Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (9)

IX

Ако Алкивиад знаеше, че през тази — точно тази — нощ неговият път остро завива, той навярно би я отбелязал с повече внимание. Но Алкивиад не бе привикнат да отбелязва някого или нещо с повече внимание. За Алкивиад просто течеше една от кратките летни нощи, през които — ако не спиш — ти се случват всевъзможни работи.

Случката сега беше неприлична и донякъде смешна. Та: призори, когато се прибирал от знойното легло на някоя си хетера, за да навлече ризница и да сколаса за тържествата по изпращане на флота рано заранта, стотникът Андромед на влизане в къщи установил, че родовият им херм е повреден. (Хермът, това е четвъртит стълб, забиван пред всеки по-богат или знатен дом, на публични места също. В горния край на стълба бива грубовато или по-умело изработена главата на бог Хермес, а някъде към средата на стълба… Е, да… с извинение, изваян е мощният фалус на бога. Отдал по този начин почит на двете съществени телесни части на най-преуспяващия Зевсов син, един виден атински род може да очаква благоденствие)

Впрочем на връщане от знойната хетера стотникът с потресение установил, че семейният Хермес е лишен от своята втора, най-важна част. Ужасил се още повече, когато си рекъл; че това е зло знамение: стотникът навярно нямало да се прибере жив от война. Сетне съседска завист го тласнала да провери кой от съседите му пък ще се прибере жив.

Оказало се: никой.

Всички изображения на бога Хермес в цяла Атина изглеждали безобразно скопени. През тъй решаваща за атинската хегемония нощ!

Обезумял пред гибелното прорицание, Андромед взел да крещи, запенил се, тропал по чужди врати, зовял все нови свидетели на черното си откритие. Площадите загъмжали от жени, които изобщо не били заспивали в очакване на тържествено-прощалното утро. Изскочили полуоблечени и архонтите.

Тъй като Алкивиад не бил налице при зараждането на тази суматоха, освободеният му роб Пулитон препуснал да го дири. Намери го — видя се — у Сократ.

Алкивиад не вървеше, ами прелиташе улиците и тържищата на Града, устремен към Пирея. Всичко живо бе наизлязло из дома. Жени и престарели мъже, пепелчук, метеки вече стояха като вцепенени — без звук и суетня, вдигнали очи към разсветляващото небе, където трябваше да произлезе нещо небивало: наказание над Града, посегнал върху един Зевсов син, Алкивиад бе едничкият жив помежду тълпата смълчано застинали вярващи; само Алкивиад се носеше към пристанището, понеже именно там, където бяха вкупом пълноправните граждани (засега — войници), иначе смешното събитие можеше да доведе усложнения.

Не се излъга. Докато мокрият от пот чер кон слизаше каменливия път към пристана, Алкивиад видя на брега, не снощните безгласни оплаквачки, ами овластените атински бащи. Ограждаше ги многобройна стража, нали бащите на Атина не знаеха какво им предстои — Зевсово наказание, войнишки бунт, аристократичен преврат?

Като доближи на човешки глас разстояние, Алкивиад чу и глас: говореше Никий.

Старият стратег бе нощувал между бойците си, в триремата на наварсите. С това той подчертаваше пред Града, че се отграничава от другия наварх, който ще прекара и последната си нощ не знам къде и при неизвестно кого.

Научил злокобната вест преди Алкивиада, Никий вече я оползотворяваше изгодно:

— Градът пренебрегна изобилните предупреждения, с които боговете от Олимп искаха да ни отвърнат от един гибелен замисъл, Западния! — крещеше Никий. — Но вината за това не е ваша, атиняни, защото всички вие, народни избраници и народ, до днешното утро сте в тъмно неведение; вам е неизвестна целта на предстоящия поход, нали? Кой и защо я крие от демоса? Който таи нечисти намерения — това е отговорът.

Алкивиад — продължи Никий с крясък — не се спира пред нищо! Сънищата на вярващи и жреци натежаха от злокоба, а Алкивиад не поиска и да чуе. Затуй опряхме дотук. До разоряването на похода, в чието навечерие боговете — раздразнени от нашата немара към повелите им — ни изправят очи в очи с незапомнен ужас: осквернение на оброчните стълбове.

Нима, атиняни — побърза да избълва края на речта си Никий, понеже съзря зад стената от стражи Алкивиад на кон, — няма и сега ние ще упорствуваме в едно безумие, против което боговете вдигат запретяваща ръка?

Овластените Петстотин бяха смаяни от Никиевото разкритие. Свикнали на чести войни в Пелопонес, а най-многото — по Егея, атиняни имаха Егейския свят за света изобщо. До ума им сега не можеше да проникне чудовищната истина: атинският флот щял да потегли извън космоса на Елада! Атина отпращаше целите си сили към нищо неозначаващия за един атинянин Запад! Как, защо?

— Много се радвам! — изведе ги от пълен потрес нечий бодър, звънък глас.

Беше Алкивиад. Стражите го пропуснаха към брега, където Алкивиад застана на кон и в пълно въоръжение.

— Радвам се, бащи на народа, че заварвам всички вас тук! — обърна се към сборището от държавници Алкивиад. — Тъй и тъй, точно днес заран трябваше да ви изложа своето начертание, възприето от Дванайсетте. Току-що чух въпроса на уважавания Никий: защо до днес съм държал в тайна своя проект? Отговора ми може да отгатне всеки: аз се боях от предателство на аристократите, скрити оръдия на Спарта. Аз осуетих такова предателство — за туй заслужавам не упреци, а похвала. Нашите кораби, най-многочисленият флот, строен от Града след победата при Саламин, ще превземе цяла Сицилия, преди спартанците да са се опомнили.

Тълпата избоботи — може би в израз на уплаха, на съгласие или на почуда; не стана ясно. Простотата в думите на Алкивиад, онова негово саморазбиращо се доволство донякъде разсея нощесните ужаси. И все пак народният глас не бе възторжен.

Хитроумният Никий побърза да се възползува от това:

— Защо Алкивиад не ни съобщи какво мисли по страшното знамение? — попита той уж невинно.

— Трябва ли? — изненада се Алкивиад. — Според мене то не е никакво знамение, а престъпен заговор на смъртни, които скоро ще бъдат и мъртви. Ако боговете бяха пожелали да ни явят волята си, не ще извършат туй по̀ така болезнен за един свой син и брат начин. Кой по-точно — Зевс, Хера или Атина — са лишили Хермеса от… Извинете, неловко ми е.

— Не твърдя това! — писна Никий.

— А какво твърдиш всъщност? — осведоми се младият наварх.

— Казах, че знамението е злокобно.

— Знамения ни дават еднички боговете. Тоест ти им приписваш деяние, което е скверно светотатство.

„Онзи низък каменар! — свирепо си рече Никий. — Уроците на Сократа винаги се изплащат; всяка моя дума отскача о Алкивиад като стрела о бронзов щит…“

— Аз призовавам хелиастите да изпълнят дълга си на съдници, докато ние с надути платна се носим към триумф! — властно нареди Алкивиад.

Въздишката на облекчение беше единодушна — още веднъж Алкивиад бе излязъл сух от калта, която Никий забърка и разплиска, но най-внезапно сам заглъзна в нея.

Без да изчака разрешение да действува, Алкивиад насочи коня си към широкия дървен мост, който свързваше брега с кораба на наварха. Алкивиад спря на кон горе, високо над водите.

— Мъдри бащи на Атина — промълви той със синовно смирение. — Докато синовете ви леят кръв за благото и славата на Града, желаят вам успех в съдебното дирене! Лично според мен, внук и правнук на именити атински държавници, всеки съд трябва да се ръководи от изпитаното, прастаро правило; виновник най-често се оказва онзи, който има изгода от престъплението. Тоест: бог Хермес е бил без друго нападнат от предателите, за които днешното наше начинание бе нежелано. В тяхна сметка беше да го отложат, дано в тайната ни проникне Спарта. Или пък — съвсем да го осуетят… Не ще кажа нищо повече, понеже сами отгатвате; който е противник на Западния проект, той е и противник на атинската слава.

— Остави нам да го разобличим, Алкивиаде! — изстъпи до ръба на пристана старейшината-хелиаст. — Нека успокоя на прощаване нашите добри, нашите всеотдайни синове; ние ще извършим правосъдие! Още сега и тук обявявам, че всеки роб, който ни покаже следа към престъплението, ще добие свобода. Всеки свободен, който посочи такава следа, ще получи половин талант злато. Всеки заподозрян, срещу когото свидетелствуват двамина атиняни, та дори атинянин и роб, ще бъде призован на съд!

Близо двеста кораба, обели най-доброто, което притежаваше Атина, щастливо се плъзгаха по къснопролетното Егейско море. Неописуемо на цвят, притихнало не в дрямка, а в ленива радост от брегове, острови, небе, то усещаше с нежната си кожа гъдела от хиляди весла; отразяваше живите бои и позлата на атинския флот. За атиняни Егея беше не неизбродна шир, незнайни простори — тя бе майка на техния свят, която гали, храни и развлича, а най-вече обещава блага. Егея, Егея, синьо-зелена люлка на всички елински мечти, гладко поле за всички елински славолюбиви начертания, преширок двор на всеки елински дом!

Едничък между седемте хиляди отбрани атиняни Алкивиад не изпитваше наслада от своето общуване с Егея. Без да се откъсне от носа на триремата си, Алкивиад предвкусваше своята среща с величието.

Егея бе тясна за величие. Браздена с векове от грубата брадва на съседски крамоли, ранявана от глупави братоубийства, драскана от дребнички честолюбия, тя криеше под гладкия покой на къснопролетното си безветрие некрасиви белези. Единството на егейските брегове носеше предрождена болест; него никой нямаше да оздрави. Онуй от боговете одарено племе — елинското, създало славата на Егея, — отрано се залута в алчна търговия, разхити дарбите си в креслива демагогия, като намираше по мраморните амфитеатри и прашните тържища по-изгодно поле за страстите си, отколкото му предлагаше неизразимата на цвят и упоителна на мирис Егея.

Ето защо един Алкивиад я преплуваше, присвил разсеяно очи и взрян отвъд нейния хоризонт. Без да промисля горе изразените несложни истини, той се усещаше като млад вълк, превиван мъчително дълго към питомен живот, а когото по невнимание бяха изтървали из клетката му. Тук, върху още дъхтящите на смола греди, в тази кедрова и борова държава от седем хиляди души и още толкоз роби, Алкивиад беше върховен повелител.

От днешния ден светът трябваше да научи кой бе Алкивиад, нарекъл себе си Велики.