Барбара Делински
Гореща вълна (4)

Четвърта глава

Ако Елиът бе смутен, когато Керълайн отклони опитите му за близост след ресторанта в събота вечерта, поне не настояваше. Почти й се искаше да бе настоявал. Чувстваше се все по-зле, че му дава напразни надежди, но не можеше да му го каже в очите. Знаеше, че трябва да го освободи — че трябва да го накара да се среща и с други жени, ала се ужасяваше при мисълта, че трябва да го направи. Елиът имаше нежна душа и лесно наранимо самочувствие, особено когато имаше проблеми с работата си.

Неочакваното посещение на Бен в неделя вечерта не й помогна. Тя се опитваше да работи — между погледите към апартамента на „високия, тъмнокос и красив“ — и не й беше приятно, че я прекъснаха. „Високият, тъмнокос и красив“ също имаше гостенка — дребничка и привлекателна жена, която той набързо отпрати, и Керълайн искаше да го види как ще се чувства след срещата. Но точно тогава дойде Бен.

— Хубаво жилище, Керо — забеляза той, оглеждайки се от вратата.

— Благодаря. На мен ми харесва.

— Трябва ти единствено една климатична инсталация и ще е идеално.

— И без това е хубаво — отсече тя и опря ръце на кръста си. Чувстваше се неловко, че не го кани да влезе, ала не й се искаше да го покани. Освен това, „високият, тъмнокос и красив“ можеше да гледа. Керълайн не искаше той да помисли, че при нея се точи върволица от мъже.

С присъщата си настойчивост Бен се вмъкна вътре. Керълайн не можеше да го спре със сила, така че нямаше какво да направи.

— Какво ще кажеш да пийнем по едно студено питие? — попита той. Погледът, който хвърли към кухнята, говореше, че няма намерение да я заведе някъде навън.

Тя посочи към масата, където лежаха отворените й папки:

— Наистина имам много работа, Бен. Трябваше да се обадиш предварително, за да си спестиш разкарването.

Той сви рамене и продължи да обикаля.

— Бях наблизо и исках да видя новото ти жилище.

Без да затваря входната врата, Керълайн тръгна след него. Бен кимна към гравюрите, които бе окачила на стената, опита с върха на обувката си с пискюли килимчето пред дивана, прекара пръста си с добре поддържан маникюр по облегалката на фотьойла.

— Същите мебели. Пасват добре.

— И аз така мисля.

Погледът му се зарея към леглото.

— Прекарали сме хубави моменти там.

Тя замълча.

— Нали? — настоя той и се обърна да я погледне.

— Ъхъ.

— Поне за това сме съгласни.

— Бен, наистина имам работа.

Сините му очи станаха още по-сини.

— Изглеждаш добре, Керо. Има нещо съблазнително в тениската и шортите. Може би липсата на климатична инсталация е плюс.

Керълайн първа би му казала, че изглежда добре в спортната си риза и панталони. Бен бе свеж както винаги, въпреки трите изкачени етажа и жегата в нейния апартамент без климатична инсталация. Бенджамин Хоу не се потеше. Никога. Нито пък й действаше както някога. Последното, което му трябваше, бе да го насърчи, затова тя не каза нищо и просто продължи да го гледа.

— Страхуваш ли се от мен? — попита той.

— Разбира се, че не.

— Изглеждаш напрегната.

— Просто чакам да схванеш намека и да си тръгнеш. Не знам как да ти го кажа по-направо — отсече Керълайн, но вродената й вежливост надделя. — Наистина имам работа.

— Наистина ли?

— Наистина.

— И наистина искаш да си отида?

— Да.

Бен хвърли още един поглед към леглото, после я измери от глава до пети. Не би могъл да изрази се по-ясно.

— Нито дори едно бързо… заради добрите стари времена?

Това вече бе прекалено.

— Не ставай груб.

— Груб или откровен?

— Сякаш това е всичко, което е имало между нас! — стисна устни и бавно кимна: — Обаче всъщност то така си и беше, нали? Ала покрай него имаше и много боклук, който се представяше като нещо повече. Е, не ми се иска точно аз да ти го казвам, но на някои жени им омръзва от боклук. След като ти си тръгна, аз почистих къщата.

— Значи не искаш боклука. А какво ще кажеш за чистия и необвързващ секс?

— В никакъв случай.

Той вдигна вежди:

— Дори и с Менкен или Малкен, или как там му беше името?

— Дори и с него.

— Е — ухили се Бен, — сега поне знам — тръгна бавно към вратата. — Ще те оставя да си работиш. Ако се почувстваш самотна, знаеш къде да ме намериш.

Керълайн кипеше от гняв, ала не можеше да допусне да го покаже.

— Довиждане, Бен — произнесе тя спокойно.

Той кимна и излезе в коридора. С премерени движения Керълайн затвори зад него, после се облегна на вратата за минута, пое няколко пъти дълбоко въздух и погледна към другия край на двора. Видът на „високия, тъмнокос и красив“, облегнат на прозореца, й подейства успокоително.

„Бен е просто досаден“, увери го тя.

„Надявам се.“

„А твоята гостенка?“

„Нищо важно.“

От устните й се изплъзна въздишка на облекчение.

„Наистина трябва да свърша тази работа. Ти дочете ли си неделния вестник? Ако не си, можеш да го донесеш и да си го четеш, докато аз работя.“

„Благодаря, но и аз имам работа.“

„Искаш ли да я донесеш тук?“

„Бих искал, ала мисля, че не би трябвало.“

„Защо?“

„Защото ще ме разсейваш. Все ще поглеждам към леглото ти и ще мисля, че би трябвало да сме там.“

„Ала ние дори не се познаваме.“

„Наистина ли вярваш в това?“

Керълайн вдигна ръка и изтри влагата от носа си.

„Не, не го вярвам.“ Погледна нагоре. „Но това, което казах на Бен, го вярвам. Не искам боклук. В момента не мога да го понеса. Може би това, което искам, е чист секс.“

„При нас ще бъде повече от това. И няма да има боклук.“

„Сигурен ли си?“

„Да.“

Тя се усмихна тъжно:

„Прекрасна мисъл, ала това е само мечта, а аз имам да работя.“

„Добре, тогава някой друг път.“

Керълайн се засмя и се отдръпна от прозореца. „Някой друг път.“ Това им беше най-хубавото на фантазиите, реши тя, докато сядаше и се опитваше да се съсредоточи върху бележките, които си бе водила по-рано. Една фантазия не страда от отлагането. Нея винаги я има, примамлива, сладостна и тайна, и можеш да я извикваш отново и отново.

 

 

Керълайн извика тази фантазия много пъти през следващите няколко дни. Но и извън фантазията научи много неща за „високия, тъмнокос и красив.“

Той съвсем сигурно живееше сам. Ако не се смяташе посетителката от неделя — която се отби и във вторник вечерта, ала си тръгна също толкова бързо, — изглежда не общуваше с никого. Освен с Керълайн. Мина й през ума, че той не се и опитва да скрие апартамента си от нейния поглед и това я караше да се чувства малко по-малко виновна, че го наблюдава.

Той бягаше. Понякога вечер се връщаше, облечен в официален костюм, преобличаше се в потник и шорти и излизаше, за да се върне след около час, потен, но със здрав вид. Друг път, когато се връщаше, ризата му бе широко разтворена, а той вече бе потен. Тя се чудеше дали не идва от фитнес център.

Той работеше. Керълайн го виждаше как вечер се рови из хартии — по-скоро папки, отколкото вестници — и макар да продължаваше да размишлява върху професията му, подробностите вече не бяха толкова важни, колкото усърдието му.

Той не пиеше повече от една бира на вечер. Поне тя не го виждаше да пие. Нямаше телевизор или ако имаше, рядко го гледаше. Керълайн не можеше да разбере дали има стереоуредба. Нито веднъж не бе чула шум откъм апартамента му. От време на време го виждаше да чете книга с дебели корици.

Понякога говореше по телефона и тогава Керълайн ставаше малко неспокойна, защото чувстваше, че говори с жена. Изражението му бе нежно, разбиращо, често умолително. Съмняваше се това да е същата жена, която бе видяла, тъй като разговорите бяха по-дълги от посещенията. Казваше си, че ако в живота му има друга жена, то тя със сигурност ще се появи. Ала като не се появяваше, Керълайн можеше само да си представя, че съществува, а това бе почти толкова лошо, колкото онова, което си представяше във вечерите, когато той не се прибираше до късно.

Не че беше ревнива. Тя нямаше право на никакви претенции към този човек. По-скоро се страхуваше, че ще го загуби, което бе абсурдно, защото никога не го бе имала. Всичко бе една фантазия, напомняше си Керълайн, но това не й помагаше, когато седеше до прозореца и се взираше в тъмния му апартамент. В такива моменти й липсваше и му се радваше, когато се върнеше. Не минаваше вечер той да не дойде до прозореца, по което и време да се прибере.

Превърна се в нещо като ритуал — посрещане вкъщи, едно споделено питие, пожелание за лека нощ. Докато стигнаха до „едноседмичния си юбилей“, както го наричаше, тя вече бе започнала да зависи от него. В петък вечерта имаше особена нужда от това мълчаливо споделено питие.

Бе преживяла тежка седмица. Жегата се задържа — необичайно статична система на високо атмосферно налягане, както казваха синоптиците — и през много от нощите Керълайн не бе спала добре, когато въздухът в апартамента и бе горещ. Тази вечер също бе горещо. Тя се бе преоблякла в шорти веднага щом се бе върнала от работа и сега се подпираше на прозореца с чаша чай с лед в ръка, докато „високият, тъмнокос и красив“ вземеше своята бира от хладилника.

Той носеше тъмносив потник и по-светлосиви шорти, които въпреки цвета си правеха бедрата му да изглеждат стегнати и тесни. Спря се само колкото да отпие жадно от бирата и да изрита гуменките си, и се измъкна на пожарната стълба.

„Здрасти“, помисли Керълайн задъхано.

„Здрасти.“

„Как беше днес?“

Той се отдръпна от парапета от ковано желязо, разкърши рамене и отново се отпусна.

„Горещо. А при теб?“

„Също.“

„Поне е краят на седмицата. Какво ще кажеш да се вдигнем и да заминем някъде, където е студено?“

„Като например?“

„Аляска.“

Тя се поусмихна:

„Ммм, добре звучи.“

„Живяла ли си някога в иглу?“

„Не, ала в момента ми се струва, че ще е много хубаво.“

Потта избиваше по челото й и се събираше между гърдите й. Керълайн отпи и притисна студената чаша към бузата си.

„Наистина ли ще дойдеш там с мен“, представи си, че я пита той.

„Разбира се.“

„Нямаш ли никакви други планове за почивните дни?“

„Не. Казах на Елиът, че имам нужда от малко почивка.“

Той поднесе кутийката към устните си и отметна назад глава. Адамовата му ябълка подскачаше, докато студената течност се изливаше в гърлото му. Бавно обърна глава и очите му срещнаха нейните.

„Как го прие?“

„Зле. Чувствам се виновна.“

„Не би трябвало. Ти имаш пълното право да откажеш една покана.“

„И въпреки това…“

„Той е голямо момче, Керълайн.“

„За пръв път произнасяш името ми. Бих искала да знам как да те наричам.“

„Висок, тъмнокос и красив става.“

„Но не е истинско.“

„Нищо не е истинско.“

„Това не е вярно.“ Тя пое треперливо въздух и призна онова, което се опитваше да не забелязва: „Това, което ме караш да чувствам, е истинско.“

„Кажи ми какво те карам да чувстваш.“

Керълайн стисна устни, после бавно ги овлажни с върха на езика си.

„Вълнение. Поглеждам те и сърцето ми започва да се блъска.“

„В тази жега?“

„Лудост е, знам.“

„Какво друго?“

„Топлина отвътре. Не мога истински да видя лицето ти, ала очите ти ме парят. Или може би е заради изправените ти рамене, заради формата на гръдния ти кош.“ Видя го как прокара влажна длан по бедрото си. „Или заради краката ти. Имаш красиви крака, знаеш ли?“

„Не са красиви.“

„За теб може и да не са, но за мен са красиви. Стройни и стегнати. Освен това космати.“

„Сякаш съм маймуна.“

„Не, просто космат мъж.“

„Възбуждат ли те космати мъже?“

„Никога не съм мислила, ала космите по кожата ти са много мъжествени. Съвсем не приличаш на жена.“

„Надявам се.“

В корема й бе започнала да се свива топка. Тя затвори за миг очи, изви гръб и вдигна чашата към челото си.

„Не знам защо си причинявам това.“

„Може би ти липсва секс.“

„Не. Сексът е хубаво нещо, но аз никога не съм изпитвала истински глад, ако разбираш какво искам да кажа.“

„А сега?“

„Сега с теб изпитвам. Ала може би ти не се чувстваш по същия начин.“

„Шегуваш ли се?“

„Желаеш ли ме?“

„Защо мислиш, че съм си свил така коленете?“

„О!“ Червенината по бузите й стана по-гъста. „Това е хубаво.“

„Не е хубаво. Дяволски е притеснително. И какво ще правим с него?“

„Не знам.“

Той се размърда, опъна едното си коляно, ала изглежда не намери успокоение. През цялото време погледът му не се отделяше от нейния, проникваше през нощта и разстоянието между тях и я пронизваше право в сърцето.

„Може би ако просто му се отдадем и се любим, ще се освободим от него.“

„Може би.“

„Да опитаме ли?“

Дишането й започна да се учестява.

„Не знам.“

„Би могла да ме поканиш у вас.“

Керълайн прехапа устни.

„Ние не се познаваме.“

„Мога сам да се поканя у вас.“

„Не знам дори името ти.“

„А може и ти да дойдеш тук.“

„Не мога.“

„Трябва по някакъв начин да разчупим леда.“

„Знам. Знам.“ Тя обърна глава към вратата, откъдето се чу силно чукане. „Не може да бъде. Някой идва.“

„Може да е Кони.“

Керълайн отново го погледна.

„Не. Тя замина за събота и неделя.“

„Или някоя друга съседка?“

„Може би.“

„Или Бен. Може още да настоява.“

„Надявам се, че не.“

Отново се разнесе чукане, този път още по-силно. Тя отново обърна глава към вратата.

„По-добре виж кой е.“

„Знам.“

„Върви. Аз ще те чакам.“

С недоволна въздишка Керълайн остави чая си на рамката на прозореца и тръгна към вратата.

Брендън не можеше да отдели очи от нея. Тя изглеждаше толкова сладка, толкова жива, както бързаше през стаята. Шортите й бяха къси, но така добре подчертаваха бедрата й. А тази тениска… Бе готов да си изяде шапката, че тя не носеше отдолу сутиен. Не че имаше шапка, ала облогът си струваше. Той бе сигурен, че ще спечели. Косата й бе хваната в опашка, от която висяха кичури, галещи влажния й врат. Можеше да измисли всякакви неща, които би правил с тези висящи кичури и с нейния врат и със своя език…

По дяволите, това не беше съседка. Това беше мъжът, с когото тя ходеше, но никак не изглеждаше щастлива, че го вижда. Бе стиснала здраво дръжката на вратата, а гърбът й бе скован. Брендън присви очи. Виждаше, че мъжът говори, сочи към вътрешността на апартамента й. Тя поклати глава, ала той не й обърна внимание и влезе няколко крачки навътре.

Брендън почувства как тялото му се напряга, но това бе много различно от сексуалното напрежение преди малко. Той наблюдаваше, без да откъсва поглед. Гостенинът продължаваше да говори. Тя отново поклати глава, този път по-бавно, ала каквото и да казваше, то изглежда ядосваше човека, който прокара пръсти през косата си и после объркано разпери ръце.

Брендън почти му съчувстваше. Мъжът не приличаше на простак — бе чист, добре облечен и се държеше някак извинително. Ако бе хлътнал по нея дори само наполовина, колкото Брендън, и тя му отказваше това, което той най-много искаше, Брендън можеше да го разбере.

Но съчувствието му се изпари в момента, в който мъжът я стисна за ръката. Тя бързо се отскубна от хватката му и направи крачка към вратата, ала нейният гостенин я догони, без да спира да говори и да жестикулира. Тя посочи към вратата, той поклати глава. Когато обви ръка около кръста й и я притисна към себе си, тя се изви назад и се опита да го отблъсне.

Резкият звук на смачкана кутийка от бира в ръката му върна Брендън към действителността. Бе гледал достатъчно. „Сладката и сексапилна“ не искаше онзи мъж там. Ако той не желаеше да го разбере сам, Брендън щеше да му помогне.

Без да гледа, хвърли пътьом кутийката към умивалника и за рекордно време се спусна три етажа надолу. Нямаше време да се спре, когато стигна до улицата. Толкова много пъти бе изминавал мислено този път, че знаеше как най-бързо да заобиколи блока. Знаеше също, че след като нейният апартамент гледа към неговия, нейната къща трябва да бе четвъртата от ъгъла. Той дотича там колкото имаше сили и рязко отвори вратата, която се блъсна в палеца на крака му. Изруга, но нямаше време да се занимава повече със себе си. Без да обръща внимание на болката, хукна по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж.

Можеше да го приеме като добра поличба за фантазиите си, за сметките си или за каквото и да е, че вратата на апартамента на третия етаж бе отворена, ала нямаше време да мисли за поличби, добри или лоши. Забави крачка, спря пред прага, опря за миг ръка на касата и спокойно влезе вътре.

В мига, в който влезе, главата на Керълайн се завъртя към вратата. Вече се бе освободила от хватката на Елиът, но заплахата от неговото присъствие си оставаше. Сега изведнъж тя бе изчезнала и забравена.

„Високият, тъмнокос и красив“?! Не може да бъде! Начинът, по който я погледна, потвърждаваше всичко, което си бе въобразявала, и още нещо.

— Здрасти, сладурче — поздрави я Брендън тихо. После се приближи към нея, обви ръка около рамото й и притисна горещите си устни към челото й. — Извинявай, че закъснях. Тръгнах да се поразходя и едва не се загубих — усмихна й се, стисна рамото й и протегна ръка към нейния гост: — Брендън Кар. А вие сте…

Елиът не помръдна. Само очите му се движеха, прескачайки от Брендън до Керълайн и обратно. Изглеждаше напълно объркан, почти парализиран и сякаш го спаси не друго, а вкоренените добри обноски.

— Елиът Маркъм — произнесе той и остави Брендън да раздруса ръката му.

— Приятно ми е — отвърна Брендън и се запъти към хладилника. — Леле, каква гореща вечер — отвори вратата, извади каната чай с лед, която, както знаеше, винаги седеше там, взе си една чаша от близкия бюфет и си наля. — Някой друг да иска, докато сипвам? — попита той и хвърли поглед през рамо.

Керълайн успя само да поклати глава. Широко разтворените й очи бяха приковани към Брендън — Брендън! — и се съмняваше дали ще може да поеме глътка въздух, какво остава за чай.

Елиът не бе обзет от чак такова страхопочитание. След като успя да се възстанови от шока, предизвикан от внезапното появяване на Брендън — нещо повече, от очевидния факт, че Брендън добре познаваше апартамента на Керълайн, — той присви очи и измърмори под носа си:

— Какво става тук?

При нормални обстоятелства Керълайн би свила рамене. Ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Брендън, нейният герой, бе дошъл да я спаси. Тя не можеше да откъсне очи от него, докато той спокойно изпи чая и остави чашата на шкафа.

— Попитах те нещо, Керълайн — повтори Елиът със същия тих глас.

Погледът и се премести към него. Керълайн премигна, сякаш бе изненадана, че все още го вижда там.

— Моля?

— Какво става тук?

В този момент Керълайн осъзна, че топката е у нея. Брендън се бе появил на сцената с гръм и трясък. Тя не можеше да не изиграе ролята си.

— Той току-що се връща от бягане.

— Бос ли?

— Това е най-новата мода — вметна Брендън небрежно. — Мисля, че започна от Зола Буд на Олимпиадата — погледна към пръста си, който дяволски го болеше и бе започнал да се подува. — Трябва да призная, че има и някои неудобства.

Керълайн също видя пръста.

— Как го удари? — попита тя и вдигна разтревожения си поглед към него.

Брендън изобщо не можеше да мисли, когато Керълайн го гледаше по този начин. Очите й бяха кафяви, като неговите. Никога не бе мислил, че неговите очи са особено блестящи, но нейните бяха. И толкова меки. И изпълнени със загриженост.

— Май че… — той се намръщи и се почеса по опакото на ръката. — Не гледах къде ходя. Едно ламборгини мина покрай мен и аз се обърнах да го погледна. Изритах някакво кошче за боклук… — Брендън сви рамене. — Не го видях в тъмнината…

— Да ти донеса лед?

— Не, не, скъпа, няма нужда — дойде и застана до нея толкова близко, че рамото й докосваше гърдите му. — Ще остане ли Елиът с нас за вечеря?

Елиът гледаше втренчено към Керълайн.

— Струва ми се, ти ми каза, че няма друг…

— Нямаше…

— Досега — довърши вместо нея Брендън.

— Ние се запознахме съвсем наскоро — обясни тя. Ала не чувстваше никаква вина. Знаеше, че това ще дойде по-късно. В момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за голямото твърдо тяло зад нея. Неговата топлина, която нямаше нищо общо с юнските жеги, я привличаше. Ароматът му, мъжки и потен, изпълваше сетивата й. Самият му размер я караше да се чувства защитена, жива и много, много женствена. — Брендън живее отсреща — добави Керълайн малко задъхано.

Елиът погрешно изтълкува това като проява на слабост и започна да настъпва:

— Ти ми каза, че тази събота и неделя имаш нужда от почивка. Че искаш да бъдеш сама. Че трябва да поработиш и да си отспиш. И това ли заслужавам, задето три месеца се правя на твой кавалер?

— Никой не те е карал — отвърна тя тихо.

— Но аз го правех, а ти не казваше да си гледам работата. А сега изведнъж вече нямаш нужда от мен, така че си измисляш всякакви възможни извинения.

— Всичко, което ти казах, е вярно.

— И затова ли той е тук? — избухна Елиът, насочил пръст към Брендън. — Как според теб трябва да се чувствам аз?

Керълайн знаеше как нея я кара да се чувства присъствието на Брендън — гореща отвътре, малко замаяна и много развълнувана. Поради това й бе малко трудно да съчувства на Елиът.

— Извинявай, май си разстроен…

— Разстроен ли? — ръката му тръгна да се вдига към лицето му, ала се отпусна, преди да бе достигнала до целта си. — Това е много слаба дума.

Брендън се наведе по-близо до Керълайн. Преметна ръка през рамото й като символ за притежание. Харесваше му усещането за стройното й тяло, харесваше му мекотата на кожата й, блясъка на косата й, лекия аромат на цветя, който толкова се връзваше с неговите мечти. И най-много му харесваше, че тя вече не е мечта, а реалност.

— Може би е по-добре да си тръгнете — предложи той тихо на Елиът.

Но той не го чу. Бе прекалено зает да се отдаде с удоволствие на справедливия си гняв.

— Не заслужавам това, Керълайн. Три месеца ти угаждах. С всичко се съгласявах. Ако искаше да видиш някое представление, аз те водех. Ако искаше да ядеш в някой ресторант, отивахме там. Когато имаше работа, казвах: „Добре, уважавам те за това“. А къде е уважението, което заслужавам в замяна?

— Елиът, моля те, недей.

— Защо? Не ти ли харесва истината?

Това, което говореше той, не бе съвсем истина. Керълайн знаеше, че Елиът се опитва да запази достойнството си пред Брендън, ала с възмущението си само влошаваше още повече нещата.

— Нищо няма да се постигне с…

— Не трябва ли да се бия за това, което искам?

— Това ли правехте точно преди да дойда? — намеси се Брендън. Гласът му разсече въздуха като камшик.

Елиът замръзна. Очите му се разшириха, той отвори уста, но веднага пак я затвори.

Керълайн се обърна да улови погледа на Брендън и моментално забрави и неговите думи, и присъствието на Елиът.

Брендън бе красив. Тя не можеше да измисли друга дума. Разбираше, че един безпристрастен наблюдател можеше да я помисли за глупачка, ала не я интересуваше. Брадичката му бе твърда, ъгловата и покрита с тъмната сянка, която бе очаквала. Но не бе очаквала малкия бял белег, нито как бързо трепнаха устните му, когато Керълайн се обърна, нито леката извивка на носа му. И макар да се бе надявала, че очите му ще са кафяви, не бе очаквала, че ще са като плътно тежко кадифе и ще проникват толкова дълбоко в нея. И най-вече не се бе осмелявала да се надява, че ще изразяват такъв копнеж.

Той тайно й се усмихна:

„Здравей, Керълайн.“

Тя отговори и на усмивката, и на поздрава:

„Здравей, Брендън.“

„Направихме ли го най-накрая?“

„Така ми се струва.“

Ръката му се вдигна от рамото й. Опакото на пръстите му леко погали бузата й, устните й се разтвориха. Керълайн вдигна глава, докато устните й докоснаха палеца му.

— Стига вече, няма нужда! — изръмжа Елиът.

Брендън и Керълайн стреснато се извърнаха към него и го видяха как се спусна към вратата, рязко я отвори и я затръшна зад гърба си.

После, по-бавно, отново се погледнаха.

— Здравей — произнесе той на глас. Гласът му бе почти толкова кадифен, колкото и очите. Тя едва не се разтопи. Коленете й се разтрепериха, кръвта й запулсира по-бързо във вените. Всичкото напрежение, което Елиът бе създал с тръгването си, сякаш се разчупи, разтвори се и изчезна.

Погледът на Брендън я огряваше цялата.

— Вече бях започнал да мисля, че това никога няма да се случи.

— Аз също.

— Нямах намерение да стане по този начин.

— Знам.

— Ала не можех просто да седя и да гледам как той те мачка.

Керълайн знаеше, че съвсем не е била безпомощна, но това нямаше значение.

— Радвам се, че дойде — каза тя. Не успя да се въздържи и вдигна ръка към лицето му. Брадата му бе твърда и говореше за сила. Керълайн прокара длан по бузата му и обрисува с пръст челюстта му.

Той затвори за момент очи. Когато ги отвори, те бяха потъмнели.

— Докосването ти е много нежно. Хубаво.

— През цялото време си представях, че ще ти хареса — пръстите й се плъзнаха към устните му. В очите й, които се вдигнаха да срещнат неговите, бе изписано безмълвно възхищение.

Комплиментът го разтърси до дъно. Тя го караше да се чувства велик. Отвори уста да каже нещо, ала не можа да измисли подходящите думи, които да изразят какво чувстваше. Затова вместо да говори, докосна с език пръста й и много леко сложи ръце на кръста й. Пръстите му бяха дълги и силни и някак прелъстителни. Замаяна от чувства, Керълайн затвори очи и опря ръце на раменете му. Ако това бе покана, то тя бе подсъзнателна. Но далеч не само подсъзнанието й усети допира на пръстите му върху голата й кожа. Керълайн въздъхна от това божествено удоволствие, после въздъхна отново, когато устните му докоснаха челото й.

Фантазията бледнееше, помисли тя. Никога не бе стигала дотам, да си представи как ще се чувстват китките й върху раменете му, или как гърдите му ще се приближават с всяка глътка въздух, или как бедрата му ще докосват нейните. Чудеше се какво прави този мъж толкова особен. После престана да се чуди и се отдаде на удоволствието от докосването.

Мека. Сочна. Сладка. Брейдън не можеше да повярва, че Керълайн бе толкова съвършена. Бе държал много жени в прегръдките си, ала с никоя не му бе било толкова приятно. Керълайн. И името й бе лирично като нея. Керълайн. Може и да го бе произнесъл на глас, но не беше сигурен, защото бе зашеметен от удоволствие.

Устните му уловиха капчица пот в основата на косите й, после се спуснаха над очите и към бузата й. Докато търсеше устните й, не преставаше да си задава въпроса дали не избързва. Устните й го чакаха полуразтворени.

Отначало я целуна нежно като шепот, наслаждавайки се на разузнавателния си набег. Керълайн също му се наслаждаваше, защото ръцете й се спуснаха по гърба му и твърдите мускули, които усети там, бяха в пълно противоречие е тази нежност. Фланелката му бе мокра, кожата му бе хлъзгава от пот. Дъхът му, който се смесваше с нейния, носеше прохладния свеж аромат на чай. Тя усещаше ударите на сърцето му върху гърдите си, чуваше ехото му във вените си и го прие така, както не бе приемала никой мъж досега.

Подробностите се замъглиха сред облака от блаженство. Устни, ръце, тела — бавни, отмалели движения, постепенно забързващи се под напора на чувствеността. Това бе жарава в зноя. Жегата във въздуха разгаряше още повече тяхната страст. Една целувка водеше до друга, по-широка и по-дълбока, едно докосване — до следващо, по-интимно. Ако някой ги бе попитал дали това е сън, и двамата щяха да се затруднят да отговорят. Границата между въображение и действителност бе престанала да съществува.

— Желая те — простена той в едно моментно просветление. Голите й гърди изпълваха дланите му, нейните ръце се бяха плъзнали под шортите му. Двамата се бяха притиснали един към друг и Брендън бе толкова възбуден, че му бе много трудно да разсъждава. Той обаче разсъждаваше, въпреки че гласът му прозвуча дрезгаво, накъсано и припряно: — Знаеш името ми. Аз съм на тридесет и осем години, юрист, стабилен, неженен и няма да ти направя нищо особено… Освен може би бебе. Вземаш ли мерки за предпазване от забременяване, Керълайн?

— Да — прошепна тя. — Да.

В следващата секунда се отпуснаха на килима. Тениската на Керълайн излетя настрани, веднага бе последвана от потника на Брендън и двата им чифта шорти. Посегнаха един към друг за единственото трепетно докосване, което имаше значение в този миг извън времето.

Керълайн никога не се бе чувствала толкова изпълнена, както когато Брендън проникна в нея. Той никога не се бе чувствал така изцяло приет, както когато тя го обгърна. Въпреки че се отнасяха един към друг с доверието на отдавнашни любовници, всяка минута, всяко движение бяха нови и безценни. И никой от тях не можеше да каже кое бе истина и кое измислица, ала огънят им се разгаряше от усещането за непреодолимост.

Тишината на нощта бе разкъсана от тихи стонове и задъхани въздишки, от прошепнати думи на молба или благодарност. И — невероятно! — от смеха на двама души, доволни в момента от себе си. Ехото на този смях звучеше дълго след като въздишките прераснаха във викове и техните тела избухнаха в екстаз.