Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (17)

VIII

„Комедия с едно и също съдържание… Променяш амфитеатъра, нови актьори излизат вместо старите, а тя си остава все тази комедия: надежди и очакване в действие първо, ужасна шумотевица в действие второ, пък в епилога — трагическо разочарование, драматично отречение, самоубийство или убийство, дошли като справедлива мъст…“

Тъй необичайни за Алкивиада мисли му минаваха през ум, докато седеше в голямата приемна на най-благородната милетска жена (вдовицата на убития от яростни демократи бивш архонт на Милет, Неоклит) и слушаше нейните прославени свирци.

С една дума, Алкивиад отново седеше при една видна жена и се превземаше, че я обича. Види се, туй спада към комедията, която наричат „ярък живот“. Когато най-сетне се изскубна из правоъгълната задуха на Спарта, Алкивиад беше си мечтал по-иначе предстоящото представление.

Първо: бягът му бе не пролетен, ами есенен. Ефорите употребиха месеци, за да обмислят дали ще имат достатъчна изгода от похода, който Алкивиад предлагаше. Препирните им ги доведоха до умно решение: Спарта да отпрати към Азия Алкивиада начело на пет кораба. Щом неговият жребий бил неимоверно и безотказно щастлив, защо му е на такъв стратег цял флот, хилядна войска? Нека ни докаже, че където бил Алкивиад…

Като изслуша тази нагла глупост, а може би и зложелателство, Алкивиад понечи да отговори остро и да оттегли проекта си. А не го стори, понеже искаше да се махне от Спарта на всяка цена — съвсем на всяка! Влудяваха го тъпоумната умереност и безкрилите движения на втория град; изваждаше го из кожата му обръщението „метеко!“ Метекът страстно желаеше да избяга, след като се наяде на студен спартански хляб, след като се напи на тайно вино и се наспа не по любов. „Стига ми, стига!“ — повтаряше си Алкивиад, докато ефорите разискваха дали да отпуснели пет кораба на метек все пак.

Е, най-сетне той ги получи. Разбира се, Ефорията го накара да се закълне, че ще й осигури успехи срещу тях. Разбира се, Алкивиад се закле.

„Както и да е!“ — повтаряше си той, когато застана на носа на една от петте триреми и като се силеше да съчини тъй гениална стратегема, че да обере победи за Спарта и да потвърди своята слава.

Алкивиад я съчини. При един неин недостатък: би донесла многобройни, а не трайни победи. Но Алкивиад нямаше избор за часа; той се уповаваше на други часове, когато друго съчетание на звездите би променило нещата в Алкивиадова полза.

Една надвечер, когато жалкият спартански флот с вдъхновена песен навлезе в пристанището на Хиос, Алкивиад изведе горе своите моряци — до един. Тъй че хиоският народ да си въобрази, дето корабните ковчези съдържат поне пет пъти по толкоз храбри бойци.

Спартанските моряци не забелязаха колко напрегнато бе лицето на техния наварх; Алкивиад се усещаше като играч, заложил състояние, което не притежава.

Народът от охолното пристанище на остров Хиос беше се скупчил край брега. Тук отдавна, откак флотът на атиняни потъна при Сицилия, не бяха се появявали бойни кораби, чужда войска. Вярно, тази беше нищожна, та едва ли щеше да повлияе върху живота на Хиос. (На Хиос, както навсякъде из егейския свят, където стъпеха, атиняни бяха наложили уж народовластие. Народът му се радваше. Подарък, който не бе нито извоювал, нито заслужил и който хиоското благородничество преглъщаше като прокиснало вино.)

Алкивиад предвидливо не напусна триремата на наварха, защото не познаваше тукашното съотношение на силите. От високо започна той първата си реч пред атински подвластни — през следващия месец тази реч бе неведнъж повторена.

— Народе и благородници на Хиос! — обърна се той към човешкото гъмжило по пристана. — Чрез моите уста ви изпраща привет велика Спарта. След като вашата повелителка и по-скоро поробителка Атина претърпя пълен разгром, ръцете й са вече къси, за да удържат в покорство свободолюбивия, пребогатия остров Хиос. Неговият народ и благородници още днес могат да отрекат (без никаква опасност и изцяло в своя полза) обидната си зависимост от Атина. „Хиос за хиосци!“ — нека извикаме от сърце.

Алкивиад замълча докато тълпата на брега осъзнае колко съдбовен час изживява. После гръмогласно продължи:

— Ако хиосци решат да се обявят за независими, Спарта е насреща! Нейният флот от сто четирийсет и осем кораба вчера е надул платна из Егея. Цар Агис пожела да ви съобщи, че можете да се облегнете на Спарта, ако вашите достойни сърца жаждат свобода за Хиос. Защо чрез мене? — ще попитате. Защото аз съм говорещото доказателство, че Атина не е онова, което беше. Мой поминък е победата — няма въздух за Алкивиад в град, комуто предстоят само унизителни поражения. Щом един Алкивиад е преминал към Спарта, хиосци, вие трябва да бъдете сигурни: свършено е с Атина!

— Право!… — забръмча несмело тълпата. — Вярно казва стратегът Алкивиад!… Кой ще зареже родината си, ако там има хляб за него?… Атина пропада, значи, било истина!…

„Хиос за хиосциииии!“

Приблизително така се разви настроението на островния народ, навикнал да търгува износно, да търпи надменността на Града и с кървави сълзи да му плаща форос — търговците сърдечно се измъчват, когато плащат.

— Ни драхма повече на Атина, хиосци! — чудесно им заповяда Алкивиад. — От днес вашият остров пак ще се съживи като благородно тържище, безбурен пристан за всеки елин, който има да купи или да предложи. Вие сами, без спартански натиск, ще определите новото си управление, тъй като Атина беше ви нахлузила своето. За да не влияя върху избора ви, аз ще изтегля корабите си на два часа южно. Когато хиосци решат своето бъдеще, нека ме известят — ще чакам до утре вечер. Тогава ще проводя гълъб до цар Агис, за да знае той, дали да закриля острова ви срещу Атина, или пък сте предпочели своите вериги пред свободата.

До утре вечер, народе на Хиос!

— Чакай!… Стойте и помогнете!… Бива ли да вярваме на цар Агис?

Хиосци шумяха отчаяно, мятаха се нескрито. Мъката, че отпращат към Атина всяка пролет пълна трирема сребро и злато — тая мъка ги караше да поемат призива на Алкивиад. Но ако Атина все пак… Народовластието беше неин закон… Натрапен на Хиос, вярно, той бе за демоса му добре дошъл… Добре, но щом демокрацията означава непременно да бъдеш роб на чужденци, не е ли по-оправдано да търпиш собствените си користни благородници? Или пък — да потърсиш съюз с атинския демос?… Ала къде го тоя атински демос, управлява ли действително, или и неговата власт е лъжа?…

Така мъчително двоумение разтърси остров Хиос подир Алкивиадовата реч. А докато островният демос се терзаеше в бездействие, шепа благородни земевладелци и едри търгаши кротко обявиха народовластието за приключено. Хиос се завърна към олигархия, без да бъде пролята кръв. Хиосци обадиха по великолепно нагизден вестител, който доплува върху позлатен кораб до триремата на спартанския наварх, че цар Агис можел да смята от днес богатия остров за свой независим и равноправен съюзник.

По съвсем еднообразна схема Алкивиад откъсна градове и острови от призрачната вече Атинска архе. Архе беше овехтяла и пропукана, основите й хлътнаха под Сицилия, а покривът над Града досадно прокапа още при пролетните порои. Но острови и градове бяха продължили да държат дума — проводиха своята подвластна дан и през изтеклата пролет. Славата на Атина надживяваше разцвета й — тъй бива по правило, дали е държава, певица или писач. Острови и градове не смееха да откажат форос на Града, който бе обявил единството на Елада, за да излязат задружно на глава с враг като Персия, епичен враг.

Трябваше из Егея, да се появи, начело на пет кораба и седемстотин войници, един атинянин, изменил на Атина, и всеки гражданин от Хиос, Самос, Милет или Ефес веднага се размисли: какво търпим ние, защо го търпим? Като къртичини, които образуват диря от избухнала тук-там земя — такива малки взривове отбеляза Алкивиадовият път из егейския свят. Навсякъде, където се веснеха петте кораба със стратега-оратор (с изменника-демагог, по-точно), следваше разместване на пластовете: лесни олигархически преврати. „Потисници, но — свои!“ — с такава утеха демосът отново сви врат под познатия ярем. А олигарсите славеха благородна Спарта, загдето ги върна на власт.

Алкивиад спря петте си кораба в Милет, след като натовари свои вестители на разни търговски платноходи, за да разгласят из Пелопонес неправдоподобни, но верни новини: Атинската архе не съществува, намаляха наполовина нейните податни! Сега вече никой не би спорил, че където е Алкивиад… Работата, която предстоеше на Спарта, бе лека като песен: да изпрати по стъпките на Алкивиада делегати, които да обвържат и писмено така узрелите за съюз със Спарта йонийски градове.

Алкивиад бе спрял корабите си пред Милет, като прикани и местните аристократи да оплетат преврат срещу милетската демокрация. След туй тържествено слезе на азиатския бряг. Най-после — в Азия!

Алкивиад се пазеше да заяви пред своите бойци колко му харесва Милет подир спартанската безрадостна тягост. Тук, където вятърът бе наслоявал нещо много източно, елинският дух беше кръстосан, нямаше чистота. В Милет мислителите не разговаряха, както атинските — софистично неразбираемо, в търсене на отвлечена, идеална истина; тук цел на битието беше самото битие в най-веществената му чувствена форма. Тук хората мислеха, за да живеят по-радостно, а не за да утвърдели били логика или етика.

„Изтокът, ех, Изтокът си е Изток!“ — заключи Алкивиад, който в родината си бе съдил за него по митове или легенди, а не по знания. За елина източните пространства бяха приказка, извънмерно орнаментална, пълна с отровно лъчение, примамно застрашителна и всякак непостижима. В Милет тя се долавяше по-постижимо, затуй че вятърът носеше някакъв дъх от нея.

Той го полепяше по строежите на грамадното пристанище, където порти и колонади, стълбища и храмове сякаш издаваха ухание. Ухаеше мраморът, който източният полъх бе обкичил с ваяни гирлянди и венци от тропични листа. Източният повей тревожеше дори каменните пеплоси на богините, та афродити, артемиди и персефони изглеждаха по-топли — живееха. Живи бяха тук боговете и говорът, близката пълноводна река, крайречният непрогледен лес. Небесната светлина, която над Атика е безвъздушно бяла, жестоко безоблачна и суха, над Милет, червенееше, милостиво премрежена от обилна влага. В Милет, край Милет зеленината бе тучна, цъфтяха цветя — омайни бои и едрина, зашеметяващ мирис. Цял Милет бе нещо дивно живо и живеещо, навярно понеже черпеше сокове от неизтощимия Изток.

О, как би се отпуснал Алкивиад тук!… Да отиде на лов (самичък с две хрътки, рижа и бяла, нека се съчетават по-живописно със сочната зеленина), да ловува покрай великата река Меандър!… Да слуша неуморния ромон на водите й — тъй много и тъй бистра вода Алкивиад не бе сънувал в своята сухареносуха Атика. Да усеща кожата си благодатно влажна, гъвкава. Да гази мокро ярка трева до пояс. Да се прибира вечер в града, който цял присъствува из улиците и по пристанището си — лекомислена тълпа, дето много яде, много пие и често се впуска в дълги-дълги, сякаш не ще свършат, песни. Нощем да седи пред някоя таверна и да сменя едно вино с друго — тук вината се стичаха из всички острови и из цяла дълбока Азия…

Тук жените бяха различни от ония отвъд. Кръстосани с източна жилка, те се разливаха на ширина и смайваха с цветовете си — тежки като мускусен дъх цветове. Те се движеха лениво приканящо, гласът им гъргореше топло — уютни, без работа и грижи жени.

Тази например — вдовицата на убития преди четиринайсет години от бдителни демократи Неоклит… Алкивиад можеше да си достави несравнимо по-прелестна робиня, но Федра представляваше възродената аристокрация на Милет. В приемната й всяка вечер се изсипваха слуховете на деня, кроеше се политика. По тази причина Алкивиад приемаше честите покани на вдовицата, длъжен — пак и пак! — да изобразява любов. Той отново чуваше от нея или от високородните й гости обръщението „метеко!“ Уж взе да му свиква, а всеки път у Алкивиада нещо трепваше, колчем Федра с мило гъргорене произнасяше това „метеко!“

„Поврага! — викаше си той. — Нека за спартанци или хиосци, или милетци аз си оставам чужденец. Няма как, ще приемат условията ми, щом съм необходим на техния град — ще ме канят на вечеря с изкусни свирци…“

Той не ги слушаше. Излегнат в подножието на едрата месеста вдовица, Алкивиад остреше ухо само за злободневните слухове, които никой иначе не му съобщаваше. („Метек, нали, от къде на къде ще участвува в нашия живот? Кой е той, след като вече ни услужи да яхнем демоса? Малко ли е, че го угощаваме с музика и вдовица? Много му е. Наздраве!“

Но Алкивиад не изтърваше ни дума от онова, което снизхождащите аристократи наоколо му произнасяха, още повече че от две седмици над азиатския бряг витаеше неочертано безпокойство. Днес заранта то бе добило и очертания: трийсет кораба (не на цар Агис, както бе уверявал Алкивиад, ами… атински) напредвали към Милет! Ще рече, с тъжните остатъци от своя прекомерен флот Атина все пак напрягаше обезкървени, треперещи от гладна посталост ръце, да задържи архе. Тя не бе клекнала да оплаква петте хиляди свои най-добри синове, живи погребани в рудниците на Сицилия; Атина въпреки й въпреки всичко защищаваше името си на първи Град.

Милетските аристократи не пощяха да повярват новината. Те и тази вечер обсъждаха не как Милет следва да отрази напредването на трийсетте кораба, ами дали вестта била вярна; настъпи нетрезва разправия, в която едни благородници натякваха на други как били съчувствували в демократическите издевателства над Милет, с кого демократа били си пиели виното и с чия демократическа щерка се сватосали.

Единствен, който досега не проговори, беше Алкивиад. Разположен в подножието на вдовицата, той необикновено се съсредоточи: нека гламавите аристократи се самоизмамваха, че мълвата ги плашела излишно и нарочно — Алкивиад не се мамеше. Силите на Атина подир поражението й може наистина да бяха малокръвни, но, моля — за разлика от чии? Та спартанският флот броеше седемстотин моряци, а град Милет — отдавна отвикнал от войни — с голяма мъка би извел хилядна и половина третостепенни бойци. Другояче казано: при цялата си нищета Атина ще има числено надмощие в събитията, които щяха да подгреят Егея. Само затуй, че спартанските ефори скъпернически стискаха своя флот край Пелопонес, вместо да го отпуснат на Алкивиад за несъмнени завоевания в полза на Спарта. „Но метек, все пак! Все пак — изменник…“

Метекът, пред когото милетските управници се ругаеха най-откровено, понеже не го брояха, съобрази: той трябваше да принуди милетци утре или след седмица да се бият — тях събитията като нищо щяха да заварят в леглото сънени, нетрезви, обърнали гръб на застрашителните вести и на действителността изобщо.

— Благородни бащи на Милет — намеси се Алкивиад, — вашият спор е безпредметен. От най-достоверно място зная, че до три дни атиняни ще стоварят войска под стените ви. Ние много скоро ще воюваме, бащи на Милет.

— О, не! — възмути се издън душа Хипий, отскоро милетски стратег. — Кой е в състояние да воюва едва месец, след като е дошъл на власт? На олигархията трябва време да укрепне, да се разправи с вътрешния враг…

— Боя се, че Атина ще използува именно това — подчерта Алкивиад. — А какво смятате да предприемете вие, бащи на Милет?

Той зададе въпроса най-разговорно, сякаш нему бе все едно дали Милет ще принадлежи към архе или напротив. А вътрешно Алкивиад бе изстинал като бронз: „Къде ще се дяна, ако милетци отстъпят пред Града!“

— Бой, естествено, ние ще опитаме — сдържано заяви стратегът Хипий. — Аз не съм уверен в добрия му изход, защото нашите войски са демократически настроени. Но честта на милетската олигархия ни налага да се бием.

Тук дебелият, ленив наглед Хипий направи тъй внезапно предложение, че цветът на Милет замалко не окапа от изненада:

— Понеже аз съм все още прекалено нов за войската, понеже не друг, ами навархът Алкивиад възкреси независимостта на града ни, понеже Алкивиад познава изтънко атинските бойни похвати, нека именно той ръководи предстоящото сражение! След като боговете ни низпослаха военачалника, чийто неотменен жребий е да побеждава, ние полагаме бойната си съдба в негови ръце.

„О-хо! — помисли Алкивиад невесело. — Милетските аристократи бързат да се отърсят от отговорност пред Атина… Те просто ще се окажат (след възможното й надмощие) подведени от един изменник, насъскани от един подстрекател.“

— Ще рече — постави нещата по местата им той, — милетските бащи си признават, че утре ще се сблъскат не Атина и Милет, ами Атина и Алкивиад. Нали така?

— Метеко! — с достойнство произнесе Хипий. — Всеки десето коляно милетски благородник чу, когато ти ни обеща независимост и съюз със Спарта: затуй се вдигнахме срещу Атина. А сега дойде време да докажеш, че „където е Алкивиад, там е и победата!“ Ако ние нямахме пълна вяра в тебе, не бихме дръзнали да си навлечем гнева на Атина. Впрочем, Милет настоява утре ти да победиш!

— В противен случай — (едва сега взе думата един от милетските архонти, чичо на вдовицата) — ще трябва да те предадем на Атина. Явно е, че ако атиняни надвият, тяхното първо искане ще бъде да си получат изменника.

— Ха-ха-ха-хо! — прекрати този зловещ разговор Алкивиадовият смях. — Простете, нека се насмея, ха-хо!

Милетските бащи се облещиха тъй, сякаш в нозете на високородната вдовица бе извисила глава гърмяща змия. А Алкивиад се донасмя волно, преди да поясни:

— Гостоприемството като закон на боговете не било задължително в Милет. Е, не знаех… Пък щом ми поставяте условие утре да победя, добре, ще победя.