Валери Лорд
Розовата кула (8)

Глава 7

— Пуснете ме!

Гитра напразно се опитваше да се изтръгне от желязната хватка на норманския рицар. Няколко руси кичури се бяха отделили от плитката й, яркочервените й бузи издаваха крайно напрежение.

— Нямам никакво намерение да те пусна, скъпа моя саксонке! — изръмжа Жилбер дьо Нансай и я стисна с такава сила, че слугинята безпомощно изохка. — Искам веднага да ми кажеш какво се готви в залата! Сигурно е нещо важно, след като старата вещица се е ухилила до ушите, а всички останали се държат така, сякаш времето е спряло да тече!

— Нима това ви учудва? — изпухтя възмутено Гитра и изведнъж спря да се съпротивлява. — Всеки знае какво възнамерява да стори рицарят с бедната ни господарка! Но ви предупреждавам: адът ще се отвори и ще го погълне!

— Значи заради това преданата бавачка на господарката ти се хили злобно, сякаш е приготвила най-отровната напитка за вечерята на… — Жилбер дьо Нансай замлъкна изведнъж. Пред вътрешния му взор изникна образът на Лилиана, превита под тежестта на таблата с ядене, която бе отнесла в личните покои на приятеля му.

Той изрева ядно проклятие и отблъсна Гитра толкова силно, че тя полетя право в ръцете на следващия нормански стрелец. Изплакването й заглъхна в гневните му ругатни.

— След мен! За Камбремер! — отекна викът на Жилбер.

Преди да е осъзнала какво става, младата саксонка бе хвърлена на пода като непотребна вещ. Всеки войник на Рейнал беше готов да последва този вик, дори да държеше в ръцете си най-красивата жена на света.

Гитра проследи с нарастващо смайване как мъжете, понесени от една-едничка грижа, тичаха под колоните, грабнали мечове, ножове и дори дървени столчета като оръжия.

Вратата отхвръкна с оглушителен трясък и се удари в изрисуваната стена. Жилбер дьо Нансай нахлу в покоите на господаря си начело на разярените мъже. Шишенцето в ръката на Рейнал потвърди най-лошите му опасения.

— Отрова! Как не се сетих по-рано! Какво си ял и пил?

Рейнал безмълвно поклати глава. Очите му нито за миг не се откъснаха от смъртнобледото лице на Лилиана. Изглеждаше напълно спокоен. Само той знаеше какъв страшен, унищожителен гняв се бе възпламенил от малката искра, която избухна дълбоко в сърцето му и проникна до всяка частица на тялото му.

— Старата вещица изглеждаше необичайно доволна! — Жилбер побърза да даде обяснение за нахлуването си. — Аз очаквах да бушува, да те ругае с най-остри думи и да заклина всички сили на ада да те унищожат. Вместо това тя си седеше до камината напълно спокойна и топлеше загнилите си кокали. Изглеждаше дяволски доволна от себе си и от света, докато повереното на грижите й момиче беше тук, с теб…

Едва сега младият рицар разбра на каква драма бе свидетел. Лейди Лилиана беше смъртнобледа и трепереше, докато жертвата й всеки миг щеше да извърши убийство.

— Вън! — изсъска Рейнал де Камбремер и нито един от бойните му другари не се поколеба да изпълни заповедта. Онези, които вече познаваха опустошителната сила на гнева му, се оттеглиха също така бързо като другите, които само бяха чували за нея. Състоянието на сеньора изискваше най-голяма предпазливост!

Тихото щракване на ключалката, последвано от заглъхващ шепот, проряза като нож вцепененото съзнание на Лилиана. Провал! Кой знае по какви причини тя се бе колебала прекалено дълго и бе пропиляла единствения си шанс.

Тя усети как демоните на гнева, които бяха завладели съзнанието на Рейнал, съсредоточаваха силите си, за да я унищожат окончателно. Зеленият огън в очите му изпращаше стоманени светкавици, вената на жилестата, изгоряла от слънцето шия пулсираше с опасна равномерност. Десницата му строши стъкленото шишенце с тихо, заплашително натискане, което напълно парализира Лилиана. Мъжът дори не забеляза стъкълцата, които се забиха в дланта му.

С внезапно и все пак безкрайно грациозно движение Лилиана се извърна и сграбчи с треперещите си ръце каната, чието смъртоносно съдържание беше предвидено за рицаря. Вдигна я до устните си, усети течността и напълни устата си. Тя трябваше да умре, тя, а не той, така щеше да сложи край на мъката си и да постигне спокойствието, за което жадуваше, По-добре да умре, вместо да живее със съзнанието за провала си!

— А, не!

Крясъкът проглуши ушите й. Нещо тежко се удари в предните й зъби и тя политна да падне. Каната се търколи по мозайката на пода и ароматният облак от вино и билки нахлу с такава сила в дробовете й, че я задави. Тя се закашля, притисна ръка до устата си и се отдръпна по-далече от масата, замаяна както от удара, така и от отровните изпарения.

— За бога!

Лилиана усети ръце, които я сграбчиха под мишниците и насила я извлякоха под колоните в градината, където ясният, хладен нощен въздух проникна в болезнено стегнатите й гърди. Докато рицарят я влачеше навън, тя загуби обувките си и сега стъпваше с боси крака по каменните плочи. Сигурно я болеше, но тя не усещаше болка. Единственото, за което бе способна да мисли, беше, че отново претърпя поражение и от нея нямаше никаква полза. Защо не я бе оставил да умре?

— Това би било най-доброто за теб, нали? — Рейнал де Камбремер даде отговор на неизречения въпрос. — Искаш да ми избягаш? Да избегнеш отговорността?

Корави думи, придружени от силни удари по бузите. Главата на Лилиана се мяташе от едната страна към другата, зад слепоочията й запулсира мъчителна болка.

— Погледни ме!

Всяка от четирите срички костваше на Рейнал де Камбремер неимоверни усилия, фактът, че Лилиана Хоукстоун беше извършила със собствената си ръка коварно покушение върху живота му, бе отворил невидима рана, която болеше непоносимо. Как бе стигнал до глупавата увереност, че от нейна страна не го заплашваше никаква опасност — сега не беше време да се занимава по-подробно с това. Сигурното беше само, че се бе излъгал и че в този момент изпитваше диво желание да сложи ръце върху тънката й шия и да я стисне смъртоносно.

— Погледни ме и ми кажи защо ме мразиш толкова, та поиска да ме убиеш!

Думите проникнаха през мъглата от отчаяние и страдание, която обгръщаше съзнанието й. Тя се изправи и се залови за един от стълбовете. Последните остатъци от гордостта й помогнаха да не остане легнала в краката му като жалка купчинка.

— И още питате, норманино! — извика дрезгаво тя. — Това е моята бащина къща, моята родна страна, моят остров, моят живот! Вие и вашият херцог дойдохте с мечовете си, със самодоволството си и заграбихте всичко, което ви хареса. Вие и вашите войници сте само едни негодници и разбойници, които се представят за благородници и завладяват чужди земи с убийства и кражби. Върнете се у дома си и ни оставете да живеем в мир!

Този абсурден апел предизвика у Рейнал нещо средно между изблик смях и проклятие. Той сграбчи Лилиана за рамото и хватката му беше толкова силна, че тънката й одежда се скъса. Пред погледа му се разкри коприненомека кремава кожа, той видя даже част от коравата девическа гръд, преди падащият мрак да я погълне. Стреснатата млада жена нададе тих вик.

— Твърде късно! — изскърца със зъби рицарят и я изправи пред себе си, стискайки ръцете й така, че тя не можеше да се закрие. — Благодарете на Харолд и съветниците му. Той имаше достатъчно време и възможности да предотврати кръвопролитието. Трябваше само да признае, че Едуард определи херцога за свой наследник. А що се отнася до кражбите и убийствата…

Гласът му постепенно затихваше и накрая се загуби в ушите на Лилиана като вълни, които потъват в пясъчния бряг. Рицарят се почувства подвластен на непозната сила, която прогони гнева му и дори желязното му самообладание в най-далечните дълбини на съзнанието. Подчинявайки се на същата непозната принуда, Лилиана вдигна глава и отвори очи. Пламтящият му светъл поглед се впи в нейния и буквално изсмука през него волята и бойкия й дух.

Рейнал де Камбремер усети топлината на кожата й под ръцете си. Треперенето, което се надигна във вътрешността й, събуди опасно ехо в собственото му тяло. При вида на изкусителния триъгълник гола кожа желанието го връхлетя като гладен хищник. По дяволите, тя искаше да го убие! Възможно ли беше той да продължава да я желае?

Какво се криеше под копринената й кожа? Убийца или светица? Умела прелъстителка или невинна девица? Магьосница или луда? Никой ли не й беше казвал, че не биваше да гледа мъжа с такава абсолютна отдаденост? Че трябваше да се покрие, след като одеждата й разкриваше толкова много!

На всичкото отгоре от кожата й се излъчваше замайващ аромат на рози и, макар и бледа, тя загатваше за първото розово сияние на утрото. Смущаващата сетивата му закръгленост издаваше, че Лилиана Хоукстоун притежаваше всичко, което в такъв момент можеше да лиши и най-разумния мъж от способността му да се владее. Клещите върху раменете й се превърнаха в прегръдка и още преди младата жена да е осъзнала какво й се готви, устата на рицаря завладя нейната и подпечата неизбежното й поражение. Лилиана вкуси виното, което собственоръчно му бе наляла в залата. Помириса сапунената пяна, с която беше измил косата си, и разреши загадката на гладките му бузи, опънати като кожата на зряла ябълка, без нито едно досадно косъмче. Но не така копринено гладки като устните, които се плъзгаха по нейните, вкусващи, търсещи, едновременно питащи и така безкрайно нежни, че ледената буца в сърцето й се разтопи, без тя да може да го предотврати.

Чувството, че се разтваря, изличи упорството от устата й и го принуди да се отдаде изцяло на сладостта от тази неочаквана целувка. То направи цялата й фигура мека и податлива, толкова крехка и изкусителна, че Рейнал я притисна до себе си с ръмжащ звук, който възникна дълбоко в гърлото му. После, с надменността на победител, той се зае да опитва плодовете, за които копнееше.

Езикът му помилва устните на Лилиана и се пъхна в копринено влажната вдлъбнатина — зад малките бели зъби. Тя се разтрепери цялата, ала в следващия миг се включи плахо, но с нарастваща готовност в дуела с езика му. Жаждата, която се появи дълбоко в тялото й, горещият напор и неизпитваният дотогава копнеж унищожиха и последните остатъци от самоконтрола и разума й. Вече не знаеше какво прави, а изцяло се остави на водовъртежа, в който бе попаднала.

Стори й се съвсем естествено, когато рицарят я вдигна и я отнесе обратно в покоите, където миришеше на вино и билки. Тя възприе миризмата с крайчеца на съзнанието си, което вече не можеше да влияе върху ръцете й. Един глас й пошепна, че вършеше грях. Но този грях беше толкова прекрасен, толкова изкусителен и така отдавна желан, че й беше много лесно да накара гласа да замълчи.

Сега важни бяха единствено целувките, които очертаха контурите на устните й, плъзнаха се по скулите и затвориха клепачите й. Съвсем леки, пърхащи целувки. Връхчетата на пръстите му, които се движеха по кожата й като птичи перца. Ръцете, които обхванаха едва покритите от плата гърди и тя се учуди как гърдите й се наместиха там, сякаш бяха създадени специално за тях.

Тялото й се притисна до коравата мъжка фигура, запълни вдлъбнатините, които я очакваха там, потърка се в коравите слабини, които обещаваха да утолят копнежа, за който нямаше име. Никога не беше изпитвала такива чувства. Някъде много отдалеч се чу предрезгавелият мъжки глас, който нашепваше в косите й нормански думи — едновременно ръмжене на хищник и нежен шепот. Толкова примамливи, толкова завладяващи. Дали знаеше, че тя разбираше и говореше езика му?

Кратките просветления, които й позволяваха да разсъждава върху положението си, се разредиха и скоро се разпръснаха съвсем под напора на страстната атака върху сетивата й. Не беше способна да се брани и една след друга се освободи от всичките си дрехи, като несъзнателно му помагаше да я съблече, правейки подходящите движения. Даже сама развърза връзките, с които нетърпеливите му ръце не можаха да се справят. Горещината под кожата й нарасна до нетърпим копнеж.

Меката линия на дрехите й беше подготвила Рейнал, че красотата на тялото й не отстъпваше по нищо на красивото лице. Ала действителността надмина и най-смелите му мечти. Онова, което първия път бе сметнал за слабичка момчешка фигура, се оказа дългокракото съвършенство на завладяваща богиня. Невероятно тънката талия, меко закръглените хълбоци и съвършените гърди, пълни и твърди като зрели плодове, го зашеметиха. Черният триъгълник между бедрата й подчертаваше кремавата чистота на прозрачната кожа, която изглеждаше твърде скъпоценна за неговите силни, загрубели пръсти и въпреки това се усещаше прекрасно под тях…

Той посегна нетърпеливо и разплете дългата, дебела плитка, която стягаше косата й. След това внимателно разпръсна разкошните черни къдри по възглавниците. Това направи кожата й още по-нежна, а очите десетократно по-сини.

— Ти си прекрасна, моя саксонска принцесо — пошепна с пресекващ глас рицарят. — Ти ще ми принадлежиш, знаеш ли това? Завинаги моя!

Действителността се смеси с образите, които Лилиана беше видяла в огледалото на водата, и тя не възрази. Съдбата ги бе събрала. В кръвта й пулсираше сила, независима от живота и смъртта, която я тласкаше към този мъж. Тя усети как той разтвори краката й и последва без противоречие мекия натиск на ръцете му. Отвори се, предложи се, без да подозира какво я очакваше, готова, изпълнена с доверие към мъжа, която я бе тласнал в това море от чувства.

Когато неочаквано я прониза болка и коравата му мъжественост проникна в чакащата й утроба, от гърлото й се изтръгна тих, мъчителен вик, като писък на малка птичка, ударена от ястреб по време на полет.

Рейнал чу писъка, но вече не беше в състояние да се сдържа. Горещината на тясната, недокосвана утроба, която го обхвана жадна и влажна, го привличаше неустоимо. Сливането с нея го доведе до никога не преживявано чувствено опиянение. Не желаеше нищо друго, освен да прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато с дрезгав вик облекчи насъбралото се напрежение. Разтърсен от могъща тръпка на най-чиста наслада, той спря да диша и изтощено се отпусна върху нея.

Лилиана усети неподвижната тежест като скала, която я притискаше към дюшека. Освен болката тя изпитваше и друго чувство: нещо като разочарование, като че не беше получила очакваната наслада. Не бе постигнала нещо, което трябваше да дойде. Безпокойството й се засили, още повече, че Рейнал дълго остана неподвижен.

Тя усети върху гърдите си допира на кадифения му жакет и едва сега забеляза, че той беше свалил само панталона си. По дяволите, той дори не бе сметнал за нужно да се съблече! Беше я взел набързо, както се постъпва със слугиня!

С отрезвяването се върнаха и другите спомени: напразният й опит да се освободи от него и властта му чрез убийство, собственото й, също така напразно бягство от последствията на осуетеното покушение. На устните й заигра горчива усмивка. Беше увенчала глупостта си с това, че бе пожертвала на врага и девствеността си. За бога, пророчеството! Никой не биваше да узнае какво беше сторила! Девствената кръв на господарката на Хоукстоун правеше възлюбления й господар на Розовата кула!

Макар да се стараеше да остане неподвижна, бурята на чувствата й не остана незабелязана за мъжа, който лежеше върху нея. Между тях беше възникнала магическа връзка и само при мисълта за това той усети как отново се втвърди. Тя му принадлежеше! Цялата, с тялото и душата си, с всичко, което притежаваше. Каква жена!

В същото време Рейнал усети нарастващата й съпротива. Неприятната действителност отново нахлу в мислите му. Той отвори очи и срещна погледа й, дотолкова изпълнен с омраза и гняв, че веднага му се дощя да ги затвори. Въпреки това устоя на сините светкавици. Това беше най-малкото, което й дължеше в миг като този. Може би с малко повече дипломация щеше да изпревари обвиненията й.

— Не исках да ти причиня болка. — И той прибегна до прастарото извинение на мъжа в тази особена ситуация. — Не знаех…

— Какво? — изсъска вбесено тя. — Не знаехте, че не съм уличницата, в каквато ме превърнахте сега?

Думите й го обляха като студен душ. Изведнъж му стана лесно да се отдръпне от нея и да се скрие зад стената от студено самодоволство.

— Не очаквай извинения. Ти си поигра с огъня и трябваше да си понесеш наказанието. Смъртта щеше да бъде много по-страшно наказание.

— Предпочитам смъртта!

Лилиана скочи от леглото веднага щом мъжът я освободи от товара на тялото си. Посегна към дрехите си, но пред очите й причерня и трябваше да се залови за един от резбованите стълбове на леглото, за да не падне. Имаше чувството, че стените на стаята ей сега ще се стоварят отгоре й. Гъстите черни къдрици нападаха до хълбоците й и закриха бледото тяло. Прекрасна гледка, осветена само от дебелите восъчни свещи, поставени в свещника на камината.

— Почакай малко! — Рейнал стегна панталона си и се наведе над един от сандъците. Преди Лилиана да е разбрала какво възнамеряваше, той я уви в дебело, тъмно палто, подплатено с меки кожи, които помилваха голата й кожа.

— Тази одежда вече не става за нищо — обясни той и изрита с босото си стъпало жалката купчинка от синя вълна и светъл лен. Едновременно с това изпъна жакета си и приглади косата си назад. Изглеждаше непроменен, само в очите му мъждукаха необичайни пламъчета. Това окончателно убеди Лилиана, че случилото се не означаваше нищо за него.

Тя подхвана краищата на палтото отвътре, опитвайки се да потисне треперенето си. Кожата топлеше, но всяко докосване до меките косъмчета й напомняше болезнено, че под палтото е напълно гола.

— Защо не ви убих! — прошепна тя с толкова дълбоко огорчение, че Рейнал избухна в смях, макар забележката да не го развесели. Дълбоко в себе си той я разбираше, ала не можеше да й го признае. В погледа му нямаше и следа от смях, когато цинично отговори:

— Напълно си права. Просто трябваше да бъдеш малко по-внимателна в действията си.

Лилиана сведе глава. Беше очаквала обвинения, но не подигравателни забележки.

— Искам обаче да те предупредя — продължи той и в гласа му звънна метал. — Ако само един от моите хора умре и заподозра, че е намерил смъртта си от отрова и че именно ти си я забъркала с възхитителните си пръстчета, ще заповядам да екзекутират десет от твоите саксонци. Поравно мъже, жени и деца! Без да се съобразявам с възрастта и имущественото им положение.

Рейнал сам не разбра кой дявол го бе накарал да произнесе тази безсърдечна заплаха, но тя веднага оказа желаното въздействие. И без това бледото лице над тъмната наметка стана зеленикаво, очите засвяткаха металносиви.

— Няма да убиете невинни!

— Откъде си толкова сигурна, моя красива саксонска принцесо?

Лилиана прехапа устни. Велики боже, как го мразеше! А още повече мразеше себе си за онова, което току-що бе направила!