Карън Робърдс
Детето на Маги (41)

41

На Ник му беше тежко, но наред с това, беше и вбесен. И се възползва от тези два факта, за да се оправдае пред себе си за това, че е решил да си налее от брендито на Лайл Форест. Намираше се в елегантна стая, с отрупани с книги лавици по всички стени, заради което я наричаха библиотеката и се бе изтегнал на едно от тлъстите, виненочервени плюшени кресла, качил краката си сега обути само в мъхести бели чорапи върху нещо, което вероятно беше хиляда доларова масичка за кафе. Той смукна от цигарата си и изтърси пепелта в пепелника от ръчно обработен кристал, който едва ли някога бе използван по предназначение. Точно срещу мястото, на което седеше, имаше незапалена мраморна камина. Над нея висеше картина с двойка блестящи, чистокръвни коне. Картината бе нарисувана майсторски и сигурно бе струвала цяло състояние. Всяко нещо, което принадлежеше на Лайл, бе струвало цяло състояние. Той трябваше да признае това на проклетото копеле, пълнейки си нова чаша с щедра доза от кехлибареното, ароматно питие и гледаше замислен към картината — всичко, което Лайл притежаваше, бе само от най-доброто. Най-хубавите картини, мебели, дрехи, коли, напитки. Най-хубавата жена. Най-хубавото хлапе.

Само че жената и хлапето по право трябваше да принадлежат на самия него.

Ник се намръщи и си наля отново бренди. Елегантните кристални чаши-балони бяха съвсем близо до него и независимо от обстоятелствата около израстването си, той знаеше предназначението им. Обаче му доставяше перверзно удоволствие да налива хубавото бренди в малките, невзрачни чаши и да го изгълтва на един дъх.

Нещо като, така ти се пада, дъртако Лайл.

Той изобщо не чу приближаването й, но когато случайно вдигна глава, видя Магдалена изправена и смръщена до вратата. Дръпна невъзмутимо от цигарата си и отвърна с нарочно арогантен поглед. Тя изглеждаше готова да му се разкрещи за нещо, вероятно заради алкохола, или ако не това — за цигарата.

Но в момента тя не каза нищо, а само скръсти ръце пред гърдите си, наклони глава и го изгледа отгоре до долу. Той й отвърна по същия начин, плъзгайки оглед по тялото й, но за нещастие по-скоро с наслаждение, отколкото с омраза. Тя беше в разкошна копринена роба в цвят, който положително си имаше модерно име, но за него той си беше бледозелен, а от деколтето надничаше крайчето на фина дантела в същия цвят, явно от нощницата отдолу. Тя беше боса, а косата й бе вдигната в небрежен кок, от който по раменете и над ушите й бяха нападали дълги къдрици, а лицето й бе измито от всякакъв грим. Очевидно, току-що бе излязла от банята. И изглеждаше на около шестнадесет — прекрасна, както бе нацупена.

— Искам да говоря с теб — каза най-накрая тя, явно обмислила и стигнала до извода, че ще е по-добре да не крещи.

— Ами говори — по-скоро за да я нервира, отколкото по някаква друга причина, Ник дръпна още веднъж от цигарата си и отпи от брендито си, след което незабавно си допълни чашата.

Магдалена закрачи с босите си крака по ориенталския килим насочена право срещу него.

— Ти нима пиеш? — сърдито каза тя, когато спря пред него.

— Не виждаш ли добре? — контрира той и изпи и следващата чаша.

— Виждам.

— В такъв случай, значи пия.

— Пиян ли си? — попита с подозрение тя.

— Никога не се напивам.

— Изглеждаш пиян. И миришеш на пиян.

— Обаче не съм. И мирише брендито, а не аз. Това изглежда не я убеди и когато той пак си наля бренди, тя се наведе светкавично, грабна гарафата и я върна на рафта, далеч от него.

— Върни ми това нещо — каза той раздразнено.

— В никакъв случай.

— Добре — отвърна той, глътвайки съдържанието на мъничката чаша и стана от креслото. — Аз ще си го взема.

За негово учудване, Магдалена се озова веднага пред него и го бутна дръзко с длан, опряна на гърдите му, за да го накара отново да седне. За още по-голямо негово учудване тя успя. Трябва да беше изпил повече, отколкото си мислеше.

— Искам да говоря с теб — каза решително тя, изправена над него като ликуващ победител. Той разтърка гърдите си, измери я с поглед и се отказа от намерението си да вземе брендито. Щом тя можеше да го накара да седне със сила, не трябваше да пие повече.

— Ами говори — каза той и захапа цигарата си.

С нечленоразделен яростен вик Маги грабна цигарата и я смачка в пепелника.

— Престани! — кресна тя. — Просто престани, чуваш ли ме! Държиш се направо отвратително заради всичко това и на мен вече ми писна. Искаш ли да ти се извиня? Е, добре, извинявам се! Аз искрено съжалявам, че скрих Дейвид от теб. Съжалявам толкова много, че нямам думи да го изразя. Но не мога да върна времето назад. Всичко е минало и не мога да го поправя. Така че ще трябва да продължим оттук. Предстои ни да изграждаме семейство оттук нататък, а това няма да се получи ако продължаваш да ми се сърдиш заради Дейвид.

Шоколадово кафявите й очи бяха много големи и много жарки и мятаха мълнии към него така, както го бяха правили милиони пъти в миналото. Неговото момиче, върнало се отново тук. Тази мисъл се сгуши топло около сърцето му.

— Не мислиш ли, че имам право да се сърдя? — каза провлачено той, като този път използва гласа си като средство да я нервира, защото вече нямаше нито цигара, нито чаша под ръка.

— Добре. Да. Имаш право. Но ще трябва да го надживееш, защото иначе ще отровиш всичко, което съществува между нас. Дейвид ми каза тази вечер, че те е обидил така във фермата, само защото си е пожелал, само за минута, неговият баща да си бил ти!

— Аз съм негов баща. В това е цялата работа. Точно това ми отне ти — и също на Дейвид.

Маги го гледа свирепо цяла минута. Тя изглеждаше достатъчно бясна, за да започне да си гризе ноктите и за своя изненада, Ник откри, че колкото повече се ядосваше тя, толкова повече се топеше собственият му гняв. Той вече знаеше, че колкото и голяма злина да му беше причинила тя — а тя действително беше голяма — двамата щяха да успеят да я превъзмогнат. Това дори нямаше нищо общо с неговата прошка. Беше свързано само с това, че двамата си принадлежаха, че между тях съществуваше толкова здрава връзка, че никаква подла постъпка от страна, на който и да е от тях, не беше в състояние да я разруши. Щеше да й се сърди за известно време, после щеше да преодолее гнева си и щяха да продължат оттам. И нима винаги не беше ставало така между тях?

— Решил си да се цупиш докрай, така ли? — каза най-накрая тя, пронизвайки го с един последен изпепеляващ поглед, след което му обърна гръб с отвращение. — Цупи се тогава. Да видим дали на мен ми пука — тя вече почти бе изхвърчала от стаята, когато той се изправи на крака.

— Магдалена — каза много тихо той. — Върни се тук.

— Върви по дяволите! — отсече тя, без да се обръща.

— Магдалена — в гласа му трепна бледа весела нотка. Тя вирна средния си пръст към тавана в много изразителен безглаголен отговор, размята копринените си поли и изчезна от погледа му.

— Върни се тук, малка вещице! — промърмори жегнат Ник. Той тръгна след нея и установи, че не беше толкова стабилен на краката си, колкото му се искаше.

— Магдалена — тя вече беше стигнала до средата на коридора и продължаваше забързано. Когато не му обърна никакво внимание, Ник леко ускори ход, после се затича. Тя явно беше чула приглушеното трополене на краката му по дебелата ориенталска пътека, защото метна светкавичен поглед през рамо, вдигна влачещите се след нея поли на робата си и се стрелна към стълбището. Успя да стигне почти до горе, когато той я настигна, грабна я на ръце и довърши стъпалата, вземайки ги по две наведнъж. Тя беше мека, топла, учудващо тежка, а чистият й сапунен аромат се оказа най-мощният афродизиак на света, съдейки по ефекта, който произведе върху него.

— Пусни ме!

— Шшт — каза той. — Ще събудиш хлапето. Тогава, за да е сигурен, че ще му се подчини, той я целуна. Устните й останаха стиснати в мълчалива съпротива само секунда или две. После тя се предаде с тих, мъркащ звук, който изпрати куп иглички по гърба му, ръцете й се обвиха около врата му и тя отвърна на целувката.

— Обичам те — прошепна той, когато я внесе в затъмнената й спалня и затвори вратата с рамото си. — Обичам те, обичам те, обичам те.

После я положи на леглото й и се отпусна до нея, и дълго време никой от тях не каза нищо повече.