Валери Лорд
Розовата кула (5)

Глава 4

— Завладяващо! — промърмори Жилбер дьо Нансай. — Невероятно! Кой всъщност твърдеше, че Уилям рискува бунт, ако започне да жени рицарите си за саксонки?

— Ако веднага не си затвориш нахалната уста, рискуваш да ти забия юмрука си между зъбите — изсъска Рейнал де Камбремер и изтри капчиците пот от челото си с опакото на ръката. На челото му остана черна ивица, която свидетелстваше, че той не се плашеше да работи лично върху изграждането на новите палисади. — По-добре ми кажи успешен ли беше ловът ви!

— По-успешен, отколкото си мислиш — ухили се младият рицар, без да сваля очи от лейди Лилиана, която вървеше към овощната градина, обградена от слугините. — Горите около Хоукстоун крият безброй приятни изненади. Не на последно място намерихме на една полянка дузина добре охранени млечни крави. Като ни видяха, пазачите им побягнаха панически. Позволих си да докарам животните в замъка.

Рейнал изрече глухо проклятие.

— Скрили са ги, преди да дойдем! Предпочитат целият Хоукстоун да гладува, отколкото да споделят запасите си с новите господари. Да вървят по дяволите тези саксонски диваци! Как можем да им вярваме?

Лилиана не можеше да чуе за какво говореха двамата рицари, но беше очевидно, че Рейнал де Камбремер отново трепереше от трудно удържан гняв. Бързо се беше научила да разпознава настроенията му по позата, насечените движения и начина, по който накланяше глава. Когато беше спокоен, той се движеше с ленивата грация на доволен хищник. Гневът и яростта правеха движенията му накъсани, като че в следващия миг щеше да посегне към камата, която винаги висеше на колана му.

През тези дни рицарят често имаше причини да се гневи, защото хората от Хоукстоун се отнасяха към него с онова неохотно подчинение, което би разярило и светец. Лилиана подозираше, че той я смята за подстрекателката на глухата враждебност, но не беше прав — не защото тя беше капитулирала, а защото й бе трудно да преодолее смъртоносната парализа, която я бе обзела след смъртта на баща й и раната на главата.

Въпреки това тя не полагаше усилия да обори подозренията му. Тя дължеше лоялност единствено на Едайва и хората от Хоукстоун. Не дължеше нищо на норманите, които бяха завладели страната й, и в никакъв случай на мъжа, чиито образ всяка нощ се промъкваше в сънищата й, а погледът й го търсеше винаги когато излизаше от покоите си.

Тя си заповяда да не гледа към него и отправи изпитателен поглед към небето. Идващите от запад облаци предвещаваха буря и дъжд. Крайно време беше да оберат последните зрели ябълки, защото беше съмнително, че ще си възвърнат поне част от запасите, които по заповед на Едайва бяха скрити кой знае къде.

Лилиана не бе говорила с бавачката си за скритите запаси, макар да не одобряваше, че тя беше действала на своя глава. Изведнъж целият свят се беше преобърнал с главата надолу. Слугите си позволяваха да пренебрегват господарите си, а онзи рицар там вършеше работата на ратай и въпреки това си оставаше съвършен благородник.

Докато Лилиана и жените събираха ябълките и грижливо ги нареждаха в кошници, мислите й отново се отплеснаха. Без да иска, тя сравни норманина с Алфарик от Хейвън, който вечно парадираше с благородния си произход и със славните си предци, които стигаха чак до първите племенни вождове на англите и саксите. Въпреки това Алфарик си оставаше груб, недодялан бик, който не умееше дори да танцува с изяществото на благородник и насиняваше ръцете на момичетата. Въпреки горещото му желание да стане неин съпруг, тя бе отклонила предложението му и той остана горчиво разочарован. Тогава не се вслуша в съветите на баща си и Едайва, които много искаха да я видят жена на Алфарик.

Какво ли беше станало с гордия саксонски княз? За последен път го бе видяла да тръгва на бой редом с баща й. Рус, войнствен великан с рошава брада, който се кълнеше, че ще прогони натрапниците от родния остров.

— Норманите са красиви мъже, не намирате ли? — Гитра, малката прислужница от оборите, която поради липса на друга работа помагаше в къщата, бе проследила замечтания поглед на господарката си и си правеше собствени заключения. — Харесва ми, че си бръснат брадите и носят къси коси…

Лилиана се обърна рязко, почувствала се заловена на местопрестъплението.

— Събирай ябълките, момиче, и не зяпай чуждите мъже!

Гитра се изкиска и посегна към следващия клон. Очевидно не беше приела сериозно укорите на господарката си. Напета мома с дебела червеникаворуса плитка, която се поклащаше в ритъма на движенията й, тя се протягаше така, че едрите й гърди опъваха ленената риза и едва не изскачаха от деколтето.

Лилиана недоволно стисна устни. На устните й напираха нови укори, но беше по-добре да премълчи. Вече не бе нейна работа да се кара на немарливите слугини и да ги предупреждава за последствията от предизвикателното им поведение. Беше дошла в ябълковата градина само защото бе грях да остави хубавите плодове да изгният.

В същия момент тя чу писъка на Гитра и проследи погледа й. Група нормански стрелци тъкмо вкарваха през портата малко стадо млечни крави, които моментално се отправиха към добре познатия си обор. Ако все още имаше нужда от доказателства откъде бяха дошли, животните ги дадоха сами. Доволното им мучене стигна чак до овощната градина.

— Как са ги намерили… — въздъхна Лилиана и Гитра помисли, че е длъжна да се защити.

— Нямахме време да ги отведем по-далече — обясни виновно тя, предполагайки, че Едайва е предала нарежданията на господарката. — Синът на стария въглищар обеща да ги наглежда. Кой можеше да се сети, че чужденците ще навлязат толкова дълбоко в гората?

— Вие всички сте обезумели! — изсъска Лилиана, вбесена от поведението на слугите си. — Какво очаквате от тази детинска игра на криеница? Защо изнесохте запасите и отведохте животните?

— Едайва казва, че като видят колко сме бедни и като огладнеят, норманите ще си отидат — обясни с надежда Гитра.

— По-скоро луната ще падне на земята, а реките ще потекат нагоре — отговори студено Лилиана. — Откога Едайва дава заповедите в Хоукстоун?

— Ами вие бяхте болна и ние искахме… трябваше… искам да кажа… през нощта дойдоха бегълци и помолиха за храна и оръжия. Нали не можехме да отпратим нашите мъже невъоръжени и гладни! — Гитра се изчерви и гласът й пресекна.

— Нашите мъже? — повтори гневно Лилиана. — Това означава ли, че не всички са били убити в Сенлак?

— Много, но не всички — пошепна тайнствено Гитра и пусна две ябълки в кошницата. — Алфарик събира оцелелите саксонци…

— Разбирам — кимна Лилиана и изтри лепкавите си ръце в престилката, с която пазеше скъпата си рокля. — Значи Едайва си няма друга работа, освен да подпомага безумието му с всичко, което сме събрали за зимата!

— Те имат нужда от храна — обясни още по-тихо Гитра.

— Никой ли не помисли, че това означава ние и норманите да гладуваме цяла зима?

— Но до зимата норманите отдавна няма да ги има — предположи слугинята.

— О, свещена простота! — Лилиана поклати глава. В такива моменти разбираше защо мъжете смятаха, че жените нямат ум в главата си. — Те ще останат тук много по-дълго, отколкото ние с теб си мислим, Гитра! Къде виждаш армията, която би могла да ги прогони?

— Тя не е тук… — Слугинята се огледа бързо и понижи глас: — Саксонците се крият в горите и когато се събере достатъчно голяма войска и другите тани се обединят под командата на Алфарик, норманите са загубени. Поне Едайва казва така.

Лилиана се намръщи още повече.

— Кои тани? Чула ли си имена?

— Само Едайва ги знае — пошепна Гитра с надеждата да укроти гнева на господарката си. — Тя знае къде са тайните им срещи, познава и знаците!

Време беше да размени няколко сериозни думи с Едайва. Тъкмо когато се запита дали да не го направи веднага, докато не е отшумял гневът й, тя улови с ъгълчето на окото си някакво движение. Рейнал де Камбремер влезе в овощната градина и изражението му съвсем не беше приветливо.

— Тихо, нито думичка повече! — изсъска Лилиана на Гитра и посегна към следващия клон с ябълки, уж че беше много заета. Чудесно знаеше какво ще последва.

— Само една дума, лейди Лилиана! — изръмжа рицарят и хвана ръката й, без да го е грижа, че престилката й беше пълна с плодове. Лилиана нададе тих вик, изпусна края й и ябълките се изтъркаляха в тревата.

— Вижте какво направихте! — извика възмутено тя и се опита да се изтръгне от хватката му, но пръстите му сякаш бяха от желязо.

— Надявам се небето да ми прости тази неучтивост — отвърна саркастично той. — Имам да обсъдя с вас някои неща, които не търпят отлагане. Виждам, че има достатъчно слугини, които могат да приберат ябълките. Ей ти, събери падналите ябълки и се хващай на работа!

Последното изречение беше отправено към Гитра, която веднага се наведе с пламнало лице. Норманинът отведе господарката й настрана.

Лилиана бързо разбра, че няма смисъл да се съпротивлява. Ръката й изтръпна и едновременно с това я обзе странното чувство, че чрез това докосване гневът му проникваше във вените й. Изпита чувството, че се е допряла до нажежен котел, който само след миг щеше да избухне.

Със свободната си ръка тя прибра полите си, за да не се влачат в праха, но пък загуби воала си, придържан само от скромна лента. Норманинът не забелязваше нищо. Преведе я през целия вътрешен двор, минаха покрай просторните обори, под аркадите и накрая се озоваха в квадратната зала на Хоукстоун. Той спря едва пред огромната камина, която по това време на деня беше още празна.

Лилиана потрепери от внезапен студ. Всички косъмчета по тялото й настръхнаха, сърцето й заби неравномерно. Въпреки това тя вирна упорито глава и отказа да вземе предвид тревожните признаци. Само това липсваше, да загуби добре пазеното си истинско „аз“ под погледа на този чужд мъж. Втренчи очи в мръсната кафява ръка, която стискаше китката й: дълги фини пръсти върху избелен сиво-син лен.

През тези дни Лилиана избираше най-простите рокли, които намираше в сандъците си. Според нея разумът изискваше да не показват богатството на Хоукстоун с кадифе и коприна. Не искаше да събуди алчността на мъжете. Много добре помнеше жадните погледи на норманина, устремени към зелената й одежда. Макар да не бе разбрала, че желанието му не беше насочено към роклята, а към онова, което се криеше под нея.

От своя страна Рейнал де Камбремер установи, че бледосинята рокля подчертава изкусително очите й и гъстата черна коса изпъква още повече на фона на бледата материя. Под настойчивия му поглед бузите й се обагриха в нежна червенина и той видя как перленобелите зъби се впиха дълбоко в долната устна в опит да запази спокойствие. Накъсаното дишане повдигаше гърдите й под светлата материя и той се улови в смущаващо неподходящата мисъл, че сигурно бяха пълни и корави, щом изпъкваха така красиво.

Ядосан от собствените си глупави мисли, той смръщи чело. Ясната зеленина на очите му се помрачи в сиво-зеленото на буреносното море през зимата. Само това липсваше, да се отнесе по красотата й и да отклони вниманието си от важното. Сигурно тя възнамеряваше точно това. Начинът, по който го наблюдаваше изпод полуспуснатите си мигли, беше чисто изкушение. Когато се спусна насреща му с вдигнат меч, не му създаде толкова проблеми, но сега, въоръжена с пълната мощ на необикновената си красота…

Рейнал пусна Лилиана толкова рязко, че тя се олюля. Стиснал зъби, той прати по дяволите рицарските си добродетели, като скръсти ръце и зачака тя да си възвърне равновесието без негова помощ.

— Досега не се отнасях с вас като с победен заложник — започна той толкова заплашително, че Лилиана потръпна. Едновременно с това обаче в гърдите й се надигна смес от гняв и гордост. Кой беше той, че се осмелява да я заплашва? Един натрапник, крадец, разбойник, позволяващ си да се разпорежда в собствения й дом! Чужденец, който поради силата и победата си си присвояваше права, които не бяха негови!

Тя реши да отвърне на наглостта му с безмълвна съпротива, да я изрази само с позата, светкавиците в очите и начина, по който го огледа от глава до пети. Застана насреща му като принцеса, която и в най-простата одежда разпространяваше около себе си онази аура на надменност и пренебрежение, която Рейнал де Камбремер не можеше да понася дори у мъжете, та камо ли у жените.

Той потисна с мъка импулса да сграбчи това нагло същество за раменете и да го друса, докато се вразуми. Гласът му загуби обичайната си неутралност, когато след пауза, продължила безкрайно, се обърна към Лилиана с нарастващ гняв:

— Тази къща, земите и хората, които живеят тук, са собственост на моя херцог и ваш крал, приемете го най-сетне. Където й да криете богатствата на Хоукстоун, те вече не ви принадлежат. Онова, което вършите, е кражба и държавна измяна! Няма да търпя нито едното, нито другото!

— Това ли е логиката на норманите? — изфуча Лилиана, макар че гърлото й беше пресъхнало. — Кой започна да краде, ние ли? Норманите прекосиха морето и завладяха страната ни! Никой не ви иска на този остров, защо не разбирате? Присвоихте си цяло кралство, а това е незаконно. Как смеете да наричате нас крадци?

Принципно погледнато, тя беше права и това усложни още повече положението. Макар да беше предан до смърт на своя херцог, Рейнал не можеше да отрече обстоятелството, че Уилям основаваше претенциите си към английската корона на първо място върху победоносно нашествие. Когото и да беше определил починалият крал Едуард за свой наследник, народът на саксонците виждаше в лицето на Харолд своя истински владетел и най-смелите мъже бяха загубили живота си в падината на Сенлак, за да потвърдят верността си към своя крал.

Ако обаче се впуснеше в дискусия с гордата саксонска принцеса, зимата щеше да дойде, преди да са постигнали съгласие. Тя виждаше в негово лице само врага и той не можеше да й се сърди.

— Ние победихме — отговори той с бруталната логика на воина. — Примирете се с поражението и престанете да оплаквате онова, което няма да се върне.

— Аз не се оплаквам! — Лилиана гордо изправи глава и буйните черни къдрици нападаха по гърба й. Един заблуден слънчев лъч запали в косата й синьо-черни искри и Рейнал де Камбремер забрави за какво говореха.

— Не, но се опитвате да дразните мечката с глупавите си убеждения, лейди Лилиана. Няма да промените хода на събитията, като криете стадата и запасите си. Напротив, ще навредите само на себе си. Да не мислите, че се чувстваме задължени да храним вас и хората ви през зимата, след като вие сами сте предизвикали глада в Хоукстоун?

Лилиана с мъка потисна въздишката си. Гордостта й забраняваше да признае грешката, а гневът й към Едайва междувременно беше станал толкова силен, че я уплаши. С безумната си подкрепа за Алфарик старата бавачка беше преминала всички граници. Нито един човек с малко ум в главата си не можеше да вярва, че тъкмо Алфарик ще повлияе върху съдбата на тази страна. Алфарик можеше да печели турнири и да опразва бъчви с бира, нищо повече. Въпреки това тя не можеше да го издаде на норманина.

— Нямам представа за какво говорите — отговори тя с цялата надменност, на която беше способна. — Но ми е ясно, че във вашето сърце не намират място нито съчувствието, нито справедливостта. Нито един саксонец не очаква да споделите хляба си с него, господарю! А гладът не е лошо нещо. Ако измрем от глад, ще се освободи достатъчно място за вас и хората ви, нали?

Несправедливите обвинения предизвикаха пристъп на див гняв. Челото му пламна, очите му изпратиха светкавици и той сграбчи Лилиана за раменете с такава сила, че тя се разтрепери от главата до петите. Този път и гордостта не й помогна да се овладее.

— Не прекалявайте с дързостта си, лейди! — изсъска той толкова близо до лицето й, че горещия му дъх опари бузите й. — Моят господар ми заповяда да умиротворя и укрепя Хоукстоун от негово име. Вашето съгласие не ми е необходимо. Вие нямате повече права от обикновените крепостни в тази къща и само моята учтивост ви предпазваше досега от сериозни опасности. Припомнете си какво ви казах днес, преди да извършите неща, за които ще съжалявате.

— Заплашвате ли ме? — пошепна задъхано Лилиана.

— Вървете по дяволите, лейди!

Той изплю думите с такъв гняв, че Лилиана се сгърчи като ударена. Усети виното, което беше изпил преди малко. Ароматът му се съчетаваше с миризмата на кожа, която струеше от дрехите му, с мириса на маста, с която мажеха оръжията, и на мъжката пот. По същия начин миришеше и баща й, когато се връщаше от оръжейната. При тази мисъл коленете й омекнаха и сърцето й още повече ускори ритъма си. Добре познатата зала се разми пред очите й.

Тя забрави какво искаше да каже и затвори очи в очакване на най-лошото. Едва когато се отпусна на пейката край камината и усети под пръстите си полираната седалка, й стана ясно, че той отдавна я беше пуснал и си беше отишъл.

Лилиана издиша шумно и стисна до болка дървената повърхност, сякаш за да се увери, че все още беше способна да усеща и да се движи. Подавляващата мъжественост на норманина й подейства като разрушителна вихрушка. Велики боже, след всяка среща с този рицар от ада тя имаше чувството, че е попаднала между каменните колела на мелницата край реката. Всеки разговор с него беше битка, сблъсък, който тя неизбежно губеше…