Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (11)

II

„Суша!!!“

Както му е ред, този вик дойде от високата средна мачта. Пак излегнат в люлката, Алкивиад едва приоткри клепки.

— Време му беше! — отбеляза той, без да шавне.

Този път не направо върху голия корабен под, а върху възглавница в нозете на стратега седеше оня пратеник, комуто Алкивиад вече трети ден не пожела да научи името. Изцедено от злоядост архонтско синче, младежът вече трети ден отправяше мислени молитви към бог Посейдон, дано даде попътен вятър, та да се озоват по-скоро в Пирея. Малокръвният вестител две нощи не мигна, въпреки удобствата на Алкивиадовата трирема. След като добри приятели бяха го окайвали, че му предстояло страшно премеждие, готовността, с която Алкивиад прие отзоваването си и най-невинно тръгна срещу съда на атиняни, просто поболяваше от страх пратеника. Какво ли се криеше под такова съзнание за невинност?…

— Не трепери толкоз явно, младежо! — лениво му се присмя Алкивиад от люлката. — На един мъж не може да се случи по-лошо от смъртта, а тя, тъй или иначе, е задължителна за всекиго. Тогава?

Противно на навика си този път Алкивиад не се изсмя с пълно гърло. Той обидно доля потира на госта от своя потир — сякаш искаше да рече на непородисто куче: „На, лочи!“ И на един дъх изпи виното си. Сетне — сега пък привично — среса на една страна с пръсти своите луди, избелели до ленено кичури и попита:

— Кой от всички сухи пътища за Атина би си избрал?

— Защо? — зяпна пратеникът непристорено.

— Защото по обяд ще трябва да го поемеш — поясни му Алкивиад.

— Тоест как!… Нали ще пътуваме по море досами Пи-рея?… Нали пътуваме заедно, съгласни, нали съм ти гост?

Пратеникът навярно би изсипал още повече глупаво удивление, ако Алкивиад не го принуди да млъкне с махване на ръка.

— Тихо! — заповяда той. — Не понасям хленч заран.

— Ти си обвързан от закона на гостоприемството да ме оставиш читав! — действително изхленчи пратеникът, който предвиждаше с несвестни очи как овързаното му тяло описва дъга над вълните и се забива към дъното, понеже го тегли тежък камък. — Богиня Хера ще те накаже, ако посегнеш на гост!

— Тихо, рекох! — повтори Алкивиад студено. — Никой не мисли да си мърси ръцете с дрипа като тебе. И после: твоят живот ми трябва поне още седмица. Докато се явиш пред Петстотинте и им предадеш моя отговор на онази робска, завистническа клевета.

— Кълна се! — (твърде често се кълнеше този млад човек). — Ще им предам всяка твоя думичка.

— Разбира се! — не се усъмни Алкивиад. — И така, нека приключим по-бързо, понеже бреговете бягат срещу нас: кажи на Съвета много здраве от стратега Алкивиад!

— Не!… Ка-кво? — чак сега, спасил се от смъртен боязън, пратеникът осъзна какво чуваше. — Нима ти не ще се върнеш в Града? Нима не ще се оправдаеш, ами ще потвърдиш чрез своето доброволно изгнание всички клевети? Та това е съвсем сигурна задочна присъда!

— Е, и? — ухили се Алкивиад зловещо. — Всяко дете ще ти направи толкоз проста сметка: по-добре сигурна задочна присъда, отколкото вероятна незадочна. Щом Атина не оцени щастието, че притежава Алкивиад, нека живее без него! Не ще добавя ни дума към своето послание. Останалото, което Градът има да чуе от мене, ще бъдат дела. Отведете го с ладия до брега! — разпореди Алкивиад.

Честно слово — толкоз думи отдели Алкивиад на най-повратния миг в един човешки живот: мига, когато някой предприема измяна. Подобен миг разсича живота му на две неравни части. През първата той е бил като хората, гражданин, дето пламенно тачи, или невнимателно носи гражданството си, но във всеки, случай съществува с чувство на законна гражданска правота. Туй чувство не е кой знае що — викат си гражданите, които го притежават; така не усещаме сърцето си или белия дроб, щом те са в отлично здраве. Но от мига на измяна нататък гражданското чувство (по-право неговата липса) започва да се усеща болно; така болял, казват, отрязан вече крайник, пустото му място.

Ето колко различни биват двете половини от един и същи живот, ако го разсече мигът на измяната, а Алкивиад — по обичай многословен, както призваните оратори — отбеляза този миг с крайно пестеливо слово. По-точно: не го отбеляза изобщо. Нали всичко, което важеше за всички хора, нямаше сила над Алкивиад. Нали простосмъртните можеха да си страдат от скрити или отворени рани, да боледуват от липси и празнота, да изплащат с доживотна горест непремерените си простъпки, извършени някак на шега. Това си беше тяхна грижа и тяхна мъка — тя не засягаше галеника на съдбата Алкивиад.

Той продължи да се люлее приятно, наполовин над корабния нос и наполовин над засмените води, докато ладията с пратеника и с ужасната новина доближаваше брега.

„Ужасна за Атина!“ — доволно си рече Алкивиад.

Богове, какъв ден за другия град, който историята не изписа с главна буква, но който все пак попречи на Града с главна буква и в действителност да бъде главен. Става въпрос за Спарта, историческата противотежест на Атина. Ако би било пристойно в аналите да присъствува смях (обикновен, здрав смях, какъвто съпровожда всичко комично в човешкото всекидневие), то по повод на съперничеството между Атина и Спарта в аналите днес трябваше да четем: „ха-ха-хо-хи!“ Враждуваха на смърт и до смърт два града с по двайсетмина хиляди граждани и двойно толкоз роби. Те запълниха близо век с метална шумотевица, но, уви, не само с нея, ами и с обилни кърви, поради което хиляди деца оставаха сираци и хиляди майки носеха черно. Те — Спарта и Атина — се ненавиждаха до заслепение, та не забелязваха колко високо им струва тази ненавист. Всичко, което единият град смяташе, вършеше, строеше, говореше и дори си мислеше, бе изключено за противния. По споменатата причина трябваше да се намерят противоположности за всяка част от споменатото всичко — тяхната задължителна черта беше, че се оказваха неприсъщи за противника.

В Атина например процъфтя философията. Спарта би могла да си измисли, роди, отгледа или засили възможни философи, като те изповядват учения, опровержение на атинските. Но за спартанската омраза към Атина това би било недостатъчно. Впрочем Спарта никак не изработи философ — за да не бъде сравнявана с Атина, — а на всеки умствен труд гледаше с патриотично подозрение. Атиняните пък с умисъл подцениха уменията на тялото — всичкото там закаляване на плътта чрез гимнастика преди петляно време, ледена вода, бръснене и напъни изобщо. Това бе вкус спартански, затуй Атина го изключи.

И тъй нататък. Просто е угнетяващо да изброяваш човешките дивотии, родени от излишното, но неизтребимо чувство: омраза. Угнетяващо е, понеже две хилядолетия и половина подир описваните събития туй чувство е все тъй неувяхващо жизнено.

Както и да е, нека споменем още някои белези, които противопоставяха Атина и Спарта. Въпреки че Старият свят си имаше всеобщ ред — робовладеенето, — двата най-важни града настояваха, че не били подчинени на еднакъв строй. Атина изрисува безчовечното си робовладелчество като демокрация, докато Спарта окичи своето като олигархия. Което означаваше, че в Атина пълноправните граждани са двайсет хиляди, пък в Спарта тия хиляди били шест. Въпросната разлика от двайсет до шест все пак не обясняваше защо и в двата враждебни града по сто хиляди човеци например си остават извън всяко човешко право. Много важно, нали! Роби!… С една дума и атинските, и спартанските управници смятаха двата вида управление несъвместими, предопределени за борба до сетния граждански дъх.

През деня, за който се спомена, Спарта вече бе узнала, че Атина предприема удар, равен на нова война: атинският флот бил под Сицилия. Без намерение да завоюва разни Сицилии, Спарта естествено не би допуснала Атина да извърши това. Впрочем от седем седмици спартанските мъже се вълнуваха безсънно. Дълбоко удовлетворени, след като бяха отцепили от Атинската държава съюзния й Аргос, след като подбудиха бунта на мелоския народ срещу Атина, спартанци очакваха траен мир, което в Пелопонес би рекло три-четири години.

Поради много мерки срещу честите приумици на Атина, от една страна, поради надменно презрение към атинската търговия, та към търговията поначало — от друга страна, спартанци не бяха особено богати. Сега те скъпернически преброиха своето злато. Излезе, че би им стигнало да приготвят за бой флот, колкото атинския, но защо, поврага, бе нужна на Спарта далечната Сицилия? Ако Алкивиадовото кипящо въображение, ако жаждата за странности бе тласнала Алкивиад към смахнато предприятие, трябваше ли цар Агис да го повтори? А пък ако не го повтореше, не би ли прозяпал златокрилия летеж на сполуката? Да или не?

Както се каза, тъкмо мисленето не беше спартанско качество. На спартанските първенци то се удаваше със скърцане, мудно, спънато, колебливо; всякак биха предпочели нещо телесно. Ефорите преседяваха целодневно в царския дворец, но именно седяха — толкоз. Онзи от тях, който получаваше думата, бавно цедеше оскъдно и точно слово, каквото не създава вдъхновен вятър, двигател на всяко решение.

Спарта си имаше петима всемогъщи ефори. Над тях стоеше царят. Отдавна вече царете из Елада бяха избледнели в забравена, първобитна рисунка, която заетите с политика избиратели са пропуснали да замажат с вар. Вероятно и спартанци биха се отървали от своя цар, който, разбира се, не управляваше, ако не бяха до крайност верни на всичко древно и отечествено.

Сегашният цар на града (без главна буква) днес заседаваше посред ефорите; те бяха уж негови съветници, а в действителност — настойници. Царят седеше с лице към тях, като искаше да отгатне към чие мнение ще наклони Ефорията, за да вземе същото решение.

Цар Агис бе млад и младоженец. Това го правеше разсеян по време на пренията, които не бяха прения. (За разлика от атинските школи, тук не се изучаваше ни софистика, ни риторика, а предимно гимнастика.) Понеже новобрачните нощи на царя бяха сластно изнурителни, денем той обичаше да си припомня снощните игри на страстта или да мечтае за довечершните, а често и подремваше в топла притома. В края на краищата атинският флот бе много далече, за да навее тревога на Пелопонеския съюз. Не тревога, ами смътно неудоволствие излъчваше през ония дни цяла Спарта.

В жарко от самата утрин предпладне пред Ликурговата врата спря конник. За пълно смайване на стражите, той носеше знаците на Атина, откъдето те незапомнено дълго не бяха приемали вестител. Конникът изтегли меч и със замах го хвърли в пепелака. Безоръжен стоеше той пред Спарта и чакаше да бъде допуснат.

Вестителят почака дългичко решението на всички ефори. Сетне стражата го накара да слезе от коня и да върви пеша до Ефорията, което атинянинът понесе без обида, в достойно мълчание. Изправен пред цар Агис и дал гръб на петимата ефори, той изрече тежко:

— Чрез моите уста стратегът Алкивиад Велики моли Спарта за убежище.

Цар Агис имаше твърда привичка да наблюдава света през съвсем тесен процеп; той сякаш отказваше да подари някому своя поглед. Но ей сега точно ефорите можеха да видят едрите жълти очи на цар Агис, които не видяха, понеже да би треснал сторазклонен гръм, нямаше да ги смае дотам, колкото успяха кратките думи на вестителя.

През следващия миг очите на царя отново заприличаха на цепки — две рани от нож. Само пръстите му, впити в мрамора на трона, украсен с грифони и други свирепи зверове, издадоха царевото смайване. Без дъх, като че ли също от мрамор, той чакаше пояснения.

А можеше да се предвиди, че един Алкивиад ще изпрати не какъв да било, ами особняк вестител. Този се отличаваше с дълги почивки между изреченията. Види се, за да доведе изненадата у Спарта до някому необходим предел.

След като изчака своето време, вестителят додаде:

— Алкивиад Велики би изложил пред уважаваната Ефория и пред цар Агис своя замисъл, само част от който бе походът ни към Сицилия.

„Алкивиад Ве-ли-ки, така ли? — помисли си с потомствена злоба срещу всичко атинско царят. — Той ли!… На мене ли!…“ Но изведнъж цар Агис нещо се досети:

„Където е Алкивиад, там е и победата!“ — този екот, проникнал през полята и през каменистите проходи на Пелопонес, улучи в сърцето града без главна буква. „На всичко отгоре — беше разсъждавал Агис — ония демократи, ония търговци и приказвачи си имат нещо, което било осигурявало победата! Тоест имат въображение. Ала спартанци не вярват на съчинени от атиняни комедии, в Спарта комедия няма, непристойно е да седиш в амфитеатъра и да се тресеш от смях пред облечени като девици развалени момчета, докато хорът на съдбата ти внушава богохулства — в смисъл предсказва какво щяло да се случи върху сцената или в живота. Все едно, върху сцената или в живота се случва волята на Зевс и това е.“ (Доста нестройни, такива разсъждения бяха присъщи на един спартанец и цар.)

Накратко: след като позавидяха на Атина за самочувствието, че „където е Алкивиад, там е и победата!“ спартанци изгониха из ума си туй предизвикателство подобно на всичко, дошло от Атина.

Но сега, когато вестителят произнесе едно име, винаги съпровождано в Спарта с проклятия, ефорите мигом и едновременно си спомниха: „Където е Алкивиад, там…“ Такова е могъществото на мита.

Тишината, която последва, беше пък ход на цар Агис — белег за величествено хладнокръвие.

— Предай на стратега Алкивиад — каза накрая той, — че цар Агис и спартанските ефори му дават възможност да изложи пред тях атинския замисъл. Но ние настояваме за залог, че не ще бъдем подведени. Какъв е той?

— Самият Алкивиад! — в упор заяви вестителят. — Вие ще разполагате с неговата особа, нали?