Валери Лорд
Розовата кула (24)

Глава 23

— По дяволите, нямам сили да стоя тук и да гледам този гаден тип! Стомахът ми се преобръща — простена Жилбер дьо Нансай и се премести на друга пейка, за да не вижда повече Алфарик от Хейвън.

— Щом стомахът ти е толкова чувствителен, не би трябвало да започваш деня с пушена сланина — отвърна сухо Рейнал и си сипа голяма порция овесена каша, която беше обичайната закуска за хората от Хоукстоун. И той се учуди, че завари съпруга на Лилиана в залата в този ранен час, но го запази за себе си. Обикновено саксонецът проспиваше началото на деня и се явяваше едва на обяд. Възможно ли беше любящата му съпруга да го бе изхвърлила на чист въздух? Тази представа беше толкова приятна, че ъгълчетата на устата му се изкривиха в усмивка.

— Това е бекон от глиган. — Жилбер побърза да защити сутрешния си глад и си отряза още едно парче от глиганския бут, поставен пред него на голямо дървено плато. — Имам пълно право да си похапна, след като именно аз пронизах грамадния звяр с копието си.

Рейнал спря поглед върху фино изкованото острие и за пореден път се запита какво ли беше станало с неговата любима кама. Ако беше изчезнала след появата на Алфарик в Хоукстоун, сигурно щеше веднага да го заподозре, но така…

— Какво пак си се замислил? — попита Жилбер и отпи голяма глътка ейл. — Ще позволиш ли да взема участие в размишленията ти?

— По-добре не — отговори Рейнал и проследи крадешком как бавачката на Лилиана отнесе на саксонеца тежко натоварена табла, която спокойно можеше да се мери със закуската на Жилбер.

За него си оставаше загадка защо старата глезеше Алфарик, след като беше видяла със собствените си очи белезите по гърба на Лилиана. След като беше отгледала момичето, първата й грижа трябваше да е за него. Откакто той бе стоварил господарката на Хоукстоун на стълбището на собствения й дом като чувал жито, за да даде пример на сънародниците й, старата изобщо не се отделяше от възпитаницата си. Затова пък сега, когато господарката й най-много се нуждаеше от подкрепата й, тя я изоставяше най-безсъвестно! Заслужаваше да поразмишлява над тази загадка.

Днес за първи път оглеждаше хората от Хоукстоун, питайки се доколко бяха лоялни към Лилиана. Кой щеше да застане на нейна страна, кой в случай на нужда щеше да я защити против собствените си интереси? Суейн, старият оръжеен майстор, който беше служил вярно на баща й? Слугините, които безсрамно флиртуваха с неговите стрелци и пешаци? Как гледаха на господарката си — като на човек или като на символ? Беше му невъзможно да прецени и това незнание му развали апетита. Той отстрани купата с каша и се изправи.

— Нима си вече готов? — осведоми се Жилбер и погледна многозначително недоядената каша, пресния хляб и пастетчетата, които Рейнал изобщо не беше докоснал.

— Ти беше прав — отвърна сухо рицарят. — Присъствието на някои хора разваля апетита ми.

Без да изчака отговора на Жилбер, той последва Едайва и я застигна под аркадите.

— Е, как е днес господарката ти?

Едайва избегна изпитателния поглед.

— Как искате да е, норманино? Не е болна.

— Но ще се разболее, ако трябва и занапред да понася грубостите на негодния си съпруг — изпусна се Рейнал. — Ако обичаш господарката си, ти си длъжна да използваш влиянието си върху съпруга й в нейна полза!

Едайва се уви още по-плътно в дебелата си наметка.

— Ако си въобразявате, че имам някакво влияние върху него, вие много се лъжете, норманино!

В същия момент Рейнал разбра, че беше грешка да разговаря с тази потайна личност.

— Добре, добре, нямам нужда от повече обяснения — прекъсна я грубо той и се отдалечи, без да поздрави. Дотам ли беше изпаднал, че да споделя проблемите си с една слугиня?

Едайва го проследи с поглед и сбръчканите й черти се разкривиха от такава омраза, че лицето й стана неузнаваемо. Непременно трябваше да се отърват от норманина, за да вразумят Лилиана!

— Радвай се на последните часове от живота си, рицарю! — изсъска злобно тя. — Защото няма да доживееш следващия изгрев!

 

 

Лилиана се огледа за последен път и отвори вратата. Откакто се помнеше, беше обитавала това помещение, беше спала в това легло и всяка сутрин беше поглеждала от прозореца, за да поздрави новия ден. Мисълта, че никога вече няма да мине през този праг и да влезе в собствената си стая, я накара да спре.

Тя се поколеба, но не защото изпитваше болка от раздялата, а поради смайващия факт, че изобщо не изпитваше съжаление, камо ли разкаяние. Защо й беше толкова лесно да обърне гръб на миналото си? Дали защото вече беше проляла всички сълзи и беше изплакала страданието си? И сега в сърцето й имаше само празнота…

След като бе взела решение, което й беше струвало много часове мъка, тя установи изненадано, че не й е трудно да изтръгне корените, които смяташе за здрави и вечни. Светът около нея се бе променил. Беше крайно време да направи онова, което беше замислила, за да престане да се мята като паднало листо от една вихрушка в друга.

Ако изобщо изпитваше нещо, то беше гняв към самата себе си. Защо се беше колебала толкова дълго, преди да се опълчи срещу Едайва? Бавачката, която й беше едновременно майка и доверена приятелка, много отдавна бе започнала да проявява своенравие и чудатости. Тя открай време обичаше да сее интриги и говори лошо за хората около себе си. Защо не се беше досетила за злите й намерения още когато Едайва й заповядваше да вижда образи в огледалото на водата? Не беше възможно да я обича, след като й даваше какви ли не отвари, за да я подчини на собствените си честолюбиви планове!

Лилиана въздъхна и изпъна рамене. Ако пред нея имаше бъдеще, ако все още искаше да живее, то беше само заради детето. Беше готова да пожертва всичко, за да се погрижи за сигурността му. Нито Едайва, нито Алфарик имаха право да застрашават този скъпоценен малък живот.

Дотук свършваха всичките й размишления. Ако искаше да спаси Рейнал и детето му, пътят беше само един. Тя трябваше да предаде Хоукстоун и властта над хората в него, в ръцете на Рейнал де Камбремер. Веднага и изцяло. Когато Рейнал узнаеше тайната на Розовата кула и получеше доказателствата за важността на тази тайна, и най-непоправимите щяха да разберат, че бъдещето принадлежеше на него, а не на Алфарик от Хейвън!

Тихо драскане по вратата, последвано от кратък лай, показа, че Девил не разбираше колебанието на господарката си. Щеше ли да излезе или не?

— Идвам, идвам — промърмори Лилиана и помилва огромната глава на кучето. — Ще имаш предостатъчно възможности да ми докажеш бързината и издръжливостта си. След като минем по тайния проход, трябва да бързаме!

Когато Лилиана влезе в голямата зала с черното куче по петите, вече слагаха масите за вечеря. Слугини, деца, домашни прислужници, котки и кучета създаваха обичайната бъркотия в голямото домакинство. Лилиана смръщи нос, защото миришеше задушаващо на дим, боклуци, твърде много хора и кучешки отпадъци.

Дебелият пласт слама, който през зимата покриваше и топлеше каменния под, беше ужасно мръсен. Навсякъде се виждаха изпражнения и кокали. Кой знае колко гадинки живееха в сламата! Сякаш за да потвърди предположението й, една добре охранена мишка мина на сантиметър от полите й, преследвана от рошав сребърносив котарак.

Едайва, която през всичките тези години беше много горда с водещото си положение в домакинството и умението си да поддържа голямата къща, явно беше занемарила задълженията си. Лилиана не я откри никъде и се зарадва, че беше така. Не искаше да я види никога вече!

Рано или късно Рейнал де Камбремер щеше да забележи мръсотията и да разгони нехайните слуги. Най-разумното беше да си намери енергична съпруга, която да въведе ред в дома му.

Дори само мисълта за бъдещата съпруга на Рейнал предизвика тръпки по цялото й тяло. Коя ли щеше да бъде новата господарка на Хоукстоун? Някоя от норманските придворни дами на кралицата? Благородна госпожица, която щеше да носи копринени роби и да глези съпруга си със сладки приказки? Мисълта, че Рейнал ще се люби в банята с друга жена и ще я дари с всички онези прекрасни ласки, които бяха възпламенявали собственото й тяло, накара сърцето й да се свие от болка, а очите, вече неспособни да плачат, да запарят.

„Глупачка!“ — укори се остро тя и прихвана полите си, за да не се изцапат. „Какво очакваш? Да не мислиш, че той ще продължи да копнее за саксонската лейди и ще остане завинаги сам? Негов дълг е да се ожени и да създаде наследници!“

Рейнал никога нямаше да узнае, че гордата Лилиана Хоукстоун беше готова да продаде безсмъртната си душа, за да се смени с норманската дама. Не биваше да узнае и че детето, което растеше в тялото й, беше истинският наследник на Хоукстоун. Все едно дали щеше да бъде момче или момиче. Правото на първородното дете в Хоукстоун не правеше разлика между мъжки и женски наследник. Но кой го беше грижа за древното саксонско право? В Англия вече беше валидно само норманското.

Лилиана излезе от залата, мина под аркадите и се озова в двора. Слънцето бе залязло и меката синьо-сива светлина на здрача се спускаше бавно над покривите и зидовете. Капризният източен бриз гонеше по небето тъмни облаци.

— Господарке! Бавачката ви търси!

Елен беше ходила за вода. Тя остави тежката кофа на земята за кратка почивка. Явно се зарадва на възможността да побъбри с господарката си. Откакто отново живееше в дома на баща си, Лилиана почти не я виждаше. Двете жени си размениха приятелски усмивки, след което Елен плъзна поглед към наедрялото й тяло.

— Добре ли е малкото?

— Рита повече, отколкото ми е приятно.

— Не бива да се преуморявате — напомни й загрижено Елен. — Иначе бебето може да побърза да се роди и…

— Не се притеснявай за мен — махна с ръка Лилиана. — Къде срещна Едайва?

— Беше на път към стаята с билките, а след нея вървеше малката Гитра и чак подскачаше от нетърпение. Боя се, че бавачката вече й е дала отварата, която да я освободи от досадния товар в корема й! Тя го пази в тайна, но аз научих…

Както винаги, Елен беше добре информирана. Лилиана я погледна изпитателно. Тази жена беше най-подходяща за икономка на Хоукстоун — разбира се, първо трябваше да махне Едайва. Но какво я беше грижа сега? Нека съпругата на Рейнал се занимава с домакинството. Въпреки това тя погледна загрижено през рамо, след което вирна брадичка в пристъп на упорство. Отдавна не беше малкото момиче, което изпълняваше всяка заповед на Едайва.

Вятърът се засили и подгони купчинките прах по двора, после задърпа наметката й. От пекарната се понесе аромат на пресен хляб, но бързо се смеси с ужасната воня от кокошарника под западните аркади, където всички обитатели вече спяха. Лилиана въздъхна с болка. Никога вече нямаше да усети уюта на голямото домакинство, но въпреки всичко случило се продължаваше да се чувства отговорна за хората от Хоукстоун.

— Кажи на Гитра да внимава — помоли тихо тя. — Едайва не понася норманските издънки, нито пък момичетата, които са се любили с чуждите войници. Нищо чудно да прекали с отровните билки.

— Нима мислите, че тя би посмяла… — Думите заседнаха в гърлото на Елен. Широко отворените й очи се изпълниха с ужас.

— Откакто светът, който си мислеше, че познава, се промени из основи, тя не е съвсем наред с главата — обясни спокойно Лилиана. Нямаше нищо лошо, ако от днес нататък Елен започнеше да следи по-внимателно действията на старата бавачка.

— Не е ли редно да поговорите с нея? — попита беззвучно Елен.

— Не! — Лилиана енергично поклати глава. — Тя изобщо не ме слуша. Служи единствено на Алфарик и ти би трябвало да го знаеш.

Тя хвърли бърз поглед към тъкачницата и бояджийницата, чиито очертания вече се губеха в първия мрак. Още рано следобед беше скрила там малко вързопче с най-необходимото за път. Не беше тежко, защото я чакаше дълъг път. Но първо трябваше да напусне Хоукстоун през тайния тунел!

Тя трябваше да намери нов подслон за себе си и за детето си, разчитайки единствено на собствените си сили. Даже да успееше да вземе кон, това само щеше да събуди излишни подозрения. Високопоставените дами никога не яздеха сами. Затова бе взела само чисти долни дрехи, храна и кожената торбичка с бисерите на майка си. Те щяха да й осигурят подслон и помощ в гостната на някой женски манастир.

Отдавна беше съчинила трогателната история на тъгуващата вдовица, загубила съпруга и имота си при нашествието на норманите. Надяваше се монахините да докажат на дело християнската си любов към ближния и разчиташе на изкусителния блясък на бисерите.

— По-добре да не бяхте възразили срещу обесването на Алфарик! — проговори Елен и прекъсна натежалото мълчание. В гласа й имаше горчива омраза.

Лилиана изкриви красивата си уста в безрадостна усмивка и предостави на Елен сама да си извади заключенията. Вече беше заличила Алфарик от мислите си. Сега трябваше само да осуети мръсния план на Едайва.

— Би ли ми направила една услуга?

— Винаги, господарке! — кимна усърдно Елен.

— Моля те, опитай се да намериш сеньор де Камбремер и му кажи, че го очаквам на последната площадка на Розовата кула. Кажи му да дойде колкото може по-бързо. Можеш да му обясниш, че става въпрос за Хоукстоун и че е важно. Но внимавай Едайва или Алфарик да не те видят!

— Можете да разчитате на мен — отговори с готовност Елен, грабна кофата и забърза към къщата.

Девил се притисна към бедрото на Лилиана и изръмжа заплашително. Ръмженето започна дълбоко в гърдите и причини вибрации в цялото могъщо тяло. Лилиана се огледа недоверчиво. Девил предупреждаваше за опасност! Ала откри само червеникави отблясъци от догарящия огън в ковачницата.

— Няма никого — успокои кучето тя и помилва настръхналата му козина. — Надявам се, че присъствието ти е достатъчно да защити и мен, и детето ми. Сигурно не знаеш, но ти изглеждаш много опасен, драги ми Девил. Ако някой нападател разбере, че притежаваш смелостта на полски заек, и двамата сме загубени!

Девил мушна муцуна в ръката й и усърдно замаха с опашка. Лилиана се усмихна тъжно и го потупа по хълбока.

— Хубава двойка сме с теб. Една дама, която бяга от отговорността за наследството си, и едно ловно куче, което се крие в полите й. А сега да вървим! Няма смисъл да отлагаме неизбежното. Колкото по-скоро избягаме от ноктите на Едайва, толкова по-добре и за трима ни!

Тя забърза към тъмните сенки на ковачницата, устремила поглед към Кулата на розите. Падащият мрак обгръщаше голите клони, обсипани с тръни, които пълзяха по каменните стени. Макар че вече беше пролет и всички растения изкарваха нови клонки и листа, розовите храсти оставаха все така сухи и голи. Никъде не се виждаха признаци за зараждане на нов живот. Лишена от обичайната си украса, четириетажната кула с огромния свод на партера изглеждаше като мрачна скала от прастари времена.

Яки скелета от дебели греди съединяваха всеки етаж с камъните на квадратните външни стени. Здрави, но тесни и стръмни стълби водеха от една платформа към следващата. Норманите бяха обновили изгнилите стъпала, но откакто Алфарик и другите бунтовници бяха взети в плен, на зъбера вече не стоеше пост. Стражите на портата бяха достатъчни за защитата на Хоукстоун.

От камината в старите бани на римската вила се издигаше гъст облак дим с миризма на дърво и торф, но вятърът моментално го притискаше към земята. Лилиана се закашля мъчително. Когато успя да се пребори с пристъпа и отново задиша нормално, тя затича колкото можеше по-бързо по отъпканата пътека към кулата, следвана по петите от Девил. Отвори вратата и се огледа предпазливо. Вратата можеше да се затвори само отвътре с тежко дървено резе, но то отдавна лежеше изгнило и напукано в един ъгъл.

Девил отказа да я последва в тъмното и спря точно на прага. Треперещ като въплъщение на страхливеца.

— Хайде, глупаво куче, върви! — Лилиана го дръпна сърдито. — Поне влез вътре, за да не те види някой!

Огромният пес се подчини колебливо и закрачи тромаво след нея. Толкова силно се притискаше към бедрото й, че едва не я събори на земята. Лилиана изобщо не направи опит да го вразуми. Много добре го разбираше. Дълбокият мрак беше като жив, той ги дебнеше и тя също настръхна.

Много й се искаше да се обърне и да избяга обратно в топлината на голямата къща. Но това беше невъзможно. Тя трябваше да изпълни може би най-важната задача в живота си!