Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Розовата кула (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Rosenturm, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ваня Пенева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Lindsey (2009)
- Корекция
- Stefanika (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- Lindsey (2009)
- Допълнителна корекция
- hrUssI (2012)
Издание:
Валери Лорд. Розовата кула
ИК „Ирис“, София, 2003
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954–455–051–3
История
- — Добавяне
- — Корекция от hrUssI
Глава 12
Като видя малката, кротка кобила, оседлана с нейното седло, Лилиана смръщи финото си носле. Хубава играчка за дама, но не и кон за господарката на Хоукстоун, която умееше да обяздва и най-буйните жребци! За каква я смяташе норманинът? Къде беше Ноар, черният боен кон, който беше яздила при първата им, съдбоносна среща?
Рейнал де Камбремер видя презрително свитите устни и скри усмивката си зад каменно изражение. Прочете без усилие мислите на Лилиана и се развесели. Той лично беше дал заповедта да оседлаят за дамата най-кротката кобила в обора.
Тъй като познаваше своенравието и внезапните й решения, не можеше да си позволи да я снабди с кон, който непременно щеше да подтикне войнствения й дух към бягство. Макар че студът и снеговете забраняваха подобно безумие, това важеше само за разумните хора. С времето той се беше научил да включва непредвидимия темперамент на Лилиана Хоукстоун в преценките си. Кротката кобила беше тъкмо за нея!
Рицарят плъзна изпитателен поглед към другите членове на отряда, който се събираше пред колоните на главната къща. Непрестанният леден дъжд, примесен с мокър сняг, сигурно щеше да продължи още няколко дни. Утрото още не беше съвсем светло, но оръжията блестяха мокри и заплашителни на фона на зората. Докато Рейнал отсъстваше, Жилбер дьо Нансай щеше да управлява Хоукстоун.
Погледът му отново се върна на дамата, която се уви по-плътно в дебелата си наметка и притисна стъпалата си в кожени ботушки към хълбоците на коня. В сянката на качулката той повече си представи изражението й, отколкото да го види. От нея струеше безмълвен гняв, насочен към него, и го обливаше като равномерната топлина на мангал с жар.
Лилиана не бе успяла да се наложи срещу заповедите му, но той знаеше, че това не означаваше победа над бунтовния й дух. Тази прекрасна дама не се боеше от никого. Той се съмняваше дори дали тя изпитваше страх пред бога, макар че това означаваше да я заподозре в смъртен грях. Но никога не я беше виждал да се моли в малкия параклис, сгушен в сянката на Розовата кула.
— Дано Бог е с вас по време на пътуването — каза в този момент Жилбер дьо Нансай и сложи ръце върху ръцете на приятеля си. Рейнал му отговори със същото. Това беше поздравът на двама верни бойни другари, осъзнаващи силата си, които всеки миг очакваха да се сблъскат с несигурността на тази трудно умиротворена страна. — И да поздравиш красивите придворни дами! — добави ухилено той.
— Докато херцогинята и свитата й са в Нормандия, сълзите поради твоето отсъствие ще се множат всеки ден, драги мой! — отговори с добродушна подигравка Рейнал и даде знак за тръгване. — Пази ми Хоукстоун и не забравяй нито за миг, че горите са пълни с жадни за борба саксонци!
Лилиана проследи сбогуването на двамата рицари с присвити очи. Зад тях откри Едайва, която се криеше в сянката на колонадата и с нито един жест не й даде да разбере, че й желае добър път. В момента това й беше безразлично. Имаше чувството, че отива на заточение, което няма да свърши скоро.
Едайва видя отнесения поглед и здраво стиснатите устни на Лилиана. Не по-малко от питомката си бавачката беше вбесена, че бяха принудили господарката на Розовата кула да предприеме това пътуване, което осуетяваше всичките й планове. Тя бе изпратила едно от момчетата от обора да намери Алфарик, но то още не се беше върнало. Или го бяха хванали, или беше решило да остане при бунтовниците. Едайва предпочете да вярва във втората възможност.
Редиците на въоръжените мъже се сключиха около Лилиана, без да им е била дадена изрична заповед. Изведнъж тя се видя сред гора от шлемове и копия и не можа да хвърли прощален поглед към голата, брулена от вятъра Розова кула, която бдеше над Хоукстоун като древно чудовище. Дали щеше да види отново този символ на родината си? Мокрото знаме на норманина се развя като напук над зъберите и бузите й пламнаха от гняв.
Месеци бяха минали от голямата битка. Месеци, през които Уилям и рицарите му бяха завладели покорената страна като рояка скакалци от библията. Кой можеше да ги спре?
Саксонските князе? Последните от онези мъже, които се бяха заплели в междуособици, вместо да се обединят и да се опълчат срещу завоевателя? Лилиана се съмняваше в способностите им. Най-добрите от тях бяха загинали от стрелите на норманите и като баща й бяха оставили деца, жени, старци. Невинната плячка на победителя!
Новата, подсилена порта на Хоукстоун се затвори зад тях с оглушителен трясък, високите стени на палисадите скоро изчезнаха зад пелената на дъжда. Лилиана се взря право напред между потръпващите уши на малката кобила и се опита да овладее отчаянието си. За пореден път трябваше да се пребори с паниката, която се надигаше в гърдите й, паника, станала най-вярната й придружителка, откакто се беше научила да не се доверява на себе си, на измамното си тяло.
За първи път напускаше дома си след съдбоносната битка и се оглеждаше любопитно. Навсякъде се виждаха следи от боевете. Последните седмици не бяха успели да ги заличат. Ала едва когато стигнаха до руините на малък селски двор, който маркираше северната граница на Хоукстоун, Лилиана излезе от вцепенението си. Миризмата на студен пушек и изгорено месо беше толкова силна, че кръвопролитието със сигурност беше станало само преди няколко дни. Не преди седмици!
Тя стегна юздите на кобилката си и я спря, без да се съобразява с ездачите около себе си. Движението й не убягна от бдителните очи на Рейнал де Камбремер и той даде знак за спиране. Трябваше да разбере какво е намислила опърничавата лейди, която вече бе скочила от седлото.
— Какво ви прихвана? — попита остро той и също слезе от коня.
— Това е дворът на Хоукфорест — отговори Лилиана и гласът й трепереше от възмущение. — Може би вие сте равнодушен към съдбата на шепата хора, които живееха тук, но за мен те са мъже и жени, които принадлежат към Хоукстоун. Къде са отишли?
Рейнал де Камбремер махна заповеднически с ръка и няколко войници се заеха да претърсват руините. Те се върнаха много скоро, клатейки глави. Явно нямаше нищо за спасяване.
— Благодарете на саксонските бунтовници, които кръстосват страната, мадмоазел — проговори студено рицарят, нарочно подчертавайки привидната културна разлика помежду им. — Те са се погрижили бедните хорица вече да не могат да служат на своя господар, като са ги изпратили при създателя им. Онези жалки негодници имат спешна нужда от храна и нерядко нападат сънародниците си, а който откаже да им се подчини, бива безмилостно убит. Да продължим пътя си. Няма смисъл да гледате отблизо това ужасно зрелище.
Лилиана пое дълбоко въздух, но пронизващата миризма, която се издигаше от руините, само засили гаденето й. Спомни си Зигварт, брадатия въглищар, и закръглената му жена Мариан. При всяко посещение в замъка Мариан й носеше торбички със сушени горски плодове и й приготвяше едно от чудесните си гъбени рагута, които караха дори готвачката на Хоукстоун да бледнее от завист. Като си помислеше, че сръчната, жизнерадостна Мариан лежи под обгорените дъски, които някога бяха чудесна селска къща…
— Сериозно ли твърдите, че тези нещастници са станали жертва на саксонци, на свои сънародници? — Гневът й се насочи срещу Рейнал. Стана й още по-болно, когато откри в погледа му съчувствие. Не искаше той да я съжалява. Гневът все още беше най-доброто средство за справяне с непоносимата мъка, която я давеше и ставаше все по-страшна.
— Нямам достатъчно воини, за да охранявам всяко кътче от това огромно имение. — Рейнал побърза да се защити от неизречените обвинения. — Надявам се, че след коронацията и след като отпразнуваме както подобава Коледните празници, херцогът ще изслуша благосклонно молбата ми за още воини.
— Баща ми не се нуждаеше от войници. Достатъчни му бяха мъжете, родени в Хоукстоун и заклели се да му служат вярно — Лилиана не устоя на изкушението да го бодне.
— Това е било в друго време — отговори Рейнал подчертано мирно.
— В по-хубаво време — изфуча ожесточено Лилиана. — Тогава никой в Хоукстоун или в Хоукфорест не се боеше, че мародерите ще запалят покрива над главата му. Нашият остров беше мирен, докато вие не стъпихте с железните си ботуши на бреговете ни.
— Естествено — отговори саркастично рицарят. — Затова и Харолд беше принуден да победи в открита битка мирните си роднини, преди да хукне като луд на юг, за да защитава незаконно придобитата си корона срещу Уилям Завоевателя. Много прибързано произнасяте присъдите си, лейди! Но нека продължим пътя си. Тук не е място за спорове.
Лилиана усети как бузите й отново пламнаха. Баща й не обичаше да говори за интригите и междуособиците около осиротялата английска корона. Хоукстоун открай време пазеше независимостта си, лоялността към краля се разбираше от само себе си. Само че кой беше законният крал? Харолд беше мъртъв, а доверените му хора, жадни за власт, също бяха намерили смъртта си на бойното поле или се бяха разпръснали на всички страни.
Тя прие мълчаливо помощта на норманския рицар, за да се качи отново на седлото. Дебелата наметка тежеше на раменете й, вече влажна, но все така устойчива на дъжда. Многократно тепаният, изключително здрав плат от тъкачниците на Хоукстоун беше много по-добър от норманската вълна. Тя видя, че от наметките на мъжете вече капеше вода, а лицата им бяха замръзнали в каменни маски. Как ли копнееха за топлината на огъня, за гореща напитка и място, което да не мирише на смърт и тлен?
Откакто бяха оставили зад себе си Кулата на розите, тя имаше чувството, че е загубила последната опора в живота си. Господарката на Хоукстоун беше станала безпомощен листец, носен от вятъра през страната. Тя бе проиграла не само куража, но и честта си. Защо да се тревожи от онова, което я очакваше?
Колкото и да не го желаеше, Рейнал се чувстваше свързан с нея с нишката на невидимо разбиране и веднага усети бездънното й отчаяние. Гледката на изгорената селска къща бе пречупила нещо в душата й. Тя й бе отнела илюзиите, които въпреки всичко я поддържаха изправена. Да види, че Хоукстоун не беше в състояние да защити своите — това я бе тласнало в дълбоки съмнения в собствената стойност.
Той ускори темпото с надеждата до настъпването на нощта да открият някакъв хан или поне заслон, където да нощуват. Трябваше поне за няколко часа да намерят защита от ледения дъжд, но и от гората, която ги обграждаше. По пътя, който водеше към Кентърбъри, конете затъваха до глезените в гъста кал, а той се виеше миля след миля през неизбродната гора.
Злокобната тишина под мрачните стари дървета се нарушаваше само от пръхтенето на животните, скърцането на мокрите седла и тихото подрънкване на юздите. Понякога върху рицарите се изливаха истински порои, насъбрали се по клони и сухи листа. Ала когато малкият отряд най-сетне остави зад себе си мократа гора, пътниците се озоваха сред неизбродно поле от мъгла.
Рейнал с мъка потисна проклятието си. Защо бе предприел това безумно пътуване? Не можеше да рискува сблъсък със саксонски мародери, докато в редиците им беше наследницата на Хоукстоун. Проклетото време го принуждаваше да нощува точно на края на гората. Беше прекалено опасно да продължат пътя си в мъглата.
Непременно трябваше да запалят огън, за да се сгреят, но Рейнал се съмняваше, че някъде ще се намерят достатъчно сухи дърва. Той даде съответните заповеди и се обърна към Лилиана, която седеше вцепенена на гърба на кобилата си. Ръцете в топли кожени ръкавици почиваха върху седлото, лицето й беше бледо и мокро.
— Налага се да нощуваме тук — обясни рицарят със съжаление в гласа. — Почивката няма да бъде особено приятна, но нямаме друг избор. Позволете да ви помогна!
Лилиана се смъкна със сковани движения от седлото и остана неподвижна до кобилата. Нито я отведе при другите животни, охранявани от двама воини, нито се оттегли в храстите, за да се облекчи, макар че беше яздила много часове без прекъсване. Рейнал поклати глава.
— Вие сте по-опърничава и от най-опърничавото муле, мадам — изръмжа той в горчива пародия на церемониална учтивост и я улови за рамото, като в същото време махна на един от хората си да се погрижи за кобилата.
Лилиана извика от болка. Не се противеше от упоритост, а защото й беше безкрайно трудно да мести краката си. Рейнал усети треперенето й и забрави, че беше вбесен от своенравието й. Докосвайки се до крехката, толкова добре позната фигура, той се отдаде изцяло на чувствата, които тя будеше у него. След кратка борба надделя желанието да я закриля, да я стопли и да премахне неестественото вцепенение на крайниците й.
— Съжалявам, милата ми — прошепна той съвсем близо до ухото й, за да не ги чуе никой. — Твоята родина не е създадена за пътуване през декември, но нямаме друг избор. Ела, ще отидем под онези ели. Щом хапнеш и пийнеш нещо топло, ще се почувстваш по-добре.
Лилиана потрепери. Това беше гласът от общите им нощи. Понякога успяваше да раздели рицаря от мъжа, в чиито обятия лежеше всяка нощ. Сякаш воинът нямаше нищо общо с прекрасния любовник от забранените й чувствени сънища. В моменти като този обаче, когато усещаше силата на ръцете му и бе обгърната от грижите му, сънят ставаше действителност. Тогава се изправяше пред пропаст, която я ужасяваше.
Рейнал де Камбремер нямаше представа за противоречивите й чувства. Той й намери удобно местенце и й подаде собствения си мях с вино.
— Моето червено вино е по-добро от това на херцога. Надявам се да върне цвета на бузите ви. Феран, погрижи се да измайсториш нещо като навес в клоните. Дамата има нужда от сушина. После й донеси нещо за ядене!
Този мъж беше самата учтивост. Как успяваше да променя гласа си само за секунди? Да прогони кадифеното звучене и да направи така, като че не се интересуваше от нищо друго, освен да й служи с безупречна учтивост. Лилиана посегна към меха и отпи голяма глътка.
Пи и се закашля. Виното беше тежко и силно. След първия шок обаче тя усети благотворната топлина, която алкохолът разпространяваше в тялото й на път към стомаха. Тази сутрин не беше закусила. Беше й станало лошо само при мисълта, че трябва да дъвче и гълта, но сега стомахът й беше съвсем празен и виното предизвика истински фойерверк.
— Така е по-добре — похвали я рицарят, като че говореше на любимата си ловна кучка. — И не влизайте много навътре в гората, ако се налага да се облекчите. Вече е много тъмно, а и мъглата размива контурите. Тази нощ е само за разбойници и диви животни.
Без да чака отговор, той се отдалечи, за да се погрижи за хората си, напълно убеден, че при завръщането си щеше да я намери на същото място. Лилиана прочете без усилие мислите му. Къде би могла да се скрие в този пущинак, сама и без светлина? Тя беше жена и колкото и да бе опърничава, със сигурност бе благодарна на воините, които я закриляха.
Виното събуди жизнеността й. Без да променя позата си, тя се огледа крадешком. Някъде късно следобед бяха оставили зад себе си границите на Хоукстоун. Лилиана нямаше представа къде се намираха. Някъде по пътя към Роумни Марч, предположи тя, където рицарят искаше да излезе на пътя от Кентърбъри за Лондон. И Кентърбъри, и Лондон бяха отдавна в ръцете на Завоевателя. Там ги очакваха сигурни стени и уморените пътници можеха да се надяват, че ще почиват в уютни ханове.
Лилиана вдигна глава, едва когато младият паж на сеньора се поклони пред нея. Момчето нямаше дори брада, а лицето под кестенявите къдрици беше безгрижно. Мършавата му фигурка се преви под прав ъгъл, когато й предложи оскъдната вечеря.
— За съжаление ви нося само студено месо, сирене и малко хляб, мадам — обясни усърдно младежът. — Но все пак е по-добро от нищо. Бог да благослови храната ви, милейди!
Той бе наредил яденето на малък щит, като не беше забравил да го покрие с чиста кърпа. Трогната от усилията му, Лилиана го дари с усмивка, която сама не осъзна, но Феран се изчерви до ушите.
— Благодаря — прошепна тя и посегна към хляба, който беше опечен предишния ден в каменната пещ на Хоукстоун. Средата му все още беше мека и ароматна и Лилиана изведнъж усети вълчи глад. Хлябът заскърца между зъбите й и й напомни, че от известно време насам смесваха брашното с фини люспи, за да могат да изкарат зимата.
Малкото парче сирене и тънкият резен месо също доказваха, че запасите за пътуването са строго разпределени. Безумието на Едайва да подкрепи саксонските бунтовници ги възнагради със сурова и бедна зима. Лилиана дъвчеше механично, докато обърканите й мисли все повече се избистряха. Погледът й търсеше рицарите, чиито очертания бяха размити от мъглата, макар да бяха само на няколко крачки от нея.
За тези мъже нощуването на открито не беше нищо необичайно. Всеки имаше свой начин да се устрои удобно. Повечето почиваха облегнати на седлата, оръжията им бяха под ръка. Докато си подаваха меховете с вино, мъжете почти не разговаряха, само си подхвърляха по някоя кратка забележка. Дори конете, спънати с букаи, които късаха оскъдната зимна трева, не издаваха звук. От гората зад тях прозвуча вик на нощна птица, после се чу пращене, предизвикано от стъпки на животно, но мъглата приглушаваше дори тези остри звуци.
Лилиана обра грижливо и последните трохички от наметката си и с незабележимо движение скри сиренето и месото в джоба си. Съдбоносното решение, което беше взела, направляваше движенията й.
Не можеше да допусне да я завлекат на коронацията на новия владетел като жалка робиня! Тя бе потъпкала собствената си чест, като се беше отдала на норманина, но нямаше да увенчае тази непростима глупост с публично покорство!
Щом й се удадеше удобен случай, щеше да избяга. Обратно в гората. Дано успееше да се върне в Хоукфорест. Сред руините сигурно щеше да намери нещо за ядене, а и можеше да се скрие там, поне в началото. В този момент не смееше да мисли за по-нататък. И без това пътят беше достатъчно дълъг и труден, защото не можеше да вземе кобилата. Бедното животно беше напълно изтощено, а и конете бяха под стража.
Рейнал де Камбремер видя как погледът й се плъзна към конете и повярва, че е открил в него копнеж. Неговата дива саксонка явно имаше желание да възседне коня си и да препусне, все едно колко скована и изранена беше. Не можеше да й се сърди за това желание. За жена с такава чувствителна гордост събитията бяха трудно поносими. Но даже изтощението и умората не бяха в състояние да отнемат тайнствения блясък на красотата й.
Тя бе свалила качулката и финият овал на лицето й блестеше в здрача като слонова кост. Стегнатите плитки бяха увити около главата и я правеха по-възрастна, но придаваха на лицето й благородство и меланхоличност. Дамата насреща му нямаше нищо общо със сирената с разпуснати коси, която го даряваше с незабравими нощи.
Той се пребори с глупавия импулс да отиде при нея и да я вземе в прегръдката си. Не можеше да си позволи тази проява на слабост пред верните си рицари. Все още не можеше да си обясни магията, която го привличаше към Лилиана. И двамата трябваше да потърпят. Ала фактът, че тя беше съвсем близо, че не беше необходимо да се пита какво прави и дали се чувства добре, беше голямо облекчение за него. Беше започнал да се бои от дните и часовете, които прекарваше без нея. Тя бе добила власт над него и над мислите му, без той да може да го предотврати.
Мракът се спусна над тихия лагер в края на гората и най-сетне дъждът спря. Вместо него се надигна режещ студен вятър и дори конете се скупчиха под едно дърво, търсейки топлина. Рицарят се убеди, че Лилиана е добре скрита под импровизирания навес, облегна се на седлото си и затвори очи. Заспа веднага щом главата му се отпусна на седлото. Отдавна се беше научил да използва всяко спиране за почивка. Стражите бяха разпределени и той се доверяваше на способността на воините си да го предупреждават своевременно за всяка надвиснала заплаха.
Лилиана трепереше под наметката си. Беше уморена, но не смееше да заспи. Слухът й тревожно ловеше всеки шум на нощта. Вятърът непрекъснато се засилваше и вилнееше в короните на дърветата. През гонещите се сенки на мъглата от време на време се провиждаха облаци и тесния сърп на луната. Сега трябваше да събере всичките си сили, иначе изтощението щеше да вземе връх.
Най-сетне Лилиана се изправи бавно и безкрайно предпазливо и огледа спящите мъже. Никой не издаваше звук. Рейнал явно бе забранил на воините си дори да хъркат. Тя се измъкна изпод навеса и вятърът едва не я събори. Направи още няколко стъпки и успя да се промъкне между увитите безмълвно фигури, без дори една от тях да забележи призрачното видение.
Имаше късмет, че постът, на който Рейнал разчиташе, също бе задрямал, облегнат на едно дърво. Лилиана закрачи слепешката в посоката, която бе опитала да запомни на здрачаване. Вятърът беше неин съюзник и заглушаваше всеки шум. Наметката й много скоро се закачи в тръните, клони удряха лицето й, отново и отново се препъваше в препятствия, които не можеше да види. Въпреки това не спря нито за миг. Много добре знаеше, че никога вече няма да има такъв шанс. Щеше да избяга от Рейнал де Камбремер!
Тя се опитваше да прогони от съзнанието си всяка мисъл за самодоволния норманин, но напразно. Нарече го с всички лоши думи, които знаеше, припомни си едно по едно всичките му престъпления. Напразно. Рейнал беше в кръвта и в сърцето й. Вече се потеше, макар че нощта беше влажна и мъглива.
Какво ли щеше да каже, щом откриеше бягството й? Дали щеше да я търси? Вероятно не, пътят не търпеше отлагане, бяха тръгнали от Хоукстоун твърде късно. Ако искаше да вземе участие в коронацията, не можеше да пилее време в гонитба на една опърничава саксонска заложница.
— Сигурна съм, че няма да посмее да си навлече гнева на господаря си, като закъснее за коронацията — каза си задъхано тя и продължи пътя си, макар че краката й трепереха, а дробовете й пареха. Сълзи напираха в очите й, но когато механично вдигна ръка да ги избърше, кожата остана суха. Не очите, сърцето й плачеше…