Барбара Делински
Гореща вълна (7)

Седма глава

Идеята бе добра. Но за да хванат самолета за Бенгор, който би им позволил после да стигнат навреме с кола, трябваше да тръгнат в седем сутринта. А в седем Брендън и Керълайн спяха като умрели. И в това нямаше нищо чудно след цяла нощ любене и малко сън.

Пръв се събуди Брендън. Проснат по очи на леглото, той обърна главата си на възглавницата и се протегна. Тялото му бе напълно изтощено, ала това бе успокояващо изтощение, което се разливаше от врата до пръстите на краката.

Удовлетворен. Чувстваше се невероятно удовлетворен. Това бе ново усещане, което го озадачаваше, докато успя с мъка да отвори едно око и да види къде се намира. Когато погледът му се плъзна към разрошената коса, гладкия като кадифе гръб и меко заоблените бедра, не можа да се въздържи и се разля в една много бавна, много самодоволна, много мъжка усмивка.

Миг по-късно усмивката му угасна и главата му рязко се надигна.

— О, не! — прошепна Брендън, взирайки се в часовника върху нощното шкафче. — Единадесет!

Откъм Керълайн се дочу тих стон. Тя сви крака си, изпъна ръка на измачкания чаршаф и с още един стон бавно се обърна към него. Той я усети точно в кой момент се осъзна, защото рязко замря, а после нерешително го докосна с върховете на пръстите си по кръста. Накрая също така нерешително и почти невярващо вдигна глава и срещна погледа му.

— Успахме се — обади се Брендън. В гласа му, още дрезгав от съня, се долавяше същата несигурност, каквато се виждаше в нейните очи. Той не знаеше дали й е приятно, неприятно или безразлично, и пътуването до Мейн бе най-малкият проблем. Колкото и да бе невероятно, след като имаше чувството, че винаги я е познавал, това бе първият път, когато се виждаха на светло.

Единственият проблем на Керълайн бе началната загуба на ориентация. Тя не бе свикнала да се буди до мъж и самото му физическо присъствие с осезаемата си топлина и аромат я объркваше — докато осъзна, че това бе Брендън. Объркването й бързо премина. Брендън. Изглеждаше й съвсем естествено той да е в нейното легло. С лека усмивка опря чело на гърдите му.

— Керълайн?

Тя се прозя.

— Добре ли си?

Керълайн измуча утвърдително.

— Мисля, че е късно да пътуваме до Мейн.

— Добре — измърмори тя. — Още по-хубаво.

Брендън внимателно повдигна косата от врата й.

— И без това вали.

Керълайн отново измуча.

Той се чудеше дали го разбира какво й говори, защото сякаш отново заспиваше. Поне изглеждаше доволна, помисли Брендън с усмивка, загледан в изтегнатото й тяло.

И тя като него обичаше да се протяга. През нощта имаше някои опасни моменти на леглото й персон и половина, когато в любовната си страст едва не се прекатурваха на пода. Дори и сега Брендън бе опасно близо до ръба на леглото, докато Керълайн се протягаше. Но той нямаше нищо против.

Господи, колко бе сладка! Сладка, естествена и невъздържана. Чувстваше се съвсем свободна с него. Бяха създадени един за друг.

За съжаление не можеше да й го каже, въпреки че му идваше отвътре. Тя би помислила, че се опитва да я обвърже, а Брендън й обеща, че няма. Обеща й също да отидат до Мейн, ала не удържа обещанието си.

— Трябваше да навия будилника — каза като извинение към себе си и още повече към нея, после измърмори нещо в смисъл, че умът му е бил зает с други неща.

Като за човек, който заспива, нейното добродушно, макар и замаяно „И на мен така ми се струва“ звучеше съвсем свързано. Керълайн много добре разбираше какво мисли Брендън и чувстваше същата вина. Не можеше да започне да си припомня всеки момент, когато бяха посягали един към друг през нощта. Понякога пръв започваше той, понякога тя. Но това нямаше значение, защото и двамата изпитваха необуздан и безкраен глад. Дори и сега, когато отвори очи и видя дългото му, мъжествено и стройно тяло, усети трепване отвътре. Малко смутена от това, се размърда и се изтегли нагоре да легне до него на възглавницата, като не успя да сдържи охкането си.

Брендън се извъртя към нея и сложи ръка на бедрото й.

— Какво има?

Страните й порозовяха.

— Нищо. Само малко ме боли.

Ръката му се плъзна към вътрешната страна на бедрата.

— Тук ли?

Керълайн кимна.

— Не си ли била с мъж след Бен?

— Не. А и с него никога не съм правила такова нещо.

Устните му трепнаха:

— Маратон ли?

Тя се засмя. Звукът бе приятен, лек като перце и весел.

— Мммм, думата май е точна — замълча за минутка. — Откъде намираш толкова сила? И сигурно изобщо не те боли.

Кафявите му очи проблеснаха.

— Не бих казал. Мислех, че съм в добра форма — спортувам, играя ракетбол. Ала тази сутрин ръцете и раменете ми се сърдят на нещо, което съм направил с тях.

Керълайн си представи точно какво е направил и кожата й пламна.

— Радвам се, че не съм само аз — бе омагьосана от тези кадифени кафяви очи. Но не бяха само очите, а и разрошената му коса, и наболата му брада, и широките му рамене.

Той улови устните и в лека и сладостна целувка. Върховете на пръстите му докоснаха топлите косъмчета между бедрата й — нежно, толкова нежно, ала това бе достатъчно, за да предизвика бясна реакция. Когато Керълайн отново простена, това нямаше нищо общо с болката. Прошепна името му и каза задъхано:

— Това може да продължава вечно.

— Нека — отговори Брендън също шепнешком, очарован как тя спря да диша.

— Никога не съм била такава — понечи да се оправдае Керълайн, но очите й бяха премрежени, а устните полуотворени:

Той се опря на лакът, за да вижда по-добре лицето й.

— Полезно е.

— Толкова много ли? — прошепна тя.

— Аха.

— Трябва да спрем…

— Не още.

— Не знам… колко още мога да понеса.

— Само това.

Пръстите й се забиха в раменете му.

— Брендън! — в задъхания й вик се долавяха изненада и учудване, което бе невероятно за него, защото тази нощ вече много пъти я бе довеждал до върха. Ала сега тялото й тръпнеше и когато спазмите започнаха да отшумяват, Керълайн скри лице в рамото му.

— Хубаво ли е? — прошепна той дрезгаво.

— Ммм.

Няколко минути лежаха, заслушани в тихия шепот на топлия дъжд във вътрешния двор и далечния шум от уличното движение.

— Какво ли си мислиш за мен? — измърмори Керълайн и вдигна замаяните си очи към лицето му.

— Мисля — отговори Брендън, — че си много страстна жена.

Ръката й почиваше върху корема му. Тя я плъзна по-надолу и прошепна:

— А ти? Ти също си страстен. Ще ми позволиш ли и аз да ти доставя удоволствие?

Пръстите му се затвориха около нейните и ги насочиха обратно.

— Не сега.

Целуна я по челото.

Керълайн трудно можеше да повярва, че един мъж може да е толкова безкористен. Но вглеждайки се в лицето му, не откриваше нищо, освен искреност.

— Сигурен ли си? — прошепна тя.

Той се усмихна и кимна.

Колко красива усмивка, помисли Керълайн. Усмивка на сигурен в себе си човек. Нежна и щедра. Усмивка, от която изпитваше определено свиване в областта на сърцето.

За да противодейства на това свиване, тя го погледна обвинително:

— Ти си ме омагьосал. Или пък има нещо във въздуха. Мислиш ли, че бензинът от колите на двора може да действа възбуждащо?

Брендън поклати глава, едва сдържайки усмивката си.

Керълайн изсумтя в знак на съгласие. Тя не усещаше мирис на бензин. Никога не бе усещала. В момента обаче въздухът около тях бе мъглив, смесица от влажност, сън и секс, която й се струваше прелестно земна.

Затвори очи, сгуши се още повече в рамото му и се усмихна доволно, когато той започна да гали косата й. Изненадваше я, че физическият контакт й бе приятен в такова време. Но пък физическият контакт с Брендън бе нещо, което никога досега не бе познавала. Беше нов и освежаващ, като оазис в горещата пустиня. Здравото му тяло я подкрепяше, въпреки че повтаряше извивките на нейното. Колкото и случайно и неволно да бе, докосването му пораждаше трепет и я вълнуваше, а ако бе нарочно, беше възбуждащо, чувствено и удовлетворяващо. Освен това я караше да забрави целия останал свят.

И тялото, и съзнанието й звънтяха от удоволствие. Керълайн мислеше как би могла да прекара целия ден с него по този начин, когато той внимателно я отмести и стана от леглото. Наведе се да я целуне по върха на носа и прошепна:

— Веднага се връщам.

Изчезна в банята. Когато след малко се показа отново, отиде до хладилника, наля голяма чаша портокалов сок и й го донесе в леглото.

— Впечатлена съм — заяви тя и нагласи възглавницата да се облегне. После пое чашата, отпи голяма глътка и му я подаде. — Закуска в леглото. Не е лошо.

Брендън пийна малко.

— Ако бях истински кавалер, щях да направя един екзотичен омлет.

— Няма нужда. Аз не закусвам — подсмихна се Керълайн. — Ала ти няма откъде да знаеш, нали?

Той сви устни и бавно поклати глава:

— През деня нищо не виждам. Познавам те само като нощно създание.

— Изкарваш ме порочна — прихна тя.

— Не порочна. Може би дива или чувствена, дори ненаситна, но в никакъв случай порочна — отпусна се до нея и й хвърли един поглед. — Е, след като изпуснахме пътуването до Мейн, какво ти се прави сега? Вашингтон е романтичен град. Можем да си поиграем на туристи и да се разходим под дъжда.

— Под дъжда ли?! — повтори Керълайн изразително.

— Мммм. Няма да се разхождаме. Можем да отидем с колата извън града.

Тя се замисли върху това, ала отново валеше дъжд и мисълта, че часове наред ще бъде затворена в колата, а ръцете на Брендън ще са залепени за кормилото някак не й допадаше. Сбърчи нос в знак на неодобрение.

— Мога да те оставя на спокойствие — предложи той предпазливо. — Да правиш това, което правиш нормално в събота… — Керълайн яростно поклати глава и го прекъсна. Брендън се успокои и разпери ръце в знак за саможертва: — Аз съм на твое разположение. Каквото кажеш.

Това, което наистина й се искаше, бе да си остане тук цял ден. Чувстваше се приятно уморена и напълно задоволена. Болките в тялото й щяха да преминат от една топла вана и я привличаше идеята да се изкъпят заедно с Брендън, после просто да лежат и да си говорят, да правят любов и да се надсмиват над трескавия живот.

Но, Господи, какво щеше да си помисли той за нея, ако му предложеше цял ден да мързелуват? Може би щеше в крайна сметка да реши, че е наистина порочна. Всъщност, реши тя, трябваше да го остави той да предложи цял ден да бездействат заедно.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Керълайн хвърли един поглед към него, после отново обърна очи към Брендън. Когато се разнесе вторият звън, тя положи една влажна целувка върху малкия белег на върха на брадичката му, претърколи се през тялото му и зашляпа по пода към телефона. Размисли едва когато бе вдигнала слушалката, ала беше вече късно.

— Ало?

— Какво става, Керълайн? Преди малко ми се обади Елиът. Бесен е.

— Нормън… — въздъхна тя и с изписано на лицето съжаление се обърна към Брендън. Ако само бе спряла и се бе замислила, преди да вдигне слушалката! Ако само бе включила телефонния си секретар… — Как си, Нормън? — попита любезно.

— Не особено добре, след като брат ми току-що ми развали спокойната съботна закуска.

Прободе я чувство на вина.

— Съжалявам — каза Керълайн спонтанно, после добави. — Не е трябвало да го прави.

— Много бих искал да знам защо все пак го направи. Какво се е случило между вас?

Погледът й се насочи към Брендън, който се бе облегнал на таблата на леглото, свил ръка зад главата си. Цялото му внимание бе насочено към нея, което, слава Богу, не беше проблем. Той знаеше за Елиът. Знаеше каква връзка има Елиът с Нормън. И видът му, и самото му присъствие я успокояваха.

— Какво ти каза той? — попита тя тихо.

— Каза, че го мамиш.

— Просто е разстроен.

— Каза, че си го използвала.

Керълайн усети нов прилив на вина. Наистина, бе използвала Елиът като буфер между себе си и Бен, но самият Елиът не знаеше нищо за това. А колкото до обвиненията, които й отправи снощи и които, беше сигурна, бе повторил пред брат си, тя бе невинна.

— Неправилно е изтълкувал нещата.

— Е, какво се е случило?

Керълайн слисано поклати глава.

— Не мога да повярвам, че ти се е обадил.

— Той ми е брат. По-малък брат.

— Ала въпреки това е на тридесет и шест години — възрази тя, потискайки внезапно надигналото се раздразнение. — Наистина ли е очаквал, че ще се втурнеш да го спасяваш и да оправиш всичко?

— Не съм сигурен какво е очаквал. Може би просто е трябвало да си излее яда. Но ми се иска да му помогна, ако мога.

Керълайн въздъхна тихо. Нормън беше добър човек. Всъщност, Елиът също. Нещата между тях обаче не вървяха както трябва.

— И на мен ми се иска да му помогна — каза тя. — Затова смятах по-късно да му се обадя.

— Той изглежда има чувството, че между вас всичко е свършило.

— Така е.

— Заради друг мъж ли?

Керълайн отново усети раздразнение и трябваше да си напомни, че това е Нормън, нейният колега. Ако се нахвърлеше върху него, после нямаше да се чувства добре на работа. Освен това той наистина й беше симпатичен. Наистина не му беше работа да се бърка в личния й живот, ала имаше добро сърце.

— Не — отговори тя спокойно. — Свърши просто заради нас двамата с Елиът. Не си подхождаме за дълготрайна връзка.

— Аз мислех, че сте идеални един за друг.

— Ох, Нормън — въздъхна Керълайн и се усмихна тъжно, — ти искаше да сме идеални един за друг.

— Разбира се, че исках. Той ми е брат, ти си ми колежка, а аз ви харесвам и двамата. Какво по-хубаво би могло да има?

— „Хубаво“ не означава непременно добър брак.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам.

— Наистина ли смяташе да му се обадиш?

— Да.

— Моля те, Керълайн, обади му се. Мисля, че му го дължиш.

— Знам това, Нормън.

— Никога не съм го чувал толкова ядосан.

— Гордостта му е наранена.

Нормън се поколеба за момент. Очевидно се чудеше как по-дипломатично да попита нещо, за което вече бе споменал. Но не можеше да въздържи любопитството си.

— Той наистина спомена нещо за друг мъж.

Тя прехапа устни. Това, което имаше между нея и Брендън, бе нещо лично. И все пак се запита дали частица от истината няма да успокои Нормън.

— Елиът ме покани да заминем някъде в събота и неделя, ала аз отказах. Въпреки това той снощи се появи тук. Докато беше у нас, дойде един приятел… Съсед.

— Мъж?

— Да.

— Ходиш ли с него?

— До снощи не, но сега мисля, че да.

— Значи Елиът те е видял с този човек, след като си му отказала среща?

— Елиът бе дошъл в моя апартамент непоканен и видя съседа ми да идва — възрази Керълайн. — Честно казано, бях благодарна на съседа, че се появи. Елиът беше станал малко прекалено настойчив.

— Настойчив? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че разбираш — промърмори тя. Вече съжаляваше, че го бе споменала. — Виж какво, Нормън, всичко, което мога да ти кажа, е, че ще се обадя на Елиът. Ако те интересува нещо друго, питай него.

— Той ще ми каже да си гледам работата.

— Защо не съм се сетила за това? — засмя се Керълайн.

— Защото си прекалено дипломатична. Знаеш ли, наистина би била добра за Елиът. Щеше да го облагородяваш…

— Нормън…

— Добре, добре. Оставям те да се върнеш към заниманията си. Ще ти се обадя по-късно. Чао.

Тя много тихо остави слушалката на вилката и без да поглежда Брендън, се зае да слага кафеварката.

— Той ми каза да се върна към заниманията си — обясни неловко. — Ако само знаеше…

Брендън бе схванал същината на телефонния разговор и се чудеше дали това неканено нахлуване на външния свят щеше да попречи на техните отношения.

— Как се чувстваш?

— Във връзка с това, което правех ли? — Керълайн се усмихна на себе си. — Напълно права и доволна.

— Как се чувстваш във връзка с обаждането на Нормън?

Усмивката й угасна.

— Зле. Достатъчно беше, че Елиът се разстрои. Сега той е разстроил и Нормън, така че е станало още по-лошо — тя остави кутията за кафе и умолително обърна поглед към Брендън: — Защо го е направил? Защо му е трябвало така изведнъж да се обажда на брат си и да му се оплаква?

— Може би просто е имал нужда да поговори с някого.

Керълайн обмисли тази възможност и я отхвърли със свиване на рамене.

Брендън опита отново:

— Може би е мислел, че Нормън може да ти повлияе.

Тя изсумтя тихо, ала реши, че и това е възможно. Той я погледна по-сериозно.

— Може би е искал да ти нанесе удар под пояса. Може би се е страхувал, че първа ще стигнеш до Нормън и ще му разкажеш как се е опитал да те нападне.

Керълайн трябваше да признае, че в думите му имаше логика. Не бе приемала действията на Елиът като опит за нападение, тъй като се бе справила и се бе отървала непокътната. Но съдът сигурно би видял нещата по друг начин. И може би Елиът го осъзнаваше.

— Всъщност не беше… чак толкова лошо — опита се тя да защити Елиът. — А и аз почти го казах на Нормън.

— Само че е бил настойчив. Или поне на мен ми се стори, че настояваше.

— Да.

Обърна се да свали кафето от огъня и Брендън се надигна от леглото и дойде до нея.

— Не позволявай това да ти развали настроението. Ти се справи много добре с Нормън, ще се справиш и с Елиът.

— Защо тогава се чувствам такава отрепка?

— Защото си се настроила да се чувстваш така — той вдигна глава и шеговито я огледа. — Не изглеждаш отрепка. Осъзнаваш ли, че се разхождаш наоколо чисто гола, без следа от дрехи и още по-малко от свян?

В отговор Керълайн също го разгледа критично.

— Кой ми го казва!

— Не е ли страхотно? — попита Брендън с такава момчешка усмивка, че тя поклати укорително глава:

— Ти си невъзможен. Виж ме, опитвам се да разреша една сериозна дилема, а ти за какво си мислиш.

Той обви ръка около кръста й и я привлече към себе си.

— Исках само да кажа, че когато сме заедно, се чувстваме съвсем свободни. Това не е ли чудесно? Освен това — продължи припряно, — мисля, че трябва да оставиш твоята „сериозна дилема“ да почака. Нормън знае какво се е случило. Той се поуспокои, нали? А ти вече си решила да се обадиш на Елиът. Е, в такъв случай какъв ти е проблемът… освен да решиш какво ти се прави днес?

Преди Керълайн да бе успяла да отговори, телефонът отново иззвъня. Този път тя наистина се замисли. Когато след още едно иззвъняване продължаваше да се колебае, Брендън вдигна слушалката и й я подаде.

— Ало? — произнесе Керълайн колебливо.

— Аз съм. Приказвала ли си с Даян? — обвинителният глас на брат й не оставяше съмнение, че въпросът не е случаен.

„Брат ми“, прошепна тя беззвучно на Брендън, преди да отговори.

— Миналата седмица вечеряхме заедно, ала аз вече ти казах за това. Оттогава ми се е обаждала няколко пъти. Защо, какво става?

— Тя ми съобщи, че съм импулсивен и че според теб, ако ми даде малко време, ще ми дойде умът в главата.

Керълайн затвори очи и бавно поклати глава. Не отричаше казаното от Карл, просто се опитваше да разбере как нейната приятелка Даян е могла да бъде толкова нетактична, че да повтори дума по дума съвета й, а накрая да цитира и източника.

Брендън стисна рамото й и стана. Тя отвори очи и го видя как довършва кафето. Видът му й даде смелост.

— Вярно е, Карл. Ти наистина си импулсивен.

— И откога си станала такъв специалист?

Керълайн се стараеше да говори спокойно, въпреки че нямаше намерение да отстъпва.

— Откакто бяхме деца и ти ми стоварваше всеки свой дребен проблем. Откакто станах главен психолог, преди да съм завършила. Откакто защитих дисертация по психотерапия.

При последната новина Брендън вдигна вежди, но тя махна с ръка пренебрежително.

Карл също не бе впечатлен.

— Не ми се фукай колко си учена. Аз не съм ти клиент.

— Вярно е. Ти си ми брат, което означава, че те познавам по-добре, отколкото познавам повечето от клиентите си. Ти винаги си бил импулсивен. Нещата между вас с Даян малко не вървят и ти вдигаш ръце, решаваш, че край, това е всичко. Изнасяш се от къщата и подаваш молба за развод, без изобщо да седнеш и да се опиташ да поговориш с нея.

— Тя иска луди неща.

— Имаш ли представа защо? Защото се опитва да те шокира, за да те накара да спреш и да се замислиш, наистина да се замислиш за всичко това. Тя не иска развод, Карл. Тя те обича.

— О, да!

— Обича те.

— Значи е избрала много странен начин да ми го покаже.

Кафето започна да излиза. Брендън спря на път към чашите, за да й намигне окуражително. Керълайн не отделяше очи от него.

— Ти си я притиснал до стената. Може би ако й протегнеш ръка, тя ще може по-добре да изрази чувствата си.

— Ако й подам пръст, ще ми отхапе ръката — сопна се Карл. — И какво ще ми донесе всичко това?

— Може би един щастлив брак.

— Едва ли.

Керълайн наведе поглед към пода и въздъхна:

— Виж какво, Карл, ти трябва да направиш нещо. Много пъти ти предлагах да отидете на брачна консултация, ала ти много пъти отказваше. Вие с Даян трябва да си поговорите. Иначе ще останеш съвсем сам.

— Ти си на нейна страна.

— Аз не съм на ничия страна.

— Глупости!

— Не, Карл — търпението й започваше да се изчерпва. — Аз се боря за вас с Даян като семейство. Имате толкова много неща помежду си. Повярвай ми, вашите проблеми са дреболии в сравнение с онова, което трябва да преживяват други семейства.

Карл изпъшка смутено и затвори.

Тя дълго гледа онемялата слушалка, преди да я остави. Вкопчи пръсти в рамката на леглото и наведе глава.

— Чувствам се ненужна. Нищо, което казвам, не помага на никого. И в това нямаше да има нищо лошо, ако не продължаваха да ме въвличат в техните проблеми.

Брендън протегна ръка и прибра един немирен кичур зад ухото й.

— Ти се опитваш. Какво още могат да искат от теб?

— Нищо, предполагам. Но, по дяволите, това прилича на обущаря, чиито деца вечно ходят боси. Моята работа е да съветвам хората, ала когато опре до семейството на моя брат и най-добрата ми приятелка, все едно че съм… готвачка.

Той се засмя:

— Това пък откъде го измисли?

На устните й се прокрадна усмивка.

— Това е моята тайна амбиция. Никога не съм можела един прост фасул да сготвя.

— Доколкото разбирам, това е предупреждение.

— Аха… — погледна го със светнали очи. Не искаше да е мрачна. Пък и не би могла, когато Брендън бе тук. Той й повдигаше настроението и облекчаваше товара, който иначе би я съсипал. Наистина, обаждането на Карл й бе неприятно. Но Керълайн чувстваше и нещо друго. Чувстваше се като личност. Присъствието на Брендън й напомняше, че и тя има право на свой личен живот.

— Бива те да се справяш с всичко това — вметна Керълайн вместо благодарност.

— С кое? — за момент се бе объркал от този неин поглед, с който можеше да го накара да се чувства велик, без да е произнесла и една дума.

— С моите телефони. Друг мъж би си навлякъл панталоните дълго преди Нормън да е свършил.

Той размърда прекрасните си рамене.

— Аз обичам да съм гол.

Тя хвърли един поглед към прозореца и потисна усмивката си.

— Имаме късмет, че е ден. Кой знае какво щеше да си помисли онзи перверзен тип отсреща, като ни гледа как се разхождаме голи.

— Тъй като онзи перверзен тип съм аз, а аз съм тук, а не там, аз давам разрешение — привлече я в прегръдка, пое дълбоко въздух и шумно въздъхна от удоволствие. — Ето така ми харесва.

Керълайн кимна на гърдите му в знак на съгласие и тъкмо отваряше уста да му каже какво всъщност би искала да прави цял ден, когато телефонът отново иззвъня. Вместо да проговори, тя изръмжа както Карл, преди да затвори.

— Всяка събота ли е така? — попита Брендън.

— Да. Хайде да отидем у вас.

— У нас е много разхвърляно.

Пак се разнесе звън.

— Ала поне е спокойно — възрази Керълайн по-високо от обикновеното. — Това трябва да е или майка ми, или сестра ми.

— Не само ти си ги имаш.

— Ъъъ… Аха. И на теб ли ти звънят?

Телефонът иззвъня трети път. Тя се намръщи, грабна слушалката и щеше да изкрещи в нея, ако Брендън не бе сложил навреме пръст върху устните й. Той много бавно свали пръста си и Керълайн много мило произнесе:

— Ало?

— Здравей, Керо. Не раждам, но да ти кажа, бясна съм. Мама ме побърква! Преди малко ми се обади и досега ми опява как щяла да осъди лекаря за небрежно отношение. Не за пръв път го казва. Ала няма никакъв смисъл, тя дори не знае дали има такъв прецедент. Трябва да почака да види дали ще се оправи кракът на татко. Мислиш ли, че го е питала дали иска да се мъкне по дела? На него сигурно изобщо не му се занимава. Мама не може да си представи какво значи едно дело. Ще трябва да наеме адвокат — казах й, че аз не мога да поема този случай — и да тръгне да събира доказателства, да не говорим, че ще трябва да подложи татко на нови и нови изследвания. Ще отнеме сума време, маса пари, а делото може да се мотае с години из съдилищата. Докато свърши, ще се е оказало, че тя е на подсъдимата скамейка и ще я изкарат ненормална!

Тъй като Керълайн не можеше да вземе думата, бе отдръпнала слушалката от устата си и предаваше разговора на Брендън. Кой знае как, Керън успя между собствените си думи да долови шепота.

— Кой е там?

— Един приятел — отвърна Керълайн, давайки на сестра си прекрасната възможност да се извини, че й бе попречила и да каже, че ще се обади по-късно.

Керън обаче не направи нито едното, нито другото. След едно кратко и разсеяно „Така ли?“, тя продължи тирадата си:

— Трябва да ми помогнеш, Керо. Не мога да издържам параноидните й приказки отгоре на всичко, което ми е на главата.

— Не мога да направя кой знае какво.

— Обади й се. Нека се изприказва на теб.

— Много благодаря — смотолеви Керълайн.

Керън с нищо не показа, че бе доловила сарказма в гласа й.

— Ти си толкова по-търпелива, Керо!

— А ти си юрист. На теб тя ти вярва. Аз съм й казвала, че е глупаво точно в момента да мисли за съд, но тя не иска и да ме чуе. Опитвала съм се, наистина — Керълайн пое с благодарност чашката кафе, която Брендън сложи в ръката й и поклати отрицателно глава, когато той завъртя ръка, питайки я без думи дали иска захар, или сметана.

— Опитай се пак! — заповяда й Керън с леко истерична нотка в гласа.

— Керън, успокой се. Тя днес вече ти се е обадила, така че няма опасност отново да ти позвъни.

— За днес.

— Без съмнение ще се обади и на мен и аз ще направя всичко възможно да я отвлека от тези мисли.

— Просто й кажи да ме остави на мира.

— Не мога да направя такова нещо.

— Разбира се, че можеш, ако го направиш хубаво.

— Имам по-добра идея. Защо не помолиш Дан да вдига телефона и да казва или че работиш, или че си на пазар, или че спиш?

За пръв път Керън замълча.

— Не искам да натоварвам Дан.

„А мен можеш да натоварваш, така ли“, попита наум Керълайн. На глас каза:

— Дан може да го понесе.

— Ще му съобщя, че така си казала. О, ето го и него. Трябва да бягам, Керо. Той се е натоварил с покупки. Ще ти се обадя по-късно. Чао! — още преди да затвори телефона, вече пищеше: „Идвам, скъпи!“

Керълайн остави слушалката, обърна се към Брендън и завъртя объркано очи.

— Не мога да си представя! Тя разбра, че има някой, и въпреки това продължи да плямпа как мама била опявала — телефонът иззвъня. Гласът й се сниши до тих, скован и монотонен шепот: — Това е мама. Не го докосвай.

— Тя ще продължи да се опитва. Защо да не приключим с това?

Керълайн стисна очи и притисна пръсти към челото си — несъзнателен жест в очакване на главоболието, което със сигурност щеше да последва от разговора с майка й.

Тъй като тя не гледаше, Брендън вдигна телефона. Дълбокият му глас прозвуча с точно колкото трябваше уважение:

— Домът на Купър.

Керълайн разпери пръсти и се вторачи между тях в Брендън. Усмивката му отразяваше стреснатото ломотене на майка й от другия край на жицата. С малко усилия можеше да си представи думите на майка си:

„Кой се обажда?“

— Брендън Кар.

„Кой сте вие?“

— Аз съм приятел на Керълайн.

„Какво правите там?“

— На гости съм й.

„По това време?“

Той хвърли един поглед към часовника:

— Вече е почти обед — после се обърна към Керълайн и попита невинно: — А вие коя сте? — Керълайн живо си представи тона, с който майка й го информира за своята самоличност. — А, добър ден, госпожо Купър. Как сте?

Грешка бе да се задава такъв въпрос. Керълайн го разбра в момента, в който думите се изплъзнаха от устата на Брендън. Тя се облегна назад, наблюдавайки как той слуша дългия монолог, посветен без съмнение на опънатите нерви на Медлин Купър, на счупения крак на съпруга й и на времето. В този ред.

Брендън пристъпваше от крак на крак, опрял ръка на кръста си. Той ту кимаше в знак на съчувствие към Медлин, ту отправяше нежни погледи към различни части на тялото на Керълайн. Керълайн едва се сдържаше да не се разсмее на глас от тази рязка смяна.

В един момент обаче посоката на монолога на Медлин изглежда се промени, защото Брендън отвърна малко оправдателно:

— Аз бях до телефона. Стори ми се нормално да го вдигна.

Керълайн си представи как майка й се намуси и протегна ръка към слушалката. Вместо това улучи ръката на Брендън. Дългите му пръсти се затвориха около китката й.

— В момента ръцете й са заети — осмели се да съобщи той, когато Медлин поиска да говори с дъщеря си. — Може да ви се обади по-късно.

Керълайн се опита да освободи ръката си, ала безуспешно, затова се опита да стигне до слушалката с другата ръка. Брендън просто се обърна и телефонът се оказа извън досега й. При това телата им се допряха. Тя спря да се бори.

— Тогава няма да е тук — говореше Брендън. — Точно се гласяхме да излизаме — Керълайн вдигна любопитно вежди. — Мислехме да отидем с колата до… — бе прекъснат. — Знам, че тя няма кола. Аз имам — отново замълча. — Тойота. Съвсем сигурна. А аз съм добър шофьор. Не съм имал инциденти от… — спря, защото Медлин бе заговорила. — Моля ви, госпожо Купър, няма нужда да бъдете суеверна. Не ми е ред да катастрофирам. Талонът ми е чист, защото съм внимателен.

Керълайн се забавляваше. Тя бе предложила да вземе слушалката, Брендън бе отказал. Сега лично откриваше какво точно в Медлин Купър можеше да побърка един нормален човек.

— Шофьорите тук не са по-лоши, отколкото където и да било другаде — подчерта той спокойно, а минута по-късно каза: — Сигурен съм, че сте права, ако не за друго, то от финансови съображения. Ако на Керълайн не й трябва кола, няма нужда да има — изслуша нещо, което Медлин каза, и премигна. — Предполагам, може да се каже, че ходим.

Ако беше с риза, щеше вече да се е изпотил под яката. Керълайн виждаше, че след всеки въпрос на Медлин любезното му изражение ставаше все по-насилено. Би й станало мъчно за него, но Брендън сам си го бе изпросил.

— Съвсем отскоро — отговори той, после: — Да — и след дълга пауза погледна към Керълайн. — Моите намерения ли?

Доволната й усмивка се стопи.

— О, не! — прошепна тя жаловито. Не може да го пита това!

— Ние съвсем отскоро ходим — напомни Брендън на майка й. — Малко е рано да се говори… Разбира се, че съм почтен мъж. Не бих направил нищо… Не би трябвало да се безпокоите за това.

Медлин продължи да бърбори, затова той протегна слушалката на Керълайн. Тя обаче разшири очи, сякаш казваше „Ти се шегуваш!“ и Брендън неохотно я поднесе отново към ухото си.

— Ъхъ… Разбира се, че осъзнавам… Ще бъде ли възможно да ви се обади в понеделник? — стисна очи от това, което говореше Медлин. — Не, госпожо Купър, това не е… Не, аз не се опитвам да й попреча да говори с вас… Моля? Да я държа като заложница ли? — погледна към Керълайн с изражение на пълно недоумение и й прошепна: — Завързана и със запушена уста! — прокашля се и се върна към Медлин: — Моля ви, госпожо Купър, ако почакате за момент, ще видя дали дъщеря ви може да дойде до телефона.

Ядосано тикна слушалката в ръцете на Керълайн.

„Предупреждавах те“, говореха очите й.

Неговите отвърнаха:

„Друг път ще те слушам.“

Следващите няколко минути Керълайн успокояваше майка си, че е добре, щастлива и свободна. Веднага щом успя, Медлин пожела да разбере — от устата на Керълайн, въпреки че Брендън вече й бе дал същата информация — кой е той, къде живее, как са се запознали и как си изкарва хляба. Керълайн ту отговаряше направо, ту се опитваше да се измъкне, като се опитваше да бъде кратка. Не попита майка си как е, а вместо това повтори думите на Брендън, че се гласят да излизат. Накрая обеща да се обади отново в началото на седмицата и затвори.

Брендън веднага го грабна, позвъни на справки и с очи, приковани към Керълайн, попита за телефона на хотел „Кентърбъри“. След малко вече бе запазил апартамент за тази вечер.

През цялото това време Керълайн не бе произнесла нито дума. Тя наблюдаваше чувствата, които преминаваха по лицето му — от раздразнение през решителност до страст.

— Имаш ли нещо против? — попита той. Ръката му остана върху телефонната слушалка, готов на минутата да отмени резервацията, ако Керълайн имаше скрупули.

Тя обаче нямаше никакви скрупули. „Кентърбъри“ се славеше като един от най-хубавите хотели във Вашингтон. Макар да не бе виждала с очите си, бяха й разказвали за класическата музика във фоайето и за стилните мебели в стаите. Там щеше да е прохладно, удобно и спокойно. Можеше да си мързелуват с Брендън колкото им душа иска.

На устните й се прокрадна усмивка.

— Никой няма да знае къде сме.

Той обви ръка около кръста й.

— Това е идеята.

— Харесва ми. Какво трябва да си взема?

— Не кой знае какво. Ако искаш, можем да се облечем за вечеря.

— Сигурна съм, че има обслужване по стаите.

— Ъхъ.

— Правил ли си друг път такова нещо?

— Не — очите му станаха по-тъмни и по-блестящи. — Ала съм си фантазирал и понеже сега фантазиите ни оживяват…

Много нежно, почти хипнотично Брендън посегна към нея. Ръцете й сами се обвиха около врата му. Телата им се срещнаха също така естествено, но и с вълнение. Беше невероятно — осъзна тя — това съчетание от естественост и вълнение. Невероятно и неповторимо. Ала не беше ли за това цялата фантазия?