Барбара Делински
Гореща вълна (2)

Втора глава

На следващата сутрин Керълайн отиде на работа освежена. Бурята в полунощ бе донесла облекчение от жегата. Благодарение на вентилатора на тавана, апартаментът й бе изстинал достатъчно, за да успее да спи цели седем часа. Нямаше нищо против, че температурата отново бе започнала да се покачва. В кабинета й бе прохладно, а в своята мансарда щеше да се върне доста по-късно.

Всичките й сутрешни пациенти се появиха, и всичките дойдоха навреме. Имаше няколко трудни сеанса, но нищо толкова съсипващо, както предния ден. Окуражена от това, тя реши да не изтича да обядва навън, а седна на бюрото си, отвори картонена кутийка с кисело мляко и се обади на майка си, за която подсъзнателно мислеше, откакто се събуди. От опит знаеше, че чувството за вина, задето не се бе обадила по-рано, бе по-лошо, отколкото би бил самият разговор.

Естествено, трябваше да се мине през някои обяснения. Медлин Купър бе малко нацупена.

— Надявах се да ми се обадиш снощи, Керълайн. Цяла нощ не съм мигнала.

— Извинявай, майко.

— Сигурно много до късно си била навън.

— Прибрах се чак към десет…

— Че това тук е едва девет. Можеше да се обадиш.

— И бях много уморена — продължи Керълайн. — Нямаше много да ти помогна.

— Можеше да ми се обадиш и да ми кажеш това. Цялата нощ отгоре на всичко се притеснявах и за теб.

Керълайн би могла да напомни на майка си, че е на тридесет и една години, че от осемнайсетгодишна възраст живее сама, че ако се случи нещо чак толкова страшно, ще се обадят от полицията. Ала не си струваше усилията. Бе изтъквала тези доводи и преди. Знаеше, че може да ги повтаря до посиняване, но майка й все едно нямаше да я чуе.

Затова смени темата:

— Как е татко?

— О, той казва, че е добре, ала го виждам как се свива от болка при всяко движение — гласът й се сниши до шепот: — Сигурна съм, че има нещо, което лекарите не ни казват.

— Извинявай, мамо, това последното не го разбрах.

— Почакай малко, миличка. Ще отида да вдигна телефона в моята бърлога, за да мога да седна удобно.

Керълайн си представяше добре познатата гледка. Баща й без съмнение бе някъде наблизо, а майка й искаше да поговори на спокойствие, което не предвещаваше нищо добро за нейното настроение. Нищо ново под слънцето.

— Какво правиш, Керо? — чу се дълбок нежен глас.

— Много съм добре, татко. Ами ти? Кракът боли ли те?

— Търпи се. Само дето майка ти казва…

— Затвори, Алън! — извика Медлин в момента, в който хвана слушалката.

— Дочуване, татко. Ще поговорим друг път.

— Разбира се, миличка — чу се щракване.

— Така е по-добре — заяви майка й. — Не искам да тревожа баща ти, но мисля, че лекарите крият нещо.

— Защо им е да крият?

— Не знам, просто го чувствам.

— Въобразяваш си, мамо, повярвай ми.

— Рак на костите. От това ще е болката, нали?

— Той няма рак на костите.

— Откъде знаеш?

— Защото си счупи крака, когато се ровеше в гаража си. Обаче първия път му го наместиха накриво, а сега са го счупили и отново са го наместили. Болката е от незарасналата рана.

— Ала няма откъде да знаеш, че не е рак.

— През последните няколко месеца татко е ходил при повече лекари, отколкото през целия си живот. Десетки пъти са му вземали кръв и са му правили всякакви други изследвания. Ако имаше рак, щяха да разберат. Лекарите днес са много внимателни, отварят си очите на четири. Сигурна съм, че са изключили всичко, от астма до мазоли.

Медлин сякаш моментално се успокои.

— И все пак…

— Тук няма „все пак“. С него се занимава най-добрият ортопедичен екип в целия щат. Те си разбират от работата. Рентгеновите му снимки са наред. Нали казаха на татко, че може да очаква малко да го боли?

— Малко да го боли може. Но много да го боли това е вече друга работа.

— Татко ми се стори съвсем добре — всъщност, струваше й се добре всеки път, когато бе говорила с него след операцията, затова беше толкова спокойна.

— Опитва се да го крие, ала виждам по изражението му. Трудно му е дори да се движи.

— Би било трудно за всеки с гипс върху целия крак. Това нещо тежи.

— Предполагам.

— Приемай го така. Ти знаеш точно какъв е проблема. Става дума за кости, не за сърце, бял дроб или някакъв друг жизненоважен орган.

— Но ако той никога вече не може да ходи нормално…

— Никой не е казал, че няма да може. Лекарите казаха, че ще трябва да е в гипс месец и половина, после още около един месец лечение. Няма ли да е по-добре да почакаме и да видим, преди да си мислим най-лошото?

— Той е активен човек, Керълайн. Знаеш това. Ако кракът му не се оправи, целият му начин на живот ще се промени.

— Не е така — възрази Керълайн. Опитваше се да запази спокойствие, ала след като години наред бе слушала най-страховити предсказания от майка си, спокойствието й се изчерпваше. По природа тя бе оптимист, най-вероятно като реакция на песимизма на Медлин.

Овладя гласа си и се опита да вложи в него увереността, която чувстваше и на която майка й разчиташе:

— Фактът, че татко винаги е бил активен, е в негова полза. Той по един или друг начин ще накара крака си да му служи.

— Като стана дума — прекъсна я майка й, макар и благодарна за успокоението, — аз сериозно си мисля това, за което говорих снощи. Наистина трябва да дадем под съд първия лекар.

— Чакай, мамо. Само почакай. Да видим какво ще мислиш след два или три месеца. Може да имаш причина да го съдиш, ала Керън първа ще ти каже, че едно дело означава време, усилия и пари.

— Нали си имаме адвокат в семейството.

Керълайн се разсмя:

— Само това й липсва на Керън. Тя е юрисконсулт, не адвокат по граждански дела. Освен това е в Пенсилвания, не в Уисконсин. И освен това през следващите осемнайсет години ще бъде малко заета. Или си забравила, че скоро ще ставаш баба?

— Аз вече съм баба, но благодарение на кашата, която забърка брат ти в семейството си, би било чудо, ако успявам да виждам Ейми и веднъж годишно.

Още една абсурдна идея, помисли Керълайн, ала не искаше да се впуска в темата за развода на Карл. Затова каза само:

— Повярвай ми, мамо, татко прекрасно ще се оправи и вие двамата ще можете често да идвате да виждате Керън и бебето, пък и Ейми — замълча за момент. — Мисли ли за онова, което ти предложих миналата седмица?

— Да започна работа? Как бих могла, когато баща ти има нужда от мен?

— Татко също има работа и ще се заеме отново с нея веднага, щом се научи да ходи с патерици — би добавила, че това ще стане по-скоро, ако майка й не се суети толкова около него, но трябваше да бъде тактична. — Трябва ти да се разсееш с нещо. Ние всички вече сме пораснали и сме се разпилели. Татко ще продължава да бъде все така активен. Ти още преди години трябваше да започнеш работа.

— Нямаме нужда от пари.

— Знам, ала ти ще се чувстваш по-добре, ако има нещо, което да те разсейва от тревогите ти.

— Сега не мога да мисля за това — отсече Медлин. — Може би по-нататък.

— Пак ще ти напомня — предупреди я Керълайн, после продължи по-меко: — Искаш ли аз да се обадя на лекарите?

Както и очакваше, това се оказаха вълшебните думи. Стори й се, че вижда как лицето на майка й се отпуска в усмивка, долови успокояването в гласа й.

— Ще се обадиш ли, миличка? Знам колко си заета, но това ще ме накара да се чувствам по-спокойна. Те мен не искат дори да ме чуят.

— Защо ли? — пошегува се Керълайн.

— Ала на теб ще кажат истината. Те знаят, че теб не могат да те излъжат. Тук съм записала телефона. Имаш ли молив?

Керълайн бързо надраска номера, който майка й продиктува.

— Сега ще звънна, но не знам дали ще намеря някого. Не се паникьосвай, ако не ти се обадя веднага, чу ли? Значи просто не съм се свързала, не че са ми казали нещо, което не искам да знаеш.

— Нали няма да ми спестиш нищо?

— Разбира се, че не, мамо.

— И във всички случаи ще ми се обадиш.

— Да. И още нещо…

— Да, миличка?

— Опитай се да се отпуснеш. Татко ще бъде съвсем наред — Керълайн вдигна очи и улови погледа на един от колегите си. — Трябва да бягам. Ще ти се обадя по-късно.

Затвори телефона и завъртя очи към небето.

— Разменили сме си ролите. Понякога не разбирам коя от нас е майката.

Питър Холис прекоси стаята и застана пред бюрото й с широко разтворени крака и ръце, пъхнати в джобовете.

— Проблеми ли имаш?

— Нищо ново.

— Това е добре, защото имам нужда от твоята помощ.

— Ааа, пак твоята група ли?

— Да. Тази вечер трябва да докладвам на семинара, а ако нямам време да се подготвя, ще стана за смях.

Керълайн вярваше, че е така. Питър бе чудесен с отделни клиенти, дори при сеанси на групова терапия, ала се стъписваше, когато се наложеше да изнася официален доклад. Не я изненадваше, че бе чакал последния момент, за да започне да се подготвя. Това явление се наричаше: „Изхвърли го от ума си, докато не те притисне до стената“.

— Ще поема групата — обеща тя. Бе го правила и преди. Никога нямаше нищо против да помогне на колега, дори и само заради утехата, че ако се наложи, и те ще отвърнат на жеста. Не че досега се бе случвало. Но някой ден можеше и да се случи. — В два часа ли е?

— Тогава си свободна. Аз проверих.

Керълайн си записа и погледна към Питър, без да вдига глава:

— Наистина ли си нервен?

— Може и така да се каже.

Тя облегна лакти на бюрото и му се усмихна:

— Ще се справиш чудесно, Питър. Просто седни и нахвърляй какво искаш да кажеш. Направи си план. Ще се справиш чудесно.

— Трябва да говоря четиридесет и пет минути, после да дам думата за въпроси. Като си знам какъв ми е късметът, никакви въпроси няма да има.

— Направи си списък на твоите собствени въпроси. Ако им се вържат езиците, така можеш да ги разприказваш.

— Сигурно трябва да мина курс по говорене пред хора.

Вероятно бе прав, ала в момента бе малко късно за това.

— Просто се опитвай да не забелязваш тълпата и си представяй, че говориш с малка приятна компания.

— Лесно е да се каже.

— Съзнанието е по-висше от материята.

Той й се усмихна накриво:

— Откъде ми е познато това?

И двамата си спомниха за уютната кухничка в края на коридора. Преди няколко седмици някой бе залепил на малкия хладилник бележка със същото това изречение. Керълайн предполагаше, че е била Мерън, която вечно воюваше с килограмите. Но пък може и да е бил Нормън, който се мъчеше да намали газираната вода. Или пък самият Питър, който се бореше с навика си да похапва сладолед. Като си помислеше, може би другите подозираха нея. До киселото й мляко стоеше пликче със захаросани бадеми и често за нея бе истинско изпитание кое от двете да избере.

— Знаеш ли — обади се тя, — сигурно Джейсън е залепил онази бележка — Джейсън работеше на половин ден като стажант-секретар и безмилостно се подиграваше на всички за слабостите им. Керълайн обаче често го бе хващала да яде захаросани бадеми, така че не му оставаше длъжна. — Мислиш ли, че ти краде от сладоледа?

— Да кажем само, че миналата седмица намерих в неговото кошче картонена кофичка с остатъци от мока.

— Да не си почнал да се ровиш из кошчетата?

Това го разсмя.

— Търся бележките, които така и не съм написал за този доклад — изправи се в целия си ръст от метър и седемдесет и се запъти към вратата. — По-добре да се заема с него. Благодаря ти за днес следобед. Много съм ти задължен.

— Няма проблеми — отговори тя, без да си криви душата. Просто щеше да напише отчетите си по-късно.

Хвърли поглед към часовника на бюрото си, вдигна телефона и набра номера, който майка й бе дала. Както и предполагаше, не намери никой от лекарите. Остави съобщение и затвори. Имаше време точно колкото да довърши киселото си мляко и да се измие и гримира, преди да дойде клиентът й в един часа.

Срещата премина добре, както и сеансът на групова терапия в два. Бе го провеждала и по-рано и познаваше осмината младежи, всички страдащи от несигурност в обществото. Те я приемаха като член на терапевтичния екип и след очаквано бавните първи петнадесет минути нещата потръгнаха.

Това я радваше, особено след като срещата й в три часа се оказа толкова трудна. От пет месеца консултираше Пол и Шийла Валенте. Към тридесет и пет годишни и женени от осем години, те бяха започнали да не се разбират и в отношенията им определено се бе появила пукнатина. И двамата работеха по цял ден, работата и на двамата бе напрегната, ала въпреки това успяваха да отделят по един час седмично, за да дойдат при нея. Керълайн винаги бе приемала това за добър знак.

Най-неочаквано Пол реши, че си губят времето.

— Не виждам никакъв напредък — съобщи той в момента, в който седнаха. Керълайн бе изненадана, че бе успял да се сдържи толкова дълго. Още когато го посрещна в чакалнята, видя буреносния му поглед и разбра, че облаците бяха започнали да се сгъстяват. — Шийла ходи на работа. Връща се вкъщи и мисли за работа. От време на време се сеща, че и аз съм там, но през повечето време със същия успех бих могъл да бъда и картина на стената. Ако тя не иска да направи някакво усилие, никакви консултации няма да помогнат.

— Аз правя усилия — възрази Шийла не по-малко войнствено от него. — Ала всеки път, когато предложа да правим нещо, ти или си имаш твоя работа, или искаш да се измъкнеш, или гледаш бейзболен мач.

— Това са нещата, които ми доставят удоволствие на мен — заяви той и се потупа гордо по гърдите. — Има много други пъти, когато не правя абсолютно нищо. Тогава ти предпочиташ да си отвориш дипломатическото куфарче.

Шийла погледна към стената.

— Не виждам защо трябва винаги аз да се съобразявам с теб, а не обратно — обърна поглед към Керълайн. — Трябва сутрин да си правя сметка по кое време да ставам, така че докато той стигне до банята, парата от душа ми да се е разсеяла.

— Не е вярно. На теб ти трябва повече време, защото се мотаеш с гримирането си и сменяш по три костюма, преди да решиш какво ще облечеш.

— На работа трябва да изглеждам добре. Дрехите и гримът са важни неща.

Шийла ръководеше свой собствен салон за красота. Керълайн трябваше да признае, че тя винаги изглежда великолепно. Не че Пол бе повлекан. Бе рус и с приятни черти, не прекалено висок, но добре сложен. Той ръководеше голям хотел недалеч от Капитолийския хълм, завидна позиция за един толкова млад човек.

— Виждаш ли? — подчерта Пол. — Все работа. Когато случайно успеем да сме свободни една и съща вечер, тя не иска да ходим никъде. Казва, че всеки ден се облича официално и има нужда от почивка — обърна се към жена си: — Е, аз също имам нужда от почивка. Имам нужда от съпруга, която за разнообразие се опитва да достави удоволствие на мен.

— Ти искаш да те глезя. Пол, минало ти е времето за това. Аз не съм ти майка. Пък и ти глезиш ли ме?

Той изсумтя:

— Ако започна, край няма да има. На теб човек като ти подаде пръст, ще му отхапеш ръката. Виж какво стана с плащането на сметките. Бяхме се разбрали всеки да се грижи за своите. После един месец ти беше много заета и аз ти помогнах. А следващия месец? — той докара хленчещо сопрано: — „Толкова повече те бива от мен, Пол“, така че отново аз ги оправих. И оттогава ти просто прие, че това е мое задължение.

— Аз работя, по дяволите. От сутрин до вечер се разправям със сметки.

— Аз също, по дяволите! — изрева той и вдигна ръце във въздуха. Обърна се към Керълайн: — Вживяла се е в ролята на работеща жена. Аз не съм я карал да работи. Не ни трябват нейните пари.

— Трябват ни, ако искаме да купим онази къща в Силвър Спринг.

— Ти си тази, която я иска. Аз нямам нищо против и да си живеем в апартамента, който имаме, и да потърсим къща, когато наистина ни трябва. Например, когато имаме деца. Ала това е още един проблем. Отначало, когато се оженихме, си казахме, че ще изчакаме две-три години, преди да си родим дете. После ти видя, че възможностите за работа като консултант в „Блумингдейл“ не са за изпускане и решихме да отложим децата за още малко. А след това ти започна свой собствен бизнес. Желязото се кове, докато е горещо, така каза. И не искаше да си изгубиш връзките. Така че отново ги отложихме. Защо, по дяволите, ни трябва голяма къща, ако нямаме семейство, което да я напълни?

— Семейството е много съмнително нещо, когато не можем да понасяме да лежим близо един до друг в леглото.

— Говори от свое име. Аз протягам ръка към теб, а ти или току-що си намазала лицето си с крем, или ноктите ти още не са изсъхнали от лака, или имаш спазми…

Продължаваха в същия дух, а Керълайн ги слушаше мълчаливо. Накрая вдигна ръце, за да даде сигнал за края на стрелбата.

— И двамата сте ядосани и това е нормално. Добре е, че тук можете да изразите гнева си. Само ми се иска да можехте да го правите и у дома си.

— Той би включил телевизора.

— Тя би се заключила в банята.

Този път Керълайн вдигна само една ръка.

— Искам една минутка да поседите и да помислите. И двамата сте прекалено сдържани. Говорили сме за това и по-рано. Задържате нещата в себе си, докато още малко, и ще се пръснете. Но имах впечатлението, че нещата малко се оправят. Струваше ми се, че сте започнали да разговаряте. Или аз съм се лъгала, или тази седмица се е случило нещо, което ви е върнало назад.

— Нищо не се е случило — отсече Пол. — Нищичко! Там е работата. Аз искам поне нещо да се случи. Аз искам тя да прояви някакви чувства, по един или друг начин, ала тя нищо не казва.

Керълайн погледна към Шийла, подканяйки я да отговори. Но получи само войнственото:

— Защо трябва аз да направя първата стъпка?

— А защо не? — контрира Пол. — Аз правя почти всичко друго. Аз бях този, който предложи да идваме тук. Аз бях този, който се съгласи на компромис, когато ти поиска психотерапевтът да е жена — обърна се към Керълайн: — Но нищо не се получава. Тя не иска никаква терапия. Не мисля, че някога е имала някакво намерение да се промени. Тези сеанси са безсмислени.

— Това е най-умният извод, който си правил от години — заяви Шийла, стана и излезе от кабинета.

Пол се вторачи невярващо след нея, после насочи неверието си към Керълайн.

— Защо не каза нещо? Можеше да я спреш.

Керълайн също бе смутена, ала се бе научила да не го показва.

— Не и ако иска да си тръгне. Тя знае моето мнение за тези сеанси. Знае, че според мен помагат, дори когато станат съвсем свободни.

— А сега какво?

— Ще я оставим да се успокои.

— Кой, ние ли?

— Ти. Дай й малко време. Утре или вдругиден можеш да повдигнеш въпроса да се върнете тук.

— Утре или вдругиден… Това е много оптимистично. Когато Шийла се разсърди, може по цяла седмица да се прави, че ме няма.

— А ти? — попита Керълайн внимателно, но натъртено.

Той обмисли за минутка въпроса, после сви рамене.

— Какъв беше поводът последния път, Пол?

Той потърка с ръка врата си.

— Кой знае? Тази седмица в хотела имахме разни важни клечки и три вечери останах да работя до късно. Всеки път като се връщах, тя вече си беше легнала. А никога не е била ранобудна — ръката му продължаваше да разтрива врата. Изглеждаше като човек, който е в правото си да е уморен.

— Така че нямахте време да поговорите. А следващата седмица? Отново ли графикът ти ще бъде толкова напрегнат?

— Не.

— Защо не я поканиш на среща?

— Ако не иска да говори с мен, тя ще ми откаже.

— Би трябвало да опиташ.

— Съмнявам се дали ще излезе нещо.

— Какво губиш?

Той погледна Керълайн в очите и отвърна:

— Гордостта си.

Трябваше да му признае честността. Гордостта не улесняваше нещата, ала това, че клиентът я осъзнаваше, бе първата стъпка.

— Добре тогава, какво искаш да направиш?

— С тези сеанси ли?

Тя кимна.

Пол отпусна ръката си на облегалката на стола.

— Ако двамата с Шийла не се разберем, може и да се разделим.

— Това ли искаш?

— Дълбоко в себе си, не. Но не мога да понасям начина, по който живеем заедно. Делим си апартамента. От време на време се храним заедно. Ала да споделяме радостта, смеха си? Аз искам съпруга, която да ми е приятел. Точно в момента Шийла не ми харесва много.

— Точно в момента си сърдит и обиден.

— Права си. И какво да правя?

— Успокой се. Почакай и Шийла да се успокои. После поговорете, спокойно и разумно. Кажи й това, което току-що каза на мен. Чуй какво ще ти каже тя.

Керълайн виждаше как Пол се гласи да възрази, но той замълча, стисна устни и накрая кимна. Когато стана, за да си тръгне, тя го изпрати до вратата.

— Ако някой от вас иска да си поговорим през седмицата, имате моя телефон. Опитай се да я върнеш тук, Пол. Дори и да решите да приключите, би било разумно да направим един последен сеанс. Прекалено много неща остават да витаят във въздуха. Ако мога да уловя някои от тях и да ги споделя, ще ви бъде по-лесно да решите какво да правите оттук нататък.

Той кимна, благодари й и излезе. Керълайн се върна на бюрото си и седна притихнала за малко. Както винаги в такива случаи, обмисли сеанса, чудейки се какво би могла да направи по-различно. За съжаление, както винаги в такива случаи, следващият й клиент дойде, преди да бе стигнала до някакво заключение.

Докато този клиент плюс още двама дойдоха и си отидоха, стана шест часа. Керълайн се отърси от психическото си изтощение и отиде с колегите си на редовната среща в четвъртък вечер. След нея се върна в кабинета си и намери там снаха си, Даян, отпусната в един фотьойл.

— Имам нужда да поговорим.

— Ох, Ди… — прошепна Керълайн.

— Той е невъзможен. Знам, че ти е брат, обаче пък аз съм ти приятелка. Изобщо не знам какво да правя с него.

— А аз знам ли?

— Ако някой знае, това си ти. Ти го познаваш от малък, а и това ти е професията.

Керълайн помисли за сеанса със семейство Валенте и усети в душата си тежест. Помисли си за телефонните разговори, които все още й предстоеше да проведе с лекарите на баща си и с майка си. Помисли за папките, натрупани в ъгъла на бюрото й, които чакаха да нанесе в тях бележките от днешния ден.

— Да отидем да пийнем по нещо — предложи Даян. — И ти изглеждаш отчаяна колкото мен.

Най-после забеляза, помисли Керълайн. Понякога се чудеше дали изобщо някой някога се замисля за нейните чувства. Ала Даян й бе приятелка, добра приятелка. Много неща бяха преживели заедно и сега й съчувстваше за бъркотията в нейния живот.

— Добре — съгласи се тя и започна да прибира папките в куфарчето, за да ги занесе вкъщи. — По едно питие. Само по едно, че да не ти казвам какво още имам да върша тази вечер.

 

 

Когато най-накрая стигна до дома си, бе след девет. Не съжаляваше за времето, прекарано с Даян, защото бе ползотворно. Над чашите с вино обсъдиха негодуванието на Даян от Карл, на когото напоследък не му вървеше в службата и бе решил да обвинява за това брака си. По време на ордьовъра размишляваха какъв ефект би имала раздялата им върху Ейми, която бе четиригодишна и привързана и към двамата си родители. Докато пиеха малинов сок, говореха за войната, в която се превръща един развод. А докато бавно отпиваха от кафето си, стигнаха до извода, че след всичко казано и направено Даян все още обича своя съпруг.

Керълайн имаше намерение да обясни това на Карл, но не тази вечер. Тази вечер имаше прекалено много други неща, които трябваше да свърши. Бе уморена до смърт и психически изтощена.

Освен това й беше горещо. В апартамента бе такава жега, каквато имаше и снощи. И както снощи, тя включи вентилатора, отвори високия прозорец и в полумрака пусна записите на телефонния си секретар.

Бе се обадила майка й, да е жива и здрава и тя, и неспокойният й дух. И Бен, без съмнение, за да провери, че не е излъгала за късните си срещи. И една нейна нова клиентка, която се бе разболяла и искаше да отмени първата им среща за утре. Керълайн не си и зададе въпроса дали болестта не бе измислена. Беше благодарна на допълнителното време, което щеше да има, за да навакса работата, която подозираше, че тази нощ няма да успее да свърши.

Никой от лекарите не се бе обадил в отговор на нейната молба. Тя отново позвъни и остави името си като напомняне, после се свърза с майка си, за да й съобщи, че няма новини. Дотогава от нея вече капеше пот, така че смъкна дрехите си и взе един бърз душ за освежаване, после облече нощница без ръкави, наведе се напред и събра косата си с голяма шнола на тила. След това премести малката саксия, която обикновено стоеше в средата на кръглата кухненска маса и на нейно място постави настолна лампа, висока чаша вода с лед и куфарчето си.

Не можа веднага да се съсредоточи. Утрото й се струваше толкова отдавна, че едва успя да си припомни какво стана в тези ранни сеанси. Мислите й се рееха между семейство Валенте, родителите й, Карл и Даян, а погледът й блуждаеше през прозореца.

Апартаментът му бе тъмен. Керълайн се запита дали той е на среща, или просто работи до късно. Облегна брадичка на ръката си, затвори очи и си представи, че е излязла с него. Нямаше да отидат нито на симфоничен концерт, нито на театър, нито на кино. Щяха да отидат в някой интимен ресторант, където обстановката щеше да е предостатъчна, за да преодолее липсата на разговори. Дори и без обстановка нямаше да трябва да говорят. Той щеше да разбере колко е изтощена. Щеше да знае, че единственото, от което има нужда, е мълчаливо да си правят компания.

Отвори с усилие очи и ги насочи към папката с надпис „Мийчъм, Никол“. Разтвори бележника си и започна да пише.

„Пациентката започна разговор за началника си в службата. Тя негодува срещу това, което приема като снизходителност от негова страна, и то подхранва гнева, който чувства към родителите си. Централна точка в терапията започва да става независимостта, като себеуважение.“

Остави писалката и отпи от студената вода. Независимост. От една страна, винаги е била независима, от друга — никога. Какво значи независимост? А себеуважение? О, тя го усещаше. Хората в нейния свят никога не биха й позволили да забрави, че е тяхната опора. Искаше й се да й го позволяваха, поне от време на време. Имаше моменти, когато й се искаше да се опре на някой друг.

Всъщност единственото, което й трябваше, реши Керълайн, като отново наведе глава с уморена въздишка, бе една отпуска. Не каквато обикновено си вземаше, за да посети родителите си и сестра си, а истинска отпуска. Някъде далеч. Никакъв телефон. Никакви отговорности. Пълна анонимност.

Е, почти пълна. Погледът й се плъзна към прозореца и оттатък двора. Би заминала на почивка с него. Той ще избере мястото, почти безлюден остров в Карибско море… Не, не, усамотена къщичка в най-северната част на Мейн, където нощем ще бъде приятно прохладно. Ще я закара дотам със своя ягуар. Пътуването ще бъде дълго, ала тя ще спи почти през целия път. Няма да трябва непрекъснато да следи движението, както когато пътуваха с Елиът. Подозираше, че Елиът си е взел книжката с връзки. „Високият, тъмнокос и красив“ ще е внимателен шофьор. Керълайн ще може да се отпусне и да си почине.

Без да се замисля, тя стана от масата и отиде до прозореца. Подгъна крак и се подпря на стола, обвила ръце около кръста си и облегнала рамене на рамката.

Той ще я събуди, когато стигнат до усамотената къща, но ще го направи нежно, и още щом отключи вратата, ще изпъне чаршафите на леглото. Това ще са прохладни памучни чаршафи с аромат на свеж въздух, който никаква сушилня не може да докара. Керълайн ще се протегне на тях и скоро ще заспи, ала когато сутринта се събуди, той ще е до нея.

И тогава… И тогава ще се любят дълго, сладко и страстно.

При тази мисъл пое бавно въздух, но изведнъж спря да диша, защото в неговия апартамент светна. Прозорецът му вече бе широко отворен. Или се бе върнал по-рано, или не се страхуваше да остави цял ден отворено. Във всеки случай тя можеше свободно да следи движенията му и ги следеше с чувство повече на възхищение, отколкото на вина.

Той бе облечен със сив потник, шорти и гуменки. Кожата му блестеше от пот. Наистина бе висок, забеляза Керълайн с удоволствие. Главата му доста се извисяваше над хладилника, от който той си вадеше нещо за пиене. Мускулите на гърба му играеха. Бяха добре оформени и стегнати, без да са прекалено изпъкнали. Когато се изправи, вдигна кутийката към устните си и отметна назад глава, тя видя, че раменете му бяха широки, а бедрата тесни.

Отново я полазиха тръпки. Малко бе стресната, защото никога не й се бе случвало да седи и да зяпа по мъже. Ала тези тръпки бяха толкова приятни и здравословни, че Керълайн им се отдаде. Нещо повече, вживя се, като в мислите си пренесе тялото пред очите си в онази къщичка в Мейн… в онова легло… в онова невероятно нежно, но страстно и задоволяващо любене.

Когато „високият, тъмнокос и красив“ се обърна към прозореца, тя затаи дъх. Знаеше, че може да се отдръпне, ала не го направи. Най-многото, което успя, бе да отклони за миг поглед, но очите й, без да я питат, се върнаха, за да видят как той разтвори на масата един вестник и се зачете в него, без да сяда.

„Уолстрийт Джърнъл“. Нямаше как да го види, разбира се, ала бе сигурна. Не някакво тясно специализирано списание, занимаващо се с медицина, образование или психология. Той бе човек, който непрекъснато разширяваше кръгозора си.

Но Керълайн всъщност не искаше да мисли за ума му, когато в момента можеше да гледа тялото му. Страхотно. Само това можеше да се каже. Той бе страхотен. Косата му не бе толкова дълга, колкото се надяваше, ала бе доста разрошена и очевидно потна. Брадичката му бе наведена към гърдите, които бяха толкова плътно обгърнати от потника, че Керълайн се зачуди за какво служи той. Сигурно за да попива потта, защото ако е смятал, че така ще е по-благоприличен, бъркаше. Нямаше нищо благоприлично в начина, по който изглеждаше с този потник, нито по начина, по който той се съчетаваше със спортните му шорти.

Когато от раменете към коленете й се спуснаха тръпки, тя си помисли, че е отишла прекалено далеч. Тръпки — в тази жега? Но, Господи, той прокара пръсти през косата си и начинът, по който вдигна ръка, сянката под нея, очертанието на ключицата, изпъкналите вени от вътрешната страна на ръката… Още тръпки, сладостни, смущаващи тръпки.

Керълайн се отскубна от прозореца и се върна на масата. Седна и стисна здраво писалката си. Едва след това си помисли, че би трябвало да е по-дискретна. Ако рязкото движение бе привлякло вниманието му, той сега я наблюдаваше. Хвърли един поглед към лампата. Не можеше да я изгаси — наистина трябваше да работи. Тя не осветяваше кой знае колко стаята, ала осветяваше нея, и ако той гледаше през прозореца, както Керълайн преди малко, щеше да я вижда съвсем ясно.

Изобрази на лицето си дълбоко съсредоточаване и започна да пише:

„Клиентката силно се е отдала на фантазиите си. За нея това е доста ново преживяване. Или по-рано е била прекалено заета, за да го прави, или не е чувствала такава потребност. Подозирам, че причината е съчетание от двете. От друга страна, може да е потискала нуждите си. Или пък се е чувствала над тези неща. Това понякога се случва на хората, които съветват другите.“

Бавно остави писалката, внимателно откъсна листа от бележника си, сгъна го на две, после на още две и го пъхна между две саксии.

Като свърши със самоанализа се зае сериозно за работа. Дисциплината бе нейната силна страна и сега я повика на помощ, за да се справи с отчетите, които искаше да е свършила до сутринта. От време на време спираше, за да изпие нещо, да избърше потта от носа си или да разтрие кръста си.

Към единадесет вече се бе уморила. Стана от стола, изви гръб назад и се протегна, после вдигна двете си ръце над главата. Когато телефонът иззвъня, бавно се обърна към него.

Не точно по този начин й се искаше да си почине, но имаше ли избор?

— Ало?

— Нали не те събудих?

— Не, разбира се. Какво се е случило, Елиът? — безизразният му глас, толкова различен от снощи, говореше сам по себе си.

— Празникът свърши. Казах ли ти, че с този технически ръководител ще е трудно да се работи? Направо невъзможно. Цял ден сме спорили за архитектурните спецификации. Те са абсурдни. Половината от нещата, които е изброил, не могат да се купят.

— А защо архитектът ги е изброил?

— Защото е един нахакан кучи син, който е завършил в Милано. Е, по дяволите, ние не можем да отидем до Милано за материали. Поне ако искаме да извлечем някаква печалба от цялата тази работа.

— Техническият ръководител трябва да знае това.

— Разбира се, че го знае. Обаче пет пари не дава за нашата печалба. Интересува се само от себе си.

— Ох, Елиът, трябва да има някакъв начин да го накарате да разбере — Керълайн взе една кърпа за чинии, която се търкаляше наблизо, и започна да бърше праха около телефона. Елиът обаче не отвърна нищо и тя забеляза: — Поне имаш съдружници, които са на твоя страна. Отговорността не е само твоя.

— Точно в това е проблемът — прошепна Елиът.

— В какво?

— Аз бях този, който предложи офертата с точно тези спецификации.

— Предложил си не каквито трябва материали? — Керълайн не може да повярва, че той ще направи нещо толкова глупаво. Ала, от друга страна, Елиът толкова искаше да спечели поръчката.

— Аз предложих материали, които според мен бяха със същото качество. Техническият ръководител знае какво съм изчислил в цената, но сега е решил, че иска оригиналите.

— Не можеш ли да го накараш той да плати разликата?

— Не, след като договорът вече е подписан.

— И какво ще правиш?

— Ще трябва или аз да поема разликата, или да се боря.

Ръката й с кърпата спря. Не й се бършеше прах. Беше й прекалено горещо. Тя въздъхна:

— Значи трябва да вземеш трудно решение.

— И в двата случая губя. Отгоре на това днес открихме, че ако искаме да направим и подземен паркинг, ще трябва да взривяваме.

— Не знаехте ли това по-рано? — попита Керълайн, ала когато Елиът се впусна в дълги истории за топографски карти, започна да се разсейва. Неговите перипетии никога не й се бяха стрували вълнуващи, но поне й бяха интересни. Това, което я дразнеше сега, бе киселият му глас. Той и жегата.

Трябваше да си вземе една малка климатична инсталация. Ала къде да я постави? Не можеше да я монтира на някой от големите френски прозорци. Не искаше да развали изгледа, да не говорим за възможността да ги разтваря широко. Единственият друг прозорец бе в банята, така че прозорците отпадаха. Можеше да се монтира инсталацията в стената, но това означаваше основен ремонт, а тя се съмняваше дали нейните хазяи ще се съгласят.

По дяволите, не й трябваше климатична инсталация. Трябваше й вълшебно килимче.

— Сигурно ще бъде ужасно — говореше Елиът. — Така че дай ми нещо, което да чакам. Утре мога да те взема след работа и да направим някоя щуротия.

— Кога?

— Утре вечер.

— Ама нали се бяхме разбрали за събота…

— Можем и утре да направим нещо.

Керълайн премести слушалката на другото си ухо, размачка схванатото си рамо и се облегна на шкафа.

— Не мога, Елиът. Толкова съм изостанала с писането, че ще трябва да поостана след работа.

— Кажи по кое време да дойда и ще съм там.

— Ако не си свърша работата, ще трябва да отделя за нея време и в събота, а за събота вече имам един безкраен списък.

— Имам нужда от теб, Керълайн.

Евтин номер. Разчиташе на мекото й сърце и тя всъщност не можеше да го обвинява за това. Обикновено номерът минаваше. Ала не и тази вечер. Бе се уморила да я използват за изтривалка.

— Елиът, не мога. Наистина. Но в списъка за събота вечерта името ти сияе с огромни червени букви.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да помисля, че ме мамиш.

— С работа ли? — попита Керълайн. Погледът й прекоси вътрешния двор.

— С мъж. Срещаш ли се с някой друг?

„Високият, тъмнокос и красив“ премина през полезрението й. Тя не го виждаше какво прави, защото той бързо се скри от погледа й. През врата му бе преметната тревистозелена кърпа. Сигурно бършеше потта си.

Простена безпомощно, ала като се чу, прехапа устни. После осъзна, че не е чак толкова зле. Стонът можеше да бъде изтълкуван по два начина.

— Нямам време да се срещам с двама мъже — отвърна Керълайн и едва след като го каза, осъзна, че и думите й могат да се изтълкуват по два начина.

Елиът прие и стона, и думите в своя полза.

— Добре. Май започвам да се държа собственически.

Този път тя успя да сподави стона си.

— Кога да те чакам в събота?

— Ще ти се обадя през деня.

— По-добре ми кажи сега — предупреди го Керълайн, с доколкото можеше шеговит тон. — Цял ден ще тичам насам-натам, а не искам да трябва да си говориш с телефонния ми секретар.

— Добре. Какво ще кажеш за шест и половина?

— Чудесно. Ще се видим тогава.

Затвори телефона и бавно се обърна към прозореца. Също така бавно тръгна натам и спря едва когато бедрата й опряха в стола до него. Облегна се на рамката в обичайната си поза и се загледа над колите и дърветата към отсрещния апартамент.

Доколкото можеше да види, разположението му бе почти като на нейния. Холът бе отпред. Зад него отляво се виждаше вратата на кухнята. Отдясно бе спалнята.

Приликите със собствения й апартамент свършваха дотук. Неговите мебели бяха от мека кафява кожа и определено мъжки, докато нейните бяха тапицирани с плат на ярки зелени и розови цветя. Кухненската му маса бе квадратна и лакирана в цвят на тъмен дъб, а столовете около нея бяха от кожа и хром, докато нейната маса бе кръгла със столове от светло дърво. И докато нейното легло бе персон и половина и върху него имаше покривка в тон с дивана, неговото бе двойно и върху него имаше… върху него имаше… смачкани чаршафи.

Тя се усмихна. Той бе разпилян. Не само леглото му бе разхвърляно. До вратата имаше натрупани писма. Върху масичката в хола бяха захвърлени вестници и списания. На облегалката на стола бяха преметнати сако и вратовръзка. И Керълайн можеше да се закълне, че вижда върха на купчината чинии в умивалника.

Ако той си мислеше, че тя ще ходи подире му и ще разчиства, много се лъжеше. И въпреки това в бъркотията имаше нещо привлекателно. Тя означаваше, че той е спокоен човек, а на нея това й харесваше. Бен беше вманиачен чистник и тази мания се бе разпространила и в други сфери на неговия живот. Той бе свръхорганизиран и на работа, и вкъщи, и педантичен дотам, че не излизаше от колата си, преди часовникът да удари точно осем, ако за този час се бяха уговорили да се срещнат с приятели за вечеря.

„Високият, тъмнокос и красив“ не бе такъв фанатик. Той не държеше на официалностите. Беше спонтанен и изпитваше удоволствие от живота. Керълайн реши, че апартаментът му изглежда по-скоро обитаем, отколкото разхвърлян и това също й хареса.

Точно в този момент обектът на мислите й се появи в полезрението. Тя едва се сдържа да не се скрие, защото не можеше. Бе прекалено късно. Той бе дошъл да се облегне на прозореца и гледаше право към нея.

Керълайн се изправи на нокти. Започна да трепери. В гърдите й се сви буца от вълнение и се надигна към гърлото й. Дишането й стана мъчително.

Сивият потник и шортите ги нямаше. Кърпата, която по-рано бе преметната през врата му, сега бе увита около бедрата му. Бе излязъл от банята. Не се запита откъде знае, че влагата по кожата му не е пот. От мястото си едва ли би могла да различи. Но знаеше.

Тялото му блестеше. За момент си представи, че е обкръжено от сияние, ала се улови, че е стигнала прекалено далеч във фантазиите си. Той не бе светец. Боже, та на нея не й трябваше светец! Трябваше й мъж, мъж от плът и кръв.

Той не кимна, нито вдигна ръка. Нямаше никакво движение, освен бавното, едва доловимо повдигане и спускане на гърдите му.

По бузата й се изтърколи капка пот. Кожата й се сгорещи, ала този път топлината идваше отвътре. За част от секундата й се яви видение — тялото й проблесна и изчезна в малко облаче дим. Преди видението да бе отминало, тя разбра, че трябва да се отдръпне.

Първо обърна глава и внимателно се надигна от стола. Също така спокойно отиде до кухненската маса, подреди папките си в куфарчето и изгаси лампата. Като знаеше, че той вече не може да я вижда, се отдаде на лекото треперене в ръцете и краката си. Вече по-неуверено, отметна покривката от леглото и се опъна върху гладките чаршафи.

Не погледна обратно към прозореца. Главата й бе обърната настрани, очите й затворени. Но последният образ, който се запечата върху клепачите й, преди да заспи, бе на водопад от вода, на сапун и на тревистозелена хавлия, пусната на пода.