Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maggy’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карен Робардс. Детето на Маги

ИК „Алекс Принт“, Варна, 1998

Редактор: Анелия Любенова

ISBN: 954–8261–28–6

История

  1. — Добавяне

23

Заети с пиците си, двамата разговаряха за всичко и за нищо. Вместо в типична специализирана пицария, Ник я заведе в малко, уникално по вид ресторантче, собственост на семейство италиански емигранти и разположено на един селски кръстопът, далеч от всяко друго заведение. То бе препълнено дори във вторник вечерта и Маги прецени, че имаха късмет, когато за тях се намери едно малко, незаето сепаре в ъгъла. Храната, сервирана от петнадесет годишната дъщеря на собственика, беше превъзходна. Маги погълна с наслада всяка хапка. През последните три дни, тя не беше яла почти нищо и беше хубаво, че отново изпитваше глад, който можеше да я задоволи с удоволствие. Беше хубаво да седи до масата пред такава обикновена, но изключително вкусна храна и да се смее и говори и да казва всичко, което й минеше през ума. Беше хубаво да не се страхува от онова, което евентуално я очакваше в къщи. Както беше хубаво да не се тревожи за добрите си маниери на масата, когато между устните й и пицата се проточеше някое топено парче сирене. И беше хубаво, да не се безпокои за това, че по лицето й нямаше дори следа от червило и туш за мигли, или че по бузите й личаха синините.

Беше хубаво да бъде с Ник.

— Кажи ми какво прави през последните дванадесет години — попита го Маги, отхапвайки парче от пицата си.

— Освен това, че чезнех по теб ли имаш предвид?

Тя се разсмя.

— Да, освен това.

Ник й разказа. Взели го в казармата, отслужил годините си, после се уволнил и започнал свой бизнес. В общи линии, приключи той, това бе накратко всичко.

— В кой род войски служи? — това лишено от всякакви подробности описание на живота му през годините, в които бяха разделени, никак не беше в стила на Ник, който имаше отлична памет и за най-дребните подробности и умееше да ги пресъздава увлекателно.

— Във флота — отговори кратко той и отхапа ново парче от пицата си.

— Ти си бил във флота? — възкликна Маги. — Обзалагам се, че си изглеждал страшно привлекателен в бялата си униформа.

— Сигурно. Ти си чувала как всички говорят, че моряците си имали по едно момиче във всяко пристанище, нали? Е, мен ме чакаха поне по три.

Тъй като знаеше, че той само се шегува, тя го срита под масата и продължи невъзмутимо да яде.

— Добре, но с какво по-точно се занимаваш сега? — попита с нараснало любопитство Маги, наблюдавайки го как поглъща последните хапки от пицата си.

Ник отпи от бирата си.

— Купувам нощни клубове, които са губещи, после ги преустройвам, за да станат печеливши и ги продавам отново, с което печеля пари.

Маги го изгледа с подозрение. Тя бе познавала Ник от прекалено дълго време и разбираше, когато той не беше откровен с нея. Отговорите му бяха твърде кратки и подозрително точни. Какво криеше от нея?

— Истината? — тази единствена дума й се изплъзна неволно и Маги трепна от изненада, когато се чу да я произнася. После се усмихна в себе си, когато си помисли, че присъствието на Ник я връщаше към полузабравените трикове от детството им. Това беше въпрос, който двамата често си бяха задавали един на друг като хлапета, а бяха имали и отговор, който ги заклеваше в честност.

— Ти не ми вярваш? И защо не, за бога? — той я изгледа малко смутено. И изглежда беше забравил паролата за отговора им.

— Защото те познавам, Ник Кинг. И начинът, по който ми говориш, е съвсем нетипичен за теб.

— Вече съм тридесет и две годишен, Магдалена. Променил съм се.

— Ще се промениш, когато на кравите им поникнат криле — весело отвърна тя.

Той се засмя и отхапа ново парче пица.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм решил финансовите си проблеми? Не съм богат, но печеля добре. Достатъчно, за да се грижа за теб и мен и за детето ти, като същевременно мога да отделям по нещо настрани за старините ни.

— Парите вече не ме интересуват — заяви напълно откровено тя. — Повярвай ми, разбрах по най-трудния начин, че парите не купуват щастие. През последните дванадесет години имах повече пари, отколкото двамата с теб можехме да си мечтаем, докато бяхме деца, но бях нещастна. Беше кошмар.

— Той свърши — Ник продължи да дъвче последното парче от пицата си, но очите му внезапно спряха острия си поглед на лицето й. — Ти никога вече няма да се върнеш там.

Маги отпи от колата си.

— Как се е случило така, че ти не си се оженил? — този въпрос наистина я вълнуваше, но го зададе именно сега, за да промени темата. Защото бъдещето й беше нещо, за което дори не искаше да си мисли в този момент. Самата мисъл да се върне при Лайл, караше стомаха й да се стегне от страх и кожата й да потръпне от отвращение, но истинският проблем си оставаше Дейвид. Тя не можеше да изостави Дейвид, никога не би го направила. А Лайл нямаше да й позволи да го вземе. Но не искаше да мисли за това сега. По-късно, след няколко дни, след седмица, щеше да се наложи да прецени спокойно шансовете си, да претегли всички възможности, но не сега. Все още не беше готова.

— Е, защо според теб не съм се оженил, Магдалена? — Ник я изгледа косо, допи бирата си и направи знак на сервитьорката.

— Това не е отговор.

— Защото никога не срещнах друга жена, която да запълни празнината, останала след теб в сърцето ми.

Беше очарователно, но тя повтори с усмивка:

— Истината?

— Прекръствам сърцето си и се надявам да умра, и нека кучетата да изгризат костите ми, ако изричам лъжа.

Ето го най-после. Отговорът. Клетвата, в която се бяха клели като деца, когато нещо беше абсолютната, неподправена истина. Маги го изгледа развълнувана, докато той подаде сметката и двадесет долара на сервитьорката, приближила се в този момент.

Не беше забравил клетвата им. Значи, имаше нещо, което не й бе казал за работата си. Маги се замисли за това. Дано да не беше крадец, наркотрафикант или нещо по-лошо — а после си каза, че всъщност това не беше толкова важно. Ако тя наистина намереше начин да се разведе с Лайл, можеше винаги да започне работа. Преди дванадесет години, например, в „Хармъни Ин“ казваха, че никога не е имало по-добра сервитьорка от нея.

Това, което наистина имаше значение, бе, че за по-богат живот или по-беден, за добро или лошо, за честни отношения или измама, тя искаше само едно — да изживее остатъка от живота си с Ник. Жалко, че не бе осъзнала това преди дванадесет години. Би могла да спести и на двамата толкова много мъка.

— Готова ли си?

Маги кимна. Ник стана и я изчака да мине първа през вратата.

Прашният пикап Форд, който бе единствената кола, оставена им в двора на фермата, ги очакваше на паркинга. Очевидно Линк се бе възползвал от Корвета и когато Ник видя това, бе измърморил куп проклятия по адрес на характера на брат си. За щастие, ключовете на пикапа се бяха оказали в кабината, защото в противен случай щеше да се наложи да се задоволят с прегорелите пържоли за вечеря, в крайна сметка.

Кабината на пикапа бе толкова високо, че Маги трябваше буквално да се покатери до седалката. Тя се присви от болка, когато се наложи да се наведе силно напред, но за щастие, болката в ребрата й затихна, щом най-после седна. Загръщайки по-плътно около раменете си топлото сако на Ник, тя се протегна да отключи отвътре вратата на Ник, който вече бе затворил нейната и сега заобикаляше пикапа. Направила това, тя понечи да се отдръпне на мястото си в другия край, когато той се плъзна зад волана.

— Уау! — спря я той, обгърнал внезапно рамото й с ръка и я изгледа с дяволита усмивка. — Не си ли забелязала как се возят в пикапи влюбените двойки наоколо? Хората ще си кажат, че не сме от местното население, ако настояваш да седиш там свита до вратата си.

— А ние не бихме искали да си кажат това — при факта, че в този час на нощта наоколо не се виждаше жива душа, при това знаейки отлично, че Ник въобще не се тревожеше какво можеха да си помислят хората, аргументът му прозвуча смешно. Но на нея й беше много приятно да се намери притисната плътно до него. Той успя да напипа края на колана, паднал между седалките и й го подаде. Докато Маги се справи с ключалката му, пикапът вече беше в движение. От радиатора почти веднага задуха горещ въздух и Ник го намали. От неговото тяло също се излъчваше топлина и скоро на Маги й стана прекалено горещо. Тя свали сакото му от раменете си и го хвърли на седалката между себе си и вратата. Но без сакото, сега можеше да усеща докосването на ръката на Ник всеки път, когато той завърташе волана.

Маги откри, че този допир й доставяше огромно удоволствие.

— Искаш ли да се поразходим? — попита той.

— Докъде?

— О, по алеята на спомените.

— Щом искаш — тя не разбра за какво й говореше, а и той не обясни, но в случая това не я интересуваше. Нямаше никакво значение, къде я водеше Ник. Те излязоха на магистралата между щатите, после пресякоха по моста към Кентъки, потънали в приятно мълчание. Маги разбра накъде отиваха, едва когато той зави към Алгонкуин Паркуей.

— Паркуей Плейс? — тя не се бе връщала тук от години, още от времето, когато бе дошла, за да отведе баща си от квартала с общинските жилища. И никога не бе пожелала да се върне, защото това означаваше болка. И не заради това, което бе изстрадала докато бе живяла тук, а заради всичко, което бе изгубила, когато бе напуснала мястото.

— Минах оттук, когато се върнах в града. Не се е променило много.

— Аз не съм идвала от десет години.

Ник я погледна.

— Корени, Магдалена — тихо каза той. — Понякога трябва да се връщаме към корените си.

Тя не отговори, но жадно затърси с поглед познатите гледки. Ето една — църквата Успение Богородично на ъгъла, където някога бе проповядвал отец Джон. Сега прозорците й бяха заковани с дъски, а онова, което бе останало от покрива, бе почерняло и открито към нощното небе. Малката дървена кула, която някога бе осветявала квартала като фар, липсваше напълно.

— О, виж църквата — възкликна тя, хванала ръката му и посочи към ъгъла. Ник погледна и тъжно поклати глава.

— Изгоряла е.

— Изненадана съм, че не са я ремонтирали… или поне не са я срутили докрай.

— Не и тук, мила. Ти си живяла твърде дълго време в света, където се яде само бял хляб. Тук нещата не се ремонтират.

Беше дотолкова вярно, че Маги не можеше да възрази. Гледката зад прозореца я върна отново към миналото й. Къщи, прилични на колиби, бяха сгушени редом до фабрики, магазини и складове. Много от сградите изглеждаха необитавани. Няколко от тях, като църквата, носеха следи от пожари. Прозорците и вратите на други бяха заковани с дъски. Тежката миризма от околните фабрики тегнеше неприятно във въздуха и се просмукваше дори през затворените прозорци в кабината. Зелените площи бяха значително малко, а онези, които все пак съществуваха, бяха оградени в тежки, ръждиви вериги. От двете страни на улицата се виждаха неравни, тесни тротоари, но по тях не се виждаше никой, въпреки че бе едва девет часа. Тук беше квартал с висока престъпност. В мрака се прокрадваха само дебнещи, призрачни сенки, но те избягваха главната улица, където шансовете да ги видят бяха по-големи. Благоразумните хора си стояха в къщи, далеч от опасностите.

Маги бе забравила някои неща.

Внезапно пред тях и малко в ляво, се разкри гледката на Паркуей Плейс. Маги обхвана с широко отворени очи невероятния хаос от подобните на бараки жилища. Построени около малък вътрешен двор, върху който тогава бе успявала да вирее само невзрачна, хилава трева, жълтите тухлени сгради бяха още по-отблъскващи, отколкото ги бе запомнила. Подобните на кутии постройки имаха грозни алуминиеви прозорци, от някои от които гордо стърчаха разкривени тръби и климатични инсталации и морни на вид предни площадки под увисналите островърхи покриви. Сегашните обитатели бяха придобили нови паркинги и бетонът опасваше плътно всички сгради така, че не се виждаше вече дори стръкче трева, а да не говорим за дървета.

Някакъв остър, пукащ звук откъм Севън стрийт роуд, я накара инстинктивно да настръхне. Звукът беше познат, въпреки че не беше го чувала от години: изстрели от пистолет. Когато бе живяла тук, беше част от ежедневието й да се окаже недалеч от действителния източник на подобни стрелби.

Откъм съседната улица се чу резкият шум от тежки автомобилни гуми. И това беше слушала често през детството си. Ако човек живееше в Паркуей Плейс, постоянният шум от големите товарни коли ставаше неизбежен факт в живота му.

Сред сградите изникна приведената фигура на старец, бутащ пред себе си пазарна количка, пълна с неопределими на вид неща и свел невиждащ поглед към тротоара под краката си продължи нагоре по улицата. На около три крачки отзад, го следваха три момчета тийнейджъри в дънкови якета и бейзболни шапки, обърнати с козирката назад, които непрекъснато се смушкваха в ребрата и се смееха.

Не се изискваше особено въображение, за да се досети човек, че пред някой от недалечните складове или затворени магазини, между тях и стареца щеше да има сблъсък, резултатите, от който положително щяха да бъдат катастрофални за последния.

— Ето твоя апартамент — каза Ник, сочейки към една от сградите. Маги вдигна поглед към трите светещи сега прозорци на четвъртия етаж, тя си спомни с пълни, мъчителни детайли какво бе означавало за нея да бъде дете в това място, спомни си как се бе чувствала, когато намираше баща си паднал в безсъзнание на пода, а в апартамента им нямаше никаква храна, спомни си как й беше студено и гладно и самотно, спомни си как се страхуваше.

Но си спомняше и добрите времена — когато баща й беше трезвен. И най-вече, добрите спомени за Ник.

— А твоят апартамент е ей там — тя посочи към блоковете.

Прозорците на някогашния му дом също светеха. Всъщност, светлина се виждаше през почти всички прозорци. Апартаментите бяха бедни, жалки и малки, но те имаха и една много привлекателна характеристика: бяха невероятно евтини и наемът им се определяше върху това, какво бяха в състояние да плащат наемателите. За собствения й баща сумата бе определена на смешните пет долара месечно. Тя беше сигурна, че наемите се бяха повишили оттогава, но едва ли с много. И в резултат на това, положително нямаше незаети апартаменти.

— Не се е променило много, нали? — мрачно проговори Ник и изгледа с известна тъга бетонните чудовища, сред които двамата бяха израснали. — Когато бях дете, нямах търпение да се махна оттук.

— Аз също — каза Маги. Останаха мълчаливи, когато Ник направи широк завой в паркинга и се насочи обратно към улицата.

— Ето игрището — Ник кимна в ляво. — Помниш ли как идваше да ме гледаш като играя на топка?

— А ти помниш ли как никой от вас момчетата не ми позволяваше да играя в отбора ви, защото бях момиче? — запита на свой ред тя полу на шега и го смушка за отмъщение в ребрата. — А ударът ми беше силен като на повечето от вас и можех да бягам по-бързо от всички.

— Точно затова не искахме да играеш с нас — усмихнат каза Ник. Зад завоя в дясно, блесна жълто-червена неонова реклама.

— О, виж! Оня МакДоналдс е още тук! — извика Маги. Като всичко друго, което бе видяла тази вечер, ресторантът, пред който се бяха срещнали за първи път с Ник като деца, изглеждаше малко по-мръсен и запуснат, но по принцип бе почти същият. Зад него пак стоеше една малка, синя кофа за отпадъци. Едно кльощаво улично куче, го душеше с надежда.

— Интересно дали това е същата кофа? — каза Ник.

Маги присви рамене.

— Сигурно не. Тази има капак.

— Много разумно. Така изгладнелите малки момичета не могат да се ровят вътре.

Мисълта за това натъжи Маги.

— Питам се дали и тази нощ тук има много гладни момиченца?

Помисли си за Дейвид, за прекрасния си, перфектен и обичан син и потръпна. Каквито и злини да бяха последвали действията й някога, а последиците наистина бяха страшни, то поне детето й не растеше в смазващата бедност, в която бе израснала тя. Цената се бе оказала твърде висока за нея, но поне го бе спасила от това.

Може би това, което бе направила, не беше толкова, отвратително и ужасно, в крайна сметка. О, беше грешка и сега тя знаеше това отлично, но може би все пак не абсолютно непростима. Тогава тя бе направила онова, което бе чувствала, че трябва да направи, за да осигури доброто бъдеще на детето си. И наистина го бе осигурила. Дейвид бе имал най-доброто от всичко, винаги. Дори любов. Много любов — от майка си, от баба си, дори от Лайл. На Дейвид никога не му бе липсвало нищо в живота.

После погледът й се плъзна към Ник и тя мислено се укори за последната си мисъл. Въпреки това, бе започнала да се чувства малко по-леко и си даде сметка, че най-после бе съумяла поне малко да разбере себе си, поне донякъде да си прости.

— Спомняш ли си това място? — тихо попита Ник. Потънала в собствените си мисли, та не беше забелязала, че той бе спрял.

— Складът — каза тя, след като се огледа бързо. Оня склад, където бе паркирала колата на Ник след скандала в бара „Розовата котка“ и се бе опитала да спре кръвта, шуртяща от носа му. Склада, където той я бе целунал за пръв път.

— Нали ти казах, алеята на спомените — прошепна той леко усмихнат и изтегли пикапа в дъното на паркинга, далеч от жълтеникавата лампа, окачена на покрива на склада, която осигуряваше единственото осветление.

Той разкопча колана на седалката си и се протегна да освободи и нейния. После я вдигна внимателно, нежно, и я постави на коленете си.