Карън Робърдс
Детето на Маги (38)

38

Винаги, когато по-късно се замислеше за трите седмици, последвали смъртта на Лайл, събитията за Маги изглеждаха като свързани наслуки различни части от колаж, а тук-там объркано изплуваха спомени за дребни неща, но в тяхната последователност. Най-жива беше гледката на насиненото и подпухнало лице на тиа Глория, в деня, когато Маги я посети в болницата. Типтън явно бе упражнил свръхдоза насилие, за да успее да изкопчи от нея причината за последното гостуване на Маги в дома й край реката, както и да я накара да му покаже скривалището с видеокасетата. Въпреки че тиа Глория бе в много тежко състояние след това, което й се беше случило, нейната малка група приятели вече се бе струпала около леглото й и предвещаваше ужасен край за човека, предизвикал нападението върху нея. А докторът потвърди, че състоянието й наистина налагаше известно време на лечение в болницата. Обещавайки да идва да я вижда всеки ден, Маги също се съгласи да поеме грижата за Хорацио. Така че първата задача на Ник — в качеството му на самоназначил се неин бодигард — бе да пренесе птицата, с клетката и всичко останало, в спалнята на Маги в Уиндърмиър. И изражението на лицето му, докато той боязливо изпълняваше задачата си, бе едно от малкото светли петна в тези иначе мрачни дни.

Друг жив спомен беше този за възпоменателната църковна служба, която по настояване на Вирджиния се проведе една седмица след инцидента, независимо, че трупът не бе открит. Присъстваха всички, които се считаха за важни особи в обществото. Водещи фигури в бизнеса, политици, личности със синя кръв, журналисти — всички регистрираха присъствието си, за да отдадат последна почит на един от своите. Маги се чувстваше като абсолютна двуличница в черните си вдовишки дрехи, докато хората я целуваха по бузата и промърморваха съболезнованията си, и възклицаваха колко храброст проявила при дадените обстоятелства. Зад гърба й, приказките бяха по-различни: за десетте дни, които бе прекарала в компанията на Ник и дори предположения, че смъртта на Лайл всъщност е била самоубийство, подбудено от арогантната изневяра на съпругата му. Други твърдяха със сигурност, че Лайл е бил под въздействието на силна възбуда — отново поради скандалното поведение на съпругата си — и е влязъл в завоя с несъобразена скорост. Само някои бяха на мнение, че той просто е шофирал невнимателно и смъртта му няма нищо общо с Маги. Една незначително малка част от тях си шепнеха, че имало замесени и наркотици, но общото становище беше, че това е просто смешно. Не и Лайл Форест! Той изобщо не беше от този тип!

Но каквито и причини да се изтъкваха, самият факт на смъртта му оставаше главната тема в града. Тази смърт не престана да се обсъжда и по празненствата около дербито, в които, за първи път в живата памет, не участва нито един представител на фамилията Форест. Маги остана с усещането, че до голяма степен съжаленията, изказани й от страна на приятелките й по повод ненавременната кончина на Лайл, бяха свързани в действителност с анулирането на най-внушителното събитие за сезона в Луисвил, Диамантеният и Перлен бал — както и това, че много им се искаше да я разпитат за Ник. Маги не се съмняваше, че това, което си казваха зад гърба й, сигурно щеше да накара ушите й да запламтят така, че да изгорят, ако разбира се, можеха да чуят. В ролята на самоизтъкнала се специалистка по детския любовен романс на Маги с Ник, Бъфи се беше превърнала в много търсена личност по безбройните празненства на този оживен сезон. Маги чу това от друга своя приятелка, по време на един телефонен разговор за изказване на съболезнования.

Друга частица от колажа беше изпитото, безкръвно лице на Вирджиния. Майката на Лайл бе съсипана от скръб и облекчението беше общо, когато психиатърът й настоя тя да бъде изцяло откъсната от обстановката, напомняща за трагичната й загуба. След възпоменателната служба, Сара отведе баба си в дома на Драмънд в Тексас, за неопределено време. Люси и Хам останаха в къщата за гости в Уиндърмиър, настоявайки, че „присъствието им е необходимо, докато се изяснят нещата“. Маги си направи извода, че имаха предвид изясняване на финансовите въпроси. Нямаше официално четене на завещанието, защото Лайл още не бе формално признат за мъртъв. Адвокатите изглежда бяха на мнение, че при липса на труп, подобна декларация за действителна смърт можеше да се отложи с години. Независимо от това, истинските клаузи на завещанието не бяха тайна за никой. Всичко, притежавано от Лайл по времето на смъртта му, наследяваше Дейвид, с изключение на задължителната една трета от имуществото, която по закон се присъждаше на Маги, като негова съпруга. Но разследването на Организацията за борба с наркотрафикантите усложняваше нещата: щеше ли да се конфискува нещо, в крайна сметка и каква част би представлявала тази конфискация? А освен това, интерес започваше да проявява и Службата по държавни такси… Беше пълен хаос и Маги с огромно облекчение бе оставила всичко в ръцете на адвокатите.

Най-голямата й грижа беше Дейвид. Момчето заплака само веднъж, на възпоменателната служба, и то само след като заплака баба му. Понякога сънуваше кошмари, въпреки че твърдеше, че не си спомня за какво са били, когато Маги се втурваше разтревожена в стаята му. Веднъж, след особено лош сън, той я помоли да спи при нея. Тогава Маги разбра, че каквито и да бяха сънищата му, те го плашеха до смърт. Тя го взе в леглото при себе си, прегърна го и едва тогава той успя да спи спокойно до края на нощта. Когато той беше в къщи през деня, внимаваше да бъде винаги във физическа близост до нея, така, като че ли се страхуваше да я изпусне от погледа си. Изглеждаше най-щастлив в училище, или в къщата на някой от приятелите си. Маги всеки път трябваше да прави неимоверни усилия над себе си, за да преодолее кошмарните си страхове и да го пусне да излезе някъде. Следван винаги от полицейски ескорт, когото Маги представи пред сина си като човек, нает да замести Типтън, Дейвид отиваше на училище, играеше с приятелите си, пишеше си домашните и беше придружаван дори когато си лягаше в собственото легло. Маги не можеше да си позволи да се откаже от ескорта, но иначе се стараеше да поддържа всичко останало така, че да е почти нормално за Дейвид.

През този период Ник беше навсякъде, движеше се като сянка по всяка нейна стъпка. Когато тя отиде на възпоменателната служба за Лайл, той седна дискретно в дъното на църквата, но също беше там. Винаги беше на такова разстояние от нея, та да може да чуе поне вика й, като дори нощем оставаше в къщата, в една от стаите за гости. Когато Люси изтъкна, че начинът, — по който Маги продължава с Ник е открит скандал и каза още, че по нейно мнение, е грехота Маги да настанява любовника си в къщата на Лайл, когато Лайл още не е изстинал дори, Маги отвърна, че тъй като къщата сега е нейна, тя може да си прави каквото си поиска. Люси се изчерви, но млъкна. Очевидно до този момент не й беше минавала мисълта, че Уиндърмиър вече принадлежеше на Маги и Дейвид, а не на истинските Форест. След тази размяна на любезности, Люси напусна къщата разярена и повече не се върна. Маги я виждаше понякога само от разстояние, обикновено когато етърва й влизаше или излизаше от гаража. А с Хам не се срещна нито веднъж, което бе добре дошло за нея. Сега, когато Лайл вече го нямаше и вече никой не я насилваше да се държи любезно към него, естественото й желание беше да смаже Хамилтън Драмънд до смърт. Ник, с по-буен темперамент от нейния, сигурно имаше по-драстични планове за него, но докато беше зает с други неща, изглежда бе оставил този проблем за по-късно. Разбира се, стига Хам да не се мяркаше пред очите му.

Присъствието на Ник не оставаше незабелязано за Дейвид — това щеше да е невъзможно — но Ник правеше всичко, за да не се натрапва, когато Дейвид беше с Маги. При тези случаи, полицаят, определен за охрана на Дейвид, си вземаше почивка и Ник поемаше дежурството на бодигард за двамата подопечни. Той оставаше на известно разстояние, когато Маги и Дейвид излизаха навън, или стоеше в друга стая, когато бяха в къщата, но им осигуряваше възможност да бъдат насаме.

Тази постановка не убягна от вниманието на Дейвид.

— Но защо той трябва винаги да бъде наоколо? — попита момчето един следобед, когато с Маги разхождаха кучетата из горите на Уиндърмиър, а Ник вървеше на известно разстояние отзад.

При въпроса му Маги погледна назад, за да провери дали Ник беше чул. Ник беше смръщил чело, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и загледан в пространството, потънал очевидно в собствените си мисли. Случайно прокрадналите се през плътната корона на дърветата слънчеви лъчи, блестяха в черната му коса. В екипа си от джинси, бяла риза, маратонки и оранжев анорак, той изглеждаше съвсем като оня Ник, когото тя бе обичала цял живот. Нямаше вид на агент на сериозна организация, нито на яко ченге.

— Той всъщност е много добър, Дейвид — опита се да отклони въпроса му тя. Някъде наблизо ритмично почукваше кълвач. Двойка дроздове зацвърчаха възбудено, усетили приближаването на весело подскачащите кучета. Вече беше средата на май и широколистните дървета се бяха раззеленили докрай. От виждащите се на някои места изсъхнали, сиви клони висяха плетеници от сиво-зеленикав мъх и първите, восъчно бели цветове, надничаха през разкошните зелени корони на магнолиите. Въздухът бе топъл и сладостен от уханието на неотдавна разцъфтелите цветя. Отгоре, под наситената зеленина на високите дъбове, кленове и орехи, бяха надвиснали цели облаци от розовите и бели цветчета на кучешкия дрян. Яркожълтата форзиция, бледите бяло-розови азалии и разкошните топки на божурите изпъстряха пейзажа с невероятните си багри. През дърветата Маги можеше да види и прекрасните алени хибридни рози, наречени „Кентъки Дерби“, сред розовата градина. По оградната стена се виеха обсипаните със сини цветчета вейки на флокса, а по-наблизо, под самите дървета, лилавите иглики се разстилаха в прекрасен килим. Уиндърмиър през пролетта бе почти сквернословно красив, помисли си тя, докато поемаше в себе си гледката и звуците, и аромата, откривайки у тях така нужната й храна за възраждащия й се дух.

— Той е твоят интимен приятел, нали?

Не очаквала това, Маги сведе поглед към сина си и се поколеба с отговора.

— Той е много добър приятел.

— Татко каза, че си искала да ни напуснеш и да избягаш с него.

Маги затаи дъх.

— Така ли каза? Е, татко е сгрешил. Аз никога, никога няма да те напусна, Дейвид. Ти знаеш това.

— Но ти беше напуснала татко.

Маги въздъхна. Трудно беше да се крие нещо от едно интелигентно единадесетгодишно момче. Може би беше дошло време да му предложи една предпазлива версия на истината.

— Знаеш, че татко ти и аз не се разбирахме винаги.

Дейвид направи гримаса.

— Искаш да кажеш, че се карахте като куче и котка.

— Е, добре — Маги неволно се усмихна на сравнението му. — Понякога си мислех да го напусна. Но никога не бих го направила, ако това означаваше, че трябва да те оставя. С теб сме един тим, приятелю. Оставаме заедно.

Тя го прегърна през рамене, а той не се отдръпна. Известно време продължиха да вървят така, а после Дейвид се измъкна от ръката й и отново я погледна.

— И защо, в крайна сметка, трябва да имаме бодигардове?

Маги го изгледа изненадана. Тя беше измислила какво ли не, за да му попречи да се досети за истинската причина, поради която Ник ги следваше неотлъчно и поради която Боб Джеймсън, офицерът от полицията, уж шофьор, го водеше с колата, където и да отидеше. Очевидно не беше успяла да го заблуди.

— Какво те кара да мислиш, че Ник и Боб са бодигардове? — попита предпазливо тя.

Дейвид я измери с поглед.

— Стига, мамо. Зная, че Ник е твоят интимен приятел и бодигард, и че Боб също е бодигард.

— Добре — отвърна Маги, решила да остави без отговор поне проблема, свързан с интимния приятел. — Прав си. Те са с нас постоянно, защото искат да бъдем в безопасност.

— От какво? От татко? Но татко е мъртъв. Нали?

Дейвид по начало си беше най-умното дете на света. Маги отново въздъхна, погледна във въпросително обърнатите към нея очи на сина си и забеляза сянката на дълбокия страх, прикрит под външното спокойствие. И отново реши да му представи един смекчен вариант на истината.

— Мисля, че да, Дейвид. Всички мислят така. Но… не са открили тялото му още, както знаеш, така че не можем да бъдем стопроцентово сигурни.

— Той щеше да убие и теб, нали?

Това вече беше шок за Маги. Тя беше внимавала толкова много, така се беше старала да скрие това от Дейвид.

— Какво те кара да мислиш така?

— Видях го да те влачи извън къщата с пистолет, опрян до главата ти — отвърна сухо Дейвид.

Маги го загледа изумена.

— Как, за бога, видя това?

— Оня човек… Линк, и аз, въобще не успяхме да стигнем до полицейските коли. Тръгнахме по пътеката, вместо да вървим по всички ония завои на алеята и тъкмо когато започвахме да се спускаме надолу, аз погледнах назад и видях татко да те влачи от къщата. Беше те хванал в смъртна хватка и изглеждаше готов да ти пръсне мозъка.

— О, Дейвид — на Маги й призля. За миг тя не можеше да измисли какво да му каже. — Съжалявам, че си видял това.

— Изплаших се много. Не исках той да те убива — признанието му прозвуча съвсем тихо.

— О, Дейвид! — Маги спря да върви, притегли го до себе си и го притисна силно. — Татко ти беше… с малко разстроено съзнание към края. Вършеше неща, които, които в нормално състояние не би извършил.

— Държеше се странно. По време на екскурзията.

— Странно? Как?

— Понякога се събуждаше с псувни през нощта, а друг път започваше да се смее без причина. И непрекъснато говореше за заминаването ни за Бразилия. Каза, че там ще станем плантатори на кафе. Аз не исках да заминавам за Бразилия.

— Струва ми се, че ти каза, че отиването ни в Бразилия било супер.

— Казах го само за да не вбесявам татко. Знаеш какъв ставаше, когато беше вбесен.

Маги склони глава на главата на сина си и затвори очи. Изпълни я внезапна, буйна радост, че съпругът й беше мъртъв. Ако беше останал жив, никой не би могъл да каже какви страшни психологически травми можеше да нанесе на момчето.

— Аз го сънувам нощем. Сънувам, че влиза в стаята ми и докосва лицето ми. Ето, от това се плаша. Кошмарно е, като призрак.

— Това ли виждаш в нощните си кошмари? — Маги го отдалечи малко от себе си, за да може да го погледне в очите.

Дейвид кимна.

— Наистина е страшно. Но е само сън, нали знаеш? Не след дълго този сън ще изчезне.

— Надявам се — той се отдръпна окончателно от нея и отново тръгна по пътеката. Маги закрачи до него. Бяха стигнали до края на гората, почти до къщата и Сиамъс и Брайди вече галопираха възбудено към колибите си и към очакващата ги глътка вода.

— Но защо и аз трябва да имам бодигард? — изказа гласно Дейвид мисълта, която явно го беше занимавала и тревожила. — Татко не иска да убие мен. Нали?

Гласът му неочаквано прозвуча така уплашено, че Маги хвана ръката му и я стисна.

— Не, разбира се, че не. Ние не знаем със сигурност, че татко ти иска да направи нещо лошо, на когото и да е от нас. Вероятно сега се намира горе на небето и си мисли какъв шум за нищо вдигаме тук. Но, просто в случай, че не е там, просто в случай, че е някъде наоколо и се крие и си мисли пак да избяга в Бразилия, той може да иска да те вземе със себе си. Ето защо имаш бодигард. Защото ако татко ти е жив и иска да те открадне, няма да може да го направи.

— О! — ръката на Дейвид се стегна около нейната. Той я погледна сериозно и тревожно: — Не искам да заминавам с татко. Искам да остана с теб.

— Зная, детето ми. И ще останеш с мен — Маги му се усмихна, преглътна буцата в гърлото си и двамата излязоха на слънчевата светлина, хванати ръка за ръка. Някой бързаше към тях откъм къщата и Маги трябваше да засенчи очите си с ръка, за да види кой е. Оказа се Луела. Жената бе видимо възбудена. Стомахът на Маги се сви, когато разбра, че нещо се беше случило.

— Г-жо Форест, трябва да дойдете веднага! То е на свобода в къщата и накара Хърд да се затвори в един шкаф и сега не го пуска да излезе!

— Кое е „то“, Луела? — попита объркана Маги.

— Птицата на леля ви!