Валери Лорд
Розовата кула (25)

Глава 24

Рейнал де Камбремер излезе от обора и вдигна изпитателен поглед към небето. Вятърът идваше откъм морето. От Нормандия. Колко далече беше родината му! Камбремер, братята му, властната му майка и бащиният замък принадлежаха на миналото. Нито една частица от тялото му не тъгуваше за Нормандия. Той не копнееше да се завърне, нито пък изпитваше завист към онези, които бяха останали там.

Англия беше докоснала една струна в сърцето му, за чието съществуване дори не беше подозирал. Хоукстоун беше мястото, което винаги беше търсил. Защото не се стремеше към просто, безпроблемно съществуване, а искаше имение, което да завладее със собствените си сили. Старата римска вила и възхитителната й история, хората с естествената им гордост, които бяха запазили достойнството си дори под натиска на завоевателите, събуждаха у него желанието да съхрани всичко това и да ги закриля.

В същото време той не си даваше сметка, че съществуваше специален мотив за това желание, мотив, който беше преди всички други: дълбоката, страстна, безнадеждна любов към лейди Лилиана Хоукстоун. Любов, която тя не споделяше. Тя не го искаше. Не искаше нито съчувствието, нито страстта му. Нито закрилата, нито помощта му.

„Мога и сама да се грижа за себе си!“ — беше му заявила тя с дяволската си саксонска гордост, докато от сапфиреносините й очи струеше враждебност и изгаряше сърцето му. Как беше възможно да остане вярна на мъж, който я биеше и злоупотребяваше с нея? Как бе могла през онази нощ да му се отдаде с такава нежност и страст, след като принадлежеше на друг? Що за жена беше тя, след като можеше да се люби като богиня, без да притежава сърце?

От друга страна, той трябваше да благодари на небето, че тя бе останала недостъпна. Ако беше повярвал, че тя споделя любовта му, сигурно нямаше да се поколебае да наруши всички закони на християнския морал и да убие негодника, който живееше с нея и се осмеляваше да я налага с камшика си!

Изобщо не го беше грижа дали кралят щеше да извини една такава постъпка и дали Жилбер и другите само чакаха, за да го подкрепят. Не го спираше страхът от вечното проклятие, нито пък годините на християнско смирение в манастира. Беше готов да извърши убийството със собствените си ръце, стига да беше сигурен, че Лилиана желаеше да бъде с него. Но тя не го искаше.

Тя искаше да остане с онова чудовище и го наричаше свой съпруг, докато Рейнал се разкъсваше от мъка. Сякаш хиляди зверове късаха живата му плът. Никога не беше помислял, че е способен на такива силни чувства. В онзи слънчев пролетен ден, в мига, когато бе разбрал, че Лилиана никога няма да стане негова съпруга, той бе пропаднал в черна бездна от гняв, отчаяние, омраза и завист. Оттогава живееше с чувството, че кръвта му се е вледенила.

Следващите дни не бяха по-добри. Да знае, че саксонският варварин докосваше прекрасната лейди с мръсните си лапи, и то с божията благословия, превръщаше всяка глътка вино в жлъчка и всеки залък хляб в трици. Само работата му помагаше. Безмилостни, непрекъснати, изтощаващи усилия. Работата съкращаваше часовете на нощна почивка, в които размишляваше и често губеше кураж, до поносимата мярка, защото изтощеното му тяло просто изключваше ума и го отнасяше в пределите на съня без сънища.

Най-лошото беше, че всеки път, когато я видеше, раната се отваряше отново. А след като разбра, че тя очакваше дете от саксонското чудовище, омразата отново го връхлетя с такава сила, че светът пред очите му се забули в червено. Когато отново успя да се овладее, макар и не докрай, той сметна фигурата, следвана от голямото куче, за рожба на свръхвъзбудената си фантазия.

После обаче видя движението, с което тя помилва тила на Девил, и тъгата му се върна още по-мъчителна. Да я вижда, без да има право да я докосва — това беше едновременно адска мъка и блаженство. Тъмна наметка я покриваше от главата до петите и скриваше издутия й корем. Да, тялото й беше благословено, но не с неговия плод…

В продължение на един безумен миг Рейнал си позволи да си представи, че детето, което носеше Лилиана, беше негово. Двамата се бяха любили всяка нощ. Беше му все едно дали щяха да си имат дъщеря с бисерните очи на Лилиана, или син, който да наследи необузданата й гордост.

О, небеса, каква идиотска мечта! Тя не му остави и най-малкото съмнение, че чакаше детето на саксонеца. Семето на мъж, който не биваше да има деца, беше дало плод в тялото й. Дано само нероденото не беше наследило онази страшна омраза, която трябваше да бъде изкоренена, за да се възцари мир на изстрадалия остров.

Рейнал въздъхна и се отдръпна в сянката на обора. Не искаше Лилиана да го види. Какво можеше да й каже? Че продължаваше да я обича, въпреки повелите на разума и въпреки всичко? Че щеше да обича дори детето, което растеше в нея и беше част от нея? Тя щеше да му се надсмее и да го погледне с онзи хладен, далечен поглед, който не го забелязваше дори да стоеше точно пред нея.

Но какво търсеше край кладенеца в този късен час? Защо се оглеждаше, сякаш се страхуваше от преследване? Преди да намери отговори на тези въпроси, тя премина с бързи стъпки през двора, следвана от голямото куче, и влезе в кулата. Каква работа имаше в древното крепостно съоръжение? Рейнал си спомни, че веднъж вече я беше проследил до най-горната платформа. Дали сега беше решила да извърши онова, от което той я възпря през онази дъждовна нощ?

Глупости! Тя чакаше дете и той не можеше да си представи, че би убила собствената си плът и кръв. Въпреки че непрекъснато я обвиняваше в безсърдечие, той бе забелязал, че винаги се грижеше за слабите и децата. И все пак, какво я беше отвело в кулата? Среща ли имаше? С кого? Какви тайни криеше? Пак ли замисляше бунт? Нима искаше да наруши крехкия мир?

Любопитството го тласна да я последва веднага щом двете фигури изчезнаха в мрака. Беше забравил, че Феран го чакаше в банята, а стомахът му ръмжеше като гладен вълк. Повлечен от необяснима сила, той тръгна за пореден път по следите на Лилиана Хоукстоун. Толкова бързаше, че изобщо не забеляза любопитните погледи, които го проследиха.

— Къде е сеньорът?

Жилбер дьо Нансай погледна слисано жената в прости слугински одежди, опитвайки се да прецени дали трябваше да й отговори. Тя излъчваше авторитет, който не подхождаше на дрехите й. Не беше ли това дъщерята на стария оръжеен майстор, която отново живееше при баща си?

— Какво искаш от сеньора?

— Ще го кажа лично на него, ако ми помогнете да го намеря. — Елен се подложи спокойно на огледа на младия рицар, като че имаше насреща си някое от младите момчета, които се събираха около баща й да слушат историите му.

— Имаш остър език, жено — установи с усмивка Жилбер. — Надявам се, че вестта, която му носиш, си струва ядовете, които си причиняваш.

Той се огледа за пажа на Рейнал, който седеше на прага на частните господарски покои и явно нямаше работа. Момчето със сигурност чакаше господарят да се върне в къщата и да потърси услугите му.

— Нося послание, което е предназначено само за ушите на рицаря — обясни примирително Елен. Тя понижи глас, защото не искаше никой да чуе следващите й думи. — Знам, че и вие не искате онзи там да разбере нищо…

Движението на главата й посочи Алфарик от Хейвън, който тъкмо притискаше една от младите кухненски прислужници към нишата до голямата камина и жадно опипваше едрите й гърди. Жилбер проследи погледа й и изкриви лице. Ръцете го сърбяха да наруши заповедта на приятеля си и да даде кървав урок на гадния саксонец. Защо да щадят човек, който се държеше като свиня в собствената си зала?

— Да не мислиш, че ме е грижа за този… — Жилбер замлъкна изведнъж, осъзнал какво означаваха последните думи на жената. Тя можеше да бъде изпратена само от една личност.

— Значи ли това, че господарката ти най-сетне се е вразумила и моли за помощ? — Жилбер извади своите лични заключения от съобщението на Елен.

— Нищо не мога да ви кажа. Знам само, че е важно и че не бива да се бавя.

— Бог да ти е на помощ, ако ме лъжеш! — заплаши я Жилбер, но не се поколеба да действа. — Ела с мен!

Той изскочи от залата, без да се огледа дали Елен го следваше. Ако съществуваше и най-малката възможност да облекчи дълбокото страдание на приятеля си, всеки миг беше скъп. Рейнал се прикриваше умело, но той го познаваше по-добре от себе си.

— Сигурно е в обора или вече в банята!

Двамата толкова бързаха, че не обърнаха внимание на Едайва, която отиде при Алфарик и сложи край на грубите му задевки със слугинята. Никой не заподозря нищо, когато бавачката му заговори настойчиво и накрая го изведе навън. Под колонадите пред голямата зала беше толкова тъмно, че никой не видя скъпоценната кама, която премина от нейните ръце в неговите.

Лилиана усещаше под дланите си грубо издяланото дърво на парапета. Намираше се на стълбата към първия етаж на кулата. Строителите се бяха погрижили да разделят етажите, така че в случай на нападение всяка платформа да бъде защитавана последователно. Стълбите бяха от различни страни и можеха да се изтеглят нагоре. Досега не се беше налагало да защитават древната кула. Господарките на Хоукстоун обичаха горния етаж и през лятото го използваха като проветрива тераса. Като дете Лилиана много обичаше да стои на зъберите и да се наслаждава на великолепната гледка.

След още три такива стълби тя стигна до последния етаж. През четирите тесни прозорчета проникваше сиянието на далечния залез и потапяше стаята в червеникав сумрак. Дворовете долу вече бяха потънали в здрача. Когато очите й привикнаха с полумрака, Лилиана различи прашния чекрък, старата пейка, столчетата и резбованата ракла.

В отдавна отминалите лета на детството й, когато старото помещение ухаеше на рози и тя се чувстваше в безопасност под силната ръка на баща си, това беше мястото за тайните й момински мечти. Днес тук миришеше на прах и гниене, на гълъбови изпражнения и на урина. В дъждовно време норманските стражи се облекчаваха по ъглите.

Лилиана се намръщи и внимателно опипа стената, за да намери пътя. Западният ъглов камък на зидарията под прозореца беше майсторско произведение на хоукстоунските каменари. Погледнат отвън, той беше просто голям, почти квадратен гранитен блок. Само който познаваше тайния механизъм в задната му фуга, можеше да го натисне и тогава камъкът се отдръпваше бавно назад и откриваше черна дупка. Лилиана посегна вътре и извади пакетчето, увито в кадифе, след това бързо върна камъка на мястото му.

Не можа да устои на изкушението и разви кадифето, за да погледне за последен път онова, от което трябваше да се откаже. Фенерът на пазачите беше оставен върху раклата, праханта беше до него в здрава кутийка. След минута тя разтвори пакетчето под светлината на неспокойното пламъче.

Тежките златни накити заблестяха червеникави: скъпоценният венец от златни лаврови листа за господаря на Хоукстоун, диадемата от рози с нивелирани цветове и яркочервени рубини между тях за съпругата му. Двата столетни символа на властта над Хоукстоун. Пред венеца и диадемата хората от бреговете на Кукмер скланяха глави от векове. Който ги носеше, притежаваше власт върху живота и смъртта. Щом повереше на Рейнал тези символи, саксонците щяха да го признаят безусловно за свой господар.

Рубините святкаха като червени звезди, а златните листа бяха като живи, изпълнени с тайнствена енергия. Лилиана не беше очаквала, че ще я заболи толкова. Не можеше да се откаже от Хоукстоун! Той беше наследството на детето, което растеше в нея. Но какво друго й оставаше, щом трябваше да постави гордостта и честта срещу два живота?

Къде се бавеше Рейнал? Ами ако Елен не го беше намерила? Ако не беше посмяла да обезпокои рицарите в голямата зала? Или ако той откажеше да дойде при нея? Може би гордостта му забраняваше да удостои с внимание жената на саксонския бунтовник. Тя му бе дала достатъчно основания да я намрази. Беше прочела тази истина в гневните му очи и я бе чула в думите му.

Беше й по-лесно да живее с презрението му, отколкото със съзнанието, че той все още я обича, а тя няма право да приеме любовта му. Само като си спомнеше последната им караница в стаята с билките! Тя го обвини, че обича властта повече от всичко друго, макар да усещаше, че трябваше само да протегне ръка и да го докосне. Усещаше погледа му върху изранения си гръб с такава сила, като че ръцете му я галеха…

Пръстите на Лилиана се плъзнаха в прощална милувка по контурите на розовата диадема. Никога не я беше носила. Познаваше само лавровия венец върху посивелите коси на баща си. Розовата диадема беше сватбеният й накит, доказателството, че до нея щеше да застане новият господар на Хоукстоун. За съжаление не тя щеше да бъде законната съпруга на този господар.

Лилиана не забеляза, че сълзите й намокриха накитите…