Валери Лорд
Розовата кула (3)

Глава 2

— Каквото и да се случи, не забравяй коя си, Лилиана Хоукстоун! Във вените ти тече кръвта на най-благородните семейства в тази страна, родът ти води началото си от свещените друиди и жриците на Великата майка. Честта на нашето име зависи само от теб!

Последните заклинателни думи на баща й стигнаха до Лилиана като ехо от далечно време. Добре познатият глас, както винаги леко задъхан и дрезгав, нежен и шеговит, заглъхна в безумния хаос от гласове, лай на кучета и дрънчене на оръжие. С връщането на съзнанието се събуди и болката зад слепоочията й. В първия момент, загубила ориентация, тя се запита къде се намираше и какво се бе случило. После разбра и отчаянието й отне дъха.

Генвулф и смелите мъже от Хоукстоун никога вече нямаше да видят родните места. Кулата на розите беше паднала в ръцете на норманските завоеватели заедно с цялата страна. С целия остров. Безумният й опит да защити имението Хоукстоун с последните сили и оръжия не беше нищо друго, освен опит за почетно самоубийство. Християнската вяра й забраняваше да посегне на себе си, но не можеше да й забрани да умре от отчаяние. За съжаление опитът не се увенча с успех.

Болката в главата й беше толкова силна, сякаш ковачът на Хоукстоун я беше използвал като наковалня. Тялото й гореше в треска. В гърлото й стържеше сух прах и надигналият се вик я задави. Тя се опита да се ориентира в червеникавата мъгла на мъчението и да разтрие пулсиращите си слепоочия. Но се оказа, че не може да раздвижи ръцете си. Тънки, болезнено стегнати ремъци бяха увити около китките й и държаха ръцете на гърба. Вързана? Кой беше посмял да върже господарката на Хоукстоун? Лилиана ужасено отвори очи и примигна срещу ярката светлина, която не й позволяваше да се огледа.

Изведнъж шумовете в съзнанието й се избистриха и се отделиха един от друг. Чу откъслечни разговори на нормански, мъжки гласове, тропот на ботуши по каменните подове, паническия писък на слугиня, звън на оръжие. След многократно примигване картината пред парещите й очи също се изясни. Бузата й се опираше в прашен камък, песъчинките разраняваха нежната кожа. Остър ръб се бе забил в ребрата й. Стресната до смърт, тя разбра, че лежеше на стълбите към голямата входна зала на Хоукстоун. Като просякиня на прага на собствената си къща!

— Жалък нормански негодник! — изсъска в непосредствена близост треперещ женски глас.

Лилиана с мъка обърна глава към посоката на гласа. Движението отново изпрати през мозъка й пламтящи стрели и от гърлото й се изтръгна дрезгав стон.

— Слава на богинята, ти си жива! Толкова се уплаших за теб! Не ми позволиха да сваля ремъците и да облекча болката ти…

— Едайва… — Лилиана се бореше с последни сили срещу заплашващия припадък. — Какво стана…

— Веднага ти казах, че няма смисъл да се биеш! — изсъска Едайва и се изплю зад един от воините, които минаваха покрай двете жени, без да им обръщат внимание. — Не се движи, детенцето ми! Доколкото разбрах, получила си убийствен удар по главата. А онзи отвратителен норманин заповяда да те вържат и да те оставят да лежиш тук! Дано червата му изгният в ада!

Лилиана усети сухите, костеливи пръсти на бавачката си да се плъзгат по слепоочията й. Мъчителната болка изчезна, но само за миг. Тя видя, че вечерта наближава и вече бяха запалили първите факли.

— Какво се случи? — пошепна тя и отново затвори очи, защото ярката светлина я заслепяваше.

— Какво да се случи? Нима не помниш? Добре, че богинята е благосклонна към децата и лудите. Норманите ви победиха и сега се разполагат в Хоукстоун, като че и къщата, и земите им принадлежат по право. Рицарят, който ги води, е рус великан, студен като…

— Махни се оттук, бабо! Нямаш работа при пленницата. — Саксонските думи бяха произнесени с ясен нормански акцент, но мъжът бе говорил гладко и разбираемо.

Лилиана усети как Едайва се вцепени под заплахата на рицаря и си заповяда да отвори очи. Болката в главата замъгляваше взора й, но тя разпозна очертанията на атлетичната фигура, сякаш стотици пъти беше очертавала контурите й. Грамадният мъж беше с руса коса като предците си, викингите, и с извънредно широки рамене. Лилиана забеляза това само между другото, защото беше парализирана от студения, безстрастен поглед на ясните светлозелени очи. Опита се да прочете нещо в тях, но откри само равнодушие, презрение, пренебрежение. Изведнъж се сгърчи като от удар. Света майко божия, това беше мъжът, когото бе видяла в огледалото на водата!

— Ето, че дойде в съзнание — установи той, повече на себе си, след което заговори доста по-учтиво. — Сигурно имате чувството, че черепът ви се пръска. Виновно е собственото ви лекомислие. Какво ви накара да вдигнете оръжие срещу опитни воини? Имате късмет, че останахте жива, лейди Хоукстоун!

— Дамата е ранена — изграчи Едайва, без да се впечатлява от осезаемия авторитет на норманина. — Няма ли най-после да я освободите от ремъците? Искате ли да бъдете виновен за смъртта й?

— Тя няма да умре.

— Грубиян! — изсъска старата. — Тя е лейди, благородна дама! Не слугиня от кухнята, която можете да държите вързана. Или вашият херцог води война срещу жени и деца?

— Не — отговори рицарят със същия равнодушен тон, който явно вбесяваше бавачката. — Но щом жената се е одързостила да се държи като мъж, трябва да бъде наказана, както наказваме мъжете.

Лилиана усети инстинктивно, че той не говореше на Едайва. Думите му бяха отправени към нея. Ризницата, тясната качулка, която стягаше главата й, и дебелите панталони свидетелстваха за безумното й решение да престъпи границите на своя пол и да се хвърли към смъртта като мъж. Сега разбираше, че е направила грешка, и й стана неудобно под пронизващия поглед на рицаря. Изви се и рязкото движение бе възнаградено с нова вълна от пулсиращи болки.

Заляха я равни части срам и гняв. Никога не би помислила, че в смъртта на баща й можеше да има и нещо добро. Сега разбра, че е сбъркала. Смъртта му бе спестила да стане свидетел на безумната глупост на дъщеря си, с чиито ум и благоразумие толкова се гордееше.

— Остави го, Едайва — прошепна беззвучно тя. — Очевидно норманите имат обичай да се надсмиват над победените… — Тя сведе клепачи и устните й се опънаха в тънка линия.

— Явно езичето ви е по-опасно от умението ви да въртите меча — установи хладно Рейнал де Камбремер, опитвайки се да се пребори с новия пристъп на гняв.

Не можеше да разбере защо достойната за съжаление фигурка, свита на стъпалата, го докарваше до бяс. Всеки виждаше, че тя страда от ужасни болки, а синкавите сенки под очите доказваха пълното й изтощение. Все пак той беше убеден, че е достатъчно силна да издържи докрай. Трябваше да изтърпи мъчението, което й бе наложил, за да укроти гордостта й.

Той й приписваше тази гордост, без изобщо да я познава. Момиче, осмелило се да облече тежка плетена ризница и да се бие с меч, не можеше да бъде оценявано с обичайните мерки. Очевидно бащата, по липса на син, беше възпитал дъщеря си като момче. Странен народ бяха тези англосаксонци. Измита и облечена както трябва, малката сигурно щеше да изглежда много по-добре.

— Какво смятате да правите с мен, сеньор? — Лилиана отново се опълчи срещу него, макар че гласът й трепереше от напрежение и мъчително потискана болка. — Може би наистина сте решили да ме оставите като дворно куче на стъпалата пред собствената ми къща?

Онова, което досега беше просто отказ от рицарската учтивост, чрез тези думи бе оценено като евтина отмъстителност и подлост. Лилиана не можеше да знае, че Рейнал де Камбремер беше много по-чувствителен към обидите, отколкото повечето хора. Той не щадеше враговете си, но винаги беше избягвал да ги унижава. Днес обаче се държеше по начин, съвсем различен от обичайното — и сам не разбираше какво го подтиква да наранява още повече едно изтощено до смърт момиче.

Лилиана беше твърде измъчена, за да забележи беглия полъх на разбиране в погледа му. Тя беше на границата на силите си.

Светът й се разпадаше, а тези хора я принуждаваха да остане жива, за да гледа развалините. Никога не беше изпитвала такава настойчива потребност да се разтвори в море от сълзи. Точно тя, Лилиана Хоукстоун, която цели деветнадесет години не беше проляла нито една сълзица!

— Засега Уилям повери Хоукстоун на мен — чу тя гласа на рицаря, когато вече не очакваше отговор. — Ако се подчините на властта му и се закълнете във вярност на новия господар на тази страна, ще ви развържа. Не е моя работа да натоварвам съвестта ви с мъртвите, които паднаха в безсмислената битка. За това е виновна само безумната ви гордост.

С верния си усет той намери точно думите, които нараниха Лилиана повече от удара по шлема.

— Мой дълг беше да защитя земите на баща си! — Цялото й същество крещеше от болка.

— Дълг на жената е да се подчинява и да служи. Ще се научите да обуздавате варварската си склонност към кръв и смърт!

— Да не искате да заприличам на вашите нормански дами? Суетни, празноглави, вечно заети да се харесат на някой рицар! Никога, никога! — Откъде вземаше силата да изстреля тези думи насреща му като сноп стрели? И тя не знаеше. Ядният отговор доказа, че е улучила в целта.

— Явно ще се наложи да ви научим и на послушание, лейди Хоукстоун! — излая той и се отдалечи, без да чуе ядното съскане на облеченото в ризница момиче, което беше събудило в сърцето му такъв гняв.

Жилбер дьо Нансай беше единственият, който се осмеляваше да коригира заповедите на рицаря. Знаеше, че щом си възвърне спокойствието, Рейнал ще се обвинява за тази своя постъпка. Трябваше да предприеме нещо, за да сложи край на тази безсмислена спирала от въпроси и отговори.

Щом Рейнал се отдалечи, той сграбчи Едайва за ръкава.

— Веднага отвържи господарката си и я отведи в покоите й, за да си легне. Колкото по-скоро изчезне от очите на сеньора, толкова по-добре за всички ни. И ако имаш поне малко влияние върху нея, й кажи за в бъдеще да си държи езика зад зъбите!

Преди Лилиана и Едайва да се отърсят от смайването си, Жилбер закрачи след Рейнал де Камбремер, който вървеше под колонадата, която някога беше обграждала помещенията за гимнастика на римския наместник, построил тази разкошна вила. Сега там бяха подслонени конете, имаше достатъчно място и за воините, които бяха заели Хоукстоун от името на Уилям.

Жилбер настигна приятеля си, преди да е изчезнал под сводовете.

— Само една дума, Рейнал!

Рицарят се обърна със смръщено чело.

— Какво има?

— Не можеш да оставиш момичето да лежи пред входа. — Жилбер мина направо на въпроса, без да го увърта. — Уилям изрично заповяда да щадим саксонските благородници и семействата им, разбира се, доколкото е възможно. Той не иска да изгради господството си над новото кралство върху омраза и раздори. Защо даваш на хората в Хоукстоун още един повод да мразят норманите? Ти не си на себе си, приятелю! Досега именно ти измежду рицарите на Уилям призоваваше винаги към умереност и разум и презираше изблиците на гняв!

Жилбер беше прав с всяка своя дума и това ядоса Рейнал още повече. Междувременно обаче, както бе предвидил приятелят му, гневът беше насочен повече към самия него. Защо толкова държеше да сломи съпротивата на тази дребничка, упорита, войнствена саксонка? Защо се дразнеше от всяка нейна дума?

— Тя трябваше просто да ме помоли за милост — изсъска той и едва в този момент осъзна с какво напрежение беше чакал тази молба и че се гневеше именно защото тя не го направи. Как беше възможно една жена да подчинява целия свят на собствената си гордост?

— Бедното момиче е ранено и е твърде объркано, за да е способно да разсъждава разумно. Нека слугите се погрижат за нея. Иначе ще се наложи да се оправдаваш пред Уилям, че си ранил наследницата на Хоукстоун.

— Добре, от мен да мине! — изръмжа ядно Рейнал. — Погрижи се за нея, аз си имам по-важна работа. Не ти ли се струва, че в оборите на Хоукстоун има твърде малко домашни животни? Запасите също ми изглеждат недостатъчни, за да изкараме зимата. Жътвата отдавна отмина.

— Мислиш, че са отвели животните и са скрили запасите на сигурно място? — За Жилбер не беше трудно да отгатне хода на мислите му.

— Готов съм да се обзаложа, че е точно така. Във всеки случай се погрижи за охрана на портите и палисадите. Трябва да очакваме и разбойници, и въстаници. Все още сме на неприятелска територия.

Жилбер кимна. И той като Рейнал съзнаваше, че за момента саксонците все още са шокирани от поражението. Едва щом се възстановяха от тъгата и болката, щеше да си проличи дали щеше да има общо бъдеще за саксонци и нормани на този остров.

— Кажи им, че е крайно време да се погрижат за мъртвите и ранените, които лежат отвън — добави Рейнал. — Изпрати с тях няколко от нашите бойци, за да им вземат оръжията. Не искам нито един нож да изчезне.

Жилбер кимна и бързо се отдалечи. Рейнал остана сам и най-сетне намери време да разгледа на спокойствие Хоукстоун. Римският наместник, който бе построил вилата в тази далечна провинция на Британия, явно е обичал разкоша. Тук бяха работили наистина способни строители. Макар остаряла и отчасти повредена, римската вила все още беше внушителен паметник на могъществото и богатството на собственика си.

Помещенията под проветривите керемидени покриви бяха украсени с отдавна избледнели картини, но черно-белите мозайки на подовете не бяха изгубили нищо от великолепието си. Следващите поколения бяха превърнали голяма част от помещенията в кокошарници и складове, но в обградената от колони градина все още се издигаха величествените статуи на странни божества, които привеждаха гордите си каменни лица над грижливо подредените цветни лехи.

По времето, когато мъжете от далечния Север бяха слезли на британския бряг с дългите си лодки, един отдавна забравен господар на Хоукстоун беше построил могъщата четириъгълна наблюдателна кула, която и днес стърчеше над старите римски покриви. Тя бе построена от шуплестите сиви камъни от местните кариери, но това личеше само на няколко места, тъй като цялата кула беше обрасла с гъсти, трънливи розови храсти, които стигаха чак до горната платформа. И сега, през есента, тази бодлива мантия беше покрита с яркочервени цветове, чиито листа се ронеха по земята при всеки повей на вятъра.

Внимателното оглеждане показа, че дървените етажи на кулата бяха свързани със стълби и в момента на горния етаж се съхраняваха само някои стари мебели. По стените висяха паяжини, по подовете гнездяха гълъби. Рицарят се изкачи на платформата и бе възнаграден с великолепна гледка към близкото село, реката и горите около Хоукстоун.

— Неприятелска страна — промърмори Рейнал, облегна се на зъбера и устреми поглед в далечината. Колко ли време щеше да мине, докато я направеше своя земя? Имението Камбремер… Мислите му прекосиха морето и се върнаха в родината.

В Нормандия семейство де Камбремер имаше много земи, но се оказа, че бяха недостатъчни за трима честолюбиви рицари и най-младия им брат. Освен това независимият дух на Рейнал упорито отказваше да се подчинява на заповедите на големите му братя, които бяха почтени и упорити люде, но не притежаваха други положителни качества. Във всеки случай нито един от тях не беше умен.

Младият Рейнал беше напълно лишен от онова тъпо семейно подчинение, което позволяваше на тримата му братя да живеят в голямото семейство и да изпълняват майчината си воля. Той искаше да бъде самостоятелен. Да владее своя земя. Крайно опасно желание за четвърти син!

Лейди Елизабет бе открила независимия, неукротим дух на малкия си син още в ранното му детство и с обичайната си решителност повери осемгодишното момче на монасите в манастира край Руан. В началото духовните учители на Рейнал хранеха честолюбиви надежди за бъдещето му, но темпераментът му не можа да издържи дълго на живота зад манастирските стени.

След едно посещение на младия херцог Уилям в Руан четиринадесет годишното момче изчезна. Уилям пък се сдоби с още един честолюбив паж, който се бе заклел да търси и намери щастието си под командата на войнствения херцог. В представите му това щастие отдавна беше придобило конкретни очертания. Искаше собствена земя, собствен замък, собствено васално имение, за което щеше да отговаря единствено пред краля си.

Е, тази чудовищна древна кула и римската вила не можеха да бъдат наречени замък, но дори само фактът, че Уилям го беше изпратил тук, ги направиха най-желаното място в целия остров. Той беше потеглил към Британия с отворено сърце, готов за блестящо бъдеще.

Велики боже, откога стоеше тук и се взираше като глупак в далечината? Ако не искаше да застраши бъдещето си, трябваше да се погрижи победените саксонци да станат верни поданици на новия си господар. Но все още нямаше представа как точно да подходи към тази задача. Бледото лице на младата дама с меча отново изникна пред вътрешния му взор. Колко странно — все още не знаеше какви бяха очите и косите й…