Валери Лорд
Розовата кула (19)

Глава 18

— Очевидно пещерата има един-единствен вход и изход! — Феран подскачаше нервно покрай господаря си и клатеше глава, неспособен да разбере това престъпно лекомислие. — Претърсихме навсякъде! Саксонците се чувстват толкова сигурни, че даже не са поставили надеждни стражи!

— Мислят си, че на това забравено от бога крайбрежие няма кой да ги нападне — отвърна сухо Рейнал. — И имат известно основание. Всяка лодка би се разбила в скалите, а горите са непроходими. Без водач, който познава добре местността, всеки чужденец ще се загуби, а според саксонците ние сме чужденци, натрапници. Затова се чувстват сигурни.

Феран не направи грешката да отговори. И без това беше казал твърде много. През последните седмици Рейнал де Камбремер беше повече от мълчалив. Макар че и преди не беше особено разположен към разговори, сега беше очевидно, че нещо го измъчва, и Феран подозираше, че причината за мълчанието на господаря беше младата лейди.

За щастие Рейнал нямаше представа за мъдрите заключения на младия си придружител. Той се огледа за хората си и даде уговорения знак за нападение.

След като Рейнал и Феран тръгнаха по следите на двете жени, Жилбер дьо Нансай събра най-опитните воини и потегли след тях, за да пази гърба им. Най-после моментът беше дошъл. Този път нито един саксонски бунтовник нямаше да се измъкне. Всеки норманин знаеше какво трябваше да прави…

Лилиана беше първата, която чу необичайните шумове. Вниманието й се отклони и тя престана да слуша гневните слова на Едайва. В голямата пещера винаги беше шумно, защото бездействието дразнеше мъжете и вечно избухваха караници. Но това не бяха обичайните им крясъци. Чу се звън на метал, предизвикан от сблъсък между мечове и бойни брадви, последваха го болезнени викове на улучени мъже.

— Нападат ни! — извика ужасено тя.

Преди Едайва и Елен да са успели да я спрат, Лилиана мина покрай тях и се втурна към голямата зала. Опита се да се ориентира под мътната светлина на факлите, но в хаоса не можа да различи своите от чуждите. Много ясно обаче чу пронизителните писъци и страхливия плач на децата, които явно бяха попаднали между двата фронта.

Решена на всичко, Лилиана грабна хлапето, което беше най-близо до нея, и бързо го бутна в пещерата с огнището за готвене. Въпреки адския шум тя успя да привлече вниманието на няколко млади жени, които се опитаха да си пробият път към нея и да се спасят с децата си.

Докато скалните стени се тресяха от рева на сражаващите се мъже и дрънченето на оръжията, малкото странично помещение се препълни с жени и деца, страхливо притиснати едни до други, и скоро не им остана въздух за дишане. Последните трябваше да останат отвън.

Лилиана имаше чувството, че може да хване с ръце страха, който струеше от отчаяното човешко множество. Накрая тя бе изтикана толкова навън към голямата зала, че загуби равновесие и падна в краката на най-близкия войник. Мъжът нададе грозен вик и вдигна оръжието си, за да не я нарани.

Твърде късно! Одеждата на Лилиана се разкъса и от раната в рамото потече топла кръв, която бързо обагри кадифето и вълната. Тя я усети и зачака болката, която трябваше да дойде. Но в момента усещаше само как светът около нея се въртеше все по-бързо.

Заля я поток от нормански думи, но тя не разбра какво говореше воинът, макар че владееше езика му от детските си години. Виждаше само едно: мъжът, който я бе ранил, беше Рейнал де Камбремер. Остро изсеченото мъжко лице, побеляло от ужас, беше последното, което се вряза в паметта й, преди да загуби съзнание.

Онова, което последва, остана в спомените й като трескав сън. Носеше се на кон през гората, после през пламъците на ада. Беше й ужасно горещо, в ръката й бушуваше страшна болка. После пък й стана студено и зъбите й затракаха. Някой натрупа отгоре й одеяла и кожи, които я задушиха и я накараха да плаче недоволно.

В объркания й дух ядните проклятия на норманския глас се смесваха със загрижените тиради на някаква жена, чийто пресекващ глас й се струваше странно познат. А после се появиха странни образи, които я объркаха повече от всичко друго. Малко момиче с огненочервени коси и големи зелени очи, което я гледаше обвинително.

Тънкото му гласче проникна в ума й и макар да не разбра думите, тя проумя обвинението. Тя беше длъжна да защити малкото момиче. Единствено тя можеше да му осигури правото да живее. Не биваше да се поддава на слабостта и да изостави задълженията си. Нямаше време да почива. Имаше дълг към хората си!

— Ето те най-после! Велики боже, не е ли крайно време да престанеш да се хвърляш от една опасност в друга? Винаги ли трябва да рискуваш живота си и да ме принуждаваш да вземам трудни и неприятни решения? Кълна се в небето, иска ми се никога да не те бях срещал!

Гневните обвинения я изтръгнаха от замайването много по-бързо от всяко лекарство. Каква несправедливост, да обвинява за всичко само нея!

— Вие вдигнахте меч срещу мен! — отвърна със слаб гласец тя, но думите бяха съвсем ясни. — Аз само опитах да се защитя. Ще ми се да бях успяла!

Рейнал де Камбремер избухна в смях, в който се смесваха облекчение, горчивина, възхищение и обида. Неукротимата енергия на Лилиана Хоукстоун нямаше равна на себе си. Само тя можеше да пренебрегне собственото си бягство, утежняващите вината й обстоятелства и раната от меча и да даде израз на личното си недоволство. При това той имаше пълното право да я обвинява.

В това време Лилиана си каза, че на света имаше само един човек, която умееше да я накара да побеснее от гняв само за секунди. Даже Алфарик с тъпата си грубост и непоносимо самомнение не можеше да събуди у нея неустоимото желание да закрещи. Тя се опита да се раздвижи и откри, че е увита в безброй кожи и лежи в желязна прегръдка на гърба на огромен кон, който неуморно препускаше срещу студения вятър и дъжд. В родината й февруари беше винаги бурен и мокър.

— Къде ме водите?

Освен коравото рамо под плаща и оловно сивото, забулено в облаци небе, тя не можеше да види нищо от местността, през която препускаха.

— Под покрива, където ти е мястото! — гласеше нелюбезният отговор. Май само беше сънувала смеха му.

Лилиана потрепери и усети пронизваща болка в дясното си рамо. Паренето прогони от съзнанието й и последните мъгли на припадъка и споменът се върна. Битката, кръвта, болезнените викове! Какво се бе случило? Къде бяха децата, жените и мъжете? Пак ли беше изоставила своите на произвола на съдбата?

Рейнал усети не толкова движението й, колкото тревогата, която внезапно бе нахлула в сърцето й. Между тях съществуваше особено връзка, която му даваше възможност да разгадава мислите, които тя искаше да скрие от него. Точно тази връзка му подсказа, че в мислите си Лилиана отново бе избягала.

— О, не, лейди Хоукстоун! — отвърна рязко той, сякаш му бе задала въпрос. — Вече няма да си позволяваш никакви волности. Край на самостоятелните решения. Само подчинение. Абсолютно подчинение!

Лилиана изпита огромна болка. Тази заповед не означаваше нищо. Тя нямаше да облекчи съвестта й, колкото и да се молеше. По-добре да си мълчи. Слепоочията й пулсираха, ръката я болеше, а в стомаха й отново се надигна добре познатото гадене. Много добре, в случай на нужда щеше отново да повърне върху дрехите му. Той заслужаваше именно такова отношение.

Неукротимата гордост не й позволи да привлече вниманието му по толкова унизителен начин. Пред очите й отново се спусна мъгла и тя премина през портата на Хоукстоун, сякаш никога не я беше виждала. Могъщите врати се отвориха пред тях като тласнати от магическа ръка. Това беше завръщане в родния дом, но тя беше вече друга жена, не онази, която бе потеглила на път, изпълнена с упорство и вяра в себе си. Колко жалко, че животът не даваше втори шанс на безразсъдни глупачки като нея.

Тъгата й бързо се разсея, когато Рейнал без много церемонии я отведе в покоите, които някога бяха принадлежали на баща й. Сега те бяха негови и сигурно нямаше да се премести заради нея.

Въпреки пулсиращата болка в рамото тя се опита да приглади с пръсти сплъстената си коса и да заеме достойна поза, за да може да протестира. Ала само след минута се озова на високия дървен стол пред камината, в която гореше буен огън. Пронизващият зелен поглед не й позволи да се помръдне, камо ли да заговори.

Света майко божия, тя беше забравила колко добре изглеждаше той даже когато беснееше от гняв срещу нея. Не можа да отвърне поглед, а и не искаше. Имаше право поне малко да се порадва на тази гледка. Досега не беше осъзнавала колко й е липсвал.

Докато Алфарик беше олицетворение на волска сила и ужасяващо насилие, норманският рицар се отличаваше с овладяната мощ на дисциплиниран воин и благородник. Даже в този момент, когато очите му изпускаха ледени светкавици и добре оформените устни бяха изтънели от напрежение, Лилиана знаеше, че той никога не би я заплашил с физическа сила, никога не би й сторил зло.

Тя се страхуваше единствено от себе си. От онова, което изпитваше и което сърцето я тласкаше да направи. Не, не биваше да се поддава на слабостта си! Не и след като сама бе пропиляла всичките си шансове.

— Не очаквай от мен извинения — заговори ледено мъжът. — Нямам обичай да наранявам жени, но жена като теб, която постоянно се бърка в мъжките работи, трябва да очаква, че ще попадне между фронтовете.

Несправедливото обвинение изтръгна Лилиана от нямото възхищение. Тя го обичаше повече от всичко на света, но това не означаваше, че ще се съгласява с всяка негова думичка.

— Наистина ли смятате, че съм се набъркала в мъжките работи, като съм се опитала да прибера децата и жените на сигурно място, далеч от вашите оръжия? — попита високомерно тя. — А може би сте искали да избиете и децата ни? Сигурно вече сте го направили.

— Ти наистина ли ме смяташ за безсъвестен убиец? Би ли ми обяснила по-подробно какво става в главата ти?

Лилиана предпочете да премълчи. Все пак от възмущението му можеше да се заключи, че децата бяха някъде на сигурно място.

— Как намерихте пещерата? — попита тя, изоставила нападателността си.

— Старата ти бавачка беше така любезна да ни покаже пътя.

— Едайва? Невъзможно! Тя би дала живота си за делото на саксонците. Никога няма да повярвам, че е способна да предаде Алфарик!

Рейнал смъкна кожените ръкавици, захвърли ги върху раклата и огледа крехкото женско тяло, увито в кожи и палта, сгушено в големия стол. Въпреки че беше невероятно мръсна и явно страдаше от болки, Лилиана Хоукстоун притежаваше излъчването на кралица и дори най-неблагоприятните външни обстоятелства не бяха в състояние да отнемат дори част от величието й.

— Не съм споменал думата предателство — разсея заблудата й той. — Още от самото начало ми беше ясно, че тя стои в дъното на кражбата на храните и насъсква сънародниците си срещу мен и хората ми. Реших, че трябва само да я наблюдаваме и да я следим. Знаех, че ти рано или късно ще потърсиш връзка с нея. Може би смяташ норманите за глупаци, но те уверявам, че не си права.

Лилиана сведе поглед. Никога не го беше смятала за глупак, по-скоро за твърде опасен. Опасен за страната й, за самата нея. Мъже като него не признаваха граници и предразсъдъци, те създаваха новото, тръгваха по непознати пътища. Защо точно този мъж трябваше да влезе в живота й?

— Какво ще правите с нас? — попита най-сетне тя с добре изиграно равнодушие.

— Ти какво предлагаш?

Заля я вълна от гняв, странно съчетан с неохотно уважение и горчива подигравка. Алфарик никога не би задал подобен въпрос. За него жените съществуваха само за да доставят удоволствие на мъжете. Колко мъчително беше, че тъкмо този мъж единствен й оказваше честта да я признае за мислещо и чувстващо същество.

— Сложете край на кръвопролитията — отговори сухо тя и издържа на погледа му. — Не е нужно да доказвате надмощието и силата си за сметка на жалките останки от саксонския народ, които все още не могат да проумеят, че времената са се променили. Оставете ги живи и им дайте възможност да уважават новите си господари във ваше лице. Пролетта чука на вратата, а те са прекарала отчаяна и гладна зима. Знаят, че ако не се върнат на полето, следващата зима ще бъде още по-страшна. И саксонците не могат да се хранят с бойните си брадви с гордостта си. Те имат жени и гладни деца.

— Колко си умна, красавице! — прошепна дрезгаво Рейнал де Камбремер и направи голяма крачка към нея. Лилиана се разтрепери. Не беше забелязала приближаването му и допирът на ръката, която свали от косата й подплатената с кожи качулка, я стресна. — Ще позволиш ли да попитам дали тази воля за мир важи и за твоята мила и неукротима личност?

Лилиана събра жалките остатъци от силата си, за да се пребори с последствията от това нежно докосване. То размекна костите й, а сърцето й заби с копнеж, който причиняваше много по-силна болка от раната в рамото. Едва след като дълго беше страдала от нежеланата близост с Алфарик, тя разбра магията, която я свързваше с норманина. Щом се погледнеха, щом се докоснеха, светът преставаше да съществува. Единственото й желание беше да падне в обятията му. Но сега не беше моментът да се вслуша в зова на сърцето си. Нито сега, нито по-късно!

— Аз няма да взема нито нож, нито меч, нито отрова, за да ги употребя срещу вас или срещу който и да било друг норманин — отговори тихо тя и думите и прозвучаха като клетва. — Това ли искахте да чуете от мен?

Рейнал де Камбремер разбра, че тя нарочно бе изменила смисъла на въпроса му. Заболя го, но бързо се овладя.

— А какво ще кажеш за бързите си крачета? — попита сухо Рейнал. — Пак ли ще избягаш веднага щом ти обърна гръб?

— Къде бих могла да отида с тази рана? — отвърна уморено Лилиана.

— Не е рана, а само драскотина. Кожата е разкъсана, изтече доста кръв, но нищо не е засегнато. Една от жените спря кръвта още в пещерата и превърза ръката ти. Като се храниш добре и спиш достатъчно, скоро ще преодолееш слабостта от загубата на кръв.

Лилиана му повярва. Вече не усещаше пареща болка, само глухо туптене. Най-добре беше да не движи ръката си. Вероятно дългият й припадък се дължеше повече на общото изтощение, отколкото на раната. През изминалите седмици беше живяла само от няколко лъжици овесена каша и две-три чаши студена вода на ден, макар че почти непрекъснато беше на крак. Да не говорим за грубостите на Алфарик и принудата да отговаря ден и нощ на мръсните му желания.

— Даваш ли ми думата си, Лилиана Хоукстоун, че ще останеш под този покрив и ще се подчиняваш на заповедите ми? — Рицарят зададе този въпрос повече заради формата. Не очакваше нито кимване, нито изрично потвърждение.

— Имате думата ми — пошепна Лилиана и издържа на погледа му, макар и с натежало сърце.

Сапфиреносините очи се срещнаха с хладния зелен поглед и останаха приковани едни в други в продължение на безкрайно дълъг миг извън пространството и времето. Рицарят очакваше упоритост, а за свое учудване откри една нова зрелост, примесена с тъга и самотност. А напълно неочакваната мекота, които стопляше очите й, го изпълни с такава нежност, че по тялото му пробяга могъща тръпка на очакване и гласът му предрезгавя. Възможно ли беше този поглед да крие обещание? Надежда?

— Не се движи и не смей да излизаш от стаята — заповяда рязко той, макар че тайно се проклинаше за грубостта. — Очаквам да те намеря тук, като се върна!

Той се отдалечи с големи крачки, решен да избяга от магията й. Вратата тихо се затвори зад гърба му. Лилиана, цялата трепереща, изпусна шумно дъха от устните си и за първи път усети леко движение в корема си — като пърхане на пеперудени крилца. Движението беше толкова слабо, но в същото време толкова ясно, че тя се вцепени от учудване и моментално забрави Рейнал де Камбремер.

Детето й даваше знак, че е живо! Неговото дете беше живо! О, не, ето, че не можеше да го забрави. Сигурно беше особено важно, че тъкмо в този момент беше усетила новия живот в себе си. Че този малък живот беше оцелял след всички страдания, след борбата и кръвопролитията и щеше да живее! Може би защото беше заченат с истинска страст. Самото му съществуване доказваше, че нормани и саксонци можеха да живеят заедно!