Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maggy’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карен Робардс. Детето на Маги

ИК „Алекс Принт“, Варна, 1998

Редактор: Анелия Любенова

ISBN: 954–8261–28–6

История

  1. — Добавяне

1

— Помниш ли как тиа[1] Глория казваше, че греховете ни винаги ни застигат? Тя имаше право — ето, аз се върнах.

Гласът, прошепнал тези думи в ухото й, беше дрезгав, развълнуван… и ужасяващо познат. Маги Форест изпита усещането, че светът бе спрял да се върти около оста си. Около нея като че ли изчезна всичко — масивният дъбов бар плот, на който се бе облегнала, протяжните тонове на кънтри песента, изпълнявана от оркестъра, както и цялата тъмна, задимена атмосфера на самия бар.

От света не остана нищо, освен приглушения глас на Ник.

Едната й ръка стисна здраво хладния месингов парапет на бар плота, когато тя бавно се обърна да го погледне. Не, нямаше грешка. Не беше игра на въображението й. И интуитивно го бе знаела дори преди да се обърне, преди съзнанието й да регистрира реалността на буйните му тъмни и остри къдрици и широкоплещестата фигура на футболен играч.

— Ник.

Беше точно толкова висок, колкото си го спомняше, и точно толкова хубав. Порочно красив, както си бе мислила винаги, въпреки че упоритото, едва ли не бандитско изражение на лицето му не би трябвало да създава такова впечатление. Чертите му също бяха прекалено изострени и агресивни, челюстите и скулите прекалено широки, а устните твърде тънки за една истинска мъжка красота. Носът му бе все така леко изкривен наляво — жертва на един от многобройните улични боеве през младежките му години. И кафяво-зеленикавите му очи я пронизваха. С тежки клепачи и обикновено измамно сънен вид, те бяха причината за разрушителното му въздействие върху противоположния пол — заключение, до което тя бе достигнала много отдавна. Ник винаги бе имал вид на мъж, който знае всичко, което би трябвало да се знае за жените и някога Маги се бе чувствала не по-добре имунизирана срещу това, отколкото която и да е друга представителка на нежния пол.

— Здравей, Магдалена.

Дори усмивката му беше същата — едновременно сексапилна, дяволита и нежна. Заради тази усмивка тя някога се бе държала като най-голямата глупачка на света.

Ах, Ник. Последните дванадесет години изчезнаха, когато вдигна поглед към очите му. Погълната от напора на внезапно втурналите се спомени, тя забрави, че сега той бе на тридесет и две, а самата тя почти на тридесет: видя Ник, появяващ се с цяла чанта с продукти, когато в мъничкия апартамент, който бе споделяла с баща си, нямаше вече нищо за ядене; Ник, Ник, помагащ й да довлече в къщи пияния си баща, който отново бе паднал безсилен на улицата; Ник, източващ бензин от колата на непознат, за да може тя да отиде на работа с онази таратайка, която той, кой знае как, бе успял да й сглоби и даде за шестнадесетия й рожден ден; Ник, чакащ я, когато тя тайничко се измъкваше нощем навън и отпъждащ упоритите момчета, които непрекъснато душеха около нея. Ник, нейният вечен закрилник. Той бе единствената твърда опора в света й, докато растеше. И тя винаги, винаги, беше обичала най-много Ник.

Ник. При осъзнаването на факта, че той действително стоеше пред нея сега, очите на Маги се озариха с чиста, неподправена радост, а ъгълчетата на устните й се извиха в неволна усмивка. После реалността се върна внезапно — и с нея истинската ледена вълна на ужаса. Ник се беше върнал. Ръцете й, повдигнали се инстинктивно да го прегърнат, се отпуснаха. Усмивката й трепна, след това се задържа. Но при прераждането й не беше къщата усмивка.

Но на него никога в живота не беше му убягвала, която и да е дребна нейна хитрина, както не му убягна и сега.

— Не се радваш да ме видиш? — устните му се разтеглиха в още по-широка усмивка, в предвкусване на играта на котка и мишка. — Наистина, Магдалена! По този начин нараняваш чувствата ми.

— Разбира се, че се радвам да те видя. Изминаха… векове — отговори му гласът й, предназначен за обществото, оня глас, обработван месеци поред, след като тя се бе омъжила за Лайл, и това сега накара очите му да се присвият.

— Дванадесет години. И като си помисля само, че си успяла да останеш омъжена за Лайл Форест през цялото това време! Женичката му номер три концентрира вниманието си и уцелва точно попадение! Чух, че си го дарила и със син.

О, Боже! Маги изпита усещането, че някаква огромна ръка се обви около сърцето й, стисна го, не й даде възможност да поеме въздух в дробовете си. Тъжно, тя се пребори с това усещане.

— Имаме син, да.

— Видях го.

— Ти го видя? — Маги не би се почувствала по-зашеметена дори ако той я бе ударил с бейзболна бухалка по главата.

— Днес следобед. В Уиндърмиър. Отидох да те посетя, но те нямаше.

Да, бе прекарала следобеда при фризьорката си. Ръката, сграбчила сърцето й, се стегна още повече при мисълта за Ник в Уиндърмиър и без нея. С Дейвид — и може би дори с Лайл.

— Отишъл си да ме посетиш? — беше абсурдно и комично да повтаря така думите му като папагал, но като че ли не можеше да измисли нищо друго. И чувстваше, че го гледа буквално със зяпнала уста, но явно и това не можеше да промени. Тя винаги бе знаела — някъде много дълбоко навътре в съзнанието си — че щеше да види Ник отново. Но не беше готова. Не сега, не още! Бе я намерил абсолютно неподготвена. Не можеше да се овладее и да се предпази.

— Ти не би могла да очакваш от мен да се върна в Луисвил и да не те потърся, нали? — очите му й се подиграваха. — След като с теб сме такива стари приятели и всичко останало? Момчето, Дейвид се казва, нали? — прилича много на теб. Старият Лайл може само да се гордее със сина си.

— Да. Да, аз… ние двамата с Лайл… сме много горди с Дейвид — когато си помисли за единадесетгодишния си син, сърцето й за миг се стопли от майчина обич. Той бе висок и строен като самата нея, с кестенява коса, шоколадово кафяви очи, тъмни, извити като криле вежди и широка, подвижна уста, която в момента прикриваше чифт почти невидими шини за изправяне на зъбите, към който факт той бе изключително чувствителен. В бели дрехи за тенис или в екип за голф, той имаше така абсурдно патрициански вид, че бе трудно да се повярва, че се бе родил от собствената й, далеч не патрицианска утроба.

Разбира се, Лайл си приписваше всички заслуги за възпитанието й постиженията на Дейвид.

— А ти добре си се погрижила за себе си, Магдалена. Не мога да отрека това — Ник бавно я измери с поглед. Маги не можеше да не си помисли за черните деветстотин доларови кожени джинси, с които бе облечена, за колана и ботите от истински алигатор, млечно бялата копринена риза, шест каратовия диамант на пръстена, масивния златен часовник около китката. На вид всичко това изглеждаше измамно обикновено, но дори без бижутата, то струваше повече, отколкото някога тя бе печелила за цяла година. Когато се наричаше Магдалена Гарсия. Преди да се омъжи за Лайл.

Естествено, Ник нямаше откъде да знае колко скъпи бяха дрехите й, въпреки че едва ли бе възможно да не забележи пръстена, който блещукаше с хилядите си отразени пламъчета дори в тази полумрак. При други обстоятелства, Маги би се почувствала виновна пред Ник заради прекалено материалния израз на благополучието си, но паниката, която я бе обзела сега, не й бе оставила място за никакви второстепенни чувства.

— Какво правиш тук? — този бе въпросът. Маги сви ръце в юмруци и зачака отговора му с пресъхнала уста.

Ник й отправи опустошителната си усмивка.

— Познай.

Погледите им се сключиха и дъхът на Маги секна. Възможните отговори бяха безкрайно много… и безкрайно ужасяващи.

— Ето те най-после. Търсихме те навсякъде — лекият приятен тембър принадлежеше на племенницата на Лайл, Сара Бейтс, която, заедно с най-добрата си приятелка, Бъфи МакДърмот, си проправяше път през тълпата, за да се присъедини към Маги до бара. Маги изгледа момичетата със смесица от облекчение и страх. В крайна сметка, бе доволна, че прекъснаха разговора й на четири очи с Ник, обаче как щяха да изтълкуват Сара и Бъфи присъствието му тук? И какво щеше да каже сега Ник? Сигурно нищо, засягащо само тях двамата, след като вече не бяха сами.

Сара, на двадесет и седем, бе с две години по-млада от Маги, въпреки че сега изглеждаше доста по-възрастна, независимо от дръзката си, синя джинсова пола и джинсовия си елек с ресни. В момента тя се намираше по средата на неприятен бракоразводен процес. Вследствие на това, бе болезнено слаба и бе променила косата си в яркочервена, при което и двете неща никак не й отиваха. И всъщност, нейната почти отчаяна нужда от развлечения ги бе довела трите тук тази вечер, в този малко известен кънтри-уестърн бар на брега на реката, очертаваща границата с щата Индиана.

— Оох, хубаво! — възторжено възкликна Бъфи, когато успя да се вмъкне до Сара, а после се обърна към Ник и го измери с поглед от главата до петите. Силно начервените й устни се нацупиха предизвикателно, когато хвърли поглед от Ник към Маги, и после обратно. — Въпреки че трябва да ти кажа, красавецо, че само си губиш времето с Маги тук. Тя е една стара, омъжена дама. Но аз съм свободна.

— Ще имам това предвид — отвърна й Ник с усмивка, но много различна от онази, която бе дарил на Маги. Сега усмивката му бе практикувана и поне хилядакиловатова и някога бе карала момичетата да въздишат след сблъсъка с нея. Маги бе забравила въздействието на тази усмивка върху нищо неподозиращите жертви, но наблюдавайки зашеметената реакция на Бъфи сега, почувства силната вълна на възродилите се спомени. Но от друга страна, всъщност не беше забравяла. Съвсем целенасочено бе изхвърлила от съзнанието си Ник и всичко свързано с него.

Защото това бе единственият й шанс да оцелее.

— Аз съм Бъфи МакДърмот — каза Бъфи, подавайки нежната си, с идеално поддържани, яркочервени маникюри ръка. — А ти си нов в града. — Елегантно слаба и привлекателна със снежнобялата си кожа, черна, спусната до раменете коса и дребни черти на лицето, подчертани изкусно с грим, Бъфи бе привикнала да привлича възхищението на мъжете. Тази вечер, в черната си мини кожена пола, черно кожено яке на мотоциклетист и червената копринена шемизета под него, тя се бе облякла специално, за да предизвиква фурор.

Ник пое ръката й, засмя се и разтърси глава:

— Аз съм Ник Кинг. И освен това съм роден и израснал в Луисвил. Просто ме нямаше тук известно време.

— Да не би да сте роднина на фамилията Кинг, които живееха в Мокингбърд Вали?

Докато Бъфи говореше, Ник освободи ръката й. Тя не се забави нито миг, преди кокетно да повдигне току-що освободените си пръсти и да погали бялата си, нежна кожа точно до ръба на дълбоко спуснатото деколте на шемизетата. Маги би се възхитила на способите й — при положение, че женските й хитрини не бяха насочени към Ник. В случая, обаче, Маги можеше единствено да стисне зъби и да си напомни, че Ник не беше вече неин.

— Не. Прекарах детството си в Портланд. В общинските жилища.

— О! — Бъфи за миг се стъписа и ръката й бързо се отпусна до тялото й.

Портланд беше най-ужасният квартал в Луисвил. Мръсен и беден, с невероятна смесица от чернокожи и бели обитатели и никой, дори с минимални претенции за благородно потекло, не би признал, че е израснал там. Устните на Маги трепнаха в неволна усмивка. Колко типично за Ник — да каже истината и да накара даже Дявола да се засрами!

— В такъв случай, трябва да си се издигнал в обществото със собствени сили. Колко вълнуващо! — Бъфи галантно преодоля смущението си и възвърна тактиката си, след като плъзна бърз и вещ поглед по дрехите на Ник, за да прецени качеството им. Но той бе облечен в обикновени джинси и маслиненозелен пуловер под кафявото си кожено яке — типично барово облекло, което не издаваше по никакъв начин материалното положение на притежателя му. Бъфи явно бе решила да приеме нещата оптимистично.

— Вълнуващо, нали? — бавната усмивка на Ник бе изчислена така, че да запали пожар у Бъфи и сполучи, доколкото можеше да прецени Маги. В ответ, Бъфи пусна в ход целия си женствен арсенал. Маги стисна още по-здраво зъби.

Зад гърба на Ник се приближи нервен на вид мъж на средна възраст в тъмен костюм, и малко колебливо докосна рамото му:

— Господин Кинг, г-н Кейси току-що влезе през задния вход. Сега е в канцеларията на управителя. Извинете, че ви прекъсвам, но мислех, че трябва да ви съобщя.

— Правилно, Крейг. Това ме интересува. Бихте ли ме извинили, мили дами? — очите му внезапно бяха станали сериозни, но той се усмихна на Бъфи и Сара, преди да спре тежкия си поглед върху Маги.

— Магдалена. Остани наоколо. Ще се върна.

Преди Маги да успее да реши дали думите му бяха заплаха или обещание, Ник се обърна и закрачи след дребния мъж, пробивайки си път през тълпата към една врата, разположена в най-отдалечения ъгъл на залата. Безсилна да откъсне очи от широкия му гръб, Маги положи свръхусилия да се пребори с обзелата я вълна на слабост. Хвърли почти невиждащ поглед около себе си и се сблъска с прикованите в нея очи на Сара и Бъфи. Знаеше, че е много важно да излезе от това състояние на омая, да запази нормално поведение пред приятелките си. Но такава поза, за момента, бе извън силите й.

Вратата се затвори след Ник, скривайки го от погледа й. Светът наоколо се върна на мястото си с трясък. Звукът на смехове и звън на чаши, дълбокият, провлачен мъжки тембър, пеещ: „… извикай някой, който те обича…“, извисил се над омайващия ритъм на китарата, миризмата на цигарения дим и топлият сблъсък на стълпилите се около Маги тела я притиснаха под реалността си без предупреждение. Стопили се в нищото при присъствието на Ник, те се стовариха с невероятна сила върху съзнанието й сега, когато него вече го нямаше, и тя изпита чувството, че потъва, че ще се удави под внезапната им приливна вълна.

— Магдалена? — лукаво попита Сара.

— Но кой е той? — нетърпеливо прошепна Бъфи.

— Никой, всъщност. Познавах го много отдавна, преди да се омъжа за Лайл — Маги извика на помощ всичките си вътрешни сили, за да симулира безразличие към темата. Единственото нещо на света, което искаше в този момент, бе да се свие в черупката си и да бяга, да бяга толкова бързо, колкото биха позволили краката й. Но най-сигурният начин да привлече вниманието на компаньонките си върху себе си и Ник бе да им позволи да видят колко разтърсена бе от тази тяхна среща.

— И въпреки това си се омъжила за Лайл? — изкикоти се Бъфи, а после с престорен ужас и жест на извинение закри устата си с ръка и театрално извъртя очи нагоре, но не изглеждаше ни най-малко засрамена от забележката си. След миг свали ръката си и добави със злобна усмивка: — Разбира се, всичките тези пари правят чудеса за сексапилния чар на Лайл!

— Бъфи! Това не е хубаво — скара й се Сара, хвърляйки бърз поглед към Маги.

— Зная. Обаче за мой късмет и ти, и Маги вече знаете, че не съм хубав човек — Бъфи измери с поглед все още пребледнялото лице на Маги. — Съжалявам, Маги. Не исках да кажа нищо лошо, както знаеш.

— Зная — смаяният поглед на Бъфи успя да проникне под ледения шок, сковал Маги, и тя успя да се усмихне. — Няма нищо. Не съм обидена.

— Той прилича на гангстер. Един чаровен секси гангстер. Стигаше ми само да го гледам, за да ме полазят тръпки — успокоена, че не бе обидила Маги, Бъфи разпалено се върна на темата за Ник. Тя се надигна, за да седне на високия стол пред бара, елегантно кръстоса стройните си бедра и жадно се наклони към Маги. — Хайде, разкажи ми всичко за него. Наистина ли е израснал в квартала с общинските жилища?

Думите „както и аз самата“ достигнаха сами до устните на Маги, но за щастие, един внезапен смут в бара отклони вниманието им и те не бяха изречени.

След оглушителен и буквално разкъсващ нервите акорд, оркестърът напусна малкия подиум и отнякъде моментално изскочи конферансие, който грабна микрофона.

— Дами и господа, или както и иначе да желаете да се наричате, днес в този бар, „Литъл Браун Кау“, ще се проведе една аматьорска вечер. Хей, вие там момичета от публиката, това е вашият шанс да си поразмърдате телата и да спечелите по нещичко в същото време. Сега тук, на сцената, си събираме една тълпа от момичета доброволки и започваме танците. Ако искате да се поразсъблечете, да полудувате и да ни покажете това-онова, ние няма да имаме нищо против, момчета, нали така?

Болшинството от мъжете в бара заръкопляскаха и изразиха буйното си одобрение с викове.

Конферансието продължи:

— Едно момиче ще отпада на всеки няколко минути и това ще определяме от силата на вашите аплодисменти. Фаворитката ще изберете вие. Момичето, което остане да танцува последно на сцената, печели двеста долара! Е, как ви звучи това? Хайде, къде са доброволките ни?

Жените се смееха и пищяха, когато първите няколко започнаха да се отправят сами към подиума, а други бяха избутвани насила натам от компаниите си.

Маги, все още лудо объркана, се възползва от възможността и с мълчалива благодарност погледна към Сара:

— Не мога да понасям това. Трябва да се махна оттук.

— С теб съм изцяло — горещо отговори Сара и обръщайки гръб на спектакъла, се насочи към изхода.

— Ами твоят секси приятел? Ако сега си тръгнем, ние ще го изпуснем! — проплака Бъфи, докато Маги и Сара започнаха да си проправят път през тълпата от напиращи към сцената разгорещени тела.

Маги я чу, но се престори, че не е чула нищо. Музиката, гръмнала, за да даде начало на танцовото състезание, заглуши всички други евентуални протести на Бъфи, когато тя в крайна сметка се смъкна от столчето си пред бара и ги последва.

Най-после излязоха и Маги задиша студения нощен въздух. Беше ранен април и напоследък се бяха радвали на необяснимо топло време, но сега наближаваше полунощ и температурата бе спаднала почти с петнадесет градуса след залез-слънце. Зад нея продължаваха да се носят оглушителните нецензурни крясъци, съпровождащи състезанието в бара, после замлъкнаха рязко, щом Сара и Бъфи стъпиха на пропукания тротоар и двойните, въртящи се врати, се затвориха зад гърбовете им.

Типтън ги чакаше в ролс-ройса под една самотна улична лампа. Само секунди след като я бе забелязала, дългата, морско синя лимузина тихо се плъзна към нея.

— Не си прави труда да излизаш, Типтън — каза Маги, когато колата спря пред нея и вратата откъм страната на шофьора започна да се отваря — така, сякаш тя не бе казала абсолютно нищо. Типтън излезе и се пресегна да отвори задната врата, без да пророни и дума, с абсолютно застинало бледо лице. Той беше дребен, спретнат мъж малко под петдесетте и под униформената фуражка, главата му бе плешива и гладка като яйце. Над горната му устна тъмнееше рошав, остър мустак. Беше изцяло човек на Лайл и следователно, тя го считаше за свой враг. Типтън изпълняваше ролята на шпионин на Лайл и причината, че я откарваше с колата винаги когато излизаше извън дома, беше проста: така можеше точно да докладва на шефа си къде е била. Маги се преструваше, че не е наясно с този факт, защото ако признаеше, че знае и въпреки това да не може да промени нищо, би загубила и мъничкото достойнство, което все още й бе останало — и затова, тя се престори, че вярва, че Типтън не беше чул нареждането й да не излиза от колата, за да й отвори вратата. Знаеше, че щеше да бъде губещата страна, при каквато и да е конфронтация между нея и Типтън, а и пред лицето на останалите хрътки на Лайл. Лайл несъмнено би се погрижил за това.

Сара и Бъфи обаче, за щастие бяха абсолютно несведущи към подмолните течения, развихрили се около тях, когато блажено се отпуснаха върху меката кожена тапицерия на седалките. Маги, без да удостои Типтън дори с поглед, влезе след тях и закопча колана си, докато той внимателно затвори вратата.

— И така, разкажи ми за твоя приятел — каза Бъфи още щом се настаниха. Колата бе описала широка дъга и току-що навлизаше в едно от шестте платна върху моста, издигнал се над тъмните води на реката Охайо. Маги погледна напред към Типтън — защото, въпреки че между двете секции на колата стъклената преграда бе издигната и той изглеждаше глух, ням и сляп за всичко, несвързано с плътното платно пред него, тя отдавна бе разбрала, че никакви предпазни мерки не можеха да се окажат прекалени с него — и безмълвно прокле на ум Бъфи, докато се бореше да запази спокойни изражението и гласа си.

— Наистина няма много неща за разказване.

— О, това е очевидно. Особено като се отчете факта, че ти едва сега започваш да възвръщаш по малко нормалния цвят на лицето си. Беше пребледняла като призрак, докато говореше с него, а когато той си тръгна, не можеше да откъснеш очите си от гърба му. Така че, какво излиза? Той стара тръпка ли ти е? Хайде, можеш да ни кажеш. Ние няма да те издадем на Лайл.

Шансът, за което бе почти нулев. Маги знаеше, че Бъфи бе непоправима клюкарка. Вероятно нямаше да каже направо на Лайл, но щеше да пресъздаде сцената пред достатъчно много хора, така че в крайна сметка да достигне и до неговите уши. Да, трябваше да погледне истината в лицето: нямаше никаква надежда да запази в тайна пристигането на Ник в Луисвил. Лайл и без това вече положително знаеше, че Ник бе в града. Ник й бе казал, че бе ходил в къщата и по някакъв начин видял дори Дейвид. Нищо от онова, което се случваше в Уиндърмиър, не оставаше в тайна от Лайл — в това число дори непочистената от плевели цветна леха или прекалено високата сметка от бакалина. Така че едно такова голямо събитие като появата на Ник, щеше да му бъде докладвано с най-голяма скорост. Но самото обикновено присъствие на Ник, независимо, че щеше да разгневи и раздразни Лайл неимоверно много, нямаше да бъде достатъчно основание за разразяването на криза. Поне не кризата с главни букви, онази, заради която Маги бе живяла в ужас в продължение на години.

Със свито сърце Маги осъзна, че твърде много хора — по-точно казано поне с двама повече от нужното — знаеха със сигурност за срещата й с Ник в бара „Литъл Браун Кау“, а това вече означаваше, че нямаше да може да я запази в тайна от Лайл. Най-добрата й тактика щеше да бъде да му каже сама, че случайно се е срещнала с Ник — да му го съобщи между другото, в хода на обичаен разговор, преди той да го чуе чрез някой от информационните си канали.

Дланите й се изпотиха от перспективата за това.

— Маги! — Бъфи изгаряше от нетърпение.

Маги въздъхна дълбоко и безшумно.

— Той е само едно лице от миналото, нищо повече.

— Точно така, самата ти си израснала в общинските жилища, нали? Спомням си, че Сара ми бе разказвала за това, много отдавна. Какви само клюки се разнасяха тогава за това, че Лайл се е оженил за момиче от онези среди. Не че някой би могъл да си извади подобно заключение за теб сега, разбира се — добави набързо последното Бъфи.

— Държиш се грубо, Бъф — смъмри я Сара. Каза го с известно примирение. Липсата на задръжки бе една от типичните черти на характера на Бъфи и приятелите й отдавна бяха стигнали до извода, че тази нейна слабост е неизлечима.

— Не се държах грубо. Казах, че сега никой не би могъл да си помисли такова нещо като я види, нали така? Точно както и никой не би се досетил, че оня гангстер е произлязъл от общинските жилища.

— Вероятно говориш така, защото имаш известни предубеждения към квартала с общинските жилища, които не са непременно верни — Маги й отправи забележката си без злоба, но остро. И би предпочела да разисква с нея темата за квартала, отколкото за Ник.

— Значи съм сноб, така ли? — каза Бъфи с освежително искрена усмивка, която беше и причината хората обикновено да не й се обиждат. — Но не мога да направя нищо, просто съм продукт на обществената си среда. Но да оставим това. Разкажи ми за гангстера.

Маги потисна отново въздишката си. Бъфи беше като булдог — нищо не можеше да я отклони от обекта, към който се бе устремила.

— Няма какво да разказвам. Познавахме се, когато бяхме деца. Това обаче бе много отдавна.

— Познавали сте се? Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Когато той те нарича Магдалена по този секси начин?

— Магдалена е официалното ми име — отговори Маги с малко остра нотка в гласа си, която моментално се постара да прикрие. Достатъчно бе само да позволи на Бъфи да се усъмни, че крие нещо и маслото непременно щеше да се окаже налято, в огъня. Щяха да се разбъбрят всички езици в Луисвил — най-вече всички ония, които имаха някаква тежест. Най-добрата отбрана можеше да бъде добрата атака, или поне така бе чувала. Опита се да направи точно така: — Освен това, мисля, че на теб щеше да ти се стори секси всичко, което той би казал.

— Начинът, по който му се сваляше, беше доста срамен, Бъф — подкрепи я Сара.

— Аз не му се свалях — отвърна леко засегната Бъфи. После отново се ухили. — Е, той си е кукличка. Ако той реши да се свърже с теб, Маги, мислиш ли, че ще можеш да му дадеш телефонния ми номер?

— Съмнявам се, че ще ме потърси. Но ако го направи, непременно ще му го дам.

Маги с облекчение забеляза, че вече бяха стигнали до портите на Уиндърмиър. Бе толкова завладяна от бурята, бушуваща в душата й, че дори не бе усетила кога напуснаха магистралата, стигайки до брега от страната на щата Кентъки и пропътуваха десетината мили по Ривър Роуд[2] до прикрития от пътя входен портал на имението.

Колата намали ход и зави надясно покрай сега изоставената къщичка на портиера, спирайки за миг, за да изчака задействането на електронното устройство. После продължиха край каменните колони и металните врати, които бележеха началото на дългата автомобилна алея и от там се стрелнаха, напред сред свистенето на гумите по паважа. Алеята бе стръмна, тясна и извита във формата на „S“. Първите десетина пъти, когато бе шофирала по нея сама, Маги бе примирала от страх, че ще направи погрешно движение и ще полети надолу в дълбоката поне сто метра пропаст на Уилоу Крийк. С течение на годините тя бе свикнала с този подстъп към къщата, от който косите настръхваха и сега почти не му обръщаше внимание, но все пак забеляза, че лампата, която обикновено осветяваше най-опасния завой, бе изгасена. Обаче Типтън, привикнал отлично към пътя, дори не намали скоростта. Няколко секунди по-късно колата стигна до изравнената площ на върха на хълма, която представляваше и предната поляна на къщата. И след още няколко мига се плъзна безшумно по извиващата се тук в кръг алея, водеща към широкото каменно стълбище пред построената с шест масивни колони веранда и тежката дъбова входна врата.

Външните лампи бяха включени и осветяваха буйния фонтан в центъра на все още неразцъфтялата розова градина, около която се виеше тази част на алеята и се отразяваха меко върху гладката бяла каменна фасада на триетажната къща. Но с изключение на полилея, който светеше в предното антре и се виждаше през армираното стъкло на прозорчето над вратата, вътрешността на къщата изглеждаше тъмна.

Още в момента, когато Типтън отвори вратата откъм нейната страна на колата, Маги започна да чувства постепенно отпускане на напрежението, сковавало я досега. Защото по всичко личеше, че Лайл вече бе заспал. Щеше да се наложи да се сблъска с него едва на сутринта.

Излизайки от колата, тя леко се усмихна от облекчение.

Сара и Бъфи останаха на местата си. Те бяха гости на Уиндърмиър за месеца на празниците, който щеше да приключи с обичайното дерби, а то в Луисвид, бе гала събитие, придружавано от конно състезание през първата събота на май и подготовките за него надминаваха дори тези за Коледните празненства. Двете бяха настанени при майката на Сара, Люси Драмънд. Люси, единствената жива сестра на Лайл, през последните шест месеца живееше в къщата за гости в имението — очарователна, двуетажна, подобна на фермерски дом, постройка, недалеч от главната къща. Бе останала в Уиндърмиър, защото Вирджиния, майката на Лайл и Люси, обитаваща целогодишно собствените си апартаменти в едно от крилата на главната къща, бе сериозно болна. Лекарят на Вирджиния предричаше, че няма да доживее до края на лятото.

— Лека нощ! — извика Бъфи и свали стъклото, за да й махне.

Сара се сбогува по същия начин.

Маги, изправена на павираната алея, им помаха в отговор с престорена веселост, докато Типтън влизаше обратно в колата. Тя продължи да им маха докато ролсът потегли и бавно зави зад завоя на север. Къщата за гости се намираше в тази посока, отвъд плувния басейн, тенис корта и колибата за кучетата и бе скрита от главната къща зад висока стена от буйни канадски ели. Маги най-после си позволи да изтрие усмивката си, но остана загледана след колата, докато в тъмнината още се виждаха да проблясват само бледите задни светлини. Разтърка бузите си, схванали се от продължителното усилие да се усмихва.

Една тежка ледена капка падна върху лявата й ръка и се разпръсна точно под огромния диамант, който фактически бе клеймото на Лайл. Повдигайки лице, само за да бъде улучена от втора капка, а после и трета, Маги накрая осъзна, че бе започнало да вали. Обърна се и се затича по вече изтърканите от хиляди стъпки стъпала, стиснала ключа си в ръка, когато дъждът се превърна в порой. Въпреки че стигна до закритата веранда само след секунди, тя се измокри цялата. Беше доста сериозна задача да успее да влезе през масивната врата, да я затвори след себе си и заключи отново и да се спусне на бегом през хлъзгавия дървен под, за да стигне до алармената инсталация, скрита в килера до трапезарията, преди тя да се задейства и да изпрати в полицията сигнала за влизане с взлом. Но успя, като дори набра бутоните на кода за обезвреждането й с една или две секунди в аванс.

Приключила с всичко това, Маги се облегна върху фината, ръчно изрисувана книжна облицовка на стената на трапезарията, без да се тревожи за това, че мокрите й дрехи можеха да оставят петна, които после Лайл да открие и критикува, и затаи безсилна дъх. Измръзналото й тяло се разтрепери неудържимо и тя обви ръце около себе си и затвори очи.

Зад затворените й клепачи незабавно изплува едно тъмно, красиво лице: Ник. Ник се беше върнал.

Какво, за Бога, щеше да прави сега?

Бележки

[1] tia Глория — от исп., леля Глория — Б.пр.

[2] Крайречна улица, от англ. — Б.р.