Валери Лорд
Розовата кула (28)

Глава 27

Жилбер дьо Нансай опря ръце на хълбоците си и огледа старата кула, обхваната от пламъци. Ослепителните огнени езици изскачаха от всички прозорци и жадно лижеха камъните, където намираха достатъчно храна в изсъхналите стъбла на розовите храсти. Бурната нощ беше светла като ден.

— Някой идиот е преобърнал фенера в сламата — промърмори той и махна на мъжете, които бяха образували дълга редица и си предаваха кофите с вода. — Оставете, няма смисъл! Огънят ще бушува, докато всичко дървено изгори. По-добре се погрижете да предпазите близките покриви от прехвърчащи искри!

Когато се запъти към застрашените обори, за да види дали изпълняват заповедта му, насреща му изскочи огромна черна сянка. Девил излая страхливо, притисна се до хълбоците му и тръгна след него в мрака.

— Девил!

Постоянният придружител на Лилиана! Какво ли се беше случило? Защо кучето дърпаше със зъби жакета му и се мъчеше да го поведе нанякъде? Защо се държеше, като че всички демони на ада бяха по петите му? Велики боже, след избухването на пожара той беше забравил напълно какво го бе помолила Елен! Лилиана щеше да чака Рейнал в най-горния етаж на кулата. Дали пък именно тя не бе преобърнала фенера?

Жилбер се обърна като ужилен и забърза обратно към кулата. Възможно ли беше? В същия момент му се стори, че на половината височина сред стъблата на розовите храсти се забелязваше движение. Не, невъзможно! Или все пак…?

— Месир! Там горе има хора!

Феран също беше забелязал движещата се сянка. Неведома тревога го бе накарала да обикаля непрекъснато горящата кула и да търси господаря си. Беше повече от странно, че Рейнал де Камбремер, който иначе се интересуваше от всяко, дори от най-дребното събитие в Хоукстоун, точно сега не беше дошъл на мястото на пожара! На всичкото отгоре грамадното куче виеше толкова жално, че можеше да размекне и каменно сърце! Лейди Лилиана също беше потънала в земята!

— Лъжеш се! — Жилбер отказваше да повярва на очите си. — Няма човек, който би оцелял в този ад! Освен това отворите на прозорците са твърде тесни, за да…

Той млъкна изведнъж, защото в същия момент още едно от старите стъбла се откъсна и падна на земята. Някакъв безформен вързоп се залюля за секунди пред червеникавото сияние на огъня, после силата на тежестта отново го притисна към стената.

— Видях! — извика с пискливия си глас Феран. — Някой слиза по стъблата на розите! Майчице, колко страшно! Камъните са нажежени, стволът ще се скърши всеки миг! Господи, това няма да свърши добре!

За разлика от момчето Жилбер не се забави с предположения относно безнадеждността на подобно начинание. Колкото и самоубийствено да беше слизането по бодливите стъбла, той беше длъжен да помогне. Нещо в безформения вързоп му се струваше познато. Познаваше един-единствен човек, който в безразсъдната си смелост би опитал да спаси от смърт себе си и любимата си по такъв невероятен начин.

— Веднага докарайте колата! — изрева той и гласът му отекна като гръм. — Бързо! Докарайте колата със старото сено, която е оставена пред обора. Докарайте я тук, на северната страна! Хайде, хора, не зяпайте така глупаво! Правете, каквото ви казвам!

Самият Жилбер хукна заедно с другите към колата, която следобед беше пристигнала от едно близко село. В Хоукстоун вече нямаше достатъчно суха слама. Бяха прибрали колата под издадения покрив на големия обор, докато ратаите намерят време да я разтоварят. Сега рицарят и още няколко мъже натиснаха тежките дървени колела и каруцата се затъркаля по пътя към кулата.

— Дръжте се, господарю! — Феран подскачаше възбудено, вдигнал глава към стената, и се опитваше да предаде на рицаря ободряващото послание, че помощта наближава. — Внимание! Не към тази страна!

Ала Рейнал чуваше единствено шума на кръвта в ушите си и не долавяше нищо от крясъците на мъжете долу. Силата на отчаянието го тласна към следващото стъбло. В този момент усети как хватката на Лилиана около шията му се разхлаби, как тялото й натежа и за първи път изпита страх. Убийственият огън нажежаваше камъните до бяло. Токовете на ботушите му вече бяха овъглени, краищата на дрехата му опърлени. Усети характерната миризма на тлееща вълна…

— Всемогъщи боже! — изохка Жилбер и отново натисна тежкото колело. Купата сено изглеждаше толкова малка в сравнение с кулата!

Мъжете изсипаха няколко кофи вода върху сухата трева, за да не се подпали. В същия момент огнената стихия проби най-горната платформа и оранжево-червеният огнен стълб потопи Хоукстоун в светлината на зашеметяващо зарево.

Вятърът разгоря пламъците и гигантската факла над старата кула привлече всички погледи към върха. Жилбер дьо Нансай с мъка откъсна поглед от величественото зрелище и отново се обърна към северната стена на кулата, където Рейнал де Камбремер се бореше за живота си. Беше изминал повече от половината път, но все още беше твърде високо, за да падне върху сеното. Сигурно нямаше да го направи, като се имаше предвид какъв ценен товар носеше.

В този момент в далечината отекна оглушителна гръмотевица и погледите като по команда се обърнаха към небето. В хаоса около пожара бяха забравили бурята. Сивите дъждовни облаци отвориха шлюзовете си точно над Хоукстоун. Заваля проливен дъжд. Адският шум проникна дори в свръхчовешката концентрация на рицаря, която му бе помогнала да осъществи всяка стъпка от опасното спускане.

За частица от секундата той се стресна, направи погрешна стъпка и пламтящото стъбло се счупи под крака му. Опита се да се задържи с окървавените си ръце, но изгнилият ствол изскърца заплашително и се счупи.

Лилиана усети внезапен тласък и разбра, че кракът на Рейнал бе стъпил в празното пространство. Чу дрезгавия му вик и разбра. Това беше краят!

Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Шумът му беше оглушителен, навсякъде потече вода, но той донесе и безкрайно чист, свеж въздух, премахна миризмата на дим и огън. Чистият въздух беше като балсам за измъчените гърди и превръщаше всяко поемане на дъх в блаженство.

 

 

Лека-полека сетивата на Лилиана се събудиха за нов живот. Отначало колебливо, после все по-жадно тя събираше благотворни впечатления като скъперник дребните си монети. Топлите, гладки, чисти чаршафи под опипващите й ръце, мекият дюшек, който обгръщаше така приятно тялото й, нещо от мек плат, което се плъзгаше по бузите й…

— Не! — пошепна загрижен женски глас. — Не я пипайте! Ръцете ви трябва да останат спокойни. Тя и без това не усеща. Заспала е. Вие също трябва да спите. Ако можехте да се видите как изглеждате! Имате нужда от почивка, разберете! Знам, че дланите ви са целите в рани и болката е адска…

— Сега не мога да спя — прозвуча недоволният отговор на мъжа. — Нали ти сама каза, че е възможно Лилиана да загуби детето? Да не мислиш, че ще заспя, след като тя има нужда от мен? Тя преживя твърде много. И все сама. Не е редно да се товари така!

— Баща й е виновен — обясни с усмивка жената. — Непрекъснато й повтаряше, че е длъжна да носи отговорност за всичко, което става в Хоукстоун. Не я харесваше слаба и женствена, не обичаше, когато тя показваше сърце и чувства. Свикна я да бъде твърда още преди да беше осъзнала разликата между мъжа и жената. Искаше тя да носи отговорността за Хоукстоун и хората, които живеят тук, затова трябваше да бъде силна.

— Ти знаеш много за тази къща и за красивата й господарка…

— Аз съм част от Хоукстоун, сеньор. Родителите ми са родени под този покрив. Живеехме добре, докато се появихте вие…

Обвинението беше недвусмислено и Лилиана се вслуша напрегнато да чуе отговора. Беше познала гласа на Елен и беше много любопитна да разбере дали Рейнал де Камбремер, гордият нормански рицар, щеше да благоволи да даде отговор на една най-обикновена саксонка, дъщерята на оръжейния майстор Суейн.

— Можем отново да заживеем добре, ако проумеете, че времената са се променили — отговори той неочаквано искрено. — Крал Уилям е справедлив и умен владетел. Той не иска да унищожи саксонците, точно обратното, желае нормани и саксонци да живеят заедно като англичани. Ако нашите деца израснат в мир, с почит към бога, ние ще забравим раните, които си нанесохме, и ще погребем враждебността и омразата.

— Време е — отвърна Елен с обичайното си спокойствие. — Ще бъде цяло чудо, ако господарката запази горкото си бебенце, което трябваше да изтърпи толкова мъки и несгоди още преди да се роди. Нали ще я вземете за законна съпруга?

Въпросът прозвуча, сякаш беше зададен от строга майка. От човек, който знаеше много добре, че между норманския рицар и Лилиана бяха станали неща, които нямаха нищо общо с почтеността и рицарството. Лилиана не можа да устои на изкушението и отвори очи.

Около леглото й бяха запалени няколко кандила и тя видя ясно как лицето на Рейнал пламна в червенина, а чертите му изразиха смущение. В този миг приличаше на малко момче, заловено да краде забранени плодове.

— Ще давам сметка само пред краля си — изръмжа раздразнено той, но след кратка пауза обясни, макар и неохотно: — Но и той ми заповяда да обичам и почитам господарката ти и да я направя своя законна съпруга. Уилям не воюва срещу жени! Още по Коледа, когато потеглихме за Лондон, исках да я направя своя лейди.

Лилиана едва не изкрещя. Цялото й същество се разбунтува срещу този отговор. Значи Рейнал действаше по заповед на Уилям? Значи беше направил всичко, за да я намери и върне обратно, само защото се подчиняваше безпрекословно на своя крал?

— Никой от вас не иска да разбере, че аз щях да я направя своя законна съпруга дори ако кралят беше заповядал обратното и дори ако тя беше последната слугиня в тази къща. — Дълбоко развълнуваният мъжки глас постепенно проникна в замайването, предизвикано от шока. — Моите чувства нямат нищо общо с Хоукстоун и с кралската воля. Тя е моето сърце и аз най-сетне разбрах, че не искам да живея без сърце! Никога няма да я пусна да си отиде, макар да съм сигурен, че веднага щом си възвърне войнствения дух, ще ме нападне като фурия.

Уплахата отлетя и остави Лилиана слаба и изтощена в хаоса на противоречивите чувства. В тишината на стаята собственото й дишане отекваше бързо и предателски шумно. Кога най-после щеше да се научи да вярва в Рейнал? Кога щеше да преодолее недоверието и да престане да мисли за него само най-лошото?

— Уверена съм, че тя вече няма да ви напада. Защото ви обича твърде много! — Елен се застъпи горещо за господарката си.

— Ако знаеш как ми се иска да си права…

В мълчанието, последвало тези думи, Лилиана се отпусна, дишането й стана бавно и равномерно. Сънят, в който потъна, беше толкова дълбок и успокоителен, че нямаше представа колко време бе минало, когато отново отвори очи и най-сетне повярва, че действително беше жива! Надигна леко глава и се огледа.

Дъждът явно беше престанал, защото през прозореца се виждаха рехави бели облачета, а пролетното небе беше лазурносиньо. Топлото, златно слънце хвърляше мека светлина върху пъстрите мозайки на пода и създаваше медноцветни отражения в мъничките камъчета. Лилиана се вгледа в добре познатите изображения на житни класове, риби, плодове и цветя и разбра, че не беше в стаята, която бе споделяла с Алфарик.

Това беше някогашната спалня на господарката на дома. Разположена в ъгъла на вътрешния двор, където се събираха юг и запад, тя имаше два прозореца, от които се виждаха и външният двор, и къщите на прислугата. Баща й беше забранил да се влиза в нея, само слугините чистеха редовно.

Докато беше още малко момиче, Лилиана обичаше да се промъква тайно тук и да си представя, че майка й ей сега ще влезе и ще я прегърне. Напразно, защото стаята беше пуста, а всички ракли бяха заключени.

Сега подът беше прясно измит и изтъркан, а върху квадратната маса в средата беше поставена синя стомна с пъстри пролетни цветя. Раклите, пейката, столчето и тапицираният стол пред камината също бяха почистени и излъскани от сръчни женски ръце. Дори най-претенциозната лейди не би намерила какво да критикува в тази чудесна стая.

Все пак Лилиана изпита неловкото чувство, че обитава това помещение без разрешение. Тя вече не беше господарката на Хоукстоун!

Надигна се и чу тих шум, нещо като нетърпеливо пръхтене.

— Не! Останете си в леглото, господарке, не се движете!

— Ти ли си, Елен?

Естествено Лилиана не се вслуша в молбата на прислужницата си. Опря се на десния си лакът и погледна към жената, която бе станала от столчето до леглото й. Елен остави настрана ризата, която шиеше, и пристъпи към господарката си. И днес носеше проста вълнена рокля, но избелената якичка и лененото боне блестяха безупречно бели. Отчаяната бегълка отново се бе превърнала в почтена матрона.

— Как се озовах тук? — попита едва чуто Лилиана.

— Така нареди сеньорът. Всъщност той лично ви донесе тук, докато спяхте. Заповяда ми да бдя над вас. Как се чувствате? Имате ли болки?

Лилиана помисли малко, преди да отговори на въпроса.

— Изпитвам само глад и жажда — прошепна дрезгаво тя. — А къде е Едай… — Тя спря насред думата, защото споменът се върна изведнъж. Крясъците, смъртта, огънят, отчаянието.

— И двамата загинаха в кулата, господарке! Бавачката и вашият съпруг! — съобщи Елен и в гласа й имаше недвусмислено задоволство. — Господарят нареди да изсипят в реката пепелта, която намериха в кулата.

Без съмнение Елен одобряваше тази драконска мярка, лишила и Едайва, и сина й от християнско погребение. Лилиана не каза нищо. Мъртвите не изпитваха болка. Едайва и без това се молеше на старите богове, а Алфарик беше вярвал само в себе си и в силата си.

— Отново сте свободна, господарке! — добави с усмивка Елен.

— Свободна… — прошепна Лилиана и се отпусна във възглавниците. Вкуси думата като чуждоземно ядене, но не можа да прецени харесва ли й вкусът или не. Думата прозвуча чуждо. Но точно в този момент тя усети лекото, пърхащо движение на детето в корема си. Въртене, придружено от леки, нетърпеливи почуквалия.

— Ние сме свободни! — повтори тя, убедена, че детето ще я разбере.

— Малкото човече, което расте в утробата ви, е силно, господарке — изрече Елен с искрено възхищение в гласа. — Но защо ли се чудя, като знам кой в действителност е баща му. Вашата бременност е много по-напреднала, отколкото показвахте!

Лилиана скочи като ужилена и стисна до болка ръката на Елен.

— Обещай ми да мълчиш, като мълча досега! Заклеваш ли се?

Елен примигна смаяно.

— Но защо? Не ви разбирам.

— Не искам той да се преструва, че ми вярва — отговори с болка Лилиана. — Убеден е, че нося детето на Алфарик.

— Вече нищичко не разбирам — промърмори Елен. — Но добре, щом така искате. Детето ще се роди през лятото и тогава и той ще се убеди, че е негово.

— Ами ако раждането се забави или ускори? Колко неща преживяхме! Тогава никога няма да бъде сигурен! — възрази Лилиана. — За съжаление съм му дала твърде малко основания да ми вярва…

— Вие също трябва да му вярвате повече, господарке — посъветва я сухо слугинята. — А сега ще ви донеса нещо за ядене.

Елен изскочи от стаята, преди Лилиана да е успяла да я спре. Не й се искаше да остане сама, искаше някой да разсее съмненията й. Имаше чувството, че е попаднала в безизходица. В главата й се блъскаха безброй въпроси. Защо Рейнал я беше донесъл в тази прекрасна стая? Къде беше той? Какво се беше случило? Последното, което помнеше, беше горещината, задушливия дим, чупенето на розовите стъбла. И пропадането в нищото, което означаваше сигурна смърт.

Нямаше да издържи още дълго в леглото. По-добре веднага да стане. Тя отметна завивката и установи, че я бяха облекли в една от дългите, фино избродирани ленени ризи, които през зимата носеше под роклята, за да й държат топло. Добродетелна дреха, едва ли не монашеска, над която водопадът от разбъркани черни коси падаше чак до хълбоците.

Като я откри облегната на прозореца, Рейнал де Камбремер повярва, че е видял ангел. Той бутна богато резбованата врата и пристъпи към средата на стаята. Беше му трудно да спусне резето, защото ръцете му бяха увити чак до китките в бели превръзки. Затвори вратата с крак и трясъкът, който се чу, накара Лилиана да се обърне стреснато.

— Вие… — пошепна тя и лицето й побледня.

— Лилиана!

Той направи още една крачка към нея и спря като плахо момче. За първи път заставаха един срещу друг без предразсъдъци, без недоразумения и без препятствия.

— Няма ли да ме посрещнеш с добре дошъл?

Лилиана преодоля разстоянието между двамата. Тя докосна внимателно превръзките и в очите й засия блясък, който буквално го заслепи.

— Какво е станало с ръцете ви?

— Нищо ми няма!

— Нищо ли? Това ли наричате нищо?

— Ти ме предупреди, помниш ли? — в морскозелените очи остана неизказаният въпрос дали си спомняше и за другите неща.

— Бодлите — пошепна тя, приковала поглед в неговия. Той беше толкова неустоим, мек и едновременно с това настойчив, че тя остана с усещането, че бе разголил душата си пред нея. — Вие наранихте ръцете си в бодлите, за да спасите живота ми!

— Ръцете ми ще се оправят — увери я той и плъзна жаден поглед по възхитителната й фигура. — Елен намаза всички рани с мехлем, от който ужасно ме сърби. Освен това настоява да сменяме превръзките всеки ден. Но съм уверен, че ще мога да те държа в обятията си, без да изпитвам болка! — Той моментално превърна думите в дело и Лилиана изпъшка под устрема на прегръдката му. — А когато свещеникът ни венчае, ще имам нужда от ръцете си, Лилиана Хоукстоун!

Това не беше въпрос, а заповед. Лилиана се разсърди на начина, по който й бе направено предложението за женитба, а не на съдържанието, и се опита да се освободи от прегръдката. И естествено Рейнал не разбра мотивите й, а си обясни отдръпването й от своя гледна точка.

— Не искам да се страхуваш от бъдещето, любов моя. Кълна ти се, че ще обичам и детето, което носиш. Няма да виждам в негово лице бащата, то не е виновно за нищо.

— Какъв баща?

— Говоря за Алфарик от Хейвън! — изръмжа Рейнал. — И искам да знаеш, че за последен път споменавам името му. Надявам се, че сега се пържи в ада заедно с жената, която се наричаше негова майка. Ще го забравим и ще направим от детето, все едно момче или момиче, истински де Камбремер!

Лилиана се разкъсваше между благодарността и гнева. Великодушието му я принуди и сега да премълчи.

— Не говорите сериозно — пошепна тя. — Как бихте могли…

— Тихо, да не говорим повече за това! Най-важното е, че ти си майката на това дете — отговори Рейнал и отново я прегърна. — Аз те обичам, моя своенравна англичанке!

— И аз те обичам, мой нормански завоевателю! — отвърна Лилиана съвсем близо до устните му и се предаде на целувката му.

 

 

След една седмица слугините от Хоукстоун изплетоха венци от свежа пролетна зеленина и обсипаха с цветя пътя на господарката си до селската църква. Великолепната сватбена одежда с красиво избродирана туника от синя коприна скриваше издутия й корем, а в четириъгълното деколте на роклята блестяха рубините на майка й. В косите грееше розовата диадема на Хоукстоун.

Женихът, целият в кралскосиньо и черно, очакваше невестата си на стълбите на божия дом. В русите му коси блестеше лавровият венец на господаря на Хоукстоун. И норманите, и саксонците бяха единни, че никога не са виждали такава прекрасна двойка.

На сватбеното пиршество в голямата зала на Хоукстоун масите се огъваха под тежестта на изисканите ястия и напитки, а приветствените викове в чест на младоженците излизаха еднакво весело и сърдечно както от норманските, така и от саксонските гърла. Въпреки това Рейнал повярва, че е усетил полъх на тъга, когато погледът на Лилиана се насочи към черните руини на старата Розова кула.

— Много съжалявам, че розите изгоряха. Ще засадим нови!

— Няма да се наложи — засмя се Лилиана и се оказа права.

Когато в началото на месец юли тя роди момиченце, в старите розови стъбла като по чудо се вля нов живот. Розите на Хоукстоун отново разцъфнаха във вечното си великолепие.

Господарят на Хоукстоун обаче нямаше време да им се възхищава. Той се наведе над люлката на малкото момиченце и бе запленен от възхитителната сериозност на детския поглед, който през първите седмици бе мътносин, но бързо се избистри до ясното морскозелено на татковите си очи.