Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (29)

I

„Тук и само тук трябва да бъде столицата на владетеля, който ще господствува над света!…“ — мислеше си Алкивиад Велики, разположен по привичка под кипарисите, откъдето прегръщаше с поглед Пропонтида и Босфора. За разлика от други пролети, които му навяваха необяснимо, но непобедимо стремление да се втурне в подновения свят, през пролетта на 408 година той не изпитваше такъв стремеж. Всеки здравомислещ — всяка жена, тоест — би заключила: години!… Алкивиад току-що навърши четирийсет и пет лета, пролети, зими. Тяхното тегло още не смогваше да огъне раменете му, но едва доловимо се усещаше.

За да оправдае пред себе си своята неохота за пролетен бяг, Алкивиад мислеше: „Тук и само тук трябва да бъде столицата на владетеля, който ще господствува над света…“ Преди осем месеца Алкивиад накара да му вържат люлка под тия кипариси, на височината между Пропонтида и Босфора. Долу отразяваха нежно сияние водите с кожа от седеф — преливане от сиво-розово към черно-зелено, застинало яркосиньо… Тъмният отвес на кипарисови дървета, странно накъсаните хоризонти на морския бор разсичаха простора на отделни, малки пролуки, през които Алкивиад си крадеше части от отсрещния бряг — по-нисък, мокро-зелен, в тресавища.

„Ключ към Златното руно, туй е Босфорът…“ — рече си Алкивиад. Златен беше и самият ключ; под Алкивиадовите очи се разиграваше всекидневна случка; четири кораба, нагазили до перилата поради тежък житен товар, спряха, за да заплатят мито на атинската стража. Митото им възлизаше на товара на единия — четвъртина от всичко, което преминава през Босфора, се полага на господаря, който държи бреговете му. На Алкивиад Велики — от осем месеца насам. По този начин една четвърт от зърното, виното, восъка, меда и сушеното месо, които изхождаха из приказно щедрите земи край Евксинския Понт, упътени към ненаситните тържища на Елада, оставаше във Византион, владян сега от Алкивиада.

Започна четвърта година, откак атинският флот наду платна към завоевания. Моряшкият съвет, чийто вожд бе все още Тразибул, избра за свой стратег Алкивиада: „Където е Алкивиад, там е и победата!…“

Ако някога някой мит — волна човешка измислица — най-чудодейно се е превръщал в действителност, то стана тогава, през ония четири години. Сякаш боговете, разнежени от затворническите страдания на своя златист галеник, решиха да го възмездят до пресита. Този път Алкивиад приемаше даровете им без глезено цупене или нехайство — той междувременно бе научил, че съдбата е жена непостоянна, та в човешкия възход настъпват дълги затишия, където веднага се наместват грижи, беди, болка…

Не че пъстрите буйства на Алкивиад, велелепните му блясъци бяха забравени. Той ги помнеше, както актьорът запаметява стихове; той можеше да ги възпроизведе всякога, щом потрябваше да развлича или да увлича. Но истинското дело на Алкивиад вече имаше и истинна тежест, лежеше върху обмислена основа. То израстваше над нея, безупречно, защото Алкивиад безупречно го пресмяташе.

„Стига глупости!“ — заповяда той на себе си преди четири години, когато, пияна от кръвта на Хипербол, моряшката глутница пак беше се свлякла край пристана да изиска от своя нов любимец бързи, златоносни действия. — „Започва апотеозът на трагикомедията?“

Сетне Алкивиад се обърна към моряците с реч, която предначерта живота им за следващите години: докато Градът се намираше под властта на продажни олигарси, бойците му нямаше да се приберат там; той не можеше да ги изхрани, нито да построи още кораби. С една дума, флотът бе предоставен сам на себе си.

„Нима това е лошо? — възкликна ораторът. И си отвърна: — Не е чак толкоз лошо. Ние ще открием не само на родината, но и на цяла Елада на какво са способни десет хиляди опитни и смели мъже! Една корабна държава, населена с най-доброто, което е раждала Атина, ще се осъществи с мъжки завоевания! Не родината ще ни изпраща хляб — ние ще нахраним нея в крайна сметка. Един ден нашият флот ще изпълни Пирея, за да изтреби всички аристократи. А дотогава, синове на Атина, живата Атина ще бъде тук!“

Паметни ще останат в историята победите, които Алкивиадовите моряци отнесоха над йонийския бряг — мълниеносни набези, те заробваха нетрайно едно или друго търговско пристанище, но придобивките от тия набези не бяха нетрайни. Тях корабната държава задължително влачеше със себе си, защото егейският разпилян свят честичко въставаше срещу омаломощената Атина, та лакомо би разграбил складовете с храни или златния запас на атинския флот. Впрочем, флотът возеше подире си растящ брой товарни кораби, които донапълваше неуморно.

Изпосталели под принципното ръководство на Тразибул, схванати след тъпо бездействие и опросели поради липса на войнишко самочувствие, моряците скоро се отърсиха. По-рано те бяха се движили по заповеди, които някой им пренасяше отдалеко — остарели, несъответни на тукашната среда, нерядко дори най-обикновено глупави. При Алкивиад същите хиляди мъже сами участвуваха в коването на стратегеми, по добра воля решаваха на какво ще се подчинят. Техният стратег съблюдаваше най-свято правата на моряшкия съвет и неизменно се вслушваха в мнението на Тразибул. Двама те образуваха яко единство — войнишката воля и стратегическият гений.

Сполучливо съчетание! То направи от независимите моряци заможни хора; всеки си имаше свой дял в съкровищницата, която десетки, а скоро и стотици товарни корита влачеха след бойните. И така, като извършваше все нови и все победни нападения над брега и островите, за година време корабната държава на Алкивиад се превърна в самостоятелна политическа сила из Егея.

Но егейският свят като цяло не процъфтяваше. За да поддържа глада по островите и в Атика винаги остър, Спарта бе отправила всички свои кораби към Проливите. Съюзени със сатрапи на Фригия Фарнабаз („Онова куче Фарнабаз!“ — както мелодично го наричаше неговият съперник от Сарди), спартанците запушиха двете водни теснини, които водят към слабо известните, но омайно плодовити земи около Евксинския Понт. Вече векове оттам бяха се изливали към Елада даровете на тракийските безброй богини, които елините не тачеха, но без чиито благодеяния не биха поминали върху своята корава, обветрена и прегоряла от пек земя. Накратко: атинският флот бе длъжен да отпуши Проливите, за да даде път на взаимно износната търговия между тракийските пространства и егейския мир.

Самият Град по това време не можа да предприеме нищо в посочения смисъл, защото Спарта беше го обяздила неоспоримо. Тя нацепи на трески трийсетината вехти дървени коруби, закотвени в Пирея; тя разплака атинските управници, макар тия управници да бяха спартолюбиво настроени аристократи. Спарта подклаждаше бунтове из разни, подчинени на Атина градове, където никой не щеше повече да чуе за Атина.

Всичко, което Алкивиад предрече година по-рано със зловещите си закани към Критий (че Атина ще потъне неспасяемо под управлението на бездарни и бъзливи аристократи), се сбъдна като по геометричен чертеж. Единствената жива част от величието на потъналия Град си оставаше флотът му — и това предрече Алкивиад.

Той поведе флота (вече внушително набъбнал поради иззети от Йония кораби, злато и храни) на север, към пролива между Сестос и Абидос. По него време Сестос бе спартански, а Абидос — на онова куче Фарнабаз.

Как да повярваш! Алкивиад и Тразибул нанесоха десетки най-сполучливи удари на спартанците и се затвърдиха върху европейския бряг на Хелеспонта, в Сестос. Алкивиад виждаше при всеки изгрев насрещния град над Пролива, неговите укрепления, та дори и персийската му стража. Фарнабаз бе заблагоразсъдил, че не му е в сметката някой от неговите елински съперници да се засилва прекалено, затуй не оспори на Алкивиада господството над Сестос.

Цяла година из Пропонтида се гониха, причакваха, разминаваха и ежеха двата значителни флота. Сякаш вековната показна вражда между Спарта и Атина беше се пренесла от Атика и Пелопонес тук, върху далечни води — блъскаха я северни ветрища, обграждаше я сурова неизвестност. Цяла година Алкивиад мереше силите си за решаващия морски бой, без да го реши. След своето адско затворничество в персийската тъмница той вече не беше предишният поривист, отдаден на хрумванията си божи галеник; Алкивиад пресмяташе и предвиждаше. Само наглед внезапно и дръзко той заключи, че подир десетките си победи флотът сега имаше право и мощ да постави на Града искания. Всъщност тези искания бяха навременни и обосновани.

Така, докато повечето атински кораби останаха да дебнат спартанските из Пропонтида, една малка флотилия начело с Тразибул отплава към Атина, за да извърши преврат, некрасиво казано.

Когато ги отпращаше, цял сгърчен от напрежение пред неведомата орис, която или щеше да му възвърне сполучилия Тразибул като вожд не на малко, а на много кораби, или щеше да лиши Алкивиада и от тия, той си мислеше, че за първи път, откак е навлязъл в политиката — сиреч, от четвърт век, — изпитва нещо непознато: вярност. Променлив и измамен, както пролетните ветрове, Алкивиад никога не беше притежавал траен приятел; за него приятелството бе не съвместен житейски път, ами стъпка, мимолетен ход. Откъде тогава тази твърде продължила привързаност към моряшкия избраник Тразибул?

„Откъде ли? — питаше се Алкивиад, докато флотилията, упътена към Атина, се забулваше в лятна мараня. — Ако бях предишният, без друго щях да изкористя отсъствието на Тразибула, за да си присвоя и неговото място, та да не делим вече властта над флота. Зная, имам тия сили. Зная, не ще ги използувам… Защо? Защото съм променен. Днес аз мисля, че съществува забавление, по-богато от това, да усвояваш световни пространства чрез меч или просто чрез влюбен поглед: насладата от познанието… Да опознаеш човек например…

Както и да ме гледа под вежди Тразибул, който се бои от моя възможна измяна, аз не му се сърдя; неговата мнителност е оправдана. Толкоз по-светла ще бъде изненадата у Тразибул, когато го посрещна с почести — той ще си остане вожд на флота… Богове! Дано само Тразибул успее!…“

А Тразибул успя. Градът сякаш бе жаждал да му бъдат поставени условия от флота — Градът ги приел в малокръвните си изпосталели обятия и ги понесъл със ситен, задъхан бяг към Акропола. Там Тразибул провъзгласи пред целокупния демос, че демокрацията е жива, ще живее и да живее!!! Сетне, когато едномесечното всенародно опиянение поизстинало, Тразибул произвел избори, които посочили като желан за демокрацията водител Клеофона, а самият Тразибул се обърнал към Петстотинте с полумолба-полузаповед: нека атиняни нагънат изцедените си сили, но да подкрепят своя родолюбив флот! Този бил единственият начин Градът да надделее над Спарта, чиято мощ тук, по сухо, бе извън спор.

Когато през една заран на късната есен Алкивиад се пробуди от моряшка гълчава, той не посмя веднага да се качи горе; плашеше го денят. Дали спартанците най-сетне бяха се досетили, че за тях е изгодно да връхлетят оределия поради отсъствието на Тразибул Алкивиадов флот? Дали от Атина бе долетяла вест, че Тразибул е осъден и обезглавен от аристократите, а корабите му — запрени в Пирея?

Алкивиад запаса меч и нахлупи бронзов шлем; каквато и да бе вестта, той й отиваше насреща — военачалникът е длъжен, толкоз.

Горе го блъсна есенният вятър — студено свистене в улея между Европа и Азия. Посрещнаха го множество бледи от възбудено очакване, брадясали лица. Със сърцебиене до гърлото чак, Алкивиад се отправи към носа. Оттам видя той, че към триремата на наварха наближава ладия. В ладията — ако очите му не го мамеха — седеше Тразибул.

Съзрял Алкивиада горе, Тразибул се изправи в ладията, но залитна, понеже гребците гонеха здравата; Тразибул вдигна две ръце и високо, много високо извика към триремата:

— Привети от демократична Атина!

Алкивиад несъзнателно сне шлема и разпаса меча си, Алкивиад не се помнеше от вълнение. Той притича към въжената стълба, из която вече се качваше Тразибул, разтвори прегръдка и притисна с все мъжка сила тъй трепетно чакания свой приятел.

Когато двама се усамотиха при кърмата, зиморливо окътани в плащовете си от тракийска вълна, Алкивиад почувствува боязън. Той не смееше да попита Тразибула за най-болното: помилвала ли го е демокрацията? „Логично е, след като олигарсите ми отказаха опрощение, демократите, които си възвърнаха властта благодарение на моите морски победи, да снемат от мене проклятието на Атина… Дали, о, богове?“

— Логично е демокрацията да опрости моите грехове към отечеството… — несмело каза той.

Тразибул се възползува от туй, че Алкивиад бе изрекъл не въпрос, ами съждение, та премълча. А в мълчанието му Алкивиад прочете своята нова присъда: той не бе получил прошка!…

— Защо?… — прошепна отпаднало навархът. И извика: — Защо? Нима усилията, които вложих, за да поставя на власт поруганата демокрация, не са залог, че съм й верен?

Тразибул гледаше към студените води, затворил студено чело. От цяла година той вътрешно се противеше срещу всеизвестното обаяние на чудовището — неговият приятелски порив към Алкивиада винаги бе спъван от зорко предупреждение: „Изменник все пак.“

— Отговори ми! — настоя навархът.

— Клеофонт е от хетерията на Хипербола, знаеш — поде Тразибул тихо. — Клеофонт поясни на демокрацията, че ако се завърнеш, ще живее под заплаха.

— Та нали аз я докарах на власт! — изригна Алкивиад. — Ако бях съчувственик на олигархията, щях да подкрепя и закрепя нея.

— Това и направи преди три години, Алкивиаде — глухо напомни Тразибул. — Не друг, ами аз трябваше да предам на Самос твоите условия: „Ще се завърна в Града, когато там падне демокрацията!…“ Откак заедно плаваме и воюваме, все се силя да забравя ония твои думи, заповедни, бездушно злокобни… Ти пожела тогаз края на демократите и те паднаха. Страданията им произтекоха от онази ти заповед. Как искаш сега демокрацията да забрави своите избити и прокудени синове? Как ще я накараш да прежали мъченика си Хипербол?

— Хипербол загина не от моя ръка, а от ваша!

— Насочи я към гърдите на Хипербола ти… Цяла Атина отслужи тържествена заупойка за най-чистия, изстрадал демократ. Беше трогателно!…

Алкивиад се изправи бавно, сякаш вятърът бе сковал ставите му. Увит в сивия вълнен плащ, той приличаше на ония мъртъвци, които морячеството открай време е повивало грижовно, преди да ги отдаде за вечен сън на водите: бледо чело, склопени очи, мъртвешко отсъствие.

После откри поглед, озърна се кръгом към бреговете на Европа и Азия, като че търсеше място, където един Алкивиад би слязъл да си търси нова родина, нов господар, ново поле за действие. Май че не ги намери.

— И какво ми остава да сторя? — попита той, гърбом към Тразибула.

— Това, което тъй успешно си подхванал — оживи се моряшкият вожд. — Завоеванията си. Атина не оспорва твоето военачалство, ти ще бъдеш и занапред (нищо, че незаконно избран) наварх на нейния флот. До довечера ще ни догонят трийсетте нови кораба и двайсетте, с които стигнах в Атина. Флотът ни се увеличи; той е в състояние (ако сметнеш ти, че трябва) да нападне спартанския. Ние вече имаме надмощие в Пропонтида, Алкивиаде!

Неподвижно, съвсем отсъствуващ изслуша Алкивиад тия обнадеждаващи новини. Те отваряха пред него единствената врата, през която може би щеше да влезе в Града: още и още победи, винаги — победи! Негов честит жребий през възхода на живота му, отпосле победата се изроди в жестокия жребий на Алкивиад: срещу правото да живее полу-търпян и полу-лишен Атина му изискваше да й заплаща с победи…

— Някога не се замислях — промълви той — колко високо ще струва прошката на една родина…

А въображението му — по странна приумица — съпостави днешния ден с друг, който смяташе забравен: „Предай на Атина много здраве от стратега Алкивиад!…“ През оня, явно незабравен ден той самонадеяно бе вярвал, че от разрива между него и Града има да изпати само Градът. И така би станало може би, ако този град не беше за Алкивиада и Родина.

Ето, той не напираше да добие гражданство на Милет, Ефес, Самос — пристанища, където бе прекарвал вълшебни нощи, беше снемал и поставял властта, обирал грамадна дан в лична полза. Там местните знатни нямаха смелост да откажат на всесилния наварх дори собствените си дъщери и скътаното за черни дни сребро — всъде по Егея, щом корабната държава изникнеше из безоблачния хоризонт, крайбрежието бе готово на всякакви отстъпки. Най-дребната от тях би била да признае Алкивиад Велики за почетен гражданин на Милет, Ефес или Самос. А защо нему важеше точно гражданството на Атина, нейната прошка или неумолимата й присъда?

Въпрос без отговор. Трезво погледнато, всеки човек някак си живее — добре или зле. Зле той може живя и на своя земя, а пък добре — и на чужда. Кое тогаз кара изгнаника, поминавайки например чудесно, например като богоравен, да се взира винаги в посоката, където на седмица или месец път се намира една малка, сухопостна, обвеяна от парещи ветрове, изнемогваща в нелепи схватки за власт и печалби земица? Не би ли било по-оправдано властелинът на егейския воден космос да се задоволи с безбрежността, която му предлагаше Егея, и да изличи из обширните си спомени оня за едно нищожно земно късче — Атина?

Разбира се! — там беше решението. По простата причина, че съдбата всякак ни отказва малкото, към което се стремим, като ни обсипва с порой случайности, далече по-ценни, по-редки, по-значими от малкото, към което съкровено се стремим.

Тук Алкивиад, свикнал на надлъгване със съдбата, си каза: „Ако престана да се домогвам до милостта на Атина, уверен съм — тя най-случайно ще ми падне. Ей така, заради туй, че уж никак не я желая…“