Карън Робърдс
Детето на Маги (10)

10

— Шампанско? — попита Ник, повдигайки една кристална, висока чаша, наполовина пълна със златистата течност. В другата си ръка държеше също такава чаша и сега я разклати безцелно, докато очакваше отговора й.

— Моля те, — отговори Маги с тих, напрегнат глас, игнорирайки предложената й чаша, като очите й пробягнаха за миг по лицето на Ник, преди да се стрелнат отново по посока на Лайл. — Прости си върви.

Той пресуши шампанското от своята чаша само на една глътка — Лайл би се вбесил заради очевидното му незачитане на изключително скъпото шампанско — и после погълна съдържанието и на другата чаша. С кимване, той привлече вниманието на минаващия сервитьор и сложи празните чаши на таблата му, без да го е грижа, че сега на нея имаше току-що напълнени чаши. Сервитьорът изчезна, с абсолютно каменно лице.

— Да избягам от тържеството за рождения ти ден? За нищо на света.

— Моля те, Ник.

— Страх те е, че присъствието ми ще разстрои стария Лайл? — очите му се присвиха. — Права си, напълно е вероятно. Но теб какво те засяга?

— Засяга ме — и никога не бе изричала по-истинско твърдение, каза си Маги и в гърдите й започна да се надига нещо, твърде близко до истерия. Естествено, Ник не разбираше. Никой не разбираше.

— Защо? Ти не го обичаш. Нали?

— Не — тя не можеше да лъже повече. Не Ник. Не когато почти й призляваше от страх — и когато главата й се замая внезапно от невероятното желание да пристъпи към Ник и да се сгуши в ръцете му така, както някога. Той винаги я бе закрилял. Винаги. Но колкото и силно да я подтикваше инстинкта й да потърси закрилата му сега, тя не можеше да го направи. Сега беше сама. Чрез своите собствени действия, се бе откъснала безвъзвратно от него. — Моля те, върви си. Затрудняваш живота ми.

— Щом не го обичаш, защо не го напуснеш? Парите не могат да те задържат вече при него. След дванадесет години съвместен живот, ти ще получиш висока издръжка. Или може би той те е накарал да подпишеш предбрачен договор? — подигравателният тон на последните му думи я жегна.

— Съществува Дейвид — отговорът й беше хладен.

— Е, и? Родителите на много деца се развеждат. Ще свикне.

— Това наистина не е мястото и времето за подобна дискусия, нали? Но както и да е, причината, поради която предпочитам да остана при съпруга си, не е твоя грижа.

— Така ли мислиш, Магдалена? — гласът на Ник бе много тих и нежен.

Тя вдигна поглед, срещна очите му. Те бяха смущаващо настойчиви, а устните му трепереха в почти неуловима, насмешлива усмивка.

Ах, Ник. Колко пъти бе виждала това изражение на лицето му преди? То бе толкова познато, толкова обичано и скъпо, че сърцето й се сви като от остър, болезнен удар.

— Върви си — каза тя с присвити устни и се извърна с рамо към него, готова да се отдалечи.

— Не без теб. Този път не.

Той хвана ръката й точно над лакътя. Дланта му беше топла и едра, пръстите дълги, кожата леко загрубяла. Ръката му бе достатъчно голяма, за да обхване цялата й ръка и да остане още място. Тя сведе поглед, поглъщайки жадно с очи мургавата му кожа, която изглеждаше още по-тъмна, сравнена с млечнобелия цвят на нейната, размера и силата на ръката, която я държеше, разпръснатите ситни копринено черни косъмчета по нея, златото на скъпия му часовник, едва подаващ се под ослепително белия маншет на ризата му.

Ръката му, дръзка и уверена, бе обвита около ръката и така, сякаш имаше пълното право да се намира точно там. А тя желаеше, о, колко силно желаеше да е така.

— Моля те, пусни ме — тя не направи опит да се освободи, защото се боеше да не привлекат нежелано внимание, ако той откажеше да я пусне. Вместо това, се обърна отново с лице към него, за да не остави у другите впечатлението, че той я задържаше пряко волята й и дори успя да извика на устните си крехка усмивка.

— Не мисля, че мога — той също й се усмихна и насмешката, която бе доловила за миг преди, сега се прояви с пълна сила. — И не мисля, че ти искаш да го направя. Поне веднъж кажи истината, Магдалена. Действително ли искаш да си отида? — Ръката му леко се отпусна, превърна се почти в ласка, когато пръстите му се плъзнаха по меката кожа на ръката й. Тя се застави да потисне чувствата си и се отдръпна от него.

— Да, действително го искам — каза тя със студена и ясна решителност, подчертана дори в тихия й тон. — Ти си едно усложнение, от което животът ми не се нуждае.

Той внезапно се разсмя и я изненада със смеха си.

— Далеч не бих могъл да кажа, че ти от своя страна опростяваш моя живот, знаеш ли.

— Тогава, направи услуга и на двама ни и просто ме остави намира.

Независимо от несъмнения хлад в думите й, той протегна ръка и хвана дланта й. Преплитайки пръсти в нейните, той спокойно я поведе към дансинга, спирайки само за миг, за да потупа многозначително пианиста по рамото.

— Проклет да бъдеш, Ник, пусни ме! — каза Маги с гневен шепот, когато стигнаха до дансинга и той се обърна с лице към нея, все още вплел пръсти в нейните. Заради осезаемото присъствие на другите танцуващи двойки, някои от които ги наблюдаваха, Маги не сваляше залепената на устните й усмивка. Но изобщо не си въобразяваше, че усмивката й може да измами Ник, който бе свикнал да разчита прекрасно сигналите на наближаващата да се стовари върху него яростна буря, проблясваща в очите й.

— Не проклинай, Магдалена — смъмри я нежно той точно когато пианистът започна следващата си песен. Тогава я привлече в прегръдките си.

— „Хей, къде отивахме през дните, когато идваше дъждът…“ — Ник изтананика думите тихо до ухото й, докато Маги се отпусна до тялото му, напълно обезсилена от шок. — „Смеехме се в пещерите…“

Не бе слушала тази песен с години. Дванадесет години, ако трябваше да бъде точна. При няколкото случаи, когато случайно я бяха пускали по радиото, докато пътуваше нанякъде с кола, тя неизменно бе молила да изгасят радиото. Бе твърде болезнено да я слуша, защото я връщаше към толкова много спомени. Спомени, разкъсващи сърцето. И той знаеше това. Проклет да бъде, той го знаеше и съвсем съзнателно бе пожелал да я изпълнят сега, за да я накара да си спомни именно ония неща, които знаеше, че тя иска да забрави.

Ник винаги бе обичал тази песен, защото, както казваше той, го карала да си мисли за нея. Песента на Магдалена, така я бе нарекъл, точно както някога бе нарекъл и Магдалена „Моето момиче“.

— Спомняш ли си, когато с теб пеехме „Ша-ла-ла-ла-ла…“ — ръцете на Ник бяха обвити около талията й и я притискаха плътно до тялото му. Нейните ръце бяха сключени около шията му. Песента я бе шокирала така, че тя дори не си бе дала сметка какво прави, когато осъзна, че бе притисната цялата до него и танцуваше самозабравила се в прегръдките му. А сега беше твърде късно. Ако се отдръпнеше от него сега, сигурно щеше да причини повече коментари, отколкото ако завършеше танца така — и още повече, ако той откажеше да я пусне да се отдалечи. И познавайки Ник, от него можеше да очаква точно това.

Маги направи опит да осигури поне няколко сантиметра разстояние между телата им, но той не позволи дори това. Извръщайки глава, тя го възнагради с вбесен поглед, на който той отвърна с намигване и палава усмивка. Безсрамник. Маги се съсредоточи върху мелодията. Дано само Лайл да си остане там в отдалечения ъгъл…!

Ник никога не бе блестял с уменията си в танците — силата му беше в стандартната боксова стъпка — но от друга страна, никога не се бе налагало да се усъвършенства. Очарованието на танца с Ник идваше от усещането на ръцете му, обвили тялото й, от допира на гърдите му, притиснати до нейните, от докосването на бедрата, когато се движеше до нея. Когато двамата бяха деца, всички момичета искаха да танцуват с Ник. А той обикновено им доставяше това удоволствие, като се изключеха последните няколко месеца, през които двамата бяха неразделни. Тогава тя бе единствената…

— „Ти, мое кафявооко момиче…“ — изпя тихичко до ухото й думите Ник и я притисна още повече до себе си, завъртайки я далеч не грациозно в танца. — Моето кафявооко момиче.

Въпреки цялото си желание да се бори, Маги не можеше да спре вълната от спомени, втурнали се в съзнанието й. Тя го бе завела на абитуриентската си вечер, когато завършваше училище. Двамата се бяха промъкнали тайно на бала, защото двадесет и пет доларовите билети бяха дотолкова извън възможностите им, колкото можеше да бъде и най-скъпият диамант на света. Тя беше на шестнадесет, а той на осемнадесет. Тя носеше бяла рокля с пола от тюл и сребърно цвете в косите, и двете доставени благодарение на сръчността на Ник като крадец. Той беше във фрак, който бе взел на заем от един свой приятел, собственик на погребално бюро. Ник бе изглеждал толкова красив във фрака, че сърцето й ускоряваше ритъма си, само като го погледнеше. Когато я бе взел в прегръдките си, тя се беше разтреперила — а това бе още по времето, когато той се отнасяше към нея като към много обичана, но абсолютно безполова малка сестра. Доколкото й бе известно, до онази нощ Ник не бе имал никаква представа за това, че тя бе лудо влюбена в него. А беше магическа нощ. Той дори я бе целунал за лека нощ. Невинната му, мигновена целувка по устните й, я бе накарала да си мечтае за него всяка нощ, в продължение на месеци.

— Спомняш ли си абитуриентския си бал, Магдалена? — прошепна той. Маги бе изненадана и същевременно не от това, че мислите му течаха паралелно с нейните. С нея и Ник беше така, винаги. Той винаги бе знаел какво си мисли тя, още в момента, когато си го помислеше.

Маги затвори очи и отпусна глава на рамото му.

Продължиха да танцуват, прегърнати така.

Когато песента свърши, очите й не се отвориха, докато Ник не я отдалечи леко от себе си, все още обхванал талията й с двете си ръце. Маги премигна сепнато към него, все още замаяна. Ник й се усмихна широко.

Хората наоколо им хвърляха бързи погледи. Маги улови някои от погледите, изчерви се и се разтрепери, обзета от чиста паника. Моля те, господи, нека Лайл да не е наблюдавал този танц…

— Стой далеч от мен! — каза тя през зъби, оголени в подобието на учтива усмивка и рязко се освободи от ръцете му. Обръщайки му гръб, тя закрачи към края на дансинга и ниските стълби. Ник я последва незабавно. Тя чувстваше погледа му в гърба си така, сякаш я пробождаше физически. Пианистът вече свиреше друга песен. Всички отново танцуваха и не им обръщаха повече внимание. Ако тя само можеше да се отдели от Ник сега, Лайл никога нямаше да разбере, че са танцували. На две крачки от дансинга, тя се обърна към него.

Две мятащи мълнии кафяви очи срещнаха дяволито усмихнатите кафяво-зелени и ги пронизаха с поглед, който би трябвало да ги смрази и да накара Ник да спре. Но Ник, познавайки добре някогашния й буен темперамент, просто скръсти ръце пред гърдите си, подготвен да посрещне атаката й с явно удоволствие.

— Маги — арктически леденият глас на Лайл зад нея я накара да подскочи високо до небето и тя сепнато погледна назад през рамо, като подплашена сърна. Беше я видял да танцува с Ник. Тя го разбра още щом зърна лицето му. Яростта, която бе изпитвала преди миг, излетя от нея със скоростта на въздуха, излитащ от спукан балон и бе заместена със светкавично нарастващ страх. Ръката на Лайл се стегна около лакътя й, връщайки я рязко към действителността. Допирът му накара кожата й да настръхне.

— Лайл — започна да я облива пот. Опънатите й нерви ускориха пулса й, когато, без да я пуска, той се приближи и застана до нея. Вдигайки отново поглед към съпруга си, Маги се изненада да види Джеймс Брийн точно зад рамото му, отправил лъчезарна усмивка към нея. С тях бяха съпругата му Елън и Бъфи. И всички се усмихваха. Дори устните на Лайл бяха леко извити нагоре. Само очите му бяха студени.

Маги благодари на Бога за присъствието на останалите.

— Засрами се, Маги, опитваш се да ми откраднеш партньора! — каза с шеговит укор Бъфи и се плъзна до Ник, където пъхна ръка под лакътя му и вдигна поглед към него, с усмивката на кокетна чаровница. После погледът й се измести към Лайл. — Ти познаваш Ник Кинг, нали, Лайл? Допускам, че трябва да го познаваш, след като е стар приятел на Маги.

Маги се запита дали само си въобразяваше злобата в тона на Бъфи.

— Срещали сме се — каза Ник след миг тишина, в който двамата с Лайл бяха сключили погледи. — Но срещата ни бе кратка и преди много години. — Той направи малка пауза и се усмихна на Лайл с усмивката на крокодил-убиец, без да откъсва очи от неговите. — Удоволствие е, че можем да подновим познанството си.

— Удоволствието е изцяло мое.

Дали Маги бе единствената, която долови заплахата, промъкваща се в отговора на Лайл? Дори Ник изглежда не почувства тази заплаха, може би защото бе забулена в тънкото було на учтивостта? Разбира се, Ник не познаваше Лайл така добре, както го познаваше тя.

— Господин Кинг току-що закупи един нощен клуб отсреща в Индиана, който се подготвяхме да конфискуваме заради просрочена ипотека. Не беше ли ни направил и ти оферта за него, Лайл? „Литъл Браун Кау“? — Джеймс Брийн погледна към Лайл за потвърждение.

— „Литъл Браун Кау“ — равномерно каза Лайл. — Но за разлика от господин Кинг, който вярвам изкарва прехраната си като ръководи долнопробни нощни клубове, моят интерес към имота беше само поради присъщата му стойност като инвестиция. Личното ми мнение е, че имотите по брега откъм Индиана са все още на много ниски цени.

— Каква полезна информация! — каза Брийн със смях, изглаждайки напрежението, за което изглежда бяха наясно само Маги и двамата мъже, между които то съществуваше. — Стига да имах няколкостотин излишни хилядарки, веднага щях да започна да купувам имоти там. Мислиш ли, че банката ще усети, ако си отпусна сам заем?

— За такива неща нямаш право дори да се шегуваш! — направи му забележка съпругата му, като го смушка в ребрата.

— О, всички виждат, че се шегувам. Ти приемаш нещата твърде сериозно — Брийн разтърка мястото, където го бе боднал показалецът на Елън.

— Значи ти си купил „Литъл Браун Кау“? То е такова… уютно малко местенце! Така провинциално! Самият ти ли ще го ръководиш? — Бъфи изглеждаше доволна и радостна, когато вдигна поглед към Ник.

— Ще назнача ново ръководство, което след време ще поеме напълно нещата, но докато барът стане печеливш, ще следя работата му отблизо — Ник извади цигарите от джоба си, сложи една между устните си и я запали, преди да върне обратно пакета и запалката в джоба си.

— О! — Бъфи беше очарована.

— И така, колко дълго мислите да останете в Луисвил? — попита Лайл.

Ник дръпна от цигарата си и бавно изпусна дима между устните си, преди да отговори.

— Точно толкова, колкото се налага — каза той.

Маги потръпна, когато очите на Ник и Лайл се срещнаха. Нима останалите бяха дотолкова нечувствителни, че не усещаха подмолните течения в разговора? Нима не можеха да почувстват враждебността, носеща се из въздуха? Не можеха ли да видят ненавистта, излъчваща се от двамата мъже?

При отговора на Ник, ръката на Лайл се стегна толкова здраво около лакътя на Маги, че тя едва не извика. Прехапа долната си устна и усети нова вълна на ужас, пробягнала с ледени тръпки по гръбнака й. Лайл щеше да бъде луд от ярост, когато останеха сами. Призляваше й от перспективата за това.

— Добре ли се чувстваш, Маги? Изглеждаш бледа — загрижено се обади Елън Брийн.

Маги отвори уста, готова да отрече неразположението си — и внезапно осъзна, че то можеше да бъде спасението й. Тя трябваше на всяка цена да избегне срещата на четири очи с Лайл тази нощ. Познаваше добре настроенията му и това сега я ужасяваше.

— Знаеш ли, наистина започвам да се чувствам зле — каза тя. — Боя се, че може да е грип. Дейвид лежа от грип през цялата минала седмица — тя се обърна към Лайл с най-главозамайващата си усмивка за пред обществото. — Надявах се, че ще мога да издържа до края на тържеството, но мисля, че няма да мога. Боя се, че ще трябва да се прибера в къщи и да легна.

— Толкова зле ли се чувстваш, Маги? — попита с мъничка усмивка Бъфи. Разбира се, Бъфи би се радвала ако Маги си отиде, защото така Ник можеше да бъде само неин.

— Нима искаш да пропуснеш тържеството за рождения си ден? — каза Лайл. Маги усети предупредителната нотка в гласа му, но не мислеше, че някой друг я беше забелязал. Той знаеше, че тя просто искаше да се измъкне от него, но нямаше начин да я спре, в присъствието на останалите.

— Аз ще те откарам в къщи — предложението на Ник дойде внезапно. Маги вдигна панически поглед към него и поклати отрицателно глава. Не беше имала предвид такова развитие на събитията.

— Не, аз… — започна тя.

— Ще те закарам лично аз — прекъсна я Лайл. Той не изгледа свирепо Ник — Лайл бе твърде умен, за да се злепоставя така — но омразата му се излъчваше от всеки напрегнат мускул на тялото му. Наистина ли тя единствена забелязваше това?

— Ти трябва да останеш, за да се грижиш за гостите ни — обърна се тя непреклонно към Лайл. — Аз никога не бих си позволила да те отнема от гостите. Да заминем и двамата, би било просто неучтиво — погледът й се плъзна само за миг към Ник. — Както и не бих си помислила да допусна ти да оставиш партньорката си тук сама. Ще взема колата на Сара. Тя после може да се върне в къщи заедно с Люси и Хам — когато свърши, Маги отново погледна към Лайл.

За част от мига, не повече, очите му срещнаха нейните и й обещаха ужасно възмездие за поведението й тази вечер. После той се подчини на желанието й с външно великодушие.

— Ако си наистина зле, тогава не трябва да шофираш сама. И си права, наистина ще бъде неучтиво, ако и двамата напуснем тържеството — очите му блеснаха триумфално. — Типтън може да дойде с теб. Ако всички вие ме извините за миг, ще му телефонирам.

Лайл извади от джоба си малкия телефон, без който не ходеше никъде, издърпа антената, обърна се с рамо към групата и набра номера. Маги знаеше, че се бе съгласил да й позволи да си отиде, само защото можеше да разчита, че Типтън щеше да я откара право в къщи. Щеше да бъде под стража, докато пътуваха и тъй като колите бяха заключени в гаража им, явно нямаше да има начин да напусне имението, след като веднъж стигнеше там. Лайл можеше да напусне тържеството, когато си поиска и тогава щеше да знае прекрасно, точно къде може да намери прегрешилата си съпруга.

Перспективата за това, я накара отново да потръпне.