Барбара Делински
Гореща вълна (6)

Шеста глава

— Бих искала… — започна Керълайн.

Гласът й заглъхна и Брендън се разтревожи.

— Но?

— Бих го искала повече от всичко друго. Ала има нещо, което трябва да знаеш. Напоследък има моменти, в които… — тя се намръщи от усилието да изрази с думи мислите си. — Напоследък има моменти, в които се чувствам използвана.

Той едва не въздъхна от облекчение. За част от секундата през ума му бе прелетяла мисълта за някаква ужасна болест или за тъмна сянка от миналото, или дори за предстоящо заминаване от Вашингтон. С „използвана“ можеше да се справи, стига да разбереше какво означава това.

— От мъжете ли?

— Не, не. От… О, Господи, от всички! — очите й се разшириха изразително. — Може би „използвана“ не е точната дума. Така звучи някак злонамерено, а всъщност никой от тях никога не ми е желал злото — продължи да се мъчи, докато накрая го погледна безпомощно: — Ама не мога да намеря по-добра дума.

— Просто ми разкажи спокойно какво чувстваш. Няма закъде да бързаме. Цялата нощ е пред нас.

Успокоителният му тон и очите му, в които бе изписано цялото спокойствие на света, я окуражиха и Керълайн започна да обяснява:

— Когато ме попита откога съм психотерапевт, аз ти отговорих откога „официално“. Помниш ли? — Брендън кимна. — Е, неофициално е от почти двадесет години.

— Единадесетгодишен психотерапевт?

Тя призна абсурдността на това твърдение с бледа усмивка.

— Всъщност бях на дванадесет или тринадесет години, не помня съвсем точно. Имах доста приятели и ние всички бяхме много близки. Някак си аз се оказах довереникът. Те си изливаха душите пред мен, а аз ги изслушвах и ги успокоявах, доколкото можех. Същото беше с брат ми и сестра ми — той е една година по-голям, а тя две години по-малка от мен — но не помня кога започна това. Аз бях по средата, човекът с глава на раменете си, опората, мъдрецът. Брат ми е умно момче, ала винаги е бил импулсивен. Хвърля се с главата напред, преди да е помислил, а ако нещо не се получи, се срива. Сестра ми е също толкова умна, но тя има таланта да се нагърбва с повече, отколкото може да носи. Понеже е перфекционист и затова невинаги може да отговори на собствените си високи стандарти, накрая се пренапряга. Винаги е било моя грижа да й помогна да се отърси от напрежението.

— Бих предположил, че това трябва да е работа на родителите ти — забеляза Брендън внимателно.

Керълайн вдигна безпомощно поглед към тавана.

— Родителите ми са една съвсем отделна история. Баща ми е най-сладкият татко на света. Той се занимава с бизнес и е много добър в това, което прави, ала когато трябва да се справя с чувствата на другите, е безпомощен. За нещастие майка ми пък е виелици от чувства. Тя се тревожи за всичко. Ако няма проблеми, сама си ги създава.

— Затова брат ти и сестра ти са се обърнали към теб.

— И майка ми. Тя също се обърна към мен! Щом се върнех от училище, ме посрещаше с разказа за последната си травма. А аз слушах, съчувствах й и говорех каквото ми дойде наум, за да й помогна да й стане поне малко по-добре — Керълайн вдигна ръка: — Моля те, не ме разбирай погрешно. Не че имах готови отговори, не че бях някакъв гений. Просто имах добро отношение и здрав разум.

— И много търпение — добави той с доволна усмивка.

Тя се изчерви, защото си спомни за наблюдението, което Брендън бе направил, докато се любеха.

— И търпение — съгласи се Керълайн, взе каната с чай с лед, допълни двете чаши и отпи голяма глътка от своята.

Брендън се замисли над думите й.

— Ти очевидно си била роден съветник. Твоите роднини трябва да са го забелязали много рано.

— Не съм сигурна, че по онова време осъзнаваха какво става. Сега говорят неща като: „Знаех си, че мога да разчитам на теб, Керо“, или: „Какво щях да правя без теб, Керо“, или: „Ти си добра душа, Керо“.

— Сега ли? Искаш да кажеш, че това продължава и досега?

Тя кимна и сбръчка нос от отчаяние.

— Майка ми все още ми звъни по няколко пъти седмично от Милуоки, сестра ми от Филаделфия, брат ми от Балтимор. Аз наистина ги обичам и бих се чувствала самотна, ако не си говорех с тях, но когато се върна от работа и трябва да се занимавам с всеки от техните истински и въображаеми проблеми, тревоги и страхове… Това е прекалено. Може би ако професията ми беше друга, ако не се занимавах по цял ден с други хора и техните проблеми, щеше да ми остава емоционална енергия и за тях. Обаче започнах да се чувствам толкова уморена от всичко това, толкова…

— Използвана.

Погледът й стана умолителен.

— Значи ме разбираш? — той едва успя да кимне, и Керълайн се наведе към него и припряно продължи:

— И не са само роднините ми. Това са и приятелите. Старите приятели се отбиват, когато са във Вашингтон, и аз много обичам да се срещам с тях и да си разказваме новостите, ала кой знае как накрая стигаме пак до същото. Те си изливат душите, аз слушам и ги съветвам. Искам да кажа, винаги е било така, затова не разбирам защо сега ме дразни… Освен дето най-после прозрях, че в едни взаимоотношения би трябвало да има две страни… Добре… — тя вдигна ръка. — Ти сигурно си мислиш, че аз съм стабилен човек, който сам разрешава проблемите си, вместо да търси съвети от другите. И до известна степен си прав, но не напълно. Аз също имам потребности.

— Твоите приятели знаят ли това?

— На едно ниво го знаят, ала аз не им го натяквам. Може би нещата щяха да са по-различни, ако нещо казвах или исках от тях. Но аз се оказвам толкова въвлечена в техния живот, че не мисля за своя. Вземи например Джесика Райт. Запознахме се преди две години в групата по аеробика и се сприятелихме. Тя наистина ми харесва. Работи в местната телевизия, така че е интересна и забавна. Ала интимният й живот е като сапунена опера. Миналия месец ми се обади — още не мога да го повярвам, — обади ми се, защото погрешка определила среща на двама мъже в един и същ ден. Сега, теоретично би трябвало всичко да е наред. Срещата й с Доналд била следобед, а с Малкълм вечерта. Само че поканила Малкълм на вечеря в седем, а Доналд казал, че точно по това време ще я върне вкъщи.

Брендън започна да схваща положението.

— Но не е можела да каже нищо на никой от тях, защото никой не е трябвало да знае за съществуването на другия?

— Точно така. Ще повярваш ли, че и двамата мъже работят в същата телевизия?

Той кимна, ала мислите му вече летяха напред.

— Какво те накара да направиш?

— Отидох у тях в пет, подредих масата и сложих вечерята да се готви. Всичко това тя не можеше да направи по-рано, защото Доналд щеше да заподозре нещо, като дойде да я вземе.

— Не можеше ли да каже, че ще й идва на гости приятелка?

— С китайския порцелан, колосаните ленени салфетки и свещите?

— Не звучи лошо — отстъпи Брендън. — И какво стана?

— Към седем бях приготвила всичко. Джеси накара Доналд да я остави в апартамента на една друга приятелка, после дотича по задните алеи и се изкатери по аварийната стълба в спалнята си, докато аз всячески се мъчех да развличам Малкълм — тя прокара пръсти през косата си, която отново бе влажна от пот. — Да не говорим, че аз самата закъснях за среща. Джеси толкова се извиняваше и беше толкова благодарна, че тогава това сякаш нямаше значение, но ако не беше Джеси, щеше да е някой друг — замълча, пое си бързо въздух и продължи: — Вземи колегите ми в службата. Те всичките са чудесни и аз никога нямам нищо против да сменя някой от тях, когато нещо му се случи. Обаче техните искания би трябвало да имат все някаква граница. Мерън настоява да ходя с нея, когато пазарува…

— Ти имаш отличен вкус за дрехи.

Керълайн нямаше нужда да любопитства откъде знае какво носи, затова попита тихо:

— Така ли мислиш?

Той кимна.

Удоволствието от комплимента му спря пороя от думи. Тя се усмихна и замълча.

— Продължавай — подкани я Брендън.

— Не мога да повярвам, че правя така. Държа се съвсем като майка ми.

— И ти си човек. И ти имаш нужда от време на време да се изприказваш. Кога за последен път си го правила?

Керълайн сви рамене.

— Значи отдавна е трябвало. Продължавай, моля те.

Тя бързо поклати глава.

— На теб не ти трябва такова нещо.

— Продължавай.

— Сигурно съм досадна и глупава.

— Ти ме караш да се чувствам полезен. Освен това в края на разказа ти ще има нещо, което ме засяга — това „но“ за нашето общо бъдеще. Тъй като аз не съм сигурен, че искам да го чуя, колкото по-бавно стигнеш до него, толкова по-добре — той се прокашля. — И така, говореше за твоята колежка, Мерън, на която й помагаш да пазарува. Да разбирам ли, че тя няма вкус за дрехи?

Керълайн му се усмихна в дух „какво знаеш ти“.

— Отгоре на всичко тя има червена, почти оранжева коса и е доста закръглена, така че е още по-трудно да се намери нещо, което да й отива.

— А другите ти колеги?

Тя вдигна един пръст.

— Първо Питър, който е разведен и има нужда от рехабилитатор, след като през седмица взема в неделя тринадесетгодишната си дъщеря — още един пръст. — Второ, Нормън, който е във война с тъща си и има нужда от военен стратег на пълен работен ден… И който, между другото, случайно е брат на Елиът. Много мила ситуация — трети пръст. — Накрая Джейсън, нашият стажант-секретар, който е открил, че получава по-добри оценки на домашните си в колежа, ако аз съм му ги поправила.

— И ти не можеш да откажеш?

— Как бих могла?! Те са ми приятели. Имат нужда от помощ, затова се обръщат към мен. Те знаят, че няма да им откажа. Ала напоследък е толкова уморително. Все някой нещо иска. Може би е от жегата… — телефонът иззвъня. Керълайн обърна очи към противния апарат и сниши глас до съзаклятнически шепот:

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да бъде вярно. Цяла вечер нито едно обаждане. Сега ще си платя за всичко.

Брендън едва се сдържаше да не се разсмее на отчаяното й изражение. Телефонът отново иззвъня.

— Да се обадя ли? — тя сериозно се замисли над този въпрос, после поклати глава: — Ако е Елиът, значи сигурно е съкрушен — погледна към часовника над микровълновата печка. — Доста е късно. Но пък като се вземе предвид разликата във времето, може да е и майка ми, която пак се е разтреперила. А и без разлика във времето, може да е Керън, която е започнала да ражда, или Карл, който е на път да удуши Даян… — разнесе се трети звъни Керълайн притисна юмрук към челото си. — Не мога да издържам — скочи от масичката и грабна слушалката. — Ало?

— Гледис? — попита бавен старчески глас.

— Гледис? — повтори тя с огорчен шепот, после повиши глас: — Не, не е Гледис.

— А може ли да се обади? — попита човекът колебливо.

Керълайн затвори очи и поклати глава.

— Съжалявам, ала тук няма никаква Гледис.

— Можете ли… Да ми кажете кога ще се върне?

Тя притисна два пръста към челото си и бавно ги завъртя.

— Не ме разбрахте. На този номер не живее никаква Гледис.

— Кой номер е този?

— А вие кой номер търсите?

От другата страна на жицата се чу шумолене на хартия. Керълайн вдигна с една ръка косата от врата си и зачака търпеливо. Погледна първо към Брендън, след това към тавана.

— Ето го — съобщи мъжът и прочете номера, който търсеше.

— Грешно сте набрали, господине. Защо не затворите и да опитате отново?

— О, много извинете — възкликна той с искрено объркване. — Пръстите ми вече не са толкова стабилни, както навремето. Много извинявайте.

— Няма нищо — успокои го тя и затвори. — За втори път звъни — обърна се към Брендън. — Горкият човек, сигурно е почти осемдесетгодишен. Как мислиш, за какво търси тази Гледис толкова късно през нощта?

— През ум не ми минава — отговори той с усмивка.

Усмивката му бе малко прекалено доволна.

— Да не би да го познаваш?

— Разбира се, че не.

— Ала знаеш нещо за него.

Брендън сви рамене:

— Само, че за някои нужди няма време.

Керълайн се върна до масата и го изгледа със съмнение.

— Да не мислиш, че старецът…

Той отново сви рамене:

— Можеш да го попиташ следващия път, като се обади.

— Ммм… Защо не се сетих за това?

— Защото — провлече Брендън, — си жена.

Усмивката, която тя се опитваше да скрие, излезе доста крива. Не разбираше как един мъж може да е толкова сладък. Бе се опънал на фотьойла, кръстосал крака и скръстил ръце пред гърдите си. Отдавна бе изритал гуменките, а потникът му се бе измъкнал от шортите. Изглеждаше по такъв начин, че сърцето й се разтопи… А и този игрив тон… Керълайн импулсивно обви ръце около врата му, наведе се и положи една влажна и звучна целувка върху наболата му буза.

— Това пък какво беше? — попита той и я придърпа в скута си.

— Зърбърт.

— Какво значи зърбърт?

— Никога ли не си гледал „Шоуто на Козби“? Не, не си, защото нямаш телевизор. Аз обаче имам. Като чух каква гюрултия се вдига около това ужасно шоу, трябваше поне веднъж да го видя. Всъщност то се оказа достатъчно смешно, за да го гледам повече от веднъж, но аз или по това време не съм вкъщи, или съм на телефона, или се сещам да пусна телевизора чак когато е свършило.

— Е, какво е зърбърт?

— Това е нещото, което Руди дава на Клиф, нещото, което аз току-що дадох на теб — тя се надигна и посегна към кутията с телешко филе от китайския ресторант.

— Какво правиш?

— Ще го притопля.

— Не ти ли харесва да седиш на коленете ми?

Керълайн бе с гръб към него, обърната към кухнята. Като го чу, наведе глава. Не й ли харесваше да седи на коленете му? Глупав въпрос. Ръцете й бяха живи само там, където се бяха допирали до раменете му, а задната страна на бедрата й не беше единственото място, което още бе изтръпнало.

— Струва ми се — заяви тя и отметна назад глава, — че с удоволствие бих седяла на коленете ти цяла нощ и почти цял ден утре.

— Аз не бих имал нищо против — прошепна Брендън в ухото й. Той безшумно се бе озовал зад нея. Дългото му тяло се притисна към нейното, ръцете му я обгърнаха.

Керълайн въздъхна, затвори очи и облегна глава на рамото му.

— Хайде да е цяла седмица.

Брендън докосна с устни слепоочието й.

— Ъъъ… Тук може да възникне проблем. В понеделник трябва да замина за Детройт.

— За колко време?

— За четири дни.

Тя обърна глава и зарови лице във врата му.

— Значи няма да има светлина, която да очаквам вечер?

— Мога да си купя устройство за автоматично включване на осветлението.

— Не е същото.

— Можеш да дойдеш с мен — той кръстоса ръце пред нея, притискайки я по-силно към себе си. — Там ще можем да правим всякакви неприлични неща преди и след моите срещи.

— Ала аз трябва да работя — извъртя се и обви ръце около врата му. — Обаче си страхотен изкусител — посрещна устните му. Целувката бе дълбока и поглъщаща. Когато я пусна да си поеме въздух, Керълайн се бе вкопчила в раменете му. — И страхотен целувач — добави тя задъхано.

— Кой ми го казва! Виж ме, старая се с всички сили да ти покажа, че не само сексът ме интересува, а ти се движиш по този начин или се извиваш по този начин, или идваш с изражение, което прави от мен пихтия от полудели хормони, когато трябва още да си поговорим.

Настъпилото моментно мълчание бе пълно и дълбоко. Керълайн ясно усещаше възбудата му и тръпките, предизвикани от разпространяващото се към крайниците му желание. Тя също бе възбудена, макар и не толкова видимо и част от нея не искаше нищо друго, освен да протегне ръка и да го докосне. Но другата част осъзнаваше истината в думите му и изражението й го призна.

Брендън взе лицето й в длани и наведе главата й назад, докато очите им се срещнаха.

— Кажи ми, че тази нощ ще спиш с мен. Мога да понеса всичко на света, ако знам, че ще е така.

— Ще спя с теб тази нощ.

Той въздъхна с облекчение, после рязко смени скоростта — грабна кутията с пържен ориз от масата и я сложи в микровълновата печка до телешкото филе.

— Колко време?

— Ъъъ… Две минути.

Брендън нагласи програматора, включи микровълновата печка, след това осигури необходимото му разстояние между себе си и Керълайн, като заобиколи масата и седна на стола си.

— Докъде бяхме стигнали?

— Целувахме се.

Той я наказа с намръщване.

— Преди това.

— Зърбърт? — сърцето й, което се бе забързало преди минути, когато беше в прегръдките му, се връщаше към нормалния си ритъм.

Брендън махна с ръка в знак да се върне още назад. Тя се подчини.

— Още по-рано се оплаквах от хората в службата. Ала имам нужда да си почина от тази тирада. Разкажи ми за себе си.

Отначало той не отговори. Опитваше се да събере мислите си. От време на време — както в момента — успяваше да се погледне отстрани и да види какво става с него, и бе потресен. Не можеше напълно да повярва, че Керълайн бе Керълайн и че бе истинска и че му оставаше подозрително малко да се влюби до уши. Последната мисъл беше най-невероятната, но Брендън не знаеше как иначе да си обясни защо сърцето му се разтваря така всеки път, когато тя погледне към него.

— Брендън?

Той премигна и се върна в настоящето.

— Ти още не си свършила да ми разказваш за себе си.

— Ще довърша по-късно.

— Ала аз искам да чуя поуката от твоята история.

— Ще я чуеш.

— Ще ме оставиш в неизвестност?

Керълайн кимна.

— Бил ли си някога женен?

Искаше му се да продължи да спори, защото въпреки безгрижния тон, който толкова успешно докарваше, наистина нямаше търпение да чуе какво ще му разкаже тя. Но разбираше нейното любопитство. Керълайн имаше право на него. Не се ли бе съгласила току-що да прекара нощта с него? Освен това, нямаше да му навреди още в началото да сложи картите си на масата.

— Не. Никога не съм се женил. Веднъж едва не се стигна дотам, ала връзката ни приключи много гневно и със скандали.

Керълайн хвърли един поглед към прозореца и заговори тихо:

— Когато… си фантазирах, направих списък от причините, поради които все още си сам.

— Откъде знаеше, че съм… Искам да кажа, преди тази вечер?

— Аз не се занимавам с женени мъже — заяви тя, сякаш това отговаряше на въпроса му.

— Имаше ли намерение да се занимаваш с мен?

— Не че имах намерение. Фантазирах си. Мислех си, че може да си се оженил много рано, бракът да се е оказал несполучлив и да си се развел. Или че си бил прекалено зает с кариерата си, за да се ожениш. Или че никога не си срещнал подходяща жена — Керълайн замълча й попита още по-внимателно: — Какво стана?

Преди да бе успял да отговори, микровълновата печка иззвъня. Керълайн скочи, извади кутиите и ги донесе на масата. Едва след като разсипа ориза, му махна с клечките за хранене като знак да продължи.

Брендън ахна пред натрупаната в чинията му купчина.

— Не си го разделила много поравно.

— Аз искам съвсем малко.

— Какво предпочиташ да правя — да говоря, или да ям?

— И двете.

— Трудно ще ми бъде.

— Ще се справиш.

И наистина той откри, че като разнообразяваше разказа си с хапване и поглеждаше сегиз-тогиз към Керълайн, изпитва по-малка болка от разказа си.

— Запознахме се с Гуен като студенти първокурсници по право в Бостън. Тя беше различна от мен — много агресивна, много изискана — и аз намирах това за вълнуващо. Като двойка си подхождахме много. Виждахме нещата от различни ъгли и ги обсъждахме, докато и двамата се чувствахме обогатени от разговора. Аз имах въображение, тя имаше техника. Учехме се един от друг — Брендън спря да хапне, после продължи: — Наистина вярвах, че Гуен е жената. Обичахме се. Щяхме да завършим, да си намерим работа и да живеем щастливо до края на живота си.

Озовала се в привичната си роля, Керълайн слушаше внимателно. Брендън нямаше представа, че сърцето й биеше по-бързо в очакване на развръзката.

— Недоразуменията започнаха вероятно през лятото преди трети курс. Тогава карахме практика в области, в които по идея щяхме да се насочим, след като завършим. Гуен стажуваше в една частна фирма, аз бях в прокуратурата. Започнахме да спорим добродушно — или поне на мен тогава ми се струваше, че е добродушно, макар понякога и доста разгорещено — за частната практика срещу държавната служба. Гуен смяташе, че стабилност и престиж има единствено в частната практика. Аз мислех, че истинското уважение и предизвикателство е в службата на обществото. Всеки от нас беше убеден в правотата си и това стана постоянен източник на спорове между нас. Тези спорове продължиха през целия трети курс, а към края „разгорещени“ бе най-меката дума, с която можеха да се опишат.

— И след завършването всеки от вас пое по свой собствен път.

— О, да. Аз бих могъл да приема работата на Гуен, въпреки че тя говореше с мен като милионер с просяк, ако тя приемеше моята. Но Гуен искаше пари, а аз много добре знаех, че като държавен служител никога нямаше да печеля толкова, колкото тя искаше.

— Ти си се ядосал.

— Да, ядосах се. И бях обиден. Имах чувството, че тя ме изоставя поради най-дребни причини. По-късно осъзнах, че причините съвсем не са дребни, а изоставянето е двустранно. Ние с Гуен имахме напълно различни ценностни системи. Въпросът за парите беше просто последната капка. Сега като се обърна назад, се чудя как сме изкарали толкова дълго. Предполагам, че само защото бяхме студенти.

Той спря, за да хапне, ала без да усеща какво яде. Разходи едно парче телешко из цялата чиния и накрая остави вилицата и вдигна очи към нея:

— Аз живея добре, Керълайн. Не екстравагантно, но добре. През годините съм спестявал и влагал пари, ала никога не съм се впечатлявал от демонстрации на благосъстояние. Жилището ми може би е скромно според стандартите на някои хора, но за моите нужди е достатъчно. Аз сам съм избрал да живея тук. Някой ден мога да реша да живея другаде. Ако реша така — чудесно. По същия начин, когато изляза в отпуск, го прекарвам както аз искам. Това може да значи шикозен курорт в Карибите или дървена колиба в планината, ала аз имам право на избор и го използвам.

Керълайн не виждаше нищо погрешно в неговата философия, която толкова приличаше на нейната. Нито в откровеността в очите му, в настойчивостта, в уязвимостта. Но усещаше, че Брендън не бе свършил, затова не каза нищо.

— Струва ми се, че това, което се опитвам да ти кажа — продължи той, облегнал ръце на масата, — е, че нямам всичките пари на този свят, не ги искам и не ми трябват. Обичам си работата. Удовлетворението от работата в служба на държавата не се свежда само до парите. Рано или късно този главен прокурор ще се пенсионира или ще бъде сменен при поредната смяна на властта и аз ще трябва да си търся нова работа. При моя стаж това няма да е проблем. Не ме питай къде ще търся, защото не знам. Това, което знам обаче, е, че искам да работя като държавен служител.

Керълайн изпитваше възхищение и гордост.

— Говориш така, сякаш се оправдаваш. Няма нужда.

Очите му напрегнато следяха реакцията й.

— Просто исках да знаеш.

— Добре. Вече знам.

Устните му много бавно се отпуснаха в нерешителна усмивка.

— Не си ли доволна, че ме попита дали съм бил женен?

Тя кимна:

— Така научих много повече неща за теб — очите й проблеснаха. — И съвсем между другото, последния път, когато си взех отпуск, беше една събота и неделя този февруари. Прекарах ги в една ферма във Върмонт, където ползвах обща баня с осем други почиващи. Ядяхме семейно на дълга маса заедно със собствениците и трите им деца. Плащахме по-малко, защото помагахме в домакинската работа. Моите задължения бяха да събирам яйцата от кокошарника.

— Беше ли ти приятно?

— Разходките в околните гори ми бяха по-приятни от събирането на яйца, ала на секундата бих се върнала във фермата. Беше успокояващо. Една приятна промяна на ритъма. Починах си.

Брендън внезапно скочи от стола си, заобиколи масата, грабна я и я отнесе до прозореца.

— Какво правиш! — възкликна Керълайн стреснато.

— Отвличам те. Ти си съвършена. Ти винаги имаш правилния отговор за всичко — той се отпусна на едно коляно на перваза на прозореца и я разположи между бедрата си. Ръцете му се обвиха около нея.

— Отвличаш ме на перваза на собствения ми прозорец? Това пък що за отвличане е?

— Някаква друга идея ли имаше?

Тя нямаше. Просто плъзна ръце около кръста му. Брендън отново заговори над главата й:

— Хайде да отидем в Мейн.

— Мммм?

— Казах, хайде да отидем в Мейн. Можем сутринта да пътуваме със самолет до Бенгор, после да наемем кола и да караме на север. Там по брега на Пенобскот има усамотени малки къщички, които се дават под наем. Ще бъде спокойно и прохладно.

— Това е невероятно — измърмори Керълайн.

— Не непременно невероятно, но със сигурност…

— Не, не — тя вдигна глава, докато очите им се срещнаха. — Харесва ми не Мейн, а фактът, че ти го предлагаш. Когато си фантазирах, си представях, че правим нещо такова. Представях си, че ще ме отмъкнеш някъде, където… Няма да нося отговорност и няма да се чувствам виновна… Брендън?

Харесваше му начинът, по който Керълайн произнасяше името му.

— Мммм?

— Това е поуката от моята приказка. Това имах предвид, когато ти попита дали сме заедно, а аз отговорих „да, но…“ — видя объркването в очите му. Нейният собствен поглед изразяваше същите прямота, настойчивост и уязвимост, които бе видяла преди малко в неговия. — Нещото, което искам — не, от което имам нужда в една връзка, е свободата. Уморена съм да се чувствам отговорна за другите. Уморена съм да се чувствам виновна, когато правя това, което искам. Уморена съм от обвързаността и задълженията и дребните уловки. В живота ми има прекалено много проблеми. Не искам нашето да бъде проблем — тя замълча и умолителната нотка в гласа й се засили: — Можем ли да го направим?

Той за минутка не отговори, загледан замислено в лицето й. Накрая каза:

— Не знам. Не съм сигурен, че която и да е връзка може да бъде толкова свободна. По определение една връзка означава някакъв вид обвързаност.

— Взаимното привличане обвързва и в това няма нищо лошо.

— За какво привличане говорим — физическо или емоционално?

Докато Керълайн обмисляше въпроса, чертите му я разсеяха. Това бяха честни, открити черти, подканващи в отговор също за честност и откритост.

— Точно това искам — прошепна тя. — Честност и откритост. Искам да казвам само това, което искам и което чувствам. Искам ти да казваш само това, което искаш и което чувстваш. Без лъжи. Без дребни измислици и празни баналности. Без игрички. Без пазарлък на клетви и обещания.

— Мога да приема това…

— Обаче има още. Искам да мога да се опра на теб. Искам да мога да ти се оплача, да си отворя сърцето, да помоля за съчувствие, съвет и утеха. Омръзнало ми е във всяка връзка да играя ролята на майката. Искам някой да се грижи за мен… — гласът й рязко заглъхна.

— Какво има?

— Не вярвам, че аз говоря всичко това! — прошепна Керълайн и извърна поглед. Опита се да се отдръпне, ала ръцете на Брендън се стегнаха около нея.

Той виждаше смущението й и докосна с пръсти тези издайнически местенца — бузите й, устните, челото.

— Ти говориш каквото искаш. Ти си честна и открита.

— Аз съм егоист.

— Може би имаш нужда да бъдеш егоист.

— Но аз не мога да очаквам да приемеш това.

— Защо не ме оставиш аз да реша какво ще приема и какво няма да приема? В момента се опитвам да разбера какво точно казваш.

Сериозните й очи се обърнаха към него.

— Аз казвам, че не мога нищо да ти обещая.

— Ти искаш една честна връзка без усложнения, която трябва да продължи дотогава, докато ни е приятно.

Тя кимна много бавно.

— Мисля, че в момента това е всичко, на което съм способна.

— Защото те разкъсват от много различни страни?

— И защото се чувствам използвана… Изпепелена… Изстискана.

Брендън нямаше нужда да се замисля за мнението си. Нито трябваше да спори с Керълайн на какво е способна. Тя можеше да му казва, че се чувства използвана, изпепелена и изстискана, ала за последните няколко часа му бе дала повече, отколкото която и да било друга жена му бе давала за години. — Приемам твоите условия — заяви той.

— Наистина ли?

— Наистина. Не ми трябва майка. Нито психотерапевт. Не мога да обещая да бъда мъж, който се съгласява с всичко, защото това няма да съм аз. Не мога да те лъжа за чувствата си, а и не мисля, че ти би искала това. Но няма да злоупотребя с теб. Няма нищо да очаквам и няма за нищо да настоявам. Ще бъда на твое разположение да правиш с мен каквото пожелаеш.

Керълайн не бе много сигурна как да реагира на това бързо съгласие. Бе очаквала някакъв спор. А може би се бе надявала на спор?

— Ти… Наистина ли нямаш нищо против? — попита тя колебливо.

— Нямам.

Недоверието й продължи още само минута. Накрая бе разрушено от същия този егоизъм, от който се бе разтревожила. Керълайн имаше това, което искаше. Брендън Кар — тайният приятел, съседът, белият рицар, изключителният любовник — се бе съгласил да приеме условията от нейните фантазии. В момента точно това й трябваше. Ако той нямаше оплаквания…

— А какво става с Мейн?

— Още не мога да повярвам, че го предлагаш. Когато си фантазирах, си мислех за някое място някъде на север, където нощите ще са прохладни. Само че си представях, че ще стигнем дотам само с кола.

Брендън бързо поклати глава:

— Няма достатъчно време. Това са повече от десет часа каране. Щом стигнем, ще трябва веднага да тръгнем да се връщаме, за да стигнем на работа в понеделник. Ако пътуваме със самолет, ще имаме там почти двадесет и четири часа. Имаш ли нещо тук утре или в неделя, което да не можеш да пропуснеш?

— Не.

— Аз също. Е, какво мислиш?

— Мисля, че никога досега не съм си представяла, че мога да направя нещо толкова импулсивно.

— Не е вярно.

— Кое не е вярно?

Той хвана лицето й в длани и зарови пръсти във влажните кичури, спускащи се върху бузите й.

— Да се любиш тази вечер с мен беше по-импулсивно, не мислиш ли?

Тя кимна и се изчерви.

— Което следва да покаже, че нашите импулси са добри, когато става дума за нас. Така че, хайде да отидем в Мейн.

— Добре.