Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (21)

II

Другояче изглеждаше днес същият път, защото и Алкивиад го изминаваше другояче: покрай река Меандър с нейните прочути завои (сякаш Меандър отбягваше да стигне морето, дано се порадва колкото може по-дълго на кичестата зеленина по бреговете си, на гъсталаците, където цвъртяха безброй източни птички, на тръстичищата, из които тържествено пристъпваха сребристи чапли и розови като зората фламинго), покрай тази река, където Алкивиад за малко не остави кости, днес той яздеше начело на внушителна войска.

Бойците му не напомняха ония, всред които бе воювал като момче още, които бе водил из Херсон и из Пелопонес; сега Алкивиад заповядваше на перси. Върху чистокръвни, лъскави като закалена сабя коне, персийските войскари се носеха в дългите си, тъмни дрехи, над които тежката им броня, украсени щитове и изкусно оръжие блестяха с пълна сила. Човек би си рекъл, че Алкивиад води не редници, ами дружина първи велможи.

Самият Алкивиад пък… Не, невероятно! Нищо по-източно — от стратега Алкивиад. Върху шлема му от чисто злато се ветрееше китка снежнобели пера, чиито краища се стичаха по плещите му. Накъдрил по персийски образец рижо-руса брада, Алкивиад се намираше всред коравите гънки на огромна, индиговосиня наметка. Нейните ръбове бяха не само златошити, но и тежеха от скъпоценни камъни. Военачалникът на двете хиляди перси бе препасал крив меч, а двамина оръженосци следваха отблизо ценната му особа, за да я предпазят от внезапности.

Алкивиад хубаво знаеше какво трябва да предотвратят тия гиганти: собствената му внезапност. Алкивиад лично предложи на сатрапа Тисаферн да повери на двама сръчни убийци грижата за Алкивиадовата вярност спрямо Персия. Тисаферн учтиво възприе предложението, като едва се усмихна, и то само с очи.

Вече въведен в източните нрави, стратегът допускаше, че освен двамината откровени пазачи на верността му, всред двете хиляди непременно яхаха още неколцина неоткровени…

Въпреки тази зловещина, която го заобикаляше, тропайки равно с копита, Алкивиад се чувствуваше превъзходно. Тисаферн, осъден на бездействие против волята си, както се каза, изведнъж беше се сдобил със стратег, който да действува от свое име, но в негова, на сатрапа, полза — велика слука!

Затуй Тисаферн бе отрупал чужденеца с благоволение; Алкивиад изживя в Сарди месеци, каквито са неизвестни из егейския свят — там за трийсет години един първенец не ще вкуси толкоз разточителни наслади, тъй изтънчени и разнообразни блага. Отрасъл в самомнителната, но трезвено строга поради наследствена беднотия елинска среда, Алкивиад — уж необуздан фантаст, уж порочно ненаситен — не беше си представял, колко изключително може да бъде битието на един голям мъж! В Сарди той го опозна.

Тук преди всичко властта имаше друго качество — прекрасно! (Ако си властник, а не — поданик, разбира се.) Нея не ограничаваха съвети или събрания, тя не зависеше от избора на гражданите, не биваше дробена между стотици, за нея не се боричкаха десетки демагози. Властта на Изток бе пълна и безусловна. Човешкият мравуняк, който пъплеше из Сарди, за да търгува, изплаща, воюва или краде, нямаше права и желания; с него Тисаферн разполагаше, както атинянинът — с домашните си роби.

„Каква прелест!“ — викаше си Алкивиад; прелестно в Сарди бе всичко за високия гост. Туй дори, че Алкивиад (издържал винаги, уви, по една робиня или хетера извън дома си) тук разполагаше с много жени. Не помнеше ни имената, ни лицата им, понеже те нямаха име и лице, а тела. Плът, която Алкивиад усещаше все една и съща, винаги съгласна, приучена към еднакви любовни похвати, издаваща все еднакво гугукащ смях и еднакви възклицания. Това цяло не пораждаше у Алкивиад гордостта, че е обладал множество жени, защото те бяха размножена една.

Алкивиад скоро проумя, че на Изток всяко величие, разкош и могъщество трябваше да бъдат изразени чрез еднаквост в множеството. Когато персите строяха тържествена улица, колоните покрай нея — сякаш бити по единствена форма — се редуваха неизброимо; когато речеха да се наслаждават на жени, тия жени трябваше да бъдат сякаш близначки. Ето, и днес зад Алкивиад се друсаха в тръс две хиляди мъже, които бе раждала като че ли една майка, и то през един час: равно смугли, чернооки и черновласи, равно бели бяха и конете им.

„Защо ли?“ — би се запитал Алкивиад, ако вече не знаеше защо: за да изпъква най-неповторимо всред двухилядното равенство един-едничък, вождът. Тъй като този вожд бе Алкивиад, той нямаше нищо против иначе тягостното за елина източно еднообразие.

Неразбираемо за бойците си, техният стратег по някое време се изсмя — бе го развеселило онова място из пътя им, където преди месеци Алкивиад следваше да привърши земните си дни. Той си представи как единството утре ще се смае до припадък, щом в лицето на персийския стратег опознае прокудения, прокълнат и мъртъв изменник.

„Ако Сократ беше успял да научи хората на логическо мислене, те разумно щяха да заключат: силата на боговете не е такваз, каквато я смятаме. Тия богове или нямат средство да накажат измяната, или пък не я осъждат… Колкото до човеците, те никога не могат закла някого, преди да са го хванали. Прочие, ако човек бъде достатъчно пресметлив и ловък, ще си живее тъй, както му се живее…“

Засега, както всякога, на Алкивиад се живееше и много, и хубаво.

Днес пред двете хиляди мъже се простря морето. Алкивиад усети по тила си свежи тръпки, сякаш бе изгълтал на един дъх пълен потир младо вино. „Започва веселбата!“ — рече си той.

Веселба, действително, имаше. Работливите Алкивиадови съгледвачи, изпратени напред, бяха му донесли куп вести, а именно: подир своята победа над милетци Ламах им изискал пъкления изменник, но Милет, вдигайки рамене, си признал, че не притежава повече изменника. Атинският триерах обвинил милетските архонти, че били улеснили новото бягство на Алкивиад, набързо ги снел от власт и заповядал да бъдат посечени за всеки случай. Демосът на Милет не чакал да го увещават — разярен от краткото, но пакостно управление на олигарсите си, той им видял сметката. Така над Милет отново изгряла демокрацията, а също и хегемонията на Атина. Сетне атинските кораби се изтеглили в близкия пристан на остров Самос. Спартанският флот пък, строен с персийско злато, хвърлил трайно котва в близкия пристан на остров Хиос.

И така, от покоите си в Сарди Алкивиад съвсем точно бе предвидял разположението на елинските части по вода и особено точно бе начертал стратегемата да бъдат уравновесени. Понеже ни Атина, ни Спарта имаха сила да си премерят силите, те дребнаво се хапеха тук и там, нанасяха си ситни вреди и с мъка ги позакърпваха. В тяхната равна по мощ и по-скоро по немощ схватка трябваше да се намеси трети, за да склони победата към едната или другата страна. Този трети можеше да бъде само Тисаферн. (Фарнабаз, сатрапът на Фригия, се намираше далеко от арената на въпросната комедия.)

Алкивиад бе сигурен, че и Атина, и Спарта трепетно желаят боен съюз с омразния азиатец, когото никой елин не е лицезрял. Освен единствен: Алкивиад. Той дръзко се вмъкна сам в леговището на тропичния звяр, майсторски го обузда и поведе за носа — такова убеждение имаше сега Алкивиад или поне изразяваше такова убеждение.

Той се изправи начело на персийските си бойци под стените на Милет през една топла есенна надвечер. Дори не си спомни своето поражение преди месеци под същите стени: своите страхове, че милетци ще го предадат окован за казън на роднините му от Атина.

Персите мълчеха притеснено. Деца на песъчливата или на благодатно зелената дълбока суша, те се стъписаха пред водния простор — нещо неведомо и навярно опасно.

— Отворете врати за войската на Царя! — високо извика персийският стратег.

Стражата от кулите изчезна — отиваше да предупреди властта за туй, че се е появила напаст. Персите с Алкивиад начело запазиха ред, докато забелязаха, че срещу им някой иде. Той не бе излязъл из портите към сушата, а от пристанищните; вървеше покрай крепостта на алест кон, следван от малка дружина.

Очаквайки да види някого из добре познатите му милетски демократи, Алкивиад в миг настръхна: насреща идеше атинянин. Това бе Тразибул, когото Алкивиад не помнеше, но който чудесно бе запомнил печално прочутия изменник на родината. Тразибул — един от бледите дейци в хетерията на изгнания из Атина Хипербол. Напоследък атинските моряци в Самос бяха избрали за свой застъпник пред Петстотинте Тразибула, но демагозите от Атина го гледаха със зло око: той бе наистина избраник на въоръжения демос, той бе политик не по поминък, а по народна воля. За да не поеме върху себе си страшната отговорност за преговори с Персия, атинският управител на Милет бе изпроводил Тразибула на среща с двухилядния враг. Избраният моряшки вожд доблестно вървеше към нея.

Срещу Алкивиада — неузнаваем под персийската си премяна — яздеха шепа атиняни…

Той набързо премисли, че може да ги избие до крак, но и тъжно си рече, че това не ще промени нищо — Атина щеше да си остане Атина. Тя често би изпращала тук и там свои стратези или политици, а Алкивиад трябваше да воюва или да преговаря с тях. И всеки път да си спомня, че някога сам е бил атински стратег, атински политик… Спомен, който неусетно, а все по-растящо го дразнеше. Но защо, защо! Само една негова дума и…

— Приветствувам от името на Атина стратега на славния Цар! — изрече на тъй родното за Алкивиада атинско наречие Тразибул.

Спрял на една стрела разстояние, моряшкият избраник още не откриваше под накъдрената брада и златния шлем своя бивш сънародник, затуй плавно продължи:

— Атина, в чиято архе влиза и град Милет, пита славния стратег на персите: какво търси той под милетските стени? Нашите две държави са в мир.

Алкивиад смуши коня си, доближи атинската дружина. Телохранителите, длъжни да не изтърват ни миг чужденеца, веднага поеха подире му, сякаш към него ги теглеше невидимо въже. Така, вече от двайсет лакти разстояние, Тразибул разпозна персийския стратег.

— Не! — каза той на себе си. — Не и не!!! Това е сън…

— С кого имам честта? — хладно го попита Алкивиад.

— С Тразибула, избраник на моряшкия съвет, който управлява целия атински флот на котва в Самос — наистина като сън отговори Тразибул.

Въпреки изненадата и омерзението си, той съобрази, че няма право да предприеме обидно действие или да избълва обидни думи. Отскоро замесен в политиката, Тразибул бе чувал противоречиви оценки по повод Алкивиада: мнозина в Атина сега жалеха нескрито, че са се лишили от един Алкивиад през толкова усилни времена. (Още повече че нещата недвусмислено потвърждаваха: „Където е Алкивиад, там…“ Раздвоен, както немалко атиняни по този въпрос, Тразибул премисли, че ще бъде непростимо да скъса преговори с чудовището. При това, зад гърба му той съзираше не друг град, просто — Спарта или Хиос, — ами ужасяващата сянка на Царя.

Не, Атина никак не би искала да си навлече персийски гняв. Впрочем, Тразибул постъпи ловко: той се престори, че не забелязва забележимата прилика между персийския стратег и изменника на родна Атина.

— Нима великият Цар не е доволен от държането на атиняни из Егея? — попита той почти спокойно.

— Не е доволен — отвърна Алкивиад ледено. — Както Атина знае, йонийските пристанища тук се намираха под персийско върховенство. Царят не ще смята мира си с Атина за мир докато атиняни не опразнят брега.

— Нашите договори с Милет и другите пристанища не са новост — внимателно изтъкна Тразибул. — Вече четиринайсет години Милет е част от Атинската архе. Защо Царят внезапно се удивлява от тъй трайно всъщност положение?

— Може би едва днес го съзира — безочливо се подигра Алкивиад. — Величието на моя цар е толкова висше, че не винаги до него се издигат вести с незначителна сила. Тъй или иначе, предупреждавам вашите управници: Персия не ще търпи някой да й оспорва господството над азиатския бряг. Сатрапът Тисаферн, който строи двеста галери във Финикия, скоро ще потегли срещу атинския флот в тукашни води. Той ви предоставя избора: да опразните йонийските пристанища или да приемете война!

Дори в синкавата надвечер пролича как Тразибул пребледнява под тъй нахално заповедни думи. А може би — поради страстното негодуване, което почувствува много издълбоко. Сирак от гръко-персийските войни, Тразибул хранеше към далечния Цар и сатрапите му сиротски горка омраза; демократ, той бе присъствувал — с вкус на черна жлъчка в устата — при Алкивиадовата изключителна аленост из Атина; безбуквен, той бе завиждал на Сократовия кръг, който пируваше с премъдро слово. А тази вечер, когато чудовището взе да заплашва на превъзходен елински елинството с едно ново персийско нашествие, Тразибул не се сдържа повече. Той изригна, за да не се задуши:

— Изменнико! Ако по света е измислена най-неистово жестоката, най-кърваво изтезателна казън, нека тя те стигне кога и къде да е! Дано умираш стократно: от източна треска и от гниене на рана, от бавен кръвоток и от разслабване на костите, от припадъчни гърчове и от задух, от бавна отрова и от тъп нож в слабините, и още деветдесет и пет смърти нека сполетят тялото ти! Нека духът ти се измъчва в ада, както Сизиф, Тантал и всички осъдени на вечна мъка сенки!

— Ха-ха-ха-хо! — прекрати туй словесно сладострастие висок смях.

Персийският стратег блестеше срещу бедняка Тразибул с очи като аметист, с бисерни зъби — изгодно роден и охолно отхранен, Алкивиад плюеше върху безсилието на гладника. Сетне, усмихнат, той продължи:

— С каквито и думи да ме наричаш, Тразибуле, нещата не се изменят: тук аз въплъщавам силата. Аз съм първият съветник на сатрапа Тисаферн по елинските въпроси и меродавно за него ще бъде моето мнение. Вземете предвид това, когато разисквате — в Милет или в атинския флот на Самос — бъдещите си решения.

Аз вярвам в здравомислието на Елада — великодушно й призна нейният прокълнат син. — Нашите, тоест елинските, възможности са тъй просешки, та Елада би загинала от глад още преди столетия, ако не беше хитра. Обзалагам се: до утре бащите на Милет ще намислят как да задоволят сатрапа от Сарди.

„Рекох!“

Така Алкивиад завърши — съвсем по източно — своята реч, от която бликаше непритворната наглост на по-могъщия.