Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (18)

IX

Той ги видя да изникват отдън хоризонта като ято жерави, преодоляло простора, но не уморено. Позна строя им, който бе измислил самият той при похода си към Сицилия — могъщ клин, чийто връх пореше водите чрез носа на наварховата трирема, увенчан с позлатена Нике. По-късно различи и знаците на Атина, под които бе воювал с опиянение.

Чак тогаз Алкивиад си даде сметка колко непосилен ще бъде за него днешният бой. Не — не бе въпрос на угризения и на разкаяние — Алкивиадовото сърце нямаше тия слабости. Бе въпрос на нещо друго… по-смътно и сложно… Но в тоя час не му беше времето за…

Военачалник до костите чак, Алкивиад усети как милетските бойци наоколо му отнапред са се предали; колко им е противен дори помисълът за сражение. Посред хоплитите или моряците на Атина той бе долавял с цялата си повърхност обратното: върлия устрем към победа. Тоя устрем придаваше криле на стратега, правеше го способен на бойни чудеса. „Богове, с кой ум напуснах атинските редици, за да се превърна ей в това: началник на евнуси и лихвари, на тлъсти търговци!…“

И изведнъж си спомни, че изборът не беше негов — натам го тласна най-първобитен страх от казън. Затуй съжалението му се върна още по-назад: „Богове, защо ми трябваше да подигравам светите мистерии, защо ми беше да се обличам в алено!…“

Атинските кораби вече доближиха на три хвърлея от стрела. Милет, който две десетилетия не бе отделял обол за боен кораб, понеже предпочиташе да ги строи търговски, сега се скри зад стените си, предоставяйки на вражия флот своя залив, сгодното си пристанище.

Атиняните хвърлиха котви, спуснаха мостчета. По тях заслизаха бойците на Атина.

„Значи, все пак — Ламах… — отбеляза Алкивиад, изправен върху площадката на пристанищната кула. — От всяко положение бих направил Ламах за посмешище, ако водех атиняни, а не тази измет. Днес ще ме бие един Ламах, който от детинство ми правеше път из улиците, който — връстник всъщност — ме славеше като свой учител по стратегия… Ще ме надвие един Ламах!“

Атиняните се разсипаха в походен строй. На око претеглено, бяха около две хиляди. Алкивиад имаше хиляда и нещо. „При което — неатиняни“ — рече си.

От високата площадка над пристанището Алкивиад наблюдаваше врага — своите братовчеди, сватове, съшколници или съратници. Връстника си Ламах, който щеше да приложи някоя от Алкивиадовите стратегии. „Точно тъй — помисли си Алкивиад, — аз бих разместил две хиляди души за сражение под голямата крепост: бих я притиснал само откъм сушата, след като си няма флот. Ламах настани най-много мъже в двата края на дъгата, там, където тя опира о брега. Точно тъй съм постъпвал и аз… По този начин, както и да опитаме излаз, Ламах ще ни налегне от две страни… Атинските схеми за бой винаги са били логични, отчетливи…“

Милет внезапно му се стори не красив и уютен, а непоносим. От кулата над пристана Алкивиад разглеждаше пищната украса на Милет, неговите храмове с каменни гирлянди и сякаш живи зверски глави, мраморни стъпала, които водеха нагоре-надолу някак безцелно, просто заради самата естетика. Алкивиад гледаше огромното пусто сега тържище — това бе истинското бойно поле на милетци, което те опразниха без бой.

„Добре де, а защо да се бия аз? — трезво се запита Алкивиад. — Какво ще спечеля, ако спечели Милет? Едно «благодарим, метеко!» Толкоз.“

— Метеко, що чакаш?

Потънал в унили разсъждения, Алкивиад не чу как някой се изкачва към площадката — провлачени стъпки, пъхтене. Горе сега се подпираше върху перилата Хипий, отспал до късно подир снощния пир. Аристократът, който сам бе съблякъл мантията на стратег, за да снеме заедно с нея и отговорностите пред родината си, тоя подпухнал червендалест богаташ уподоби хора на съдбата: „Метеко, що чакаш още?“

„Разбира се, кой би оставил предателя без стража, без опрян в гърба му нож? Една моя двусмислена крачка и ножът ще хлътне между ребрата ми…“

— Дали се уплаши да пролееш атинска кръв? — продължаваше да издевателствува хорът на съдбата. — Нима щадиш ония, които те обявиха за мъртъв?

Хипий примигна срещу блясъка от море и слънце, срещу яркостта на алената мантия и златен шлем. А затуй, че очите го заболяха от така силна светлина, Хипий си отмъсти с цялата злост на едно утро подир пиянство:

— Защо си въобразяваш, че имаш избор, метеко?

Битката траеше от обяд. Без всякакво въодушевление, по обяд Алкивиад беше се обърнал към милетските бойци с късо слово, в което им поясни техния родолюбив дълг. Още докато говореше, Алкивиад разбра, че тях този дълг не засяга — те просто бързаха да приключи крамолата, за да се приберат на сянка. С една дума, боят беше загубен, преди да почне, но (както злобно изтъкна Хипий) метекът нямаше избор Алкивиад бе извел своите хиляда и нещо военно неграмотни мъже. Ако милетските първенци умееха да мислят стратегически и политически, а не като търговци на кедър, източни подправки и риба, те отпосле биха признали на метека, че все пак е извършил чудеса; всеки отделен миг от тъй неравната и отнапред проиграна за Милет битка беше малко чудо. Алкивиад удържа бойците си в сражение до надвечер — седем безконечни часа. Той се намираше сякаш навсякъде, той разместваше войската си по най-неочакван начин, той изобрети на място десетки дребни похвати, които отложиха с цели седем часа падението на Милет. Алкивиад извърши невероятно много, но не и единственото, което милетци изискваха от него: победа над Атина.

„Това не би успял дори бог Арес! — викаше си Алкивиад, вплетен тук и там, но без друго на най-гъстия участък от битката. — Бог Арес ще си излезе посрамен при това нелепо съотношение. От къде на къде трябвало да победя в подобна нелепица?“

Ах, откъде! От Алкивиадовия мит, който Алкивиад изкусно си изработи. Този мит владееше умовете на Елада, но…

Но — до днес. До кошмарната надвечер, когато на всепобедния Алкивиад се налагаше да отстъпи зад стените на Милет.

„А после? — запита се той, отбил едно насочено към гърдите му копие. — После пред съвета на милетските архонти ще изслушам обвинение в непобеда. Никоя риторика не ще ги убеди, че не съм предал Милет — предател, нали? А атиняни ще седят под градските стени, докато Милет реши да си купи мир, връчвайки ме окован на Ламаха. Мяра за мяра…“

Алкивиадовият кон отскочи навреме, та ездачът се отърва с недълбока рязка върху десницата. Кръв бликна току над лакътя, окапа раздраната алена мантия и се сля с нейния цвят. Алкивиад бе обучен да работи с меч и при ранена десница; сегашната рана върху нея му беше четвъртата. Трите предишни той придоби в битки из Пелопонес и Беотия — роднински свади, в който бе доказвал предимството на Атина. Но за кое и защо — днешната рана? Заради чие добро из мишцата му струеше кръв, а дланта вършеше мъчителен труд въпреки болки, въпреки разяждащи предчувствия?

И все тъй, като следеше полесражението до неговите видими граници, като раздаваше заповеди, които милетци и слушаха, и не, като ту мярваше, ту губеше из очи стреснатия пред Алкивиадовия мит Ламах, Алкивиад броеше миговете — отлагаше с още миг смъртта на една легенда.

Хрппп! — мечът в ранената десница леко хлътна — леко е, когато улучиш корема под нагръдника. Със заучено движение Алкивиад го изтегли, за да отбие някакъв натиск, и чак тогаз погледът му спря върху оногова, чиито слабини току-що бе пронизал.

Трупът на Мирон!… Преди малко, докато още живееше, той бе син на освободения от Алкивиад роб Теофраст, момче, расло с първия Алкивиадов син, Алкивиад Млади… „Къде и как ли е сега синът ми? Дали него пък не съсече нейде из Декелея цар Агис, комуто аз дадох ум?… Кога за сетно видях сина си? Май че — преди опита на Хипарете да се разведе; тогаз тя отпрати момчето при своя род, а то беше на колко години?… Не помня. Но помня някаква заран: Алкивиад Млади търчеше из двора, под лозницата, гонеше се с това тук момче, сина на роба… Вас питам: къде е…“

— Предателство!!! Метекът ни предаде!

Въпреки шума от сражението, което полекичка отстъпваше към градските врати, викът на Хипий стигна до Алкивиада. Ако законният стратег на Милет би потиснал негодуванието си още час, Алкивиад навярно щеше да потърси закрила зад градските врати. Но сега — след страхливия врясък от кулата над главата му — Алкивиад си рече: „Е, не! Ония горе са си направили сметката без мен, затуй ще я объркам… Ето така!“

Алкивиад поведе за щастие читавия си чер кон покрай стената, изцяло зад милетските бойци, и взе да се изтегля към оня край на дъгата, където врагът беше най-разреден. Изтегляше се тъй ловко, че нито от кулата, нито от мястото на Ламах можеше да се предвиди неговото странно намерение. Впрочем никой от онези, които се надяваха на печалба срещу отрязаната Алкивиадова глава, не отбеляза мига, когато стратегът изхлу алената си мантия и я пусна в прахоляка; никой не улови мига, когато Алкивиад сне позлатения си шлем и го окачи о седлото.

Все на ребро и все покрай милетските стени се измъкваше из прашния хаос на една угасваща битка вече не стратег, ами най-прост редник.

Той сръчно налучка най-тънкия отрязък от вражата верига — там имаше и бухнал храсталак; той незабележимо се насочи към храстите и се потули всред тучната зеленина. „Веднъж да стигна до реката!“ — отдъхна си Алкивиад. (Крайречната растителност бе особено гъста, висока, ненагазена от пътеки.)

В най-ведро настроение самотният конник се упъти на североизток. Залезът го удари в гръб. И — чудесно! Така слънцето не ще те заслепява с коси лъчи.

Зад Алкивиад звекът постепенно стихваше — поради разстоянието, а и от само себе си, понеже боището наистина издъхваше. „Хе-хе-хе! — засмя се Алкивиад тихичко, но искрено доволен — Довечера Хипий или Ламах ще се озоват измамени, безсилно ще беснеят: тяхната разменна монета срещу мир или прошка, срещу слава или ново звание — монетата просто изчезна.“

— Няма ме! — изрече гласно Алкивиад Велики, макар външността му да не издаваше нищичко велико.

Един редник, избягнал бойна смърт, напускаше полесражението.