Барбара Делински
Гореща вълна (10)

Десета глава

Керълайн седеше облегната на високата бяла колона в основата на стълбите пред мотела. Дланите й бяха стиснати между коленете, а очите й систематично търсеха признаци на живот в тъмнината. Чудеше, се къде бе отишъл Брендън и кога ще се върне, но още повече се чудеше какво бе мислел, когато изчезна по този начин.

Скочи нервно от стълбите и се завъртя из двора, ала неспокойното крачене напред-назад не водеше до нищо. Минутите се влачеха, а той не се връщаше.

Нощта бе гореща. Кожата й бе влажна и лепкава. Замахна към някаква буболечка, отначало лениво, а после ядосано, защото буболечката продължаваше да й бръмчи в ухото.

В пристъп на нетърпение тръгна по широката алея към портала, спря се там и се вгледа в нощта. Брендън вече го нямаше, доколкото можеше да прецени, повече от час. Не можеше да си представи, че през цялото това време е бягал. Въздухът бе почти толкова влажен, колкото и във Вашингтон, и не бе най-добрият възможен за дълго бягане. Ако беше като майка си, можеше да си представи как му е станало лошо, паднал е край пътя и няма кой да му помогне, или, по-лошо, блъснала го е кола. Помисли си дали не е възможно някой да го е нападнал. Бе чувала, че случаите на насилие се увеличават през летните горещини, а освен това бе пълнолуние.

Ала всички тези разсъждения бяха абсурдни, укори се тя наум. Този човек си изкарваше хляба, като разследваше терористи. Ако имаше някаква опасност, тя съвсем не беше на един спокоен селски път в тиха нощ под звездите. Най-вероятно той бе в града и пиеше една хубава студена бира.

Върна се обратно до входа и пак седна. Нещо не беше наред. Някъде, по някакъв начин двамата с Брендън бяха престанали да общуват помежду си. Това бе едно от основните правила, които Керълайн бе определила — че между тях ще има честност и откритост. Точно в момента обаче нямаше. Тя определено имаше чувството, че той бе сърдит, но не бе съвсем сигурна защо.

Отново стана от стълбите, този път, за да тръгне безцелно по улицата. Не стигна далеч — след не повече от три минути налетя на ниска каменна ограда. Върху тази ограда бе седнал нейният човек.

Изпита първо облекчение, след това трепет, ала по никакъв начин не можеше да се обърне и да го остави сам. Затова бавно се приближи. Лунната светлина блестеше по потната му кожа, а косата му бе разрошена. Дишането му обаче бе равномерно. Сигурно отдавна седеше тук.

— Тича ли? — попита Керълайн безгрижно.

Той сви рамене:

— Малко.

— Много е горещо?

— Да.

Разделяха ги три метра плътен нощен въздух. Според Керълайн въздухът бе тежък, но раздялата бе още по-лоша. Това беше Брендън… Любовникът от нейните мечти… Човекът, на когото можеше да каже всичко, каквото и да е то… Приятелят, с когото можеше да проведе най-вълнуващия безмълвен разговор.

Ала сега никой от тях не говореше, а в мълчанието им нямаше нищо приятно.

Доплака й се. Вместо това попита:

— Гладен ли си?

— Не.

— Обзалагам се, че ти се пийва нещо студено.

Той изобщо не отговори, само сведе очи, като отвърна поглед от нея за пръв път, откак бе дошла.

Керълайн се приближи.

— Какво има, Брендън?

Дълго време мина, преди да й отговори. Първо започна да скубе снопчетата трева, които растяха между камъните, да ги мачка и да ги хвърля настрани. Керълайн вече се чудеше дали той изобщо има намерение да й отговори. Накрая Брендън отпусна ръце и зарея поглед в клоните над главата си. Гласът му беше бавен и сякаш идваше много отдалеч:

— Това днес беше невероятно… Да видя това бебе. Никога досега не бях виждал толкова малко човешко същество.

Керълайн бе изненадана. Не очакваше, че Брендън може още да мисли за бебето. Видя го как се намръщи, наведе глава и все така намръщен се вторачи в каменната ограда между краката си.

— Потресе ме, че… — започна той, после се поколеба. — Е, много неща ме потресоха, но най-вече, че това малко момченце е напълно безпомощно. Без родителите си или някаква бавачка той ще загине. Направо ще загине. Напълно безпомощен. Напълно зависим от другите, за да оцелее — замълча и прокара пръст по камъка. Прехапа устни. — И тогава започнах да мисля за оцеляването и ми дойде наум, че ние наистина приемаме за даденост да имаме деца. Не мислим за това като за продължаване на рода, ала то си е това. В него има нещо първично, нещо некултивирано… Нещо естествено — замисли се за момент. — В това сме като животните, и не го казвам в отрицателния смисъл на думата. Когато хората говорят за „животинско поведение“, разбират похот, но истината е, че животните правят това, което трябва да правят, за да запазят своя вид от изчезване. Това знание им е вкоренено. Инстинктът им казва какво да правят и кога да го правят — изсумтя. — Смешно е. Ние имаме върховната способност да мислим и точно поради това губим чувство за времето. Не че има опасност нашият вид да изчезне… — гласът му заглъхна. За момент остана неподвижен и само палците му се плъзгаха по камъка. После, бавно и несигурно, вдигна очи към Керълайн. — Когато видях бебето, бях ужасен. Бях ужасен, като си помислих каква отговорност е това — не само да го храниш и обличаш, ами и да го обичаш и възпиташ така, че да стане добър човек — пое дъх, спря за миг и после попита: — Ти мислиш ли някога за такива неща?

Тя кимна.

— Обзалагам се, че те не те плашат.

— Разбира се, че ме плашат — отвърна Керълайн тихо. — Отглеждането на едно дете е изпитание, както и да го погледнеш. Има неща, от които се разтрепервам.

— Като например?

— Като например какво ще стане, ако детето е болно и плаче, а аз не знам какво да направя и не мога да намеря лекар.

— Това е спешен случай. Всеки нормален родител би се уплашил.

— Плашат ме и някои от ежедневните неща, които не са спешни. Например да държиш бебето, когато е толкова малко и чупливо, а се извива в ръцете ти. И да пазиш това меко петънце на главата му. И да го пазиш да не падне от креватчето си или от масата, върху която го обличаш, или да не се изтърколи надолу по стълбите. Това е огромна отговорност.

Брендън я наблюдаваше напрегнато. Гласът му прозвуча по-дълбоко и малко дрезгаво:

— Ала въпреки тези страхове ти поглеждаш едно бебе, както днес гледахме бебето на Керън, и разбираш, че искаш и ти да си имаш. Че трябва да си имаш. И започваш да си мислиш, че ако те удари гръм утре или следващата седмица, или догодина…

— Шшшт! — прекъсна го тя, като сложи ръка на рамото му. Продължи по-меко, без да отдръпва ръката си: — Не казвай това.

— Но винаги има такава възможност. Животът не е вечен.

— Ти си само на тридесет и осем години!

— Което значи, че ужасно наближавам средната възраст… Ако имам късмет. По дяволите, не знам какво ми готви бъдещето…

— Брендън! — възрази Керълайн, ала той бързо продължи:

— Изведнъж разбрах, че ако нямам дете, аз всъщност нищо няма да оставя след себе си. Един син или дъщеря е наследството, което човек оставя на света. Това е една малка част от него, която продължава да живее и се предава на следващото поколение, после на още по-следващото. Ако аз искам да имам това дете, в което да вградя своя отпечатък, трябва да побързам.

Керълайн прехвърли крак през каменната ограда и седна близо до него.

— Не ти подхожда да си толкова плашлив.

— Не съм плашлив. Просто съм реалист.

— Плашлив си — настоя тя и обви ръце около кръста му. Подчертаваше всяка своя дума с прегръдка: — Нищо няма да ти се случи. Ти ще имаш деца и те ще бъдат твоя гордост.

Той обърна глава към рамото си и тържествено произнесе:

— Това е, което искам, Керълайн. Искам да имам деца, и може и да е нахално да го кажа, ала те ще са страхотни. Те ще бъдат много умни, ще бъдат личности, ще бъдат енергични и предприемчиви — сведе поглед към кръста си, където бяха опрени пръстите й, и вдигна ръка да я докосне. — Когато днес гледах това бебе, сякаш видях собственото си дете. Сякаш го почувствах, усетих как ще лежи в ръцете ми, как ще се докосва до мен кожата му. Това никога, никога досега не ми се беше случвало… — гласът му прекъсна и Брендън замълча.

— О, Брендън — прошепна Керълайн. Очите й бяха затворени, а бузата й се плъзгаше по неговата. Тя също го бе почувствала — това първично желание, когато гледаше бебето на Керън — и изпитваше същото първично желание и в момента. Това бе болка дълбоко в утробата й и в нея нямаше нищо обективно или съществуващо само по себе си. Тази болка бе неразривно свързана с този мъж. Керълайн никога не бе вярвала в предопределението, но в привличането, което изпитваше към него, имаше нещо толкова неизбежно, че не би могла да се бори с това чувство, дори ако искаше. Ала тя и не искаше. Все още можеше да е поне дотолкова честна. Винаги бе честна за физическата си потребност от него.

Пръстите й се плъзнаха по топлите стегнати мускули на корема му. Напипа едно ребро, после още едно, и заедно с ръцете й се надигаше и нейното желание. Името й разцъфна като тих шепот на устните му. Керълайн се притисна по-силно към гърба му, а ръцете й започнаха бавно да кръстосват гърдите му.

Брендън никога не се бе преструвал, че може да устои на докосването й, не се опита и сега. Но удоволствието бе по-дълбоко, желанието по-голямо. Някаква плашеща сила клокочеше под повърхността. Опитвайки се да я овладее, той пое рязко въздух и опря ръце на бедрата си. Ала не успя да се въздържи да не отпусне глава от удоволствие, да не извие гръб.

Толкова много пъти бяха правили любов през последния месец, и въпреки това докосването на Керълайн сега имаше нова цел. Неговата реакция бе незабавна — напрягането на мускулите му, ускореният му пулс, неравномерното му дишане. Това беше търсената реакция, безмълвната увертюра към любенето. Това бе реакция, предизвикана от биологическия инстинкт не просто да се любят, а и да се любят както трябва.

Керълайн разбираше силата на този инстинкт. Тя вече бе приела факта, че ако изобщо щеше да има дете, искаше неговият баща да е Брендън. Това съзнание, съчетано с връхлитащата я чувственост от усещането за кожата му срещу устните й, за неговия вкус, за неговия аромат, я подлуди.

Ръцете й станаха по-смели. Керълайн не мислеше да го дразни, нито да му доставя удоволствие. Тя просто го възбуждаше до степен, в която той би могъл да изпълни своята функция като мъж. А Брендън бързо стигаше дотам. Когато Керълайн спусна ръце към найлоновите му шорти, усети напрежението му и го погали, а той издаде нисък, почти животински стон. Тя изпитваше потребност да почувства плътта му, затова смъкна шортите му и го обхвана с две ръце. Брендън отново простена — звук, който отекна в нея. Възпламеняваше я да го докосва.

Отчаяно се нуждаеше от него, но думите биха разбили безценната тишина на нощта. Затова Керълайн му показа желанието си чрез бавни и плавни движения срещу него, докато пръстите й с кадифени докосвания го докараха до ръба.

С едно движение, толкова нежно, че би могло да бъде кадър от забавен филм, Брендън се обърна и я положи върху тревата от другата, сенчеста и скрита страна на оградата. Ала в нейната треска нямаше нищо забавено. Устните му бяха разтворени и горещи срещу нейните, тялото му бе настойчиво. Ръцете му я освободиха от шортите със същото движение, с което свалиха и своите. Той намери мястото си между очакващите й бедра и проникна в нея със сигурността на божествено предопределение.

Любенето им бе трескаво, нетърпеливо и бързо. Нежността бе нещо, което никой от двамата не можеше да си позволи. Керълайн обви бедра около кръста му в покана за най-дълбокото възможно проникване, а Брендън й даде онова, което искаше.

Нощната гора беше безмълвен свидетел на тяхната обречена борба. Телата им пламтяха от желание и когато страстта стигна до връхната си точка, и двамата извикаха от удоволствие.

Но те се бяха провалили. Нямаше да има дете, защото и двамата бяха нормални хора с чувство за отговорност, които не биха оставили нищо на случайността, когато ставаше дума за зачеване.

Керълайн се предпазваше. Странна дума. Когато страстта отмина, тя почувстваха възмущение от нея. И малко след това, докато вървяха рамо до рамо към мотела, и двамата изпитаха тъга — толкова дълбока, че не можеха да говорят за нея.

Прекараха нощта, правейки бърза, трескава, ненаситна любов. Това изглежда бе единственият начин да изразят чувствата си. В сливането им имаше някакво отчаяние, някакво наказание. А между пристъпите на страст двамата бяха тъжни.

Следващия ден на обед бяха отново в болницата във Филаделфия, а в пет следобед — обратно във Вашингтон. Почти не говориха по време на пътуването. Мълчанието бе като нож, обърнат към Керълайн, ала тя просто не можеше да го наруши. Имаше толкова много неща за казване, че просто не можеше да каже нито дума, а това, което трябваше да каже, бе толкова важно, че не знаеше как да започне.

Брендън нямаше такъв проблем. Пред отворената врата той хвана ръката й, целуна дланта й и тихо прошепна:

— Влизай.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не.

— А по-късно?

— Едва ли.

Болката в очите му стана нейна болка, когато започна да го разбира.

— Това не е защото си уморен, или защото имаш работа.

Брендън поклати глава.

— Ти искаш да излезеш — предположи Керълайн, опитвайки се да успокои внезапното мъчително блъскане на сърцето си.

— Не. Но аз не мога да продължавам по този начин. Аз имам нужда от нещо повече.

— А аз не мога ли да ти дам онова, от което имаш нужда?

— Можеш, ала не съм сигурен, че ще го направиш. Аз искам всичко, Керълайн. Искам взаимните задължения, обвързаността, ограниченията, недоразуменията. Сделката, която ние направихме… Тя мен просто вече не ме удовлетворява.

Ударите на сърцето й бяха стегнали около гърдите й един болезнен обръч, който й пречеше да диша. Гърлото я болеше. Очите й плувнаха в сълзи. Тя стисна здраво устни, за да не издаде треперенето им, и заговори едва когато успя да възвърне малко от самообладанието си.

— Ти искаш брак.

— Да. Брак, деца, задължения, и ги искам с теб. Но ти трябва да решиш дали това е, което ти искаш — ръката му се вдигна и сякаш със страхопочитание описа нежната извивка на брадичката й. Ала когато отново насочи очите си към нейните, болката се бе върнала в тях. — Знам, че аз съм по-възрастен от теб. По-дълго съм живял и разбирам, че искам нещо, когато го видя. Ти може и да не си толкова сигурна. Затова мисля, че трябва малко да поохладим отношенията си.

Керълайн преглътна мъчително, опитвайки се запази някакво равновесие.

— Не разбирам. Ако искаш да бъдеш с мен до края на живота си, защо трябва да охлаждаме отношенията си?

— Защото когато сме заедно, не мислим критично, а в момента ти трябва да мислиш критично. Ти трябва да решиш едно или друго, Керълайн. Аз не мога да чакам — прокара ръка през косата си. — Просто не мога да чакам. Бях си казал, че ако съм търпелив, ти ще стигнеш до същите изводи, до които съм стигнал и аз. Но ти не си стигнала, а има моменти, в които така ме боли отвътре от желание за теб, че ми се струва, че ще полудея — бе започнал да губи самообладание и пое несигурно въздух. — Аз искам да кажа онези думи, Керълайн. Знам, че ти не искаш да ги чуеш, защото Бен е злоупотребил с тях и едно от нещата, които ти не искаше в нашите взаимоотношения, бе да се пазарим за клетви и чувства. В някакъв момент обаче трябва да ми се довериш достатъчно, за да знаеш, че когато ги казвам, аз ги мисля — гласът му стана умолителен: — Не можеш ли да почувстваш това, което аз чувствам?

Тя продължаваше да го гледа с премрежени от сълзи очи. Ала не можеше да проговори. Страхуваше се, Брендън сложи последната си карта на масата:

— Ако сега те помоля да се омъжиш за мен, ще кажеш ли „да“?

Бракът бе най-силната връзка и щеше да бъде най-силното разочарование, ако нещата не се получат. Искаше й се да не го бе направил по този начин. Имаше нужда от по-бавно развитие на отношенията. Трябваше й време да помисли.

— Ние се познаваме само от… Мина само…

— Виждаш ли? Ти не си сигурна. Можем да продължаваме така до безкрай и може би ти ще си щастлива, ала не и аз. Това, което предлагам, може да ти изглежда безсмислено, но аз не знам какво друго да направя.

Керълайн прехапа болезнено долната си устна. Лицето на Брендън се замъгли от усилието й да сдържи сълзите си.

— Може би си прав — прошепна тя и сведе очи. Не това искаше да чуе Брендън. Той почти се бе надявал, че самото му предложение ще я накара да признае любовта си. След като Керълайн не го направи, значи може би не го обичаше толкова, колкото бе мислил. Тя сега очевидно бе разстроена, ала нямаше как да разбере дали не бе просто защото губеше един приятел. Агонизираше, но нямаше връщане назад.

— Съобщи ми, когато решиш — каза Брендън, наведе се напред, целуна я леко по челото, после се обърна и си отиде.

 

 

В неделя през нощта Керълайн страдаше от ужасна вътрешна болка. Чувстваше смъртоносна загуба, и колкото и да се молеше за забрава, тя все не идваше.

Отиването на работа в понеделник бе облекчение. Клиентите изискваха от нея съсредоточаване, което я отвличаше от собствените й мисли, ала щом всеки от тях си тръгнеше, болката отново стягаше като верига сърцето й.

В понеделник вечерта говори с майка си, която бе в ужас от деспотичността на рехабилитатора на баща й, и с Даян, която се обади да я разпита за бебето на Керън. После разговорът се насочи към Карл и проблемите с общуването. Докато свършат, Керълайн се чувстваше като истински измамник.

Във вторник Елиът мина през службата да я види. Имал среща с брат си за обед и искал просто да й каже едно здрасти. Тя разбираше, че той опипва почвата, но в такъв случай трябваше да го разочарова. Държа се любезно, ала умът й бе другаде. Елиът трябваше да е сляп, за да не го види и глух, за да не го чуе.

В сряда сутринта Керълайн вече имаше чувството, че е минала през центрофуга. От четири дни почти не бе спала. Нямаше настроение да се среща с отделни клиенти, какво остава за групата, която бе насрочила. Затова почти нямаше значение, че шерифът избра точно този момент, за да се появи при нея. Тя дълго гледа документите, които той й донесе, отпусна се объркано на стола си, после скочи ядосано, спря само колкото да съобщи на Мерън, че излиза, и излетя.

 

 

Никога не бе виждала Брендън на работа, но всички знаеха къде се намира Министерството на правосъдието, а щом стигна там, лесно намери и неговия кабинет. Той бе с още един мъж. Когато се появи на вратата, и двамата вдигнаха погледи към нея. Очите на Брендън се разшириха, той малко побледня. Обърна се към другия мъж и каза с тон, от който въпросът прозвуча като заповед:

— Можем ли да продължим по-късно?

Мъжът затвори папката си, кимна на Керълайн и излезе. В момента, в който затвори вратата, тя се приближи до бюрото и стовари върху него документите, които едва не бяха откъснали ръцете й.

Брендън бе прекалено зает да преглътне появяването й, за да обърне внимание на документите. Облеклото й — широка мека пола и тънка памучна блуза с къси ръкави — бе подходящо за работата й, ала перлената огърлица на врата й бе изкривена, косата й разрошена, а бузите й зачервени. Изглеждаше ярка и жива. И бясна.

Той наведе очи към документите.

— Какво е това?

Тя стоеше изправена, със стиснати юмруци. Гласът й бе по-висок от обикновеното, както винаги, когато бе нервна.

— Надявах се, че ти ще ми кажеш. Преди малко ми го донесоха в службата.

Брендън ги прочете и объркано вдигна поглед към Керълайн:

— Кой е Пол Валенте?

— Той е клиентът, за когото ти бях разказвала. Жена му се отказа да идва на нашите сеанси и оттогава той идва сам — помниш ли, говорих ти за това, — а сега тя ме обвинява в „охлаждане на привличането между тях“! Чувал ли си някога нещо по-глупаво?

Когато ставаше дума за съдилища, Брендън бе чувал много още по-глупави неща и щеше да й го каже, но преди да бе успял, Керълайн припряно продължи:

— Никога досега не ми се беше случвало такова нещо! Та това е обидно — да си помисли, че аз съзнателно ще поставя съпруг и съпруга един срещу друг. Аз съм професионалист. Един професионалист никога не би направил такова нещо!

Брендън вдигна ръка да я успокои, ала тя реши, че той ще се опита да спори, затова добави:

— Знам какво ще ми кажеш — че вестниците са пълни с истории за психиатри, които злоупотребяват сексуално със своите пациенти. Но в този случай това е неприложимо. Срещала съм се с този човек всичко на всичко четири пъти, и винаги посред бял ден, като колегите ми са били в съседните кабинети. Освен тези четири пъти, винаги съм се виждала с Пол и Шийла заедно. Струваше ми се, че и с двамата имам разумни работни взаимоотношения. Как може тя да ме обвинява така?

Брендън мислеше за старата поговорка за изгонената жена, която би обяснила донякъде злобата на Шийла Валенте, ала после си спомни, че Шийла бе напуснала Пол, а не обратно, така че поговорката не важеше.

— Тя вероятно…

— Няма „вероятно“! — избухна Керълайн. — Тя е луда и това, което най-много ме тревожи, е, че през всичките тези месеци аз не съм го забелязала. Приемах я за една егоистична, но в общи линии нормална жена. А виж сега какво е направила! — Керълайн посочи с треперещия си пръст към обвинителните документи. — Поправи ме, ако не съм права, обаче ако обвиняват някого в „охлаждане на привличането“, то обвинението би трябвало да бъде за нещо повече от говорене. Тази вещица ме обвинява, че преследвам мъжа й. Намекът е, че съм спала с него, което е най-тъпото нещо на света!

— Керълайн… — започна Брендън. Усещаше, че тя бе на ръба на истерията, което не бе характерно за нея. Керълайн можеше и да е празник за изгладнелите му очи, ала това не означаваше, че не може да види колко е напрегната.

— Не разбираш ли до какво може да доведе това? Това може да съсипе кариерата ми!

— Няма…

— Ако започне да се говори, че прелъстявам клиентите си, пиши ме отписана. Няма да мога да понеса това, Брендън — очите й бързо се пълнеха със сълзи. — Защото не съм виновна за нищо. Опитах да направя всичко, което мога с Пол и Шийла, а когато Шийла се отказа, опитах да направя всичко, което мога само с Пол. Нали ти точно това каза — че най-важното е дали си се опитал да направиш всичко, което можеш.

Той бе станал и заобикаляше бюрото. Керълайн бе започнала да трепери и Брендън имаше нужда да я докосне. Едва бе успял да хване ръцете й, и самообладанието й се пропука.

— Това обвинение е абсурдно — изхлипа тя. Гледаше умолително към него и първата сълза вече се търкаляше бавно по бузата й. — Да си помисли някой, че аз б-бих могла да съм с някой друг… Че мога да се опитам да съблазня Пол или дори да ми се иска да го направя… К-когато аз изобщо не мога и да си помисля за никой друг мъж, защото съм влюбена в теб…

Керълайн напълно загуби контрол, затвори очи и наведе ниско глава. Закри лицето си с ръце и се опита да заглуши риданията, които не можеше да овладее. В следващия момент тези ридания потънаха в гърдите на Брендън, който здраво я прегърна.

— Шшшт — прошепна той в ухото й. — Всичко е наред, малката ми. Всичко е наред.

Колкото и да бе невероятно, тя започна да плаче още по-силно. Ръцете й се обвиха около врата му и Керълайн се вкопчи в него, сякаш някой всеки миг можеше да й го вземе.

— Брен… дън…

Той я притисна по-силно към себе си, шепнейки тихи успокояващи думи. Сълзите й го нараняваха, но Брендън знаеше, че Керълайн имаше нужда да се наплаче. Бе я видял как овладя сълзите си в неделя и предполагаше, че не им бе дала воля и след като той си бе тръгнал. Чудеше се кога за последен път бе плакала, плакала истински, както сега.

— Брендън… Ох…

— Обичам те, любов моя.

— Бях… толкова… глупава…

— Не, не беше.

Керълайн отново се разрида и Брендън не можеше да направи нищо, освен да я прегръща здраво, докато се поуспокои. Тогава се отдръпна и седна на ръба на бюрото. Бръкна в малката чантичка, която висеше на рамото й, намери носна кърпичка и й я подаде да си изтрие очите. После с върховете на пръстите си отметна косата й от лицето.

— Не се безпокой за това обвинение — каза той тихо.

Тя подсмръкна.

— Гарантирам ти, че обвиненията ще бъдат оттеглени много преди да се стигне до съд.

— Мммм…

— Често се случва при развод мъжът или жената да се опитат да играят грубо. Ще обясним фактите на адвоката на Шийла Валенте, а ако тя настоява да продължи, ще я заплашим с дело за клевета. Тя ще размисли.

— Знам.

— Знаеш ли?

Керълайн кимна. Главата й все още бе наведена, а носната кърпичка се бе превърнала в мокра топка, стисната в притиснатия й към гърдите му юмрук.

— Просто имах нужда да те видя — пое въздух толкова неравномерно, че Брендън се уплаши да не започне отново да плаче. Тя не се разплака. Нито пък вдигна очи. — Тази седмица без теб беше ужасна. Обвиненията просто бяха капката, която преля. Ако не бяха те, щеше да е нещо друго. Чувствах, че се задушавам, като не мога да говоря с теб. Гледах през прозореца…

— Само след като изгасеше лампата — прекъсна я той. — Преди това нито веднъж не поглеждаше. Аз те наблюдавах.

— След като изгасях лампата — призна Керълайн тихо.

— А защо не преди това?

Тя се замисли върху това.

— Защото… — пое си въздух — защото се страхувах, че ще ме видиш как гледам, а аз не бях готова да ти кажа това, което искаше да чуеш.

Ръката му падна от врата й.

— Не искам да ми казваш само това, което искам да чуя.

— Лошо се изразих — поправи се Керълайн бързо и започна нервно да си играе с копчето на ризата му. — Исках да кажа, че не бях готова да кажа това, което чувствам, макар да знаех, че тъкмо него искаш да чуеш.

— Защо не?

— Мисля… — започна тя — че е защото нещата станаха толкова бързо, и защото това, което е между нас, изглежда толкова… толкова съвършено, че аз реших, че трябва да има някакъв проблем.

— Мислех, че си оптимист.

— И аз така мислех. Предполагам, че нервничех, защото нищо досега не е значило толкова много за мен.

— Нищо ли?

Керълайн поклати глава.

— Нашите отношения бяха като мечта. Имаше моменти, в които знаех, че ми се иска да продължават до безкрай, ала се страхувах да си го помисля от страх да не ги урочасам.

— Отгоре на всичко и суеверна, а?

— Не. Просто глупава.

— Кое те накара да поумнееш?

— Това, че ми липсваше — започна да върти напред-назад копчето. — И че си помислих през какви борби преминават другите хора — докосна с обратната страна на пръстите си, ризата му, поглъщайки топлината и силата на неговото тяло. — И че осъзнах, че не мога да имам дете от никой друг мъж, освен от теб.

— Керълайн? — попита Брендън с най-нежния си глас.

— Мммм?

— Защо не ме поглеждаш?

Тя покри с длан копчето, с което си играеше.

— Засрамена съм.

— Защото плачеше ли?

— Не, защото бях глупачка. Би трябвало да знам какво да правя в такива ситуации. А пък аз изпуснах нервите си.

— Почти… — поправи я той. На устните му и в гласа му се долавяше зараждаща се усмивка. — Навреме дойде на себе си.

Брендън вдигна малко глава — точно толкова, че Керълайн да може да фокусира погледа си върху пулса на врата му.

— Значи ми прощаваш, че се държах тъпо?

— При едно условие.

Погледът й достигна до устните му.

— И какво е то?

— Да престанеш да поемаш пълната отговорност, когато нещо не върви. Ти в този случай не беше единствената, която можеше да бъде обвинена. Ние не говорехме. Нито ти, нито аз. Ако по-рано си бях разтворил душата и ти бях показал какво мисля и чувствам, нямаше да стигна до такова състояние.

— Прав си — съгласи се тя и очите й докоснаха неговите.

— Бях истинско копеле, че ти дадох такъв ултиматум.

Керълайн се замисли и кимна:

— Прав си.

— Прощаваш ли ми?

— При едно условие.

— Какво?

— Ултиматумът остава в сила — заяви тя решително. — Или всичко, или нищо. Аз реших какво искам. Можеш ли да ми го дадеш?

— Дали мога да го дам ли? Да го дам! Охо, любов моя!

Очите му светнаха.

 

 

Тази вечер Брендън не се чудеше колко може да даде, а колко може да вземе. Навън бе тъмно. Той стоеше пред прозореца си и се взираше през двора в апартамента на Керълайн. Тя изглеждаше по най-изкусителния начин и това го подлудяваше.

Имаха среща. Бяха решили да се облекат официално и да отидат на една изискана вечеря, за да отпразнуват любовта си, но със скоростта, с която се приготвяха, никога нямаше да успеят. Брендън току-що се бе избръснал и изкъпал и бе обул панталоните от тъмния си костюм, ала точно в момента не се чувстваше много удобно с тях. Също току-що излязла от душа, Керълайн се бе облегнала на рамката на прозореца, облечена само с копринено боди.

„Е“, попита той с усмивка.

Тя отговори на усмивката му:

„Какво?“

„Ще излизаме ли?“

„Разбира се.“

Очите му обходиха тялото й, спирайки се на извивката на гърдите и мястото, където зърната напираха под бодито.

„Ти не си облечена.“

Сега нейните очи с одобрение огледаха широките му гърди и лениво проследиха изтъняващата лентичка от косми до мястото, където панталоните му чакаха да бъдат закопчани.

„Ти също.“

„Не мога да се облека, когато стоиш така. Това ме разсейва.“

„Не изглеждаш разсеян. Изглеждаш съсредоточен. И май ти е горещо.“

„На теб също“, помисли Брендън, когато Керълайн вдигна ръка и я облегна зад гърба си.

„Брендън?“

„Мммм?“

„Като си купим къща, ще можем ли да си вземем с климатична инсталация?“

„Обзалагам се, че ще можем.“

„Аз искам четири деца. Става ли?“

„Разбира се, че става. Керълайн, моля те, облечи се.“

„Ти играеш ли бейзбол?“

„Бейзбол ли? Какво общо има бейзболът?“

„Представям си те като треньор на детски отбор.“

„Любов моя, всичко ще направя, всичко, което поискаш, само си облечи нещо. Това е мъчение.“

Тя спусна ръка по врата си и я спря в долчинката между гърдите.

„Обичам те, Брендън.“

„И аз те обичам, но ако не се облечеш скоро, не отговарям за себе си.“

„Ти наистина ли искаш да ходим на вечеря?“

„Керълайн…“

Тя пое дълбоко въздух и се протегна.

„Можем да се обадим и да отложим резервациите с един час.“

Той изтри потта от челото си.

Керълайн се усмихна:

„Мога да ти приготвя нещо, което да те оправи.“

„Да ме оправи ли? Ах, по дяволите!“

Брендън се отдръпна от прозореца, нахлузи мокасините си, грабна ризата и хукна към вратата.

От другата страна на двора Керълайн също се дръпна и с доволна усмивка тръгна бавно през стаята. Изгаси всички лампи в апартамента, освен малката лампичка над леглото си. След това отвори вратата и зачака Брендън.