Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (43)

Епилог

Опряна върху спартански копия, тиранията на Трийсетте, която имаше за свой изразител Крития, проживя кратко. Тъй като трийсетмина тирани не може да има — тиранът е нещо еднолично, — тираническата дружина в Атина скоро се улови за гушите. Тя изкла без съд и присъда всички демократи, които не бяха напуснали предвидливо Града, но в крайна сметка взе да се коли взаимно. Из тази кървава баня изпълзя тъкмо Критий — колкото по-недаровит и без въображение е един тиран, толкоз по-значителни са изгледите му за надмощие.

Но негодуването срещу Крития прокуди из Атина вече не демократи, ами най-средна ръка граждани. Нощем и скрито те се запримъкваха към малката крепост Филе, на границата между Атина и Тива. Тиванските демократи също си патеха от цар Агис, затуй се запретнаха да въоръжат и подкрепят изгнаната из родна Атина демокрация.

Нея поведе в мъстителна борба старият вече Тразибул — моряшкият вожд, побеждавал рамо до рамо с чудовището. Тъй като чудовище вече нямаше, но Тразибул добре бе запомнил бойните му уроци, той състави майсторска стратегема срещу Критиевата тирания. В кратка, бедна на атиняни от едната и от другата страна война, Тразибул лично очисти аристократа Критий и обяви, че възражда демокрацията.

Град без граждани — това бе сега Атина. Кореняк атинянин, Тразибул не допусна да бъдат произведени в гражданство метеките или освободените роби. Той упорито държеше за чиста, макар безкръвна, мъждееща демокрация, която така и не смогна да се изправи на нозе. С атинската хегемония бе свършено завинаги. За гибелта на Атина носеше вина всеки един атинянин.

Но къде го оня, дето сам ще се признае крив? Огорчени, че са загубили господството си над Егея, непривикнали да съществуват като осмивани бедняци, гражданите на Атина дребнаво се заловиха да търсят виновника за тъй неизгодния обрат в съдбата на Града. И взеха, че го откриха.

През сетната година на най-много шумния за Атина век трима племенити граждани обвиниха в писмен вид софиста Сократ, че бил съсипал Атина. По-точно: обвиниха го в безбожие. Сократ — писаха до Хелиеята те — бил дирел онова, което е на небето или под земята, вместо да възприеме наготово свещените митове. И още по-точно: Сократ развалял атинската младеж. Доказателство: той е възпитал чудовището Алкивиад, получудовището Критий.

Никой в Атина не пожела да разсъди, че тия двамина свои ученици мъдрецът имаше за живо отрицание на своето дело. Никой не поиска да си спомни, че Сократ бе прогонил още преди двайсет години Крития из кръга си; че Сократ бе понесъл най-дълбока рана от някога незаслужено обичания свой ученик и приятел Алкивиад. Атиняни пошло настояваха сам Сократ да им изтъкне онова, което всички те наизуст знаят: че Алкивиад и Критий не са рожби на неговия дух. Ограбени до бедност от друг вид зрелища — бойни, политически, театрални, мистични, — гражданите на Атина искаха да си доставят едно безплатно: покаяния отказ на мъдреца от хората, които тъй и тъй му бяха обидно чужди. Има наслада и в това — в нечие унизено разкаяние, в нечий страх, в отричането и оправдаването.

Жалко до низост зрелище, но — както се казва — атиняни вече си нямаха по-богати.

Там, в белокаменния амфитеатър, където никога не бе произнасял реч, защото смяташе всяка намеса в обществените дела за наглост, Сократ бе призован да отговори на обвинението. Там, където отбрани граждани чакаха мъдрецът да отрече несъществуващите всъщност връзки между него и Алкивиада или Крития, Сократ изобщо не спомена тези две имена. Той излезе не в защита, а в нападение:

— Не зная как подействуваха на вас, атиняни, моите обвинители, но аз, да си кажа правата, едва не се забравих — тъй убедително говориха те. Впрочем, да си признаем, май нищо не казаха. Посред множеството им клевети аз най-вече се зачудих на една: те твърдят, че трябвало да се пазите да не би да ви подведа със своето словесно умение. Според мен, връх на глупостта им е, дето не се смущават, че веднага ще бъдат опровергани от мене на дело — щом вие забележите, нали, че изобщо съм слаб в красноречието. (Разбира се, ако те не смятат за силен по красноречие оногова, който говори истината. В случай че подразбират именно това, готов съм да се съглася с тях — аз съм оратор, макар и не по техен образец.) Те, повтарям, не казаха ни дума правда, а от мене ще я чуете цялата…

Той си знаеше: осъден ще бъде. На атиняни тази присъда бе потребна, за да уверят себе си, своите гладни и без бъдеще деца, че вина за провала на Атина носят не те — всичките бащи, — а един определен човек, богохулник и производител на изверги. Атиняни искаха да се оправдаят пред историята, че не тяхното търговско сребролюбие, господарските им насилия над безчет до вчера свободни хора, а днес — работен добитък, че не смехотворната демагогия и скъпо струващият боен звек са причинили упадъка на нещо тъй изящно и мъдро като Града. Не, не, не! Вина нямате никой от тях — архонти, стратези, оратори, търгаши, палачи. За атинската гибел бе крив единствено безбожният приказвач.

— Добре де! — каза Сократ.

Тогаз атиняни пристъпиха към гласуване.

Странна сметка показаха преброените бели и черни камъчета: черните бяха едва с трийсет повече от белите.

— Като вземам под внимание среброто, прахосано от Мелетий да купува гласове на неграмотни или несъзнателни граждани — установи Сократ, без да мигне, — то явно е, че белите камъчета щяха да бъдат поне с триста повече от черните, ако Мелетий не се постара тъй яростно да докаже виновността ми. А понеже аз сребро нямам, пък и да имах, не бих се принизил до покупка на гласове, отнапред беше сигурно: ще бъда признат за виновен.

— Защо не прие среброто назаем, о Сократе! — извика от място Платон. — Щом в един град се продава човешко мнение, глупаво беше да не го купиш!

— Може би е глупаво, но — справедливо… — тихо отвърна старият мислител.

Бащите на атинския демос подеха нови разисквания: каква да бъде присъдата над вече признатия престъпник. Равнодушен, сякаш наоколо разискваха не наказанието му, ами въпроса за цената на сушените смокини, Сократ с половин ухо слушаше как бълбука поток неумело, нелогично слово. После му омръзна — не бе навикнал на заседания и прения, на многочасова досада.

— Искам думата! — рязко каза той.

Прегладнели за зрелища, атиняни веднага му я дадоха.

— Не се затруднявайте, граждани! — спокойно подхвана мислителят. — Аз сам ще си избера наказание, но такова, за което да бъда уверен, че не ще ми донесе зло.

— Хо-ха! Нали!… Гледай, гледай!… Как не!… — гръмна амфитеатърът, ала Сократ го утиши с едно движение:

— Слушайте! — за първи път заповяда той на атиняни. — Дали да не избера затворничество? Но защо ще живея в затвор като роб на Дванайсетте, непрестанно избирани отново? Или пък — глоба в сребро, заради която ще лежа, докато я заплатя? За мене това би означавало вечно заключение, защото нямам средства. Да не се ли осъдя на изгнание? На това вие охотно бихте ме обрекли… Само че, атиняни, би трябвало пресилено да съм се вкопчил о живота, за да не съобразя ето що: вие, собствените ми съграждани, не смогнахте да понесете моите беседи и разсъждения. Те се оказаха за вас толкоз тежки и нетърпими, че днес търсите да се отървете от тях. Е, нима други и другаде ще ги понесат по-леко? В никой случай, атиняни! (То пък и живот ли ще бъде такъв живот — да поема в изгнание на стари години и да скитам от град в град, докато отвсякъде ме гонят!…)

Както вече се разбра, атиняни, аз мога да осъдя себе си само на едно — сами се досещате кое… — високо завърши речта си Сократ.

— Готово!… Колко лесно стигнахме дотук — готово!… — израдваха се гласно атинските бащи.

Но някак си доловиха, че тържеството им над смрадния приказвач е непълно — той успя да им го отнеме чрез своето непредвидено безразличие към смъртта, чрез немарата да я отбегне. Ах, другояче беше си представял всеки атинянин днешния съден ден! Сълзливо отчаяние, унизено отричане, дъжд от клевети над изменника Алкивиад и тирана Критий, молби за пощада, разкаяна просия — ужасно много пропускаше днес Атина.

— Настоявам за незабавно изпълнение на присъдата, която обвиняемият си избра! — кресна, за да си даде смелост, обвинителят Мелетий. — Тъй като обвинението е доказано…

Тук Сократ твърдо го прекъсна:

— Ти излезе не с обвинение, ами с донос, Мелетие! Ако не оборвам доноса ти, то е, защото сам бързам да умра. Непоносимо ми е да срещам из атинските улици и на Агора човешката глупост, самодоволното насилие, всекидневната лъжа. Изтърпявах ги, докато в тленното ми тяло мъждееше силица. Днес съм твърде стар, за да нося тежестта им.

— Нека гласуваме кой ще изпълни смъртната присъда! — бясно настоя Мелетий.

— Не настоявай на това! — пак властно го прекъсна Сократ. — Излишно е да правите от някого убиец, когото историята несправедливо ще порицае. Аз държа да бъда жертва не на едного или на десетмина, а на всич-ки атиняни! Нека върху всички вас тегне историческият упрек, че сте отнели на Града сетната му украса: човека, който изговаряше истини…

— Бъдете честити, граждани на Атина! — тежко се навдигна от скамейката на обвиняем мислителят. — До заранта Сократ не ще бъде отсам…

Той седеше, както всяка вечер, в своята бедна стая. Седеше пред огнище без огън и направо върху пръстта.

Платон, Критон, Критовул и Аполодор — четирима от някога многочисления Сократов кръг — бяха скръбно тържествените изпращачи на мъдреца. Те не пиеха, нямаше вино на тазвечерната трапеза. Единствена чаша, поставена пред Сократа, събираше всички погледи.

— Срещу трийсет мини ти щеше да бъдеш оправдан — безполезно напомни Платон. — Ние четирима сме ти поръчители, бихме заели трийсет мини, та ако ще да заложехме и децата си.

— Животът не чини дори една… — без рязкост отвърна Сократ. — Би било просто смешно да броим сребро дори срещу още един ден земни мъки… От дете са ме плашили със страната на бог Хадес, царството на мъртвите. Кой знае защо, аз пък съм уверен, че адът е отсам смъртта, сътворен от човеци и населен със страсти, стремления, домогване, страхове. Какво повече от това, което изтърпяваме от себеподобните си, би могло да сполети душата ни отвъд? Логично: нищо! Но щом приемаме, че смъртният миг е вододел, а отсам и отвъд него се простират селения, противоположни по качество, туй означава, че неземният ни живот трябва да бъде чиста прелест…

Сократ беззвучно се засмя. Никой не последва смеха му. Четирима негови ученици не откъсваха поглед от пълната чаша, сякаш на мястото й виждаха пепелянка, която загадъчно кротува, преди да клъвне мълниеносно и отровно.

— Прелест… — повтори мечтателно Сократ. — Защо тогаз не бързаме да се преселим в страната на идеите? Логично: човек се бои от умирачка, защото за него тя си остава голямото Неизвестно. Никое човешко убеждение, тоест, не е тъй непоколебимо, че да ни примами към онова, в което уж непоколебимо сме убедени. Жаждата да узнаем, тоест, не е достатъчно силна, та да ни тласне към непознатото. Извод: убедеността и стремежът към знание не са присъщи на хората, човек действува съобразно своите страхове и страсти, а не според логиката на разума си.

— Навярно порицанието ти не се отнася до нас четиримата — каза Платон. — Ние не те изоставихме сам в края на пътя, поехме върху себе си заплахи, а може би и утрешно изгнание. Това не е ли белег за убеденост?

— Това са едва началните стъпки към нея — отговори учителят. — Ако бяхте убедени, че правите сме ние, мислещите, а не цяло едно човечество, задъхано да постига и придобива, сега пред нас щяха да стоят пет чаши вместо една. Не е ли вярно?

— Вярно е — призна Платон. — Но ни оправдава голямата наша задача: да изработим хляб от зърното, което пося ти.

— Задача ли? — попита със снизхождение мъдрецът. — Всяка задача се решава с дела. А впрегнеш ли се веднъж в работа, впряга те изцяло несправедливият човешки род.

Сократ замълча, вперил очи в потира. Ако учениците му не бяха твърде притеснени, щяха да забележат: тежките Сократови длани съдържаха в себе си движение, което мъдрецът им заповядваше да извършат, а те му се противяха, отлагаха. Износена и занемарена, плътта на Сократ не искаше да се подчини на духа му; тя май че мъстително се разплащаше за своето дълго лишаване.

Тогава Сократ рече да излъже ръцете си, като разсея напрежението им. Той поде най-привично:

— Никого от вас, последните ми ученици, не мога — уви! — да назова последователен. Тебе, Платоне, подозирам, че дори ще пишеш. Да, да, пише ти се — виждаш ли докъде ни води непоследователността? Пишейки, човек насилено подрежда ценностите, окастря ония техни краища, които не се вместват върху листа. Пишейки, човек убива истината, тъй както ваятелят умъртвява топлата телесна хубост. Красотата — макар и тленна — има предимството, че диша. Изкуство или писменост — макар вековечни — са мъртва отливка. Подозирам, Платоне, че ти ще убиеш словото ми, като го приведеш в ред и очистиш от противоречия. Жалко!… С мене си отива времето, когато истините бяха не кораво изписани и подчертани, ами се лееха безбуквено, воюваха помежду си, а някоя, която току-що бе победила, подир седмица все пак биваше забравена. Живи истини, изричани на Агора, където аз продавах слово, тъй както съседът ми по площад предлагаше сланина или мед. Всеки от нас имаше свои купувачи и по техния днешен брой съдеше дали днес продава прясна или вмирисана стока. Как ще разбереш утре ти — когото примамва писането — кой е купил истината ти, дали се е наситил с нея, кога я е захвърлил, за да си търси нова? Къде ще остане трепетната, вълнуващо нетрайна и напрегната връзка от човек до човек, щом хората вземат да общуват чрез мъртвило — щавен пергамент от убито животно?

Не ми прилича да моля своя ученик, Платоне, но бих те молил: не записвай словото ми! Все едно, то вече не ще бъде мое, след като премине през цедилото на мисълта ти, през обузданата ти ръка. Нека се разсее из белия въздух над Агора, да се стопи заедно с човека, който изговаряше истини. Записаните ще бъдат надживени, опровергани, оплюти и забравени. Само ако бъдещето не научи какво точно е приказвал преди хилядолетия Сократ, то ще вярва, че е имало истинска истина — неовехтяла, ненадрасната… Завещай своите записани мисли на историята, Платоне, но остави моите да изчезнат!

Не ще чуеш молбата ми, знам си, защото от утре не мога да те изоблича и порицая…

— Не говори така! — много смутен възрази Платон. — За нас повелята ти е свещена. И те заклинам: не споменавай с всяка дума своя край, тъй по-леко ще преглътнеш отровата!

— А защо трябва да е леко? — изненада се Сократ. — Колкото и жестоко да бъде усилието ми да се убия, може да ми завидите за него: то е последно. Каквото и да е отвъд, то не ще бъде по-обидно оттука… Цял живот се добирах до познание — ето, подир миг само аз ще имам отговор на основния човешки въпрос: какво има там, има ли?

Сократ внезапно заповяда на своеволните си пръсти. Те — десетте наведнъж, за да поделят на десет своя страх — вдигнаха потира.

— Наздраве, приятели!

Мъдрецът изпи отровата на големи глътки, сякаш дълго търпял безводие скиталец най-сетне ще утоли жаждата си.

Мълчание — смъртта започва с мълчание, при все че не знаем как завършва тя. Четирима мислещи мъже застинаха чинно, докато учителят им извървя пътя от мълчание до смърт. Те смятаха за свой дълг да затворят очите на Сократа. Миг, от който ги делеше може би час, а може би и повече часове.

Източната отрова не бърза. Веща и изискана, както всичко, дето иде из неразбираемите дълбини на Изтока, тя дълго задържа мъдреца върху уж тясната между от отсам до отвъд.

Млечно бяло към синкаво — такъв цвят има пролетният дим, когато стопаните събират миналогодишна мъртва трева, умрели съчки, запалят ги, за да освободят младите стръкове и филизи от ненужния спомен за още една, все едно че никога не била пролет. Сладостна синкавобяла мъгла прибули съзнанието на Сократа. Отърван от тежестта на своето тромаво, уродливо тяло, той за първи път усети себе си — неизразимо чувство на откритие. Сократ се рееше лек и волен, сбъднат. Тих ветрец го подемаше високо и далече. Там, гдето мекият дим взе да се разнася; посред него светнаха пролуки.

Сократ съзря света.

Свят, за който бе само слушал, защото цял живот проседя, напук на всички, върху плочите на Агора или в единствената си бедна стая.

Светът се състоеше от море и суша. Напук на всички Сократ не бе вярвал в митовете за сътворението му, нито в описанията на пътешественици. Не зримото мироздание, а истинната идея беше съсредоточавала Сократовия мислен поглед. Мъдрецът не знаеше как изглеждал светът.

Добре, сега го видя в едно мигновение или в цяла вечност, все едно, въпросът е, че Сократ видя! Под него в пълното си велелепие се разгръщаха море и суша, те взаимно се обдаряваха, като морето създаваше брегове, а сушата — острови. Морската влага хранеше дървета и цветя, земната твърд им даваше опора. Зеленина, зеленина, пропъстрена от багрите на цъфтежа, от песните на безчет птици — вълшебство, което не ще предаде никоя най-майсторска ръка.

„Светът го имало!“ — изуми се душата Сократова (нали живият Сократ бе обръщал гръб на видимостта, напук на всички). Но мъдрецът сега не призова: „Обърнете гръб на видимостта, другаде са идеалните истини!“ Душата му изпита огромна жал, загдето едва днес опознава неизчерпаемата сладост на всичко сетивно: цветове и черти, мирис, звуци и хладък ветрец. „Безумец аз! — опомни се мъдрецът, спрял върху междата от мълчание до смърт. — Какво важат слово и ценности, какво струва идеалната истина, когато можех трийсет хиляди дни да гледам, гледам, гледам. Да се насладя, насладя, насладя. Защо, о богове, защо ни е дарен живот, щом ни отказвате да го живеем повторно, поправен от горкия ни опит? Защо всеки миг е сам за себе си, подчинен на нашия нелеп, случаен или самонадеян избор? Защо не мога да върна назад поне един час и да го изживея, както зная чак сега? Защо съвсем всяка частица от битието ни е единствена по своя единствен пълнеж?

Дайте ми, о богове, едно денонощие само и аз ще се разплатя със своята седемдесетгодишна твърдоглава глупост: ще вместя в него всичко, което изтървах по собствен избор. Бих гледал ненаситно хубостите на мирозданието, бих плакал от щастие пред щедростта на видимия свят…“

И из висотите, из които духът Сократов прощално, уви, съзерцаваше вече напуснатия от него живот, той видя: изникна мак. Яркоалено цвете се роди всред земната зеленина, весело проби синьо-белите мъгли над Егея. Пурпурът растеше и растеше, успореди се със Сократа.

— Привет! — произнесе досущ познат глас.

Мъдрецът нарочно не бе споменал пред съда, пред учениците си, дори пред себе си името, което го преследваше и в смъртта. А трябваше отнапред да бъде уверен: отсам небитието го чакаше Алкивиад.

Цял загърнат в алено, стратегът заяви:

— Не можех да преплувам Стикс, не исках да отмия миналото си в Лета, преди да завършим своя спор.

Приседнаха — двама неживи, но не и мъртви се прислониха към най-зеленото, край най-синьото, обветрени все още от въздух. Алкивиад разгърна своя ален плащ, та учителят му с ужас забеляза зверските белези от насилие върху тази съвършена красота. Кървава рязка опасваше шията, стройна като колона на дорийски храм; двайсетина разкъсани рани бяха нашарили светлата като мраморно изваяние плът.

— Да, да — потвърди стратегът. — Ти право прокоби, учителю: моя казън наистина бе животът, който си избрах. Сега си доволен, нали?

— Не! — отвърна учителят. — Точно сега, когато духът ми съзря всичко, което отричах и на което ти се кланяше, давам право на тебе: дори да изчерпим през земните си дни една нищожна част от света — да го изчерпим в съзерцание, наслади, дела — това е много. Поне е повече от нищо. Животът, рекох си току-що, навярно ни е отпуснат, за да го живеем, а не да го промисляме.

— Не! — неочаквано възрази великият ненаситник. — Живях го, без да го промислям. Е, и? Днес бих заменил всичко извършено и постигнато срещу още месец смислено разбиране на битието, срещу още една нощ обич…

— Обич няма — по сократовски рязко опроверга Сократ. — Тъй ти наричаш своето доближаване до идеята.

— Не! — кротко възрази великият наглед. — Обич има. И тя е не идея, ами проста земна същност, обела разпиляното иначе множество от радости. Нещо като безценна нишка, върху която ги нанизваме…

— Не зная — горко призна великият мислител. — Не вниквам: за какво говориш? Лошото е там, че след като изпих отровата (тази отрова беше мой убеден избор, както твоето действено вилнеене бе изборът ти), бих искал да не съм я пил. Трябва ми още денонощие — точно както на тебе, — за да наваксам всичко, което пренебрегнах приживе…

Стана хладно. След малко — студено, мразовито. Алкивиад загърна мантията на своята несбъдната тирания. Отпусна стисната длан — в нея тежеха трийсет мини сребро: цената, която би купила Сократовото несбъднато оправдание от съда.

— Закъснях да си платя уроците при тебе — каза най-непоследователният ученик на мъдреца. — Бях много богат уж, а все — по-малко, отколкото ми се харчеше. Нека ти се издължа, за да премина без дългове отвъд.

— Не си ми длъжен ни обол — отби най-бедният гражданин на Атина. — Продавах ти нещо, което ти не купи. Моето учение бе нравственост. Твоят безнравствен живот доказа (и има да доказва тепърва), че нравственост има. Щом нейната липса бива наказана, както животът наказа тебе, нали?

Защо, защо го няма тук Платон! Това трябваше да запише той: признанието ти, че правият бях аз и ми оставаш длъжен.

Докато духът на Сократа кръжеше из ясните простори над пъстроцветната, празнична земя, тялото Сократово се сгърчи в предсмъртен мраз. Едра пот изби по челата на четиримата, поели дълг да изпроводят човека, който ги научи на търсене. Те не знаеха и никога не узнаха, че Сократ бе открил истината точно през тия часове — това, че се раждаме не за да промислим битието, а да го утвърдим чрез съпричастие.

Когато онази некрасива, изработена за подигравка от боговете тлен стихна, когато сетният дъх с хрип напусна старите гърди на Сократа, Платон победи погнусата си и благоговейно затвори очите на мъдреца.

— Нашият дълг завършва утре заран — каза той.

На следната заран, след като заровиха без почести Сократовия труп, четиримата се пръснаха самотно. Платон взе първия кораб за Сицилия, където — въпреки забраните на учителя си и на своята съвест — състави апологията на Сократа. Така, макар че не отбеляза ни дума върху камък или пергамент, Сократ се превърна във велик философ на древността.

Но той не беше прав в своите нападки срещу писаната реч. Благодарение на нея Сократ се сдоби — без да е блестял в алено и позлата, без да е водил, властвувал, побеждавал — с един от най-трайните митове, които човечеството произведе: мита за търсещия и мислещ, несломения и несломим Човек.