнина. Прекосявайки стаята тя дръпна тежките, надиплени, рубинено червени завеси от брокат, за които декораторът бе настоявал, че ще контрастират красиво с бледорозовата копринена тапицерия на стените (и което според Маги бе една абсурдна комбинация) и отвори най-левия прозорец — един от половината дузина, вградени в дълбоки ниши в отдалечения край на спалнята й. Под первазите от външната им страна бяха разположени огромните, сводести прозорци, създаващи така очарователната атмосфера на библиотеката. Многокрили, симетрично извити, те изпъкваха грациозно на фасадата на къщата, а ламариненият покрив на един от тях достигаше на по-малко от две стъпки под нейния прозорец.

Всяка от нишите бе висока около два и половина метра и имаше ширина повече от две стъпки. Въпреки че Маги открехна прозореца само дотолкова, колкото да може да се промъкне през него, излизането навън бе смешно лесно. Тя неведнъж си бе мислила, че тези прозорци можеха да се окажат направо мечтата на някой крадец. Все пак, ако трябваше да се отдаде дължимото на високоплатения от Лайл специалист по осигуряване на безопасността в имението, да се влезе отвън, без да се разчита на предварително отворен прозорец, би било значително по-трудно, отколкото излизането оттам.

Маги приклекна на пода на спалнята си, подаде единия си крак през перваза, успя да напипа с него покрива на долния прозорец, прехвърли тежестта на тялото си върху него и се изправи навън. Оглеждайки се предпазливо наоколо, тя с радост вдъхна хладния нощен въздух, който погали кожата й, изпълни белите й дробове и я накара да се почувства отново жива.

Гледката от мястото и тук горе, бе великолепна. По небето се гонеха бледите вълма на облачетата, които сякаш подпомагаха дузините блещукащи звезди в палавата им игра на криеница с планетата земя. Малкият, бял като скреж лунен сърп, плуваше ниско над заоблените, тъмни форми на полюшващите се корони на дърветата и хвърляше призрачната си светлина върху каменния вътрешен двор. Отвъд двора розовите храсти, които все още бяха обвити в полиетилен заради нощния скреж, протягаха костеливите си тъмни пръсти към небето. Пейката, избрана за художествен обект в картината на Дейвид, бе точно в центъра, сред розовите храсти и бялото, ковано желязо на силуета й, изглеждаше като оголен скелет в мрака. Едва раззеленилата се поляна обграждаше градината от рози и изглеждаше като обляна в сребро от луната. Маги внимателно огледа поляната, която се спускаше надолу към плътната стена от сенки, откъдето започваше гората.

Не се виждаше никой. Тя се обърна, притвори възможно най-плътно прозореца (винаги съществуваше известна опасност някой да забележи, че е отворен, въпреки че в тъмнината шансовете за това бяха минимални). После седна на ръба на покрива на долния прозорец и се спусна надолу, опипвайки с краката си за издатини, на които да може да се захване. Превързаната й ръка запулсира болезнено, когато се наложи да поеме част от тежестта на тялото й, но успя да издържи, а и болката не беше чак толкова остра, та да не може да я пренебрегне.

През дванадесетте години живот с Лайл тя се бе научила да игнорира и по-лоши неща.

Естествената повърхност на камъните бе неравномерна и назъбена в ъгъла, където стената се срещаше с рамката на прозореца и образуваше ниши и издатини за краката и ръцете й, които с течение на годините й бяха станали толкова познати, колкото и стъпалата вътре в къщата. Само след секунди тя стъпи на земята и се спря до по-високия дори от нея храст, скрита от погледа на всеки, обърнал се случайно в тази посока. От тук започваше цяла редица еднакви храсти, които растяха зад гърба на къщата.

Тишината на нощта се нарушаваше само от зова на нощните животни и прошумоляването на клоните от вятъра. Все още не беше истински студено, но вятърът предвещаваше спадане на температурата по-късно.

Маги тръгна напред, под ъгъл от къщата, следвайки траекторията на автомобилната алея, но без да се приближава много към нея и заобикаляйки старателно кучешката колиба, за да не би четириногите й приятели да подушат присъствието й и да залаят.

Насочи се към същата пътека през гората, където се бе разхождала сутринта. Първата задача от плана й бе да вземе „подаръка“ от Ник.

В джоба на якето си имаше миниатюрно електрическо фенерче, което носеше винаги у себе си, за да й е под ръка при нужда. Луната й осигуряваше достатъчно светлина, докато не навлезе много дълбоко навътре под дърветата, но и тогава не рискува да остави фенерчето да свети непрекъснато — страхът, че Типтън или някой друг от хрътките на Лайл може да се спотайва някъде сред мрака тъкмо когато най-малко й се искаше да бъде проследена, не я напускаше никога, но включваше фенерчето, когато се наложеше и веднага пак го изгасяше. Така успя да намери мястото, където сутринта се бе отклонила от пътеката и след съвсем кратко лутане откри и храста от форсинтия. С още един бърз оглед с фенерчето установи, че полуизгнилият пън под него също бе на мястото си. Въздъхна облекчено, прибра фенерчето в джоба си и се зае да изравя онова, което бе заровила там сутринта.

Тъмнината в гората бе много по-плътна, отколкото на поляната. Тук не проникваха лунни лъчи и мракът изглеждаше тежък, лепкав, почти застрашителен. За последното бе глупаво да се мисли, разбира се, укори се вътрешно Маги, но все пак застина за миг и се огледа неспокойно наоколо.

Тъмнината никога не бе я плашила. Нямаше никаква причина да започне да я плаши именно сега.

Все пак гората не беше тиха. Тя пращеше, пукаше, шумолеше и стенеше. Жужаха и бръмчаха насекоми, разни птици си мърмореха сами на себе си високо горе в клоните, а дребните нощни животинки писукаха, цвъртяха и се щураха сред нападалите листа. И всичко това бе приятно и очарователно на дневна светлина, но през нощта то изпращаше по гръбнака й хиляди бодливи иглички.

Маги поклати глава, укорявайки се отново за напразните си страхове и продължи работата си. Трябваха й само още няколко секунди, за да изгребе с шепи останалата пръст и листа. Всичко — пакетът, видеолентата, снимките, пликът — се оказаха точно така, както ги бе оставила. Очевидно Лайл и шпионите му не бяха толкова всемогъщи, колкото се бе опасявала.

Маги изпусна въздуха, който до този момент неволно бе задържала в гърдите си и се изправи.

Внезапният, остър звук, който разкъса нощта, я завари точно така — в момента, в който вече пъхаше пакета във вътрешния джоб на якето си.

Маги подскочи от уплаха, после се огледа почти гузно наоколо. Разбира се, че нямаше нищо. Някакъв сух клон, вероятно, счупил се под стъпките на по-едро животно… Но какво по-едро животно би могло да броди през нощта из горите на Уиндърмиър?

Шумът бе дошъл отляво. Маги вдигна ципа на якето си, за да е сигурна, че пакетът няма да падне и впери поглед напред, през сивата, плътна преграда на най-близките дървета, опитвайки се безрезултатно да проникне в черния мрак отвъд.

Нямаше полза. Не можеше да види нищо, освен призрачните стволове на дъбовете, кленовете, орехите и боровете и то на не повече от пет стъпки във всяка посока. Оттам нататък всичко бе непрогледна тъмнина.

Шумът се чу отново — рязко строшаване на изсъхнал, чуплив клон, стъпкан под нечий крак. Сега Маги бе почти сигурна, че шумът бе предизвикан именно от това.

Косата настръхна на тила й. Някой или нещо бе в гората заедно с нея. Усещаше инстинктивно чуждото присъствие. Изплаши се така, че в момента дори не можеше да прецени дали не би предпочела по-скоро да се сблъска с Лайл и шпионите му, вместо да се озове лице в лице с някое ужасно, бродещо в нощта чудовище. Но когато си спомни за снимките и видеокасетата в джоба си, тя все пак реши: би било много по-добре да се изправи пред чудовището.

Бе изминала около минута откакто бе чула шума и се бе вцепенила на място от страх — като заек, хипнотизиран от фаровете на кола. Сега, когато мисълта й отново заработи и краката й намериха сили да се раздвижат, Маги започна да отстъпва назад — бързо и крадешком. Очите й останаха приковани в призрачната пелена от мрак, прикрила оня или онова, спотаило се сред дърветата.

Пет стъпки назад, шест — и отново същият звук, но този път на около дванадесет стъпки вдясно от последния. Близо, много по-близо. Сърцето й тревожно се сви и очите й напразно затърсиха из нощта. Пулсът й се ускори, кръвта й се втурна лудо по вените. Беше сигурна, нямаше вече никакво съмнение, че някой или нещо наистина бе заедно с нея в мрака и при това се намираше съвсем наблизо.

Притискайки ръка към гърдите си, за да задържи пакета, Маги пое дълбоко въздух и се извъртя. После се втурна напред като подплашен жребец, успял да се изскубне от подпалената си конюшня.

От гората пристъпи един огромен, тъмен силует и застана точно пред нея.

Маги не успя да се сдържи — запищя като сирена на пожарникарска кола. Откъм гърба й незабавно се стрелна една ръка и някаква длан мигновено запуши устата й.