Барбара Делински
Гореща вълна (8)

Осма глава

Двадесет и четирите часа, които Керълайн и Брендън прекараха в хотел „Кентърбъри“, бяха божествени. През цялото време те не излязоха от стаята си и нито за миг не им доскуча. Любеха се, спяха, говореха за всичко, което им дойде наум. Когато огладнееха, се обаждаха да им донесат храна.

Керълайн изненада сама себе си. Цяла седмица се бе чувствала изтощена. Почивката на нейните мечти бе едно спокойно споделено мълчание. С Брендън обаче искаше да говори. Той я очароваше — със своята култура, със своя стил, с всичко. И тя се поддаде на това очарование. А когато Брендън й задаваше въпроси, Керълайн откри, че може всичко да му каже.

Наистина, в неделя рано сутринта се обади да прослуша записите на телефонния си секретар. Обясни на Брендън, че иска да разбере дали сестра й е добре, но и двамата знаеха, че не е само това. Никой нямаше представа къде са те. На Керълайн не й липсваха досадните телефонни обаждания, ала не можеше да се отърси от страха, че ако нещо се случеше с някой неин роднина, никой нямаше да може да й се обади и значи тя нямаше да може да помогне.

Параграф двайсет и две. Нямаше да се безпокои, ако бе оставила на Керън или на Карл номера, на който могат да я намерят в случай на нужда. Но ако го бе направила, нямаше да може да се спаси от ненужни обаждания, а тя точно от тях се опитваше да избяга.

За нея поемането на отговорност се бе превърнало в стар навик. Брендън разбираше това. Не можеше да го приравни с пушенето, защото не заплашваше живота. Чувството за отговорност бе хубаво нещо — стига да не пречеше на душевното спокойствие на самия човек. В такъв случай трябваше да се обуздае. Точно това предстоеше на Керълайн да се научи да прави.

Дотогава той щеше да бъде търпелив. Знаеше, че тя не може просто да щракне с пръсти и да отхвърли всички грижи за роднините си. А и Брендън не би искал това от нея. Това би противоречало на нейния характер, а той откриваше, че обожава характера й. Керълайн се оказваше най-милата, най-интересна и най-непредубедена жена, която някога бе срещал.

Чудеше се дали с всички е такава — говори свободно, задава въпроси, понякога просто слуша и седи толкова тихо, та му се струва, че се е отегчила до смърт, докато му даде такъв проницателен и обмислен отговор, който подтиква разговора и често го издига на по-високо ниво. С нея чувстваше интелектуално предизвикателство. Заради въпросите, които му задаваше и забележките, които правеше, Брендън започваше да мисли за нещата по нов начин. Чувстваше се творец.

Егоистично му се искаше да вярва, че бе такава само с него. Искаше му се да вярва, че въпреки споразумението им той й предлагаше нещо, което досега не бе намирала. Ако това бе вярно, въпросът бе да я накара да го разбере.

Въпреки че не се замисляше чак толкова, Керълайн не можеше да си спомни кога друг път се бе чувствала толкова освободена от бремето на света, и го каза на Брендън, докато събираха общата си и смущаващо малка чанта и се гласяха да напуснат хотела в ранния неделен следобед.

— Бих искала вечно да остана тук.

— Не, не би искала — възрази той полушеговито, полусериозно. — Няма да те свърта на едно място, ще искаш отново да се впуснеш в света.

Тя обви ръце около кръста му и вдигна лице към него:

— Ти искаш ли?

— Не.

— Защо тогава аз трябва да искам?

— Защото ти каза, че ти трябва свобода. Че държиш да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш. Никаква обвързаност. Никакви ограничения. Никакви разправии.

— В определен смисъл всичко това го имах тук. Беше истинска идилия. Може би затова ми се иска да остана — мисълта, че се връща в реалния свят, малко я натъжаваше.

Брендън нямаше желание да поставя на изпитание късмета си, като разнищва чувствата й повече, отколкото Керълайн всъщност бе готова сама да направи. Затова каза:

— Сигурно и двамата сме имали нужда от почивка.

— Не е само това. Ние не заминахме, а… се махнахме — тя сбърчи нос. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Що за въпрос?

— Искаше ми се да имахме повече време.

— Винаги можем отново да се върнем.

— Би било хубаво — усмихна се Керълайн с прилив на ентусиазъм.

Брендън почувства как дъхът му спря. Погледът й докосваше направо душата му. Като се добави към това и меката й усмивка, и той бе загинал.

Минаха няколко минути, преди да успее да отговори, а и след това гласът му прозвуча малко хрипкаво:

— Ти много лесно се съгласяваш с всичко, Керълайн. Сега разбирам как се нагърбваш с неща, с които всъщност не искаш да се занимаваш.

— Но аз наистина бих искала да дойдем отново тук, или на някое друго такова място. Може би следвания път може да опитаме да отидем в някой мотел в провинцията. Имам една страхотна книга, където има списък.

— Харесваш ли провинциалните мотели?

— Приятно ми е да чета за тях.

— Ходила ли си в много?

Тя поклати глава:

— Само си мечтая.

— Защо само мечтаеш?

— Защото — отговори Керълайн без преструвки, — не е приятно да пътуваш сам.

В този момент Брендън усети как в него се разлива една топлина и спокойствие. Внезапно се почувства по-силен, по-жизнерадостен. Стори му се, че всичко в бъдещето ще бъде както трябва.

Това чувство продължи шест часа. През това време двамата с Керълайн се шляеха из Джорджтаун, като спираха да позяпат из магазините, да хапнат нещо или да намерят удобно местенце, където да седнат и да си поприказват. Накрая обаче стигнаха до нейната врата. Тя го покани да влезе, ала той трябваше да се върне у дома си, за да си подреди документите и мислите преди утрешното пътуване. Когато на свой ред й предложи да дойде при него, за да чете или да си почива, докато той работи, Керълайн се усмихна — малко тъжно, както му се стори — и отвърна, че е по-добре да се заеме със собствените си задължения. Така че двамата се целунаха бързо и сладко и се разделиха.

По-късно Брендън осъзна, че е било глупаво да не изберат един от апартаментите и да останат там заедно. Тази вечер не успя да свърши почти нищо. Мъчеше се, но очите му неизменно се насочваха към отворените френски прозорци отсреща. И всеки път, когато уловеше погледа й, отиваше до прозореца и се отдаваше на онова особено и безмълвно общуване, което двамата споделяха.

Играта, която играеха, бе истинско мъчение. Нощта бе влажна и му бе горещо в пряк и преносен смисъл. Керълайн, седнала на перваза на прозореца си, с хваната на върха на главата коса, с видимо мокро лице и шия и с тази тънка дреха, която скриваше едновременно всичко и нищо, още повече приличаше на „невинната прелъстителка“. Защото сега я познаваше. Сега имаше открити усмивки и многозначителни жестове. Сега той знаеше какво е да зарови пръсти в косите й, да изследва женствените извивки под блузата й. Стигаше тя да облегне глава на рамката на прозореца, да отметне изплъзналите се дълги кичури от врата си или лениво да се протегне, и Брендън пламваше. Керълайн бе самата страст.

Ала тя бе там, а той тук и се чувстваше зле. Проклинаше графиците, които налагаха раздяла толкова рано в техните отношения. Не се съмняваше в чувствата си към нея. След седмици мечти трябваше да я срещне съвсем за малко, за да разбере, че Керълайн бе жената за него. Но за да убеди и нея в това, му трябваше повече време.

Знаеше, че и тя изпитва някакви чувства към него. Онова, което преживяха тази събота и неделя, далеч надминаваше сексуалния маратон, за който се шегуваха. Ако ги свързваше само сексът, никога нямаше да могат да говорят така. А имаше и нещо друго — нещо, което го караше да се усмихне срамежливо, като се сетеше — Керълайн настоя да вземе резервния му ключ, за да оставя всеки ден пощата в апартамента му. Брендън понечи да възрази, ала тя отговори, че това е нещо, което наистина иска да направи, че би го направила за всеки добър приятел, и че смята него за такъв. Той се въздържа да й напомни, че да „прави неща“ е точно това, от което иска да се отърве. Подозираше, че на нея й доставя истинско удоволствие да раздава щедро времето и силите си, стига това да не се приема като разбиращо се от само себе си. А Брендън щеше да се погрижи Керълайн да не остане с такова чувство.

Всъщност най-важното бе, че на него щеше да му е приятно да знае, че тя всеки ден ще минава през апартамента му. Това бе дреболия наистина, но все пак бе една връзка, която му даваше утеха.

Най-големият му страх, който го връхлиташе с чувство за празнота бе, че някой друг може да я открие и да му я отмъкне, докато го няма. Знаеше, че е глупаво, защото докато го нямаше, Керълайн щеше да ходи на работа, да се среща със същите хора, с които винаги се бе срещала, и ако нищо не й бе трепнало с някой от тях до този момент, нямаше никаква логична причина това да стане точно сега. Ала му се струваше невероятно, че досега никой не я бе открил. Тя бе толкова съвършена. Не виждаше ли това останалата част от света?

Четири дни. Само толкова щеше отсъства. Но, по дяволите, искаше му се изобщо да не заминава.

Най-трудното, реши той, бе, че не можеше да сподели страховете си с нея. Ако зависеше от него, Брендън вече щеше да е разкрил чувствата си и да е поискал от нея обещание. Ала това не влизаше в договора, който бе сключил с Керълайн. Затова и така се опитваше да се измъкне, когато госпожа Купър го попита какви са намеренията му към дъщеря й.

За него думата „намерения“ звучеше старомодно, а той никога не се бе мислил за старомоден мъж. Въпреки това с Керълайн се чувстваше старомоден до мозъка на костите си. Искаше всичко — цветя, пръстени, сватбен марш, булчинска рокля — и го искаше утре.

Но Брендън щеше да чака. Щеше да чака, докато Керълайн признаеше онова, което той вече бе признал — че покрай тяхното необикновено запознанство това, което споделяха, бе напълно и чудесно неповторимо. Щеше да чака, дори това да го убива. Не че щеше през това време да си клати краката. Щеше да работи неусетно, ала неотклонно. Тя нямаше да разбере какво става с нея, докато не се хванеше истински и окончателно на въдицата.

 

 

Керълайн знаеше много добре какво става с нея. Не можеше да отрече, че когато в понеделник сутринта отиде на работа, душата й бе на седмото небе. Донякъде изпитваше облекчение! Предишната вечер се бе обадила на Елиът и въпреки че той самият не намираше думи, тя имаше чувството, че му е обяснила, доколкото може.

Но настроението й най-вече се дължеше на Брендън. За пръв път през живота си Керълайн имаше съюзник. Имаше някой, с когото да си приказва и с когото да си играе. Той бе доказал, че може да я слуша и да й предлага съчувствие и съвет. Дори се бе опънал на майка й — нещо, за което по-късно се шегуваше, ала което за нея означаваше страшно много. Малко помощ, едно живо същество до нея — това бе всичко, което тя искаше. А Брендън изглеждаше повече от готов да й го даде. Той й бе казал да разполага с него. Дори нямаше нужда да се чувства виновна, когато го правеше.

И така, животът изглеждаше малко по-лесен. Съзнанието, че ще поговори с Брендън и към края на седмицата ще го види, бе опората, която й трябваше, за да се справи с дребните проблеми. А те се натрупваха.

Когато той позвъни в понеделник вечерта и я попита как е минал денят й, Керълайн с готовност му разказа за обаждането на майка си.

— Телефонът иззвъня в седем сутринта, Брендън. Това по тяхно време е шест, а майка ми никога не е била ранобудна. Сигурно от събота е брояла часовете.

— Какво толкова имаше да ти каже? — попита Брендън. Той имаше достатъчно добра представа какъв ще бъде отговорът, но нямаше и намерение да се опита да отгатне, защото разбираше, че Керълайн има нужда да се разтовари, като сама разкаже всичко. Освен това му бе приятно да слуша гласа й.

— Искаше да разбере къде сме отишли в събота, какво сме правили и кога сме се върнали.

— Каза ли й?

— Казах й кога сме се върнали.

— Сигурно не е била доволна само от това, нали?

— Не беше. Скалъпих нещо и по другите й въпроси.

— Не е възможно да си й казала истината.

— Шегуваш ли се? После нямаше да ме остави на мира…

— Нали не мисли, че още си девствена? — засмя се Брендън.

— Преструва се, че го мисли. Още преди години й казах направо, че не съм, ала тя предпочете да не ме чуе и на мен ми се стори, че е по-добре да не задълбавам. Имаш ли представа какво щеше да стане, ако й бях казала какво точно съм правила в събота и неделя?

— Какво?

— СПИН. Щеше да започне да ми разправя за СПИН.

— О, не!

— О, да. Щеше да попита колко всъщност те познавам и знам ли дали си имал много жени преди мен и съвсем ли съм сигурна, че не си бисексуален и не ми предаваш нещо, което може да се окаже фатално.

— Добре че още от самото начало изключихме тази възможност — промърмори той. — Тя правила ли е така и по-рано?

— Правила е общи забележки относно всяка друга болест, предавана по полов път. Започва да ми разправя как еди-коя си прихванала еди-какво си и толкова дълго говори, та е съвсем ясно, че го говори за мен.

— Трябва да е знаела, че спиш с Бен.

— Опитваше се да не знае.

— Тя харесваше ли го?

— Да го харесва ли? — повтори Керълайн с едва сдържана усмивка. — Как можеше да го харесва? Тя така и не спря да се чуди дали не е шпионин, внедрен в дипломатическия корпус от КГБ.

Брендън не искаше и да се замисля какво би казала тази жена, когато разбереше, че той се занимава с тероризъм.

— Тя май наистина обича да се тревожи.

— Да. Това, което най-много ме ядосва, е, че би трябвало да ми има доверие дотолкова, че да знае какво правя, а тя не иска — Керълайн пое дълбоко въздух. Цял, ден бе раздразнена от обаждането на майка си, но кой знае защо, след като го разказа на Брендън, се почувства по-добре. Сякаш товарът се смъкна от гърба й. В ъгъла на устните й заигра усмивка. — Между другото, тя каза, че имаш хубав глас.

— Наистина ли? — попита той. Стана му приятно.

— Аха. Каза, че бил някак нежно властен. После ме предупреди да внимавам, защото на мъже с дълбоки и омайващи гласове невинаги може да се вярва. Каза да съм нащрек, за да не ме изиграеш.

Брендън долови усмивката в гласа й.

— И ти какво, нащрек ли си?

— Разбира се — заяви тя, ала тонът й издаваше, че не е ужасно разтревожена.

Вярваше му, затова когато той позвъни във вторник вечерта и отново попита как е минал денят й, Керълайн се чу да му разказва за Пол Валенте.

Бе разтревожена от срещата, която имаше днес с Пол. Без да споменава имена, тя накратко запозна Брендън с отношенията между Пол и жена му.

— Той отмени часа им миналата седмица, а тази седмица дойде сам, за да каже, че тя го е напуснала. Наистина беше разстроен. Аз бях малко изненадана.

— От това, че е бил разстроен ли?

— Не, не, това го очаквах. Просто не мислех, че ще го изрази толкова открито. С изключение на отделни минутки преди или след сеансите, винаги съм ги консултирала двамата. Той се държи съвсем различно, когато е с жена си. Когато е сам, е по-симпатичен.

— Изглежда днес те е трогнал.

— Да. Наистина ми е мъчно за него. Той не иска тази раздяла. Иска да оправи нещата.

— Има ли някаква надежда за това?

— Не, ако не успее някак да убеди жена си да седнат и да поговорят. Но доколкото общуването никога не е било силната им страна като двойка, шансовете са много малки.

Брендън разбираше това, което Керълайн недоизказваше. Чуваше го в обезсърчения й тон.

— Струва ми се, че ти обвиняваш себе си, задето не си успяла да сториш нещо повече.

— Да — промълви тя виновно.

— Сигурен съм, че си направила всичко, което си могла.

— То не е било достатъчно. Знаеш ли — продължи Керълайн тъжно, — нямаше да е толкова зле, ако беше дошъл да ми каже, че се разделят, ала това е най-доброто, че се чувства облекчен, защото наистина се измъчват взаимно. В такава ситуация съм се провалила, но всъщност не съм. Мога да си кажа, че терапията им е помогнала сами за себе си да изяснят отношенията си. Мога да я приема като последен опит да се спаси нещо, което в края на краищата никой от партньорите не държи особено да спасява. В този случай това може да е било вярно за жената, ала не и за мъжа. Той наистина я обича.

— И затова ти имаш чувството, че си предала лично него — заключи Брендън съчувствено. — Но бремето на отговорността не е лежало изцяло върху твоите плещи, Керълайн. Предала го е жена му, защото е пристъпила клетвите, които е изрекла на времето. Тя е тази, която се е отказала от този брак, не ти.

Думите му я успокоиха. Печалната нотка в гласа й се стопи.

— Ала може би съм могла да го предотвратя… — възрази Керълайн по-спокойно, после добави объркано: — По някакъв начин.

— Ти си направила всичко възможно, нали?

— Така ми се струваше.

— Не се ли съдиш прекалено строго? — попита той тихо, после повиши малко глас: — Хей, разбирам точно как се чувстваш. Когато бях обвинител в съда, имаше много случаи, когато губех, въпреки че се бях подготвял седмици наред. Можех да съм напълно убеден, имам предвид убеден без най-малка сянка на съмнение, че обвиняемият е виновен за престъплението, за което го съдят, но ако съдът реши, че е невинен, просто нищо не мога да направя.

— Съмнявал ли си се някога в собствената си компетентност?

— През цялото време. След като загубех такъв случай, сядах и отново преглеждах всичко. Понякога ми идваше наум нещо, което съм направил или не съм направил, а то е можело да бъде решаващо. Когато отначало започнах, понякога правех грешки. Ала колкото повече време минаваше, толкова повече проблемът се оказваше в самите доказателства. С други думи, случаят, както ми е бил предаден, не е бил достатъчно силен, за да се стигне до присъда — замълча за миг. — Може би тук е аналогията. Може би случаят, който това семейство ти е дало, просто не е бил достатъчно силен. Разбира се, ако си се опитала да направиш всичко, което можеш, никой не може да те обвини. Фактът, че съпругът днес е дошъл при теб показва, че той не те смята отговорна за тяхната раздяла.

Керълайн се чувстваше по-добре, защото в думите му наистина имаше логика.

— Ако ти беше на негово място, Брендън, как щеше да се чувстваш? Щеше ли да си сърдит на мен?

Брендън се опита да отговори възможно най-честно. Твърде много уважаваше Керълайн, за да направи нещо друго, а и самият той искаше в замяна нейното уважение. В този смисъл не можеше да й каже само това, което мислеше, че тя иска да чуе.

— Да, щях да съм ти сърдит, но само отначало. Щях да се чудя кого да обвинявам, а ти щеше да си ми под ръка. Ала когато успеех да помисля разумно, гневът щеше да избледнее. Щях да осъзная, че не мога да обвинявам теб за нещо, което не ти си направила. По дяволите, ти се намесваш в едни отношения чак когато от тях нищо не е останало. По време на терапията ти можеш да посочиш какво не е наред — както, предполагам, си направила в този случай. Можеш да предложиш как да се подобрят нещата, което, предполагам, също си направила. Можеш дори да се опиташ да приложиш тези предложения на практика по време на сеансите, но когато имаш само един час седмично… — Брендън въздъхна тежко. — При тежки случаи шансовете не са на твоя страна.

— Не е честно — отбеляза Керълайн тихо.

— Ако така говорим, и животът не е честен.

Тези думи щяха да отекват в съзнанието й на следващия ден.

Когато в сряда вечерта говори с Брендън, бе съвсем отчаяна.

— Керън ми се обади паникьосана днес сутринта. Лекарят й е наредил да лежи, докато се роди бебето.

— Да лежи ли? Какво се е случило?

— Получила е кръвотечение. Не е задължително това да е пряко свързано с детето, ала ако остане на крака, има опасност да роди преждевременно.

— Кога трябва да роди?

— Това е един от проблемите. Лекарят казва, че й остават още осем седмици, но тя е сигурна, че е заченала един месец по-рано. Аз съм почти съгласна с нея. Толкова отдавна се чувства толкова зле, че я чакахме да роди моментално.

— Нямат ли някакви изследвания, с които да разберат тези неща? — попита той. Съжаляваше, че не знае повече по този въпрос. Когато ставаше дума за раждане и бебета, Брендън бе съвсем невеж. Не че нямаше желание да научи нещо, ала желанието само по себе си не му даваше фактите, с които да успокои Керълайн.

Керълайн бе не по-малко наивна.

— И аз зададох на Керън същия въпрос. Тя спомена нещо за ултразвук, с който се получавала снимка на бебето. По размера на черепа можели да определят етапа на бременността, но само до време. След това не се разбирало нищо, освен колко голямо ще е това точно бебе. Както и да е — въздъхна тя. — Керън мисли, че тези изследвания не са й направени навреме.

— О, горкото дете!

— Бебето ли?

— Керън. Ако сега се паникьоса, това няма да й помогне.

— И аз това й казвам. Обаче тя наистина се е побъркала. Смяташе да работи чак до края, а сега ще трябва да пропусне много повече седмици. Според нея това й убива всички шансове да я приемат за съдружник.

— Ами, не вярвам.

— Аз също, но тя е сигурна.

Това той можеше да повярва.

— Фирмите подхранват този вид параноя. Държат съдружието като кокалчето пред носа на сътрудниците си. Ако не осигуриш достатъчно случаи, няма да станеш съдружник. Ако не начисляваш достатъчно часове, няма да станеш съдружник. Ако избягваш някой от съдружниците, няма да станеш съдружник. Изглежда мислят, че така те амбицират, докато всъщност накрая започваш да се възмущаваш и ти се убива всякакво желание.

— Говориш, сякаш си щастлив, че нямаш нищо общо с това.

— Много. Днес големите фирми са повече бизнес, отколкото професионални институции, каквито са били на времето. Ала мога да ти кажа, че ако фирмата на Керън й откаже съдружие само заради майчинството й, тя може да ги съди за дискриминация.

— Ужас!

— Хм. Е, ако фирмата й постъпи така, тя поне ще се освободи от тях.

— Проблемът е, че тя не иска да се освободи. Толкова много се труди, докато стигна дотук, и когато забременя, отчаяно й се искаше всичко да се нареди. А сега да й се случи нещо такова… Нещо, над което няма власт… Чувства се ужасно разстроена и объркана… Мъчно ми е за нея, Брендън.

— Знам, че ти е мъчно — отвърна той тихо. После добави: — Хей, може би тази събота и неделя можеш да й отидеш на гости. Това сигурно ще я успокои… Или да я ободри… Или каквото там й трябва.

Керълайн бе мислила за това. Това бе едно от първите неща, които й дойдоха наум, когато Керън й се обади, и едва се въздържа да не й го предложи. Но успя навреме да прехапе език. Нямаше желание да ходи при Керън в събота и неделя. Не тази събота и неделя.

— Бих могла — отвърна тя тихо.

Брендън усети колебанието й и му стана приятно. Не му се искаше Керълайн да заминава при сестра си. Искаше да остане при него. И въпреки това знаеше, че тя ще се разкъсва. От друга страна, имаше начин да са доволни и двамата.

— Какво ще кажеш да те закарам дотам? — попита той и бързо продължи. Планът в момента се оформяше в главата му, и му харесваше. — Филаделфия не е толкова далеч. Можем да тръгнем рано сутринта в събота, така че ще имаме достатъчно време да погостуваме на Керън и Дан. След това може да продължим още малко до някой от твоите любими мотели, да преспим там и на връщане отново да се обадим на Керън, преди да тръгнем обратно насам.

Идеята бе супер, макар че той самият го казваше, и Брендън не можа да не се усмихне самодоволно. Ала усмивката му бързо угасна, като си помисли, че може да има една малка пречка за неговия план. Керълайн може би не беше готова да го запознае със сестра си.

— Всъщност — заговори той припряно с надеждата, че ще поправи грешката си, — аз самият имам приятели във Филаделфия. Ако предпочиташ, мога да те оставя при сестра ти в събота и да те взема в неделя. Моите приятели от месеци ме карат да им отида на гости, така че ако предпочиташ да си сама с Керън…

— Брендън…

— Това изобщо няма да ми създаде проблем. Честна дума.

— Първата ти идея повече ми хареса — прекъсна го Керълайн.

— Идеята с мотела ли?

— Да.

— Наистина ли?

— Аха. Ако си сигурен, че нямаш нищо против.

— Аз?! Разбира се, че нямам нищо против. След всичко, което ми е тук на главата, и онова, което ме чака натрупано на бюрото ми като се върна, нямам търпение да замина.

Последната среща на Брендън в четвъртък бе насрочена за четири следобед. Той предупреди Керълайн, че може да се забави, и в такъв случай ще се върне чак късно вечерта. Тя вече съвсем се бе примирила с мисълта, че ще го види чак в петък след работа. В края на краищата, разсъждаваше Керълайн, точно така двама добри приятели, които случайно са станали и любовници, ще преживеят една кратка раздяла. Нямаше нужда от среднощни срещи. И двамата бяха достатъчно уравновесени.

Началото на вечерта прекара в собствения си апартамент. Върна се вкъщи по-рано от обикновеното — факт, който не се зае да анализира, освен дето си каза, че на кухненската си маса може да се занимава с папките си не по-зле, отколкото в кабинета си. Но тези разсъждения звучаха все по-съмнително, когато телефонът започна да звъни.

Обади се майка й, паникьосана от състоянието на Керън. Керълайн успя да омаловажи проблема, така че да я накара да се чувства по-добре. Когато малко след това се обади Карл, разтревожен от опасенията на майка им, че Керън може и да не преживее раждането, тя успя да успокои братското му сърце — което, както е удоволствие установи, че все още беше братско. После самата Керълайн позвъни на Керън и с облекчение чу, че сестра й говори по-спокойно. Керън я попита дали ще й дойде на гости. Без да спомене нито дума за Брендън, Керълайн обеща, че ще се опита.

Накрая телефонът замълча и тя се зае с работата си. Бе решила да довърши и последния документ, така че ако все пак стигне до Пенсилвания тази събота и неделя, да го направи без угризения.

Въпреки добрите си намерения, не успя да свърши кой знае какво. През цялото време си поглеждаше часовника, а очите й бягаха към отсрещната страна на двора. Чудеше се дали Брендън е хванал самолета в шест часа, или е трябвало да презавери билета си. Когато Тимъти, който живееше в апартамента под Кони, дойде да поиска назаем прах за пране, Керълайн се зарадва, че я бе отвлякъл от мислите й. Не се зарадва обаче, когато след още малко се обади Бен, за да я пита дали има желание да се срещне с него. Не можеше да повярва, че е толкова безочлив.

След като спокойно му обясни какво може да направи със своето его, реши, че за тази вечер телефонните разговори й стигат. Включи телефонния секретар и отиде да седне до прозореца. Чувстваше се странно, изпълнена с очакване, което бе ново за нея. Очакване… И безпокойство. Тя стана, завъртя се из апартамента, върна се до прозореца… Само за да повтори същия кръг след десетина минути.

Тогава я озари вдъхновението. Обу сандалите си, грабна ключа си и ключа на Брендън и тръгна към тях. Днес не бе проверявала пощата му, когато се прибра от работа. Нямаше смисъл, тъй като той самият се връщаше. Но сега отвори пощенската кутия, занесе пощата горе, после отвори прозорците и включи вентилатора, за да пораздвижи малко въздуха.

Застана в средата на стаята, огледа се наоколо и въздъхна. Бе свършила онова, което бе обещала да свърши. Нямаше причина да не се върне вкъщи.

Освен дето там й бе скучно и неспокойно. Тук се чувстваше по-добре.

Сигурно бе заради смяната на обстановката, реши Керълайн. Последните три вечери не бе мърдала от апартамента си. Беше й приятно да излезе оттам. Фактът, че апартаментът на Брендън бе по-горещ от нейния, нямаше значение. Тя наистина се чувстваше по-добре тук.

Няколко минути стоя неподвижно, усмихвайки се, сетне въздъхна. Пъхна изплъзналите се кичури в баретата си и отново се усмихна. Избърса капчиците пот от носа си и пак въздъхна. После механично огледа апартамента.

Службата за почистване скоро бе идвала, реши Керълайн, защото всичко светеше. Сви устни. Значи не можеше да убие малко време в чистене.

Запъти се разсеяно към хладилника, отвори вратата и го огледа. Не, не можеше да сготви вечеря. Нямаше представа кога ще си дойде Брендън и дали вече няма да е ял, а и самата тя вече бе вечеряла. Освен това беше горещо. Да не говорим, че съдържанието му се състоеше от кутия прясно сирене, бутилка кетчуп, кана с портокалов сок, полупразна кутия захаросани ядки, които вероятно бяха престояли, и пакет вакуумирани кренвирши. Наистина, неговият хладилник, както и нейният, беше пълен с готова замразена храна, ала такова нещо тя не можеше да му приготви.

Отпусна се на дивана, изрита сандалите си и зачака. След по-малко от пет минути на вратата се почука и Керълайн бързо се изправи. Сърцето й прескочи един или два удара, после се успокои. Брендън не би тръгнал да чука на собствената си врата.

Взря се през шпионката и се бори със себе си в продължение на още няколко удара на сърцето. От другата страна стоеше същата русокоса жена, която преди бе виждала само отдалеч.

Като видя Керълайн вместо Брендън, усмивката на Джослин Уил се смени с объркване. Погледът й прескочи към номера на апартамента, сякаш се чудеше дали не е сбъркала.

— Брендън… Тук ли е? — промълви накрая тя.

В този момент Керълайн разбра защо Брендън изпитваше нуждата да защитава Джослин в непознатия за нея град. Тя бе прелестна по някакъв уютен, невинен, почти чуплив начин. Поради тази причина — и поради други, за които Керълайн нямаше време да се замисли — тя не се чувстваше заплашена от появата на другата жена.

— Вие трябва да сте Джослин — подзе Керълайн с нежна и естествена усмивка. — Аз съм Керълайн. Брендън ми е разказвал за вас.

Джослин наведе леко глава и се усмихна нервно вместо поздрав, после й хвърли един притеснен поглед и повтори почти плахо:

— Той тук ли е?

— Не. Цяла седмица е извън града и трябва да се върне тази вечер, но щом още не е пристигнал, предполагам, че е изпуснал самолета, с който смяташе да пътува.

Джослин стисна устни и кимна:

— Исках само да кажа едно здрасти — прошепна тя и се обърна да си тръгне. — Ще му се обадя някой друг път.

— Ъъъ… Почакайте! — извика спонтанно Керълайн и веднага изпита ужасното чувство, че само прави нещата още по-лоши. Ясно се виждаше колко смутена бе Джослин от факта, че заварва жена да чака Брендън в неговия апартамент. Виждаше изражението на Джослин — Керълайн беше боса, по тениска и шорти и очевидно се чувстваше тук съвсем у дома си. Разбираше също, че когато преодолее първоначалното объркване, Джослин ще бъде покрусена.

Жената изглеждаше толкова безкрайно самотна, както стоеше в коридора с въпросително изражение, че на Керълайн й се прииска да я покани вътре, за да й обясни точно какво става между тях с Брендън и колко внезапно и неочаквано се е случило всичко, и да й се извини, че я разстройва. Ала осъзна, че от това може да стане по-лошо.

Представи си Елиът със същото обидено изражение, което бе добил за един кратък миг предишния петък. За съжаление, да спомене Елиът пред Джослин в този момент би било най-нетактичното нещо. Затова каза с извинителна усмивка:

— Ще предам на Брендън, че сте идвали. Сигурна съм, че той ще ви се обади.

Дали заради тона й, заради усмивката или заради думите й, но Джослин се почувства мъничко по-добре, защото кимна малко по-уверено и си тръгна.

Керълайн се чувстваше отвратително, ала за това нямаше лек. Тя бавно затвори вратата, върна се на дивана и се замисли какво ли би казал Брендън затова, което току-що бе сторила.

Трябваше просто да не отваря, реши накрая. Но и за това нищо не можеше да направи. Вече бе свършило.

С въздишка се смъкна по-ниско на кожената облегалка, опъна кръстосаните си крака на ниската масичка и опря глава на тъмнокафявата възглавница. Продължаваше да мисли за Джослин и за себе си. Мислеше си защо се чувства толкова у дома в апартамента на Брендън и знаеше, че това не е защото прилича на нейния. В жилището на Брендън имаше нещо, което беше… което беше… Брендън. Тук се чувстваше толкова удобно, колкото и в неговите прегръдки. Имаше същото излъчване на безопасност, на овладяна сила. И същия лек и неуловим аромат на мускус и на мъж. На Брендън.

 

 

У Брендън нямаше нищо леко и неуловимо, когато прескачаше по две стъпала към апартамента си. Идваше от квартирата на Керълайн, където безрезултатно бе чукал по вратата. Тя не можеше да спи след това тропане, което значеше, че или бе излязла, или бе тук. Ако бе излязла, той щеше да е съсипан. Ако бе тук, щеше да е на седмото небе.

Пусна чантите си на земята, за да извади ключовете и най-после успя да отключи вратата. Погледът му попадна на спящата фигура на дивана и той бързо каза наум една благодарствена молитва. Внесе чантите, затвори тихо вратата и на пръсти отиде до дивана.

Четири денонощия бе в треска. През деня нямаше време да се отдава на мечти, ала нощите покрай телефонните му разговори с нея бяха изпълнени с блянове. Имаше моменти, в които дори му се струваше, че Керълайн е до него. Приятно му беше да чува гласа й, но копнееше да почувства кожата й, топлината, с която го обкръжаваше.

Изпита облекчение и наистина бе на седмото небе от това, че тя съществуваше и че беше в собствения му апартамент. Усети, освен това, че е почти напълно възбуден — само защото я гледаше. Не, не само защото я гледаше. Защото я обичаше.

Прошепна тези думи, наведе се над нея и положи една топла целувка върху бузата й. Керълайн спеше дълбоко и ако се събудеше и го попиташе какво е казал, той можеше да се прави на ням и тя щеше да помисли, че й се е присънило. Прошепна ги отново, този път с целувка по брадичката. Дали възприемаше подсъзнателно внушение? С тази надежда ги прошепна трети път, сега в шията й.

Керълайн се размърда. Очите й оставаха затворени, ала ръцете й се обвиха около врата му. Не бе още съвсем будна, но вече и не спеше. Бе в този приятен унес между съня и реалността, в който удоволствието може да бъде продължено просто като го желаеш. А тя наистина изпитваше удоволствие. Нежни целувки. Прошепнати думи, които не разбираше, но които й вдъхваха безкрайно доверие. Докосвания и ласки, които носеха вълнение и топлина.

Нямаше нужда да погледне, за да разбере, че Брендън бе този, който я докосваше така сладко. Казваха й го пръстите й, които разрошваха косите му, обвиваха се около врата му, впиваха се в раменете му. Казваше й го обонянието й, вдъхващо неговия аромат, който и досега бе долавяла, ала сега бе много по-силен и бе единствено негов.

Ризата му се бе измъкнала и Керълайн можеше да го познае по усещането за кожата му — точно колкото трябва мускули, точно колкото трябва окосмяване, и в най-приятното възможно съчетание. Усмихна се на познатия звук — нещо средно между стон, ръмжене и въздишка — когато плъзна длани в отворения му цип и го докосна там по много особен начин. И никога не би сбъркала нежността, с която той повдигна бедрата й, за да я освободи от шортите.

Чак след като Брендън проникна в нея, Керълайн отвори очи и му се усмихна миг преди ритъмът да я е завладял. С ръце около врата му и бедра на кръста му, тя прие огъня му в своята клада.

Тази нощ Керълайн осъзна, че това, което я свързваше с Брендън, далеч надминаваше простите и неангажирани отношения, които си бе представяла в началото. Това й дойде наум в онези кратки и неповторими секунди, след като бе стигнала до върха, а Брендън бе в агонията на собствения си екстаз и тя чувстваше топлината, която вливаше в нея като жизнена сила в пряк и преносен смисъл. Никога досега не бе преживявала такова дълбоко чувство. Никога не бе предполагала, че то може да съществува — това чувство на сливане с мъжа, при което двамата заедно са част от космическия порядък.

От една страна, това бе вълнуващо. От друга, бе тревожно, дори плашещо, защото й харесваше всичко, което преживяваше с Брендън. Керълайн не искаше нищо, което би го развалило, а най-малко би искала някой от тях да започне да приема другия прекалено сериозно. Ако тя случайно се влюбеше в Брендън, знаеше, че по този начин щеше да наруши правилата, които сама бе определила.

Което можеше да е добре. Или зле. Но във всеки случай по тази възможност трябваше сериозно да помисли.

За съжаление, Керълайн нямаше много време за мислене. Тя прекара нощта в апартамента на Брендън, в неговото легло и в неговите прегръдки. Когато на сутринта се върна в собствения си дом, за да се изкъпе и преоблече за работа, намери съобщение от майка си на телефонния секретар.

Този път тревогата не бе лъжлива. Докато Керълайн се бе отдавала на страстта си в обятията на Брендън, майка й бе кръстосвала чакалнята на Спешно отделение в болницата в Милуоки в очакване на някакви сведения за съпруга си, който бе получил инсулт.