Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (42)

VI

— Сега ще водя аз — скочи от седлото Тимандра.

Четвърти ден се редуваха да отпочиват на седло, докато другият от двама им водеше коня през гори и скалиста пустош, през неверни бродове и между шубраци с дълги бодли. Отбягваха пътищата, заобикаляха градове и стражници, дано не се натъкнат на засада. „Чия засада?“ — бе попитала Тимандра на тръгване от Абидос. „Дори не зная чия“ — отговори той. Тъй много наистина бяха силите, които желаеха Алкивиада мъртъв, та сякаш затлачваха леса, полята и дори небето над Алкивиадовия път.

Ако Алкивиад нещо съобразяваше, то бе: път за него няма. Имаше кратко, безсмислено отлагане на края. Защо безсмислено? Придаваше му смисъл обичта — една обичаща и обичана жена търпеливо водеше грохналия кон, върху който по-грохнало отпочиваше за час-два най-шумният стратег на своето време. Обичаща, Тимандра криеше болката в изранените си ходила, криеше колко я отчайва пътят, който не извежда никъде.

Всеки миг из този убийствен път бе оправдан само от съприсъствието. Двамата все още бяха двама, те можеха да разменят тихи, добри думи, можеха да се докосват с топли пръсти; можеха ноще, завити под сетната Алкивиадова алена мантия, да усещат как диша другият.

Все още дишаха. Все още — двама.

Земята бе загубила цветовете си — тъй става винаги при траен, неизбродим и неотменен страх. Пъстрото битие (което Алкивиад беше доразнообразявал чрез пръски изкуствена светлина, което бе озвучавал чрез бойко или насмешливо слово на всякакви наречия) изведнъж посивя и стихна. Около двамата се разстилаше камениста, безутешна прегоряла пустиня. Прорязваха я тинести вади — Алкивиад загребваше с шлема си жълтеникава вода, поднасяше на жената, пиеше и той. А се хранеха със ситни и тръпчиви диви плодове.

Знаеха: това не ще продължи. Не говореха за онова, което неотклонно трябваше да дойде. Напрягаха се да удължат всеки миг преди идването му. Всеки миг беше… Да, беше прекрасен.

Каква радост било да поднесеш вода на обичаща и обичана жена! Придържаш шлема пред устните й, внимаваш да не се наклони прекалено; с лява ръка подпираш тила на жената, а неведомо усещаш как всяка твоя клетка се засища и успокоява от глътките, които пие любимата…

Колко щастливо било да търсиш по-притулено укритие за съня на двама; да скубеш суха трева и я пластиш в гореща от днешния пек вдлъбнатина под драките. А сетне да положиш там жената и дълго да целуваш нейните изхапани от трънака, горещи и тежки от изнемога стъпала…

Колко сладко било да усещаш в просъница как жената грижовно слухти и пази от враг сънищата ти или как полекичка отдръпва откъм себе си вашата обща завивка, за да окъта по-топло тебе…

„Защо никой не ме научи навреме кои точно са безценните мигове от живота ни? — питаше се в просъница мъжът, осъден отвсякъде на смърт. — Защо на Агора, където рой философи ни проповядват вечни, все вечни и единствено верни истини, някой не поучи преди време едно момче: не се стреми да завоюваш света, няма завоюване на света — той ще съществува и подир тебе, без тебе. Него ще завладяват или напускат чрез насилие безброй охотници за световна слава… Твое завоевание може да бъде само друг човек — също чупливо смъртен, също страдащ, също гладен да притежава друг човек. Притежание не на телесна жажда, а… Нека призная: на духа ни.

Но тогава! — сепваше се в просъница един отвсякъде осъден мъж. — Та духовното притежание не завършва със смъртта! Никакви сили на Аид не ще спрат духа ми да придружава Тимандра и по-нататък, отсам или отвъд. Освен ако!… О, ако моят прокълнат дух бъде окован…“

— Какво ще стане, ако проклятието окове духа ми?… — промълви той в полусън.

Тимандра само се правеше, че спи; Тимандра бдеше.

— Не бой се! — прегърна тя посивялата глава, плещите с тъй тънка плът. — Аз съм от Тракия, там жените умират заедно с мъжете си.

— А защо се остави на вдовство преди години ти? — попита я, вече буден.

— Дребни бяха децата ми. Дребни и сираци. Сега принадлежа на себе си. Това ще рече: на тебе.

Звучен като бойна тръба, Алкивиадовият глас ликуваше над каменната чаша на амфитеатъра; в бялата светлина на Атина аленееше ослепително Алкивиадовата мантия, святкаха златни къдрите, зениците от аметист. С изпружени млади ръце, сякаш обяздва неоседлаван кон, Алкивиад бе яхнал Атина:

— Западният проект ще открие пред Града пътя към световна хегемония! — лееше той майсторско слово.

Сократ бе седнал на първия ред; Сократ се хилеше, без да го е грижа, че зъбите му са редки и гнили, че бърчи противно къс нос. От място учителят вметна:

— Излишни са проклятия и присъди, наше наказание е изборът ни. Тебе ще накаже жребият, който ти сам си избра, о Алкивиаде!

— Не! — възрази властно Тимандра.

Нея риторът не бе забелязал, а тя стоеше пред мрачните очи на Петстотинте, и примирена, и горда.

— Аз! — каза тя, и повтори: — Аз попречих да бъде наказан докрай Алкивиад Велики.

Той я отблъсна не с движение, а чрез мисъл — нямаше място за жени в Западния проект и гениалните стратегеми, които един мъж има да съчини и прокара, в чиято жертва трябва да принесе хиляди чужди синове.

— Махни се! — заповяда той на Тимандра, но тя не искаше да го чуе.

Внезапно усети ръцете й, които прегръщаха неговата посивяла глава, плещите със слаба плът по тях.

— В името на Доброто! — кресна някой от неизброимите, които желаеха края на Алкивиад.

Той се оборави в миг и мигом се изтръгна из обятието на Тимандра.

Южната нощ чернееше непрогледно, звездите бяха много далече и съвсем безучастни. Прав, стиснал меча, Алкивиад не видя — той усети как тъмницата настъпва отвсякъде срещу му, въоръжена с десетки острия. Когато опипом посегна за щита си, пръстите му досегнаха незащитения метал — телесна топлина на човек.

— Прости ми! — не помоли, а неистово заповяда Алкивиад, така ужасен от близката смърт на Тимандра, че пропусна своята собствена смърт.

Двата трупа — на жена и на мъж — лежеха в растяща, черна под звездната светлина локва. Пронизани поне по на десет места, кръвта бликаше из тях радостно, сякаш освободена от траен затвор. Доверената глутница на двамина сатрапи, на трийсет тирани и на един цар мълчаливо довърши работата си. Щом се разбра, че чудовището било смъртно — лесно за убиване, както съвсем всеки човек — на глутницата дойде смелост. Тя навярно беше се плашила от знамение, което да осуети края на демона, приживе предизвикал богове и владетели, прегазил законите на род и родина.

Знамение нема̀. Студените звезди бяха все тъй далечни, нощта — спокойно благодатна.

Доверените мъже, като разговаряха помежду си със знаци (понеже бяха от разни езици), задружно отделиха главата на чудовището от трупа му. Прословутата по своето съвършенство Алкивиадова глава бе напъхана в торба за зоб и окачена о нечие седло. Кръвта донякъде продължи да се отцежда през конопа, сетне засъхна в тъмноръждиви петна.

На малката поляна всред рядка бодлива гора останаха да лежат два трупа. Единият — безглав. Може би милозливи пастири щяха да ги намерят и заровят плитко, за да не разнесат чакали и псета прогнилата им смрадно заразна плът. А може би и не — прекрасната някога, ненаситно действена материя, от която бе изваян Алкивиад, най-сетне се завърна в истинската си родина: безначалното, предвечно естество.

Алкивиад избуя в тръпчивите глогини и острата пустинна трева; Алкивиад утоли глада на хвърката или пълзяща гад — сякаш в доказателство на това, колко безславно е да бъдеш човек. (Някой, който крещи призивно „Пътят към величие на Града минава през Западния проект!“, който шепне злокобно „Превземи хлебодайна Декелея, за да умориш от глад атиняните!“, който моли двулично „Дай ми десет хиляди меча и аз ще поднеса пред трона ти цяла Йония!“…)

От всичко, всичко това до следната пролет останаха само разнесени из трънливата горичка бели ребра, бели прешлени, бели пищяли — череп нямаше. Той бе захвърлен на някое торище в Спарта или в Атина, след като двамата мелодично заплашителни сатрапи се увериха с очите си, че вчовечното Зло е най-човешки мъртво! Едва тогаз получиха достъп до тъй радостна увереност трийсетмината разтреперани за властта си тирани, успокоеният в честното бъдеще на рода си цар Агис, опияненият от себе си Лизандър.

Никой от тях — уж мъже умни — не пресметна, че не след много и неговата хитра, впрегната в служба на световното зло глава ще се превърне ето в туй; череп, по който бързо се сплува някога жадната за все още и още действена плът.