Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (23)

IV

Шестнайсет месеца из света на Егея се разиграваше театър, чийто скрит лост Алкивиад натисна при тайния си разговор с Тразибул. Действия и явления на тази предълга дори в много съкратен преразказ трагикомедия се сменяха с честотата на пролетни бури и пролетно проясняване — около Егея поройно валяха събития. Така че зашеметиха дори Алкивиад, който се усещаше като риба във вир, щом водовъртежът наоколо му биваше шеметен и пъстро оцветен. Ала оня въртоп, който той съзнателно задвижи, като съобщи на Тразибул своето условие, се оказа дори над Алкивиадовата дарба да понася световиене.

Но Алкивиад си имаше и друга: да отразява чрез непредвидимо действие всички изненади, трудности или опасност. Та щом долови, че му се завива свят посред майския порой от събития, той предприе ново действие: отправи се към Сарди на среща със сатрапа Тисаферн.

Алкивиад не знаеше дали през изтеклите превратни месеци сатрапът изобщо се е смятал обвързан с прищевките на своя полусамозван стратег. Из криволичещия си път покрай брега на Йония, като преговаряше с елините или ги заплашваше от името на Царя и на сатрапа му, Алкивиад често научаваше за Тисафернови постъпки, които не можеше да си обясни. Сарди бе далече. Тисаферн — непроницаем и неуловим. Но избор Алкивиад засега нямаше, затуй продължи да се придържа видимо към своите вече овехтели уговорки със сатрапа, без да вярва, че сатрапът дори ги помни. А невидимо Алкивиад се занимаваше с построения, заради които Тисаферн тутакси би го нарязал на части, ако научеше. Но нямаше как да научи.

„Или пък, ако е наясно, а не ме нарязва, значи има сметка от това“ — привично изведе Алкивиад. След такъв извод той поразмести нещата из Йония, колкото да се закрепят, докато лично отскочи до Сарди, където се и намираше сега, за кратко наистина.

Без да прояви изненада, че неговият стратег тъй дълго се е бавил неизвестно защо, Тисаферн нареди да го приемат не във велелепната тронна зала, ами в покоите, които преди две години бяха отредени на Алкивиада. Стратегът влезе тук сякаш у дома си (нали навсякъде, навсякъде си беше у дома!), разпаса се, окъпа се и надяна лека копринена риза, но не наметна мантия. Той седна да чака сатрапа под застрашената двуреда колонада в дворцовите градини — бленувани градини с водоскоци и изкуствени езерца, с лехи, където лудееха тропичните багри. Цветята смесваха мириса си в неповторим, по-гъст от въздуха лъх, замайващ като отвара от източни билки, която подхранва мъжеството.

Двата реда вардяни безшумно образуваха улица, чиито стени бяха телата им. Така!… Алкивиад се чувствуваше съвсем подготвен да прелъсти сатрапа. Готова бе усмивката му, сърдечно бяла; готов бе умът му — бистър, бърз и повратлив. Целият Алкивиад беше чар и обаяние.

Тисаферн се появи насреща му в нежни като пеперудено крило одежди, с благо умисленото си, непроницаемо лице. Очите на Тисаферна не отразяваха, ами попиваха пъстрата светлина — в тях нямаше ни дъно, ни израз.

След няколко вида поклони (атински, спартански и персийски) Алкивиад се удостои да седне до своя господар. Той пренебрегна разни раболепни уверения в преданост и издума, ослепително засмян:

— Надявам се, моят господар е доволен от сполуките, които полагам пред нозете му.

Без да снеме от стратега очи на сова, Тисаферн мелодично попита:

— Кои сполуки?

— Аз подобрих разположението на йонийските градове спрямо Царя и сатрапа му — поясни Алкивиад.

— Струва ми се, не за това проводих стратега си с войска в Йония — все мелодично забеляза Тисаферн. — Моят стратег ми обещаваше да покори в моя полза йонийския бряг. Тоест ти не изпълни задачата си, чужденецо!

Последните думи сатрапът изговори без мелодия — промяна, която никак не хареса на Алкивиада. Той побърза да я върне назад, като разстла цялото свое очарование пред погледа на купувача си.

— Не ще намериш стратег, който да ти превземе Йония с две хиляди саби, велики сатрапе! — меко възрази Алкивиад сияйно усмихнат. — Всеки стратег…

— Алкивиад не е „всеки стратег“, нали? — възрази сатрапът без сияйна усмивка. — Нали, „където е Алкивиад, там…“ Е добре, къде я победата!

— О, повелителю! — огорчено възкликна чужденецът и се отдръпна от Тисаферна, за да изтъкне колко го обиди той. — Моето странствуване из Йония ти донесе победа, по-важна от бойните успехи: аз сринах демокрацията в Атина. Там сега управляват олигарси. Ти непременно разбираш що означава това: сега Градът ще се свие в стените си, ще се откаже от демократическите мечти за единна държава на единството. Ти отново ще биеш всеки елински град поотделно — каква леснота!

— Каква леснота! — повтори ехидно сатрапът. — А щом стана толкоз лесно да бъдат превзети един по един елинските градове, защо моят стратег не ги превзе? Не, не питам тебе, ти винаги лъжеш; питах себе си и сам си отговарям: Алкивиад, венчан с победата, не пожела да я доведе пред трона ми, понеже съм персиец. Алкивиад две години се преструва на мой стратег, а всъщност работи за елинска сметка. Едно не ми е ясно: как ти съчета тъй пъклено коварство с глупостта да пристъпиш прага ми?

Тази заплаха Тисаферн изрече все тихо, с величествен хлад. А Алкивиад, който едва преди миг осъзна каква глупост бе извършил, сега се разсипа в недоумение.

— О, повелителю! — уж несъзнателно шепнеше Алкивиад. — О, повелителю! — шепнеше в унизен упрек.

А си мислеше, че трябва веднага да направи нещо… такова нещо!… Само дано отклони от шията си меча на палача.

— Що се отнася до атинското управление, което твърдиш, че си подменил, тук не лъжеш — продължи Тисаферн. — Ти си способен на козни, от които всеки мъж би се погнусил. Но как не проумя за две години, чужденецо, че нас не засяга демокрацията? Вие от отсрещния бряг придавате на управлението важност, която ни е невнятна. Единствената естествена власт е нашата — единовластие! Останалото са игри, които не подобават на мъже. Ето, аз не искам да зная, че в Атина била снета срамната власт на демоса, щом вместо него ще управлява все пак множество. Аз искам йонийския бряг и толкоз!

— О, повелителю! Придай ми десет хиляди войници, дай ми най-вече ония кораби, които строиш във Финикия, и аз ще ти поднеса цяла Елада!

Това Алкивиад произнесе като заклинание — той поемаше обет пред историята. Но сатрапът го удави в кладенеца на бездънните си очи.

— Аз вече не вярвам, че „където е Алкивиад, там…“ — каза Тисаферн. — Ти опроверга тази вяра, ти ми измени. Равновесието, което бе твоят лъжовен проект, се пропука: Спарта влезе в хитър съюз с върлия ми враг, сатрапа на Фригия. Сега Фарнабаз издържа спартанските моряци, които трепят атиняни по разни острови и брегове. Атиняните пък…

— Сега му е време! — сякаш осенен, извика стратегът. — Точно сега ти трябва да сключиш съюз с Атина и заедно да изтласкате Спарта, както и Фарнабаз, от егейския свят! О, повелителю, дай ми десет хиляди мъже и стотина…

— Не! — рязко отказа Тисаферн. — Зная, че Атина ти е поставила задача да сключиш боен договор между мене и нея. Зная и защо й е необходим: за да бие спартанците и да се затвърди в йонийските градове. Със сигурност зная, че Атина не ще ми ги отстъпи — за нищо на света! Тогаз?

„Богове! — рече си Алкивиад изтръпнал. — Та съгледвачите на Тисаферн са проникнали не само в Града, ами и в Съвета! Те са му предали до дума онова, което олигархията най-тайно ми постави като условие срещу обещанието си да отмени присъдата над мене. Тисаферн е научил всичко!… А как да се измъкна из тия покои, из двореца, из Сарди? Къде да се дяна, след като…“

— Двойствените, нечистите, измамните дела са изгодно изобретение на мъжете от отвъдния бряг — заяви Тисаферн със зловеща усмивка. — Но стават съвсем неизгодни, когато бъдат разкрити!

Тук Алкивиад погледна сатрапа от долу на горе, както сглупило, но мило дете. И галено помели:

— Нека разсъдим дали един съюз между нас и Атина действително не ще бъде полезен за двете страни!

— При разсъждаване аз не се нуждая от помощници — отряза Тисаферн с гордост, каквато ще срещнеш само из Изтока.

Въпреки сетивата си на горски звяр Алкивиад не бе усетил, как зад гърба му са се прокраднали две мъжища, неговите телохранители през дългия поход из Йония; Алкивиад не бе забелязал дали Тисаферн им даде знак, когато четири лапи грабнаха чужденеца, извиха ръцете зад гърба му, овързаха ги.

— Не искам да зная как на отвъдния бряг оценяват измяната — каза Тисаферн мелодично, — но при нас няма по-непростимо престъпление от нея.

— Та аз съм осъден от родината си като изменник, аз не мога да бъда нейно оръдие, за нея съм отдавна мъртъв, велики повелителю! Нима проклятията на Атина и на Спарта срещу мене не са най-истинното доказателство, че съм ти предан?

Не, това вече беше не Алкивиад — съвършеният образ на дарба и мъжество; пред Тисаферн се гърчеше в хватката на двама мъчители заловен престъпник без достойнство и воля. Пред сатрапа се сгромоляса възхитителната допреди миг постройка на един забавно измислен и смело изигран човешки живот — никакъв Алкивиад, ами най-обикновеничък човечец заклинаше за милост.

Сатрапът на Сарди тъжно въздъхна — такава гледка не биха си пожелали никои очи, които ценят красотата…