Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (24)

V

— Стига глупости! — бе креснал Алкивиад, когато двете мъжища го натикаха под земята и се заеха да развързват ръцете му.

— Разберете, че това е не-въз-мож-но!!! — Крясъкът му не търпеше възражения.

Палачите наистина не възразиха. Те не знаеха елински; те свършиха работата си и захлопнаха вратата на килията.

— Не може да бъде!!! — крещя Алкивиад дълго, след като ключалката бе щракнала, а ключът — превъртян.

Сетне, преграквайки сякаш бе продавач на вода, той се зае да разбива тъмницата си — като безумен бъхтеше длани, колене, плещи и цяло тяло о лепливия зид, о желязната врата и размазваше по златистата си кожа голи охлюви или стоножки, невидима в плътния мрак тиха гад. Чак когато всяка негова телесна част угни от блъскане о камъка, Алкивиад отпадна върху пръстта.

Време.

Понеже тук то нямаше измерения освен тъмнината и тишината, понеже човек държи сметка за него само ако съприсъствува с други човек, при всички свои усилия да запази мяра за времето, Алкивиад я изтърва още в първия миг, час или седмица — неясно.

Време, време.

Без размер, обем, съдържание. Добре че като възможност да съзнаваш има и пространство. Четири крачки надлъж и още четири нашир… Алкивиад броеше крачките си, а също и кръста, който чертаеше чрез тях: трийсет и осем пъти, сто и двайсет и един, триста. При туй внимаваше да крачи без размах, скромно, иначе пространството привършваше при втората крачка. Внимаваше да не изпъне гръбнака си, иначе темето му опираше грапавия потон. Под сами потона се намираше водоравна цепчица, която пропускаше въздух за дишане, но не и светлинка.

Въображението му никога не бе рисувало такава среда — та нали злините не се отнасяха до Алкивиада, а до ония, към които той не принадлежеше. Негова естествено рождена среда бе великолепието; то му се полагаше по наследство и по кръв — неотнимаемо!

Време, време, време.

Не, не остана като възможност да съзнаваш дори пространството. То болезнено отврати заключеника с отвратително познатата си мярка, ужаси го с ужаса на своята неумолима затвореност. В нея изнемогваше, поради никому ненужна мускулна сила, поради неразходвано мъжество, мъжът, който бе съизмервал микро и макрокосмоси, за да предпочете един пред друг, беше напуснал втори в полза на трети, бе отхвърлял всеки от тях при недоловимия полъх, дето иде от много далече — свидетелство за това, че много далече Алкивиад ще открие все пак нов космос. Странник без умора и насита, влюбен в неизчерпаемостта на мирозданието, той сега усещаше с неподозирано страдание как за натегнатите му мишци светът има размери от четири на четири крачки…

Време, време, време, време.

Това, ще рече, било тъмницата!… Гранитен саркофаг с жив човек, принуден да освобождава тялото си, клякайки край вратата, дано изтекат нечистотиите под нея. Смрадна влага, образувана от изверженията на мъжа, когото даровити ваятели взимаха за свой образец, пред чийто нагъл чар жените от двата бряга на Егея не устояваха от вечер до разсъмване. Гъст като течност мрак, дето не процежда дори звуци. От време на време се чуваха само тап-тап-тап, наближаващи, провлачени стъпки: тъмничарят безмълвно отключваше, поставяше всред гнъста паница варено жито и пак безмълвно заключваше. А заключеникът отново се давеше в тъмно и без мерки нищо.

Време, време, време, време, време.

Без дума!… Кога е помислял демагогът и ритор, съблазнителят чрез слово, изучавано у великия софист, че в живота му ще настъпи завой, от който нататък ще диша без думи? Кога е допускал стратегът, навархът, политикът, комуто бе тясна за арена Елада, че от един миг нататък ще потъне в непроницаем мрак, където няма публика, врагове, бойци, хетерия — нищичко живо освен гад, дето те напипва и облазва въпреки погнусата, с която се дърпаш от зидовете? Кому би минало през ума, че галеникът на съдбата, нейното златокъдро мъжко дете, което разтушаваше с игрите си боговете и се плезеше на наказателната им мощ, самоуверено в своята безнаказаност — че отведнъж…

Алкивиад ревеше и хлипаше, както не бе го правил от детство. Той примираше от момински ужас и юношески страхове пред непонятното насилие над неговата съвършена, галена от богове и хора личност. А всред всички чувства, които го свалиха в калта, най-страшното бе туй: недоумението…

Как може!!!

Усещаше, че подлудява. Лудостта напираше отвсякъде към съзнанието му, познало само добро и по-добро, богато и по-богато, свободно и по-свободно. Според ума и сетивата на Алкивиад злото не беше нещо нежелано или неприятно, ами съвсем-съвсем изключено. Сега, когато това съзнание се сблъска с най-обидната от всички беди — затвора, — то отказа да възприема, да разсъждава, да извежда. Безумието, което Алкивиад бе смятал за слабост на слабите хорица, го нападна без милост. Лудостта пълзеше като триста стоножки под черепа му, тя превърна състезателните Алкивиадови крайници в огромни голи охлюви, които немощно се огъваха, речеше ли да шавне.

Време, време, време, време, време, вре-ме!…

Сетното, което Алкивиадовата болна мисъл опита да съобрази, беше: „Окаян аз! Боях се, че ще бъда посечен. Детински страх! Сатрапът все пак ми изнамери казън, по-нечовешки мъчителна от смъртта… И ме лиши от избора да умра — нямам ни отрова, ни нож, ни въже… Тъма и камък… Богове, не е ли смъртоносен камъкът!…“

Съобрази това не с думи — затворническата мисъл отвиква от тях, затворниците се люшкат между десетина мътни представи. Затворените нямат и воля, затуй Алкивиад се изненада, когато друг сякаш, а не той произведе странен звук: дан-дан-да…

Звукът предизвика нетърпима болка в изваяния Алкивиадов череп, събори изваяното Алкивиадово тяло върху пръстта, смесена с извержения.

Онова, което бе останало от Алкивиада, не знаеше, че предприема самоубийство по последния и най-отчаян начин: да разбиеш главата си о затворнически зид.