Барбара Делински
Гореща вълна (5)

Пета глава

Лежаха на килима безсилно, но с преплетени тела. Керълайн се бе проснала наполовина върху Брендън, притисната от един много дълъг и много мъжествен крак. С разрошената си коса, със зачервените си бузи и влажните си устни тя бе олицетворение на задоволена жена. Той, полупритворил клепачи и с лукава усмивка, приличаше на котарак, докопал сметаната.

— Чувствам се щастлив — съобщи Брендън, просто защото му бе приятно да го каже.

И Керълайн бе точно толкова ентусиазирана.

— Аз също. Би трябвало да се чувствам виновна или смутена, дори ужасена — вдигна глава и потърси погледа му. — Нямам навик да влизам в леглото на непознати мъже.

— Аз не съм непознат — увери я той и натисна главата й обратно върху рамото си. — Освен това не сме в леглото.

— Още по-ужасно. На килима!

Брендън се засмя самодоволно.

— Всъщност беше хубаво. Спонтанно. Малко необичайно, както и нашите отношения.

— Какви отношения? Та ние почти не се познаваме.

— Познаваме се.

— Само от осем дни.

— Шегуваш ли се? Аз съм хлътнал по тебе от седмици.

— От седмици ли?! — подскочи тя.

Той търпеливо върна за втори път главата й на рамото си.

— От седмици.

— А аз защо не знаех?

— Може би защото беше твърде заета. Или защото не търсеше нищо. Или защото си жена. А аз не съм.

Керълайн се засмя в топлата му кожа.

— Вярно е. Обаче все пак, ако някой ме е наблюдавал толкова дълго, трябвало е да забележа.

— Всъщност аз имах причини да започна да наблюдавам — призна Брендън и разказа за двете момичета, които живееха в този апартамент преди нея. — Ти беше една приятна промяна.

Керълайн се замисли върху това.

— Струва ми се, че никога досега не съм била промяна.

— Забрави за промяната. Мисли, че е приятна. Макар че това е много слабо казано.

Тя се засмя:

— Щом така казваш.

— А ти не мислиш ли така? — сега той бе този, който вдигна глава. — Хей, ама си страхотна! Чудесно се справи с Елиът и окото ти не мигна, когато пристигнах.

— В началото се пообърках. Никога не бях очаквала така да се появиш.

— Ала знаеше кой съм.

Керълайн кимна и отпусна брадичка на гърдите му.

— Как е пръстът ти?

— Нищо не чувствам.

— Това може да е добре, а може и да е зле.

— По-късно ще му мисля.

Устните й трепнаха в закачлива усмивка.

— Къде всъщност го удари?

— На входната врата долу, когато толкова бързах да те спася от Елиът — Брендън присви очи: — Откъде знаеш, че не съм се спънал в кошче за боклук?

— Ти не би се спънал в кошче за боклук. Освен това знам, че не беше бягал. До, преди да дойде Елиът, ти беше в апартамента си, а пет минути по-късно вече беше тук — тя замълча: — Но все пак бягаш, нали?

— Не толкова, колкото би трябвало. Повече играя тенис.

— Аха.

— Какво значи „аха“?

— Права бях. Когато вечер те виждах да се връщаш мърляв и с широко разкопчана риза, предполагах, че си бил в някакъв спортен клуб.

— Ако имах малко ум в главата си, бих си вземал душ там. Но винаги ми се е струвало, че това би било загуба на време, защото докато се прибера, отново целият ще съм потен — изведнъж се сепна и почти комично потресен, я хвана за двете рамене и се опита да я повдигне. — Господи, изобщо не се сетих! Тази вечер не съм се къпал. Как ме понасяш?

Керълайн не му позволи да я задържи далеч от себе си и отговори успокоително:

— Не съм се оплаквала, нали?

— Може би си прекалено възпитана.

— А може би имам хрема — ала и двамата знаеха, че това не е вярно, затова тя добави: — Успокой се, харесва ми как миришеш.

Каза го съвсем искрено и той наистина се успокои. По-точно се опита, но Керълайн го гледаше право в очите и погледът й сякаш проникваше в него, хващаше го за сърцето, свиваше стомаха му и горещо се сгромолясваше в слабините му.

— Мислила ли си някога да сложиш тук климатична инсталация? — попита Брендън. Това бе първото, което му дойде наум, и въпреки това гласът му прозвуча странно.

— Да, и реших да не слагам.

— Аз също.

— Откога живееш тук? — попита Керълайн. Тя самата се чувстваше малко объркана, дрезгавият му глас, твърдото му дълго тяло, същата миризма, от която той се безпокоеше — всички тези неща поддържаха огъня на желанието, което мислеше, че вече е задоволила. А когато го погледна право в очите, бе загубена.

— От две години — ръката му бе започнала да се движи по гърба й. Дългите му пръсти лекичко се плъзгаха по гладката и като кадифе кожа. — Преди това живеех в друг апартамент, ала той не беше и наполовина толкова хубав.

— Аз също. Сега мога да ходя пеша на работа.

— Какво работиш?

Керълайн вдъхна дълбоко и потърка носа си върху гърдите му. Това й се стори толкова прекрасно, че повтори движението с буза. Кожата му бе топла, опъната върху стегнати мускули, омекотена от къдрави косъмчета. И миришеше… Толкова хубаво…

— Керълайн?

Тя вдигна глава.

— Мммм?

Мина цяла минута, докато Брендън си спомни какво бе питал. Трябваше да се прокашля, преди от гърлото му да може да излезе някакъв звук.

— Какво работиш?

— Аз съм семеен психотерапевт.

Той се усмихна някак отнесено и промърмори:

— Професия в помощ на хората. Предполагах, че е нещо подобно.

— Предполагаше ли?

Брендън кимна, но много бавно. Бе омагьосан от начина, по който веждите й се вдигнаха и очите й се разшириха. А тези очи… Мили Боже, би могъл да се удави в тях!

— Заради начина, по който вървиш — обясни той дрезгаво.

— Не може да бъде!

Брендън отново кимна, и отново така бавно.

— Това е лудост — прошепна Керълайн. Бе се подпряла с ръка на гърдите му и току-що бе открила, че от най-малкото движение настръхваха не само космите, а и зърната на гърдите му.

Той внимателно я премести да легне изцяло върху него, хвана я под мишниците и леко я повдигна. Погледът му се плъзна от устните към шията й, после по-бавно, ала неспасяемо се спусна още по-надолу.

— Не е лудост. Ти вървиш леко и тихо… — Брендън пое несигурно въздух. — Но в походката ти има нежност, а в бедрата ти грациозност. И… — очите му се замъглиха. — Търпение… ти излъчваш спокойствие… Заоблени и снежнобели, с розови…

— Бедрата ми ли?

— Гърдите ти — плавно и без усилие я повдигна, докато срещна една от тези гърди с устни и започна да я смуче.

Тя тихо извика от удоволствие.

— Керълайн… — проговори той в пламналата й плът. — А Керълайн чия?

Тя си пое дъх и докато Брендън облизваше зърното, с мъка успя да произнесе:

— Купър.

Мина още една минута, докато той заговори отново, и този път гласът му бе най-дълбокият възможен шепот.

— Желая те отново, Керълайн Купър. Този път по-бавно. Искам да вкуся… всяко сладко… местенце… — подчертаваше всяка дума с леки захапвания, които я накараха да се заизвива от разбудена чувственост.

Този път наистина напредваха по-бавно и Брендън не бе единственият, който искаше да се наслади на подробностите. Докато той боготвореше гърдите й, тя прокарваше пръсти през разбърканите му коси. Докато Керълайн описваше с устни контурите на гърдите му, Брендън се запознаваше с млечнобелите й рамене и гръб. Докато той с треперещи ръце изучаваше бедрата й, нейните също така треперещи ръце откриваха плоския му корем и гладката мека кожа край слабините му.

Времето за фантазии бе минало. Всичко, което докосваха, вкусваха и усещаха, бе истинско. Рееха се един над друг и един около друг, увиснали във времето и пространството, ала въпреки това чувстващи с особена яснота всяка ласка. Потта, която покриваше телата им, бе проводник на еротика, горещината в стаята бе забравена, защото по-силна бе горещината на тяхната страст.

Но за бавенето трябваше да се плати. Ръцете и краката им започнаха да треперят от тежестта на обуздаваното желание. Лицата им се изкривиха от сладостно мъчение, удоволствие и болка. От устните им се изтръгваха сподавени викове.

Когато вече не можеше да издържа Брендън се извъртя, така че двамата да лежат настрани с лице един към друг и пъхна крака си между нейните. Керълайн здраво стисна врата му. Имаше нужда да се държи за нещо — светът сякаш летеше под нея с неочаквана скорост. Не знаеше дали беше толкова вълнуващо, защото Брендън бе нов за нея, дали реакцията й към него се дължеше на чисто физическо привличане, или имаше по-дълбоки причини. Знаеше обаче, че и най-лекото му докосване й действа невероятно силно… И че има нужда от още. С тих стон се изви към него.

— Хубаво ли е? — попита той, наблюдавайки как на лицето й се сменят различни чувства. Надяваше се, че като се съсредоточи върху изражението й и дори само като говори, ще утоли поне малко собствения си глад.

Тя кимна. От нея се отрони още един стон, после прошепна името му. Нищо повече! Ала в очите й се четеше такова учудване, че не му бе нужна друга покана да продължи с ласките.

— Погледни ме, Керълайн. Не си затваряй очите.

— Не мога… — много усилия й струваше да се подчини. Чувстваше се замаяна, сякаш я носеше вихрушка. Впи пръсти в раменете му да се задържи и прошепна пресекливо: — Когато правиш така…

— Така?

— Не ми стига! — простена тя.

— Какво искаш?

Керълайн спусна едната си ръка и го докосна. Брендън трепна, няколко пъти пое бързо въздух и разбра, че няма да издържи още дълго. След секунда я обърна по гръб и проникна в нея. Последният от спазмите й бе повече от достатъчен да го накара да ликува. Но това бе само началото. Едва бе преминал върхът, и двамата се насочиха към следващия връх, после към още по-следващия.

Дълго време мина, преди някой от тях да може да диша малко или много уверено, и още повече, докато проговорят. Между пълното изтощение, безкрайното удовлетворение и омаломощаващата горещина на нощта, те не можеха да се помръднат. Мълчанието изглеждаше достатъчно.

— Мощно — прошепна най-после Брендън. Дъхът му не можа да разроши косите й, натежали от пот. Както неговите, залепнали за челото.

Керълайн издаде звук, който бе отчасти мънкане, отчасти стон и напълно в съгласие с неговата оценка.

— В мечтите си никога не съм си го представял чак така — добави той.

— Аз никога не съм си позволявала да стигна дотам.

— И ти ли си си представяла?

Тя отново измънка утвърдително.

— Разкажи ми какво си си представяла.

— Представях си, че си висок и тъмнокос и красив — отвърна Керълайн и се намести по-удобно срещу него. — И наистина си такъв.

— Бих поспорил, ала щом ти така мислиш, това е достатъчно. Какво друго?

— Мислех, че носът ти ще е прав.

— Съжалявам.

— И че ще бъдеш аристократичен.

— Уха!

— Няма проблеми. В моите фантазии ти се беше отказал от всички тези отживелици, така че крайният резултат е същият.

— Така съм по-спокоен. И какво друго?

— Представях си, че наближаваш четиридесетте. Тук съм улучила.

— Аз пък си представях, че ти си на двадесет и осем.

Тя вдигна глава и го награди с една усмивка.

— Това ми харесва.

— Прав ли съм бил?

— Ами!

— Двадесет и седем?

— Какъв дипломат си!

— Добре, на колко си години?

— На тридесет и една.

— Шегуваш се!

— Не се шегувам.

— Тялото, което плених, е било на този свят толкова дълго?

— Чакай малко! Да не би да съм библейския Метусаил, който живял почти хиляда години? А и кой ми го казва! Ти имаш седем години преднина.

— Което е съвсем тъкмо, не мислиш ли?

Керълайн пое въздух и бавно издиша.

— Да.

Брендън изглеждаше много доволен от това.

— Добре. Продължавай. Какво друго си представяше?

— Че си лекар или учител — той вдигна ръка, с насочен надолу палец и тя побърза да добави: — Но и юрист не е лошо. Сестра ми е юрист. Мога да го приема.

— Слава Богу.

— Какъв точно юрист?

— Криминално право.

— Детектив ли?

— Не точно. Работя към Министерството на правосъдието.

— И сега ли? — попита Керълайн възторжено. Наум свали от главата му бялата лекарска шапка и си го представи като държавен служител.

— Страхувам се, че да.

— Защо да се страхуваш? Аз мисля, че това е велико.

— Много хора не биха се съгласили с теб — забеляза Брендън, мислейки за един определен човек, после бързо изхвърли този човек от ума си. — Създадена е представа за държавните бюрократи, които седят на бюрата си и се ровят в прашни хартии.

— Ти това ли правиш?

— Аз често седя на бюрото си, ала единствените хартии, в които се ровя са, когато трябва да подредя някаква папка и да премина на следващата.

— А какво има в тези папки?

— Доклади от разследвания, свидетелски показания, хиляди документи. През цялото време се занимавам с битов тероризъм.

— Бомби ли?

— Бомби, отвличания, разни други извършени и потенциални престъпления.

Тя не можа да скрие потреперването си.

— Звучи страшничко.

— Доколкото престъпленията са истински, страшно е. Бих предпочел да остана без работа.

Въпреки сериозната тема, Керълайн не можеше да не се усмихне. Бе казала почти същото на Бен, когато той така безгрижно говореше за нейната работа, и сърцето й се стопли, като разбра, че Брендън споделя чувствата й. Това стопляне събуди любопитството й.

— Винаги съм мислила, че у нас няма тероризъм.

— Повечето хора мислят така. Може би, защото най-бруталните терористични действия все още се извършват в чужбина. Иска ми се да вярвам, че това има нещо общо с начина, по който се ръководи нашата страна. В чужбина ние сме по-уязвими, защото там не можем да упражняваме такъв контрол, какъвто имаме тук.

— Контрол и демокрация — странно съчетание.

— Не съвсем. Декларацията за независимост прокламира, че ще защитава правото на нашите граждани на живот, свобода и стремеж към щастие. За да се защитят тези права, е необходим определен контрол. Понякога някой пътник може да се оплаче от мерките за сигурност на летищата, особено ако са го спрели и проверили за нещо, което е предизвикало тревога, но огромното мнозинство от нас разбират, че това е в името на нашата собствена безопасност. Ние сме благодарни за мерките, които се предприемат за нейното обезпечаване.

Тя го наблюдаваше как говори и бе очарована. Той се изразяваше ясно, без да се крие зад юридически термини като някои други адвокати. Освен това бе откровен. Виждаше се по очите му. А лекотата, с която говореше, показваше, че бе наясно с мислите си.

— Не ме гледай така — прошепна Брендън. — Възбуждаш ме.

Керълайн премигна объркано. Не бе и помислила за това.

— Извинявай. Нямах такова намерение. Ала ти си толкова убеден. Изписано е на лицето ти.

А това, което бе изписано на нейното лице, бе възхищение, но не възхищението на някоя празноглава жена, засипана от порой думи. Възхищението й се основаваше на уважение и точно затова имаше такова въздействие върху Брендън. Всъщност, това го изненада. Никога не бе свързвал сексуалните желания с уважението. Разбира се, осъзнаваше, че са свързани, макар и не пряко. Ако уважаваше жената, с която бе, сексът се получаваше по-добре. Ала фактът, че изражението на лицето на Керълайн го възбуждаше, водеше до по-дълбоки изводи, върху които в момента не бе готов или не бе способен да разсъждава.

— Струва ми се, че имам нужда от един студен душ — реши той.

— Това опасно ли е?

— Студеният душ ли?

— Работата ти. Ако се занимаваш с терористи, сигурно рискуваш собствения си живот.

Загрижеността, която долови в гласа й, засили тревогите му. Можеше ли да има нещо общо между загрижеността и сексуалното възбуждане? Досега не го бе вярвал, но доказателствата се трупаха. Опита се да си представи образа на най-опасния, най-презрения, най-противния терорист.

— Аз не се занимавам пряко с тях. Поне не често.

— Съдиш ли ги? — попита тя и се надигна да го вижда по-добре. При това бедрата й се оказаха между неговите, горещият й корем се притисна към неговия, а гърдите й към ребрата му.

— Понякога — Брендън се прокашля. — Керълайн, наистина имам нужда от един душ. Какво ще кажеш да отидем заедно в банята? — имаше чувството, че по-лесно би могъл да понесе да се изкъпе заедно с нея, отколкото да лежи гол до нея. Би било много просто отново да правят любов, ала това, което всъщност искаше, бе да говорят. А нямаше да могат, докато лежаха така.

Керълайн, която бе съвсем погълната от мисли за неговата работа, не бе съвсем сигурна как да изтълкува внезапното му желание за душ. Въпреки че стаята бе все още гореща, потта върху телата им някак си бе изсъхнала. Тя се чудеше дали Брендън не си измисля причини да се отдръпне. Някои мъже обичаха след секс да бъдат оставени на спокойствие. Той уж досега много удобно си лежеше до нея, но може би го бяха хванали нервите.

Керълайн помръкна, разкъсвана между извинение и разочарование.

— Прекалено много въпроси ли задавам? Сигурно непрекъснато те питат все едно и също. Извинявай. Сигурно ставам досадна… Ала наистина ми се иска да чуя нещо повече. Не съм познавала много юристи. Сестра ми се занимава с фирмено право, което е нещо съвсем различно…

Той спря потока от думи, като притисна твърдия си пръст към устните й.

— Не, не задаваш прекалено много въпроси. Радвам се, че те интересува, и после ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но ми е много трудно, както си се сгушила в мен. Не искам да останеш с впечатлението, че в главата ми е само едно, защото не е така. Само че тялото ми не иска да слуша главата. Накратко — завърши Брендън, затаил дъх, — ако не станем веднага от този килим, утре дупето ще те боли.

Тя се изчерви и отрони едно толкова засрамено „О!“, че той силно я прегърна.

— Хайде — изръмжа Брендън. — Да ходим да се къпем. Искам да видя дали и в твоята баня налягането е толкова слабо.

Слабо беше, ала това много малко намали удоволствието от времето, което прекараха под струите. Чувстваха се съвсем спокойни един с друг и си говореха весело, докато се сапунисваха и изплакваха.

Той се радваше, че Керълайн не проявява нито свян, нито лицемерно благоприличие. Както си бе мечтал, тя се чувстваше съвсем добре като жена, а мисълта, че се чувства достатъчно добре с него, за да се отпусне в такова интимно, макар и не сексуално занимание, му бе много приятна.

Керълайн се радваше, че Брендън, който бе съвсем очевидно възбуден, когато влязоха в банята, не се и опита да задоволи желанията си. Не че не го желаеше отново, но да бъдат толкова близо един до друг и да не правят любов някак показваше, че тяхното привличане се простираше отвъд секса. А това тя имаше нужда да знае — особено след грубите думи на Бен предишната неделя.

— Следващата задача — оповести Брендън и се потупа по корема. — Да хапнем.

Бяха излезли от банята, изсушили се, колкото позволяваше влагата, и отново облечени.

— Мога да приготвя нещо — предложи Керълайн колебливо, — ала изборът ще бъде между замразена храна, сандвич с фъстъчено масло и пържени яйца. Извинявай, но нямам нищо друго прясно. Денят за пазаруване е утре.

Той махна с ръка на извинителния й поглед.

— Яде ми се нещо китайско. Какво ще кажеш да донеса нещо за вкъщи от ресторанта?

— Предпочиташ ли да отидем на ресторант? — попита тя, ала нежеланието й се отрази в очите на Брендън. Още не бяха готови да се покажат пред света, пък бил той и с климатична инсталация.

— Ще ядем тук — той се запъти към вратата. — Само ще изтичам до нас за пари.

Тя посегна към чантичката си:

— Аз имам пари…

— В никакъв случай. Освен това, ти се преоблече. Аз също бих искал, а също… — Брендън хвърли печален поглед към пръста на крака си, който бе повече червен, отколкото подут. — И да обуя нещо — на прага се обърна и я погледна. „Бих могъл да бъда кавалер и да отида сам, ала не ми се иска да те оставям точно сега. Може да започнеш да мислиш и да съжаляваш за онова, което направихме, а аз не искам. Имам нужда от повече време с теб. Трябва да поговорим какво ще правим оттук нататък.“ — Ще дойдеш ли с мен? — попита той тихо.

Керълайн се усмихна широко. Всъщност не й се искаше толкова скоро да изпуска Брендън от погледа си, и въпреки че никога не би му го казала, се зарадва на поканата и изтича до килера за сандали.

След малко двамата отново минаха по пътя, по който той преди това толкова бе бързал. Но докато стигнаха до апартамента му, Брендън стана неспокоен.

— Ще ме извиниш за безпорядъка — направи симпатичен и припрян, а значи и безуспешен опит да подреди малко натрупаните писма и вестници. — Не очаквах гости.

— Няма защо. Вече знам, че си разпилян — дръпна ръцете му от купчината и го побутна: — Върви да се преобличаш. Умирам от глад.

Тя довърши оправянето на пощата, после се облегна и почака, докато Брендън облече зелени шорти и чисто бяло поло и обу нови на вид гуменки. Той седна на леглото, протегна крак и с гордост отбеляза:

— Знаех си, че ги пазя за специален случай — изправи се и се обърна към нея с ръка на кръста: — А ти откъде знаеш, че съм разпилян?

— Виждала съм те как живееш, Брендън Кар — Керълайн се опитваше да остане сериозна, ала очите й танцуваха. — Ти оставяш дрехите си на стола, а списанията разпиляваш по цялата масичка. Освен това рядко си оправяш леглото — хвърли поглед към умивалника. — Права бях. Това там са натрупани мръсни чинии.

— Сигурно ме гледаш през бинокъл.

Тя поклати глава.

— Наистина ли е толкова зле?

Керълайн кимна.

— Ще трябва по-често да викам чистачка.

Тя се засмя.

— Забавляваш се, нали? — попита той обидено, но когато Керълайн отново кимна, се усмихна: — Да ходим да вземем нещо за хапване — прегърна я през раменете и я поведе към вратата.

— Разкажи ми нещо повече за твоята работа — подзе Брендън и остави оглозгания кокал в чинийката, която Керълайн бе дала специално за целта. — От колко време си психотерапевт?

— Официално от седем години. Завърших в Дюк и работих четири години в Ролидърам, преди да дойда във Вашингтон.

— Защо избра точно Вашингтон?

Тя избърса ръце с една салфетка и посегна да си вземе от яйченото руло.

— Винаги ме е интересувала столицата. Когато научих, че една известна психотерапевтична група търси още един член, реших да си опитам късмета. Той проработи. Моите колеги имат своите чудатости, ала са способни терапевти и ми дадоха много повече от възможността да започна. Нещата са стигнали дотам, че графикът ми е доста запълнен.

— И затова ли са дългите вечери, когато пишеш отчети вкъщи?

— Да не би ти да ме наблюдаваш с бинокъл?

— Не, просто мога да събера две и две. Не минава почивен ден, без да поседиш на тази маса.

— В службата времето сякаш никога не стига.

— Но понякога там работиш до късно вечер — той гледаше в чинията й, докато Керълайн се опитваше да разчупи яйчното руло с пръчиците за хранене. — Защо просто не го хванеш с пръсти и не си отхапеш?

— Защото точно в това е предизвикателството.

— По дяволите предизвикателствата! — Брендън посегна към своето руло, поднесе го направо към устата си и отхапа наведнъж една трета от него. Преглътна го и се усмихна очарователно: — Не беше лошо, а?

— Ти имаш по-голяма уста от мен.

— Вярно — съгласи се той, продължавайки да се усмихва. Тя влизаше в тона му. Брендън ценеше това у жените.

— Какво има? — попита Керълайн, едновременно смутена и озадачена от усмивката му.

Той поклати глава и се насили да стане сериозен.

— Нищо. Изместваме се от темата за твоята работа. Като си помисля за семейна психотерапия, си представям как цялото семейство е седнало около масата и си крещят един на друг, а психотерапевтът играе ролята на рефер.

— Не си далеч от истината — засмя се тя. — Няма маса, около която да седят, ала аз понякога играя ролята на рефер. Всъщност моята работа е по-разнообразна. Занимавам се със семейства, които не се разбират, с двойки, които не се разбират, с деца, които имат потиснато самочувствие или не могат да преживеят развод или смърт, с бащи, които се чувстват изоставени, със самотни майки… — Керълайн спря, за да си поеме въздух. — Списъкът продължава до безкрайност.

— Доста тежко.

— Понякога.

— Не ти ли идва нанагорно?

— Случва се. Но въпросът не е толкова във вида проблеми, защото аз съм от онези, които вярват, че няма зло без добро. Това, което наистина ме разстройва, е ако не мога да достигна до някой клиент или ако в играта се намесят външни фактори, които разрушават импулса на плодотворна според мен терапия.

— Като например?

— Като например, когато на родителя му омръзне да плаща сметките. Вижда чувствително подобрение в поведението на детето и решава, че вече всичко е наред и проблемът е решен. Аз не съм човек, който би провеждал една и съща терапия до втръсване, ала глупавите промени са си глупави. Това е като да ти бият пеницилин заради стрептококова инфекция. Симптомите изчезват след първите няколко дни, но ако на пациента не продължат да му го бият всичките десет, или колкото там са дни, бацилите продължават да живеят.

— А когато проблемът отново се прояви, изпращат ли ти пак детето?

— Рядко. Обикновено аз съм изкупителната жертва. Родителят си казва, че аз лошо съм си свършила работата, и отива при друг психотерапевт. Аз самата съм имала клиенти, които преди това са ходили при друг и идват при мен със същите оплаквания.

— Ти приемаш ли ги?

— Как мога да не ги приема?

— Ти си мека душа.

— Това са точно моите думи — промърмори Керълайн и ядосано нападна яйчното руло. Единственият резултат от опитите й да бъде изискана беше разкъсаната обвивка. — Сърцето ми лесно кърви — вдигна го с пръсти към устата си. — „Прекалено лесно“ — отхапа го също както Брендън преди малко, ала не се оказа толкова сръчна и част от него падна на чинията. — Точно сега — започна тя, изчака да преглътне хапката в устата си и после продължи — ми е мъчно за Елиът.

Брендън бе почувствал, че това се задава. Странно, не се чувстваше заплашен. Усещаше само любопитство.

— Какво означава той за теб?

— Просто ми е приятел. Нищо друго. Случката тази вечер в определен смисъл беше много добре дошла. От известно време тактично се опитвах да му го намекна, но той не схващаше. Поне вече знае. Сега вероятно седи в апартамента си, чувства се унизен и се самообвинява. Въпреки перченето си, той няма кой знае какво самочувствие.

— Разбрах, че обвиненията му са несправедливи — заяви Брендън със суха усмивка.

Керълайн сви рамене.

— Елиът много се стараеше. Той решаваше какво според него искам да правим…

— А ти беше прекалено възпитана, за да възразяваш.

— Не прекалено възпитана.

— Значи прекалено добросърдечна.

— Просто е толкова… болезнено да разочароваш някого по този начин. Неговите намерения винаги бяха добри.

— Ще му се обадиш ли?

Тя се замисли над тази възможност, въртейки в пръсти пръчиците за хранене.

— Мисля, че трябва. Трябва да му обясня как се чувствам. Макар че съм закъсняла, трябваше по-рано да кажа нещо. Ала ако мога да направя така, че да се почувства малко по-добре, все ще е от помощ.

— Не мислиш ли, че ще се почувства още по-унизен, ако му се обадиш?

Това не й бе дошло наум. А може би не му бе обърнала внимание. Трябваше да признае, че бе възможно с обаждането си много повече да облекчи собственото си чувство на вина, отколкото неговата обида.

— Така ли мислиш? — попита Керълайн предпазливо. — Ти си мъж. Какво би предпочел, ако беше на мястото на Елиът?

— Трудно е да се каже.

— Щеше ли да имаш чувството, че сипвам сол в раната?

Той набоде на вилицата си парче храна и задъвка замислено.

— Сигурно, поне в момента. По-късно можеше и да разбера, че това, което говориш, е разумно. Разбира се, зависи какво ще кажеш.

— Че нашите отношения нямат бъдеще, че могат да живуркат още няколко месеца, но няма да е честно към никой от нас.

Брендън кимна.

— Ако бях на мястото на Елиът, щях да го приема. Ала той иска да чуе нещо повече — тонът му предполагаше, че тя знае за какво става дума.

Керълайн наистина знаеше.

— Той ще иска обяснение за теб и мен — довърши тя виновно.

— Точно така.

Керълайн пое дълбоко въздух.

— В такъв случай просто ще трябва да му повторя това, което му казахме тази вечер.

— Оттогава се случиха много неща.

Тя наведе очи.

— Знам.

— Съжаляваш ли?

Керълайн вдигна поглед към него.

— Не! — след моментно мълчание попита тихо: — А ти?

Той поклати глава твърдо и решително. Това я удовлетвори и тя попита от чисто любопитство:

— Коя е красивата руса жена, която съм виждала у вас?

Брендън отговори също така направо. Сякаш вече се бяха разбрали, че русата не е заплаха, а само нещо случайно, което трябва да бъде обяснено.

— Джослин. Ходехме известно време. Струва ми се, че моето положение с нея много прилича на твоето с Елиът.

— Тя иска повече, а ти не искаш.

— Точно така.

— И не схваща намеците.

— Не.

— А ти не можеш да й кажеш да си върви по пътя.

— Не мога. Съвсем отскоро е тук. Един общ приятел от Детройт ми каза, че тя идва и ме помоли да й покажа кое как е. Джослин е много симпатична, много нежна жена. Мислех си за някой мъж, с когото да я запозная, но тези, които познавам, са или прекалено млади, или прекалено стари, или прекалено женени, или прекалено груби.

— Защо не я запознаеш с Елиът? — предложи Керълайн, сдържайки усмивката си.

Той й отговори със същия закачлив тон:

— Защо ти не го запознаеш с нея?

— Като се замисля…

— Би трябвало малко да изчакаме. Би било много неловко да скъсаме и веднага да започнем да ги сватосваме.

Керълайн се усмихна широко и се облегна назад.

— Е, след като вече разрешихме този проблем…

— Какво ще ми кажеш за другия мъж, който идва тук? — попита Брендън. — Който се отби миналата неделя.

Усмивката й угасна. Тя остави пръчиците за хранене.

— Това е Бен. Бяхме заедно една година, ала това е минало и свършено. Шест месеца беше в Испания. Предполагам, сега се надява, че аз ще запълня празнотата, докато си намери някоя друга.

— Но ти не искаш.

— Абсолютно.

— Добре — той също се облегна назад. Известно време двамата се гледаха мълчаливо. После Брендън се обади: — В такъв случай да се върнем на въпроса. Ние… Двойка ли сме?

Керълайн нямаше нужда да мисли много. Въпреки че правенето на любов играеше някаква роля в решението й, то в никакъв случай не беше решаващият фактор. Тя се чувстваше добре с Брендън. Нещо повече, той я вълнуваше. Толкова много имаше в очите му, които сега гледаха право в нейните, толкова много в изражението му, толкова много в съзнанието му. Би трябвало да е глупачка, за да не ги изследва и разбере. А Керълайн Купър не бе глупачка.