Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (6)

VI

— Стига с това бледо като презряла девица, стига с това пелопонеско винце! Наистина ли си свършил кипърското? Недей да лъжеш, досещам се; допил си го скришом. Ами ако аз пък те предоставя на лихварите? Хо-хо-ха!

Само по къса хламида Алкивиад кладеше голям огън в огнището. Алкивиад се смееше, оголил зъби, на които ще завиди всеки млад вълк. Бе го разсмял дивият страх, който избликна в погледа на домакина — освободения Алкивиадов роб Пулитон. За него не беше тайна, че господарят му го освободи злокобно: Пулитон заемаше сребро под лихва за сметка на Алкивиад. Пулитон живееше в къща, преобширна за произхода му — тъй неговият бивш собственик имаше къде да размества нощните си буйства, когато не подхождаха за господарски дом.

Алкивиад се чувствуваше тук у дома си повече, отколкото в къщи, през две стени от все оскърбената, сякаш вързана с верига Хипарете, под уж любезните посещения на нейните влиятелни поради пестеливост и високи връзки братя. Тези посещения бяха всъщност надзор и пречка за прекалености в дома, строен със златото на тъста, затуй Алкивиад рядко се мяркаше там. Много по-волно кънтеше смехът му в уютната къща, която бе наел за своята нова държанка, тънкокръстата Евлампия. Къща край тържището на Агора, за да долавя Алкивиад дори при любов, дори насън звуците, по-сладки за него от любов и от сън: народното веселие, народния ропот, възторзите, препирните или метежите на народа. Самозван жрец или актьор, стратег или държавник (а най-вече всичко това наведнъж), Алкивиад се чувствуваше не дори окраден, ами болен, когато си нямаше народ — демоса той долавяше най-различно, но винаги еднакво необходим.

Пулитон, когото стресна само думата „лихвари“, бе положил пред уж бившия си, а на дело до гроб господар пълна амфора.

— Не смеех да разлея от кипърското, преди да пожелаеш. Останало е немного.

— Което ще рече, че сам аз и ще го допия — потопи Алкивиад устни и чак брадичка в широкия потир.

Той смука дълго, на шумни глътки, които се чуваха до всеки ъгъл на огряната от огъня зала с плътни завеси на прозорците. Сетне тръсна глава тъй, както песовете, когато се налочат, и изговори с червена от гъстата гроздова кръв уста:

— Ще трябва да пия много тази вечер, приятели, за да отмия целувките, които днес цял ден публично лепях по Никий. Вярно е, те са плата, дето ще ме откупи от изгнание, но нека Атина бъде наясно: тази плата беше солена за мен. Пу!

Алкивиад плю. Хетерията му (наистина от разорени земевладелци, отпуснати роби, охулени роднини на големци, от които големците бяха се отрекли, за да не споделят позора и дълговете им) раболепно се разсмя. Само високородният, но засега лишен от почести и звания, изгонен от учителя си Сократ, а неприет всред чистите демократи Критий запази достойнство. Той сбърчи нос от отвращение, на което даде и глас.

— Ти все още не си отбягнал своето изгнание — злорадо напомни Критий. — Де-мо-сът — разтегли нарочно тази враждебна нему дума — ще се произнесе едва утре. Глинените плочки с твоето или с Никиевото, или с Хиперболовото име ще бъдат преброени едва утре вечер. Прочее, не бързай да ни черпиш, Алкивиаде!

Критий се изказа най-заканително вместо съдбата, но въпреки туй трябваше да навлажни гласа си с пелопонеското тънко винце.

— Не ме плаши Немезида, камо ли ти, Критие! — усмихна му се Алкивиад през дъха на кипърското, което галено люлееше мислите му. — Тази вечер аз ти говоря като вече победител в утрешните избори. Ето — пред свидетели. Искаш ли облог?

— Демокрацията ме разори основно, та не мога да си позволя облози — озъби се Критий. — Но ти припомням първия закон, който учихме заедно в школата за благородни младежи: почитай всевиждащите богове, имай страх от наказанието им! Над всеки смъртен тегне заплашващ меч. С кой ум предизвикваш съдбата, Алкивиаде, като пиеш наздравица за още несбъдната победа? Това е… кощунство.

Критий просто се давеше от богоугодна ярост. Дружината, изсмукала твърде много вино, беше досущ омаяна. Присъствието на нейния кумир — неизменно забавния Алкивиад, когото не препъваха никакви закони и правила — я правеше дръзка. Разорени или нищи, безправни или полуправни, тия хора се влачеха принизено, замеряни с хули и презрение по цял ден. Те се отприщваха едва вечер, ако в дома на Пулитон се появеше покровителят им Алкивиад! С него, до него тази измет се чувствуваше безнаказана, неокована от задръжки и робска плахост. На тия хора Алкивиад дължеше стотици, дори хиляди гласове при всеки уж народен избор — у Алкивиад те бяха намерили господаря, който си позволява и позволява на другите всичко. Стига това да му харесваше.

Алкивиад изчака своите сътрапезници, и по-точно публика, да се насмее, като ръкомахаше, сякаш насърчава за по-високогласно песнопение театрален хор. А когато дъхът на дружината привърши и тя просумтя, преди да стихне, Алкивиад се изправи, без да залита, поклони се.

— Ти ме заплашваш с възмездие на боговете, Критие; не ти мигна око, наричайки ме смъртен. А сигурен ли си, че съм?

— Това… това надхвърля всичко!… — глупаво заекна Критий.

— Ами ако не съм смъртен? — палаво попита Алкивиад.

— Богохулни глупости! — изкрещя Критий, забравил как се гнуси от сцени пред изметта. — Всеки наглец в Града можеше да си присвои божественост, ако сам Зевс не наказва на часа такава измама. Да не мислиш, че си първият, комуто хрумва колко изгодно е да бъде полубог? Пази се, окаянико, за да не станем свидетели на грозен ужас!!!

— Не думай! — кротко го подигра Алкивиад.

Той примижа като актьор преди монолог. Само по хламида, която трептеше върху тялото му при всяко движение, понеже бе от най-чиста коприна, с лъх на източни ухания, Алкивиад бавно описа кръг със стъпките си. Без заповед, той заповядваше на своята публика да се притисне о зидовете, за да оголи по-обширна сцена. Сетне запали от огнището четири факли, втъкна ги в бронзовите халки по стените.

Започваше представление.

— Граждани на Атина — поде Алкивиад мелодично и уж пригласяйки си с невидима лютня. — Граждани, които денем никой не брои за хора. Сега е нощ, та вие сте волни; власт и закон спят. Допускам, че спят дори боговете.

— Заклевам те, млъкни! — неистово вресна Критий. — Не желая зората да огрее нашите изпепелени трупове, не желая душата ми да пламти в Аид!

— Никой не те е канил на представлението ни, Критие! — все тъй напевно уточни Алкивиад. — Върви да спиш под своята сигурна стряха, където бдят боговете-покровители.

Още преди Алкивиад да завърши, Критий бе напуснал празнично осветената зала, сякаш пламъкът от огнището пълзеше по стъпките му. Навън той спря за миг, втренчен в къщата на Пулитон: очакваше да види как стените й се разпукват, как каменна камара затрупва кощунствуващите ония полуграждани, а над мъчително сгърчените им останки избликва висок, син и жълт огън. Но къщата си кротуваше, читава като надеждна крепост; дебелите завеси не пропускаха към улицата ни светлик, ни дори гласове. А властта и законът май наистина спяха, самоуверени във всемогъществото си, в просто нерушимата хегемония на Атина над цяла Елада.

— Пада им се! — процеди злостно Критий, но не бе ясно дали има предвид спящата демокрация, добрите вярващи или пък богохулниците.

— А сега, нощни граждани на Атина — продължи в освободения светъл и топъл кръг Алкивиад, — нека ви дам доказателства за моята поне полубожественост. Трябва да си призная: лично аз не съм напълно убеден в нея. Майка ми разказваше, че ме била родила от баща ми, но коя ли съпруга не се кълне лъжовно?… Нещо дълбоко в мене ми нашепва, че не съм като хората — нещо… неопределено, но великолепно ме отличава от вас и от всички елини изобщо. Аз се чувствувам не дори полубог, а съвсем богоравен.

Алкивиад живописно отметна дълги къдри, подкупващо светна с очи.

— Ето това чувство искам да проверя пред вас! Критий съвсем уместно избяга: боговете всякак ще ме накажат, ако пряко волята им понеча да си присвоя божественост. Приканвам и вас да спасите телата и душите си, ако се съмнявате в моя произход. Лично аз — признах ви — се съмнявам.

Алкивиад млъкна, за да огледа зрителите. Всички тия изпаднали или никога неиздигали се хора, които в Атина имаха право на изнуден глас веднъж годишно, а нямаха хляб през вечер, май че си рекоха сега: „Какво пък, нека бъде! Какво пък, ако изгорим живи от Зевсов гръм — нали иначе ни чака смъртна рана в боя или гладна умирачка из подземията. Поне ще видим как боговете въздигат върху златен облак своя син или разцепват земята под него, за да се продъни право в Стикс… И едното, и другото ще бъде зрелище…“

Впрочем никой не напусна светлия кръг, превърнат в театър.

— Напомням ви нещо, което хубаво знаете, атиняни! — звънко, понесен от еуфория, продължи Алкивиад: — Нашият Град си има велик ритуал — Елевзинския. Всяка година ние се отправяме в смирено поклонничество из Свещения път към храма в Елевзия, за да поднесем там дарове и жертви. Вие знаете, че в Елевзия всяка година малцина заклети в трезвеност и безбрачие потомствени жреци изпълняват мистерии: заклинания и обреден танц, в които всеки звук и всяка стъпка са определени до най-точна тънкост.

Нали сте присъствували на Елевзинските мистерии, атиняни? — попита Алкивиад.

Ако човек седеше всред тия стотина негодници, би забелязал как този миг всяко косъмче в косите и брадите им настръхва от ужас. Да би Алкивиад измъкнал отнякъде отрязаната, оцъклена и обвенчана със змии глава на Горгона, зрителите му нямаше да изпитват по-лудо потресение.

— Защо не ми отговаряте, атиняни? — през смях ги подигра Алкивиад.

— Господарю — заекна близкият до Алкивиадовата особа негов освободен роб. — Убий мене, господарю, но не докосвай Елевзинския ритуал! Това е най-ценният дар на Града пред боговете-покровители. Зевсовата дъщеря Атина е сурова поради своето целомъдрие, господарю!

— А дали не я отегчава туй целомъдрие? — попита закачливо Алкивиад. (С такъв израз бе свикнал да прелъстява не само жени от народа, но както се мълвеше, и някои първи съпруги в Атина.) — Дали непорочната хранителка на Града не желае да я развличаме чрез мистерии вместо веднъж годишно много по-често? Тази вечер например.

— Не!… И защо?… Не може! — шепнеха без дъх тук и там около голия кръг полупияните или съвсем пияни гладници; страхът беше ги дозашеметил.

— Все още не знаем дали може, или не — успокои ги Алкивиад. — Щом никой до днес не дръзна да пародира Елевзинските мистерии, никой не е и сигурен, че такава игра се наказва с изтезателна смърт. Не бойте се, атиняни: аз, вашият защитник, поемам върху себе си гнева на боговете, ако те наистина се разгневят!

— Ще бъда Хиерофантът — обяви бодро Алкивиад. — Пулитон — Факлоносецът! Теодорос — Вестителят!

Алкивиад не се замисляше ни миг, преди да посочи кому възлага роля. Все тъй вцепенени, сочените се изправяха, пристъпваха с окаменели нозе в кръга, сякаш нагазват жар.

— Дотук не се случи нищо смъртно — установи Алкивиад сияещ. — А ако вярвахме на жреците, всеки непосветен трябвало да погине от Зевсова мълния само при помисъла за участие в мистериите… Казах ли ви, атиняни, че богиня Атина тази нощ май скучае?

Внезапно охрабрени, че ще изпълнят свещените роли (които бяха достояние дори не на всеки жрец), Пулитон, Теодорос и още трима се подредиха зад Алкивиад. А той се изпружи така, че щръкна почти педя над техните сплъстени коси, над тежката воня на пот, препържено, суха риба, и с поглед, който сякаш прониза дървения потон, за да подири небесата, произнесе вдъхновено първия стих от ролята Хиерофант:

„И тази пролет Хелиос ще удължава своя път, докато Деметра…“

Остра тръпка олюля плещи и гърбове, сниши главите на стотина полуграждани. Тъй се огъваш, когато чакаш убийски удар върху темето си — тия неволни зрители на светотатство все още вярваха, че земетръс ще срине дома на Пулитон. Затуй им потрябва известно време, преди отново да проточат шии към сцената; там вече се разиграваше част втора от свещените Елевзински мистерии. Там не беше се разпукнал подът не бе изригнал син пламък, ме бе треснала мълния, с една дума.

Най-спокойно Алкивиад ръководеше действието, подсказваше на произведените от него жреци забравен стих, извършваше ритуалните стъпки, които те следваше да повторят. Мистерията бързо доближаваше своя край, понеже сам Алкивиад не бе запомнил всичките й досадни тънкости.

Щом заповядващата му ръка ги отпусна, шестимата изпълнители не намериха сили да се върнат всред публиката, ами се смачкаха на място. Алкивиад насмешливо разгледа стаилите дихание зяпачи и изрече прочувствено:

— Благодаря на боговете, че ме признаха за свой жрец!

Той се поклони нехайно пред обожанието на публиката си, сетне заключи:

— Ако тази нощ бях извършил светотатство, сега нямаше да притежавам плът и глас. Както се уверихте, атиняни, истината е…

Странно, Алкивиад млъкна. За всички туй внезапно секване доказа божествена намеса: боговете все пак отнеха слово на дръзкия самозванец! О, не, Алкивиад бе изиграл и тази трагическа пауза, за да подчертае още по-ярко своето следващо предизвикателство спрямо закони и традиция:

— Истината, истината — въздъхна той на подигравка. — Тя пак е тъй многозначна, както си беше преди представлението… Ето защо: аз или съм полубог, когото Зевс бащински глези, внушавайки му палави хрумвания, или на Олимп всемогъщите са отегчени, та нашата нощна шега ги увесели и ни я простиха, или пък… Страх ли ви е от онова, което ей сега ще кажа, атиняни?

Атиняните не шукваха. Часовете на тая чудновата, зловеща и окриляща смелостта им нощ бяха ги лишили от ум, сякаш ако Алкивиад тутакси се възнесеше през потона от едро отесани греди, никой не би се удивил.

— Добре, чуйте тогаз! — лъчисто ги огря с белозъба усмивка Алкивиад: — Боговете може би изобщо нямат над човека такава власт, каквато човек им е приписал. Хо-хо-ха!!! Митът за Прометей е пресъчинен от смъртния Есхил, за да стряска чрез него данъкоплатци, избиратели и роби, за да отреже в корен всяко човешко дръзновение. Ако наистина беше живял Прометей и ако наистина би дръзнал, то нищичко нямаше да му се случи — обзалагам се срещу коня на Теодорос (своя последен кон загубих в облог преди седмица).

Орли-лешояди и нажежена верига, Зевсови мълнии и Посейдонов смерч — редеше Алкивиад като в стих, имайки пред вид Есхил (чиито стихове не помнеше никак). — Обзалагам се, атиняни, че нищо не застрашава човека, който посмее!

И досущ неочаквано той грабна наметката си, упъти се към вратата.

Вече бе уловил тежката й завеса, когато се досети:

— Ако някой от вас спомене извън този праг какво е прозрял нощес, казън ще сполети не мене — вече се убедихте с очите си, аз стоя извън боже наказание. Но не мога да ви уверя, че то ще отмине вас. Предупреждавам ви да забравите видяно и чуто!