Валери Лорд
Розовата кула (21)

Глава 20

— Господарке, трябва веднага да дойдете! Спешно е! О, моля ви, събудете се!

Една ръка се вкопчи в рамото на Лилиана и не престана да я друса, докато тя най-сетне не отвори очи с тежка въздишка. До леглото й беше застанала Елен и по лицето й се четеше страх. В първия момент Лилиана помисли, че бяха още в пещерата, и зачака следващата катастрофа.

— Какво е станало, за бога?

— Елате бързо, господарке, трябва да ни помогнете!

Лилиана се прозина и се огледа изпитателно. Лежеше в прекрасно легло с мек дюшек, напълнени с пух възглавници и топли завивки, които я изпълваха с чисто блаженство. Широк лъч слънчева светлина танцуваше върху добре познатата й мраморна мозайка. Избледнелите цветове й показаха, че се намираше в господарските покои на Хоукстоун.

— Трябва да дойдете, господарке! — повтори Елен още по-настойчиво отпреди и закърши ръце. За разлика от Лилиана саксонката не беше спала добре. Точно обратното. — Той иска да ги съди!

— Кой кого иска да съди?

Лилиана се прозя още веднъж, вдигнала ръка към лицето, и се опита да подреди обърканите си мисли. Лицето й пламна в червенина, когато й стана ясно, че Елен я беше намерила в леглото на сеньора. Като че беше в пълното си право да лежи тук…

Тя помнеше, че Рейнал я беше изнесъл на ръце от банята. Помнеше и как я накара да сподели вечерята му. Как се смееше и пъхаше в устата й хапка след хапка. След това отново се любиха и тя с мъка потисна сладостната си тръпка, припомняйки си невероятните неща, които беше правил с тялото й. Гърдите й тръпнеха, а утробата й пулсираше само при мисълта за това.

— Господарят! Норманският рицар! — Елен я изтръгна от глупавите мисли и вдигна ръце към небето в безпомощен жест. — Иска да осъди Алфарик и мъжете за бунт срещу краля! Една от слугините, която ни донесе хляб, разказа, че вече издигат бесилка пред Кулата на розите! Само вие можете да ни помогнете.

— Алфарик? Бесилка?

Лилиана потръпна от внезапен студ. Забрави, че беше гола и лежеше в чуждо легло. Защото беше разбрала, че нямаше никакъв смисъл да продължава да отрича действителността. Въпросите, които не искаше да задава, се натрапиха неканени в съзнанието й. Най-страшният беше пръв.

— Значи Алфарик е още жив?

— Естествено. Норманите взеха в плен всички, които бяха в пещерата. Жените и децата са настанени в празния обор зад ковачницата. Не знам къде са затворили мъжете. Донесоха ни ядене и одеяла за децата. Вече имах надежда. Но сега… — Елен отново закърши ръце.

— Каза нещо за съд…

— Заповядаха всички да се съберат във вътрешния двор, щом стане обед — обясни Елен. — Казаха, че той ще ни осъди на крепостничество, а водачите на бунта ще увиснат на бесилката. Камбаната току-що отзвуча. Тръгнах да ви търся по стаите, защото не ви видях в двора. Как се чувствате? Можете ли да станете?

— Велики боже! — Лилиана потрепери и изведнъж се сети, че под топлите завивки беше абсолютно гола. — Разбира се, че мога да се държа на краката си. Но ми трябват дрехи. Бързо!

— Тези сандъци ваши ли са? — Елен посочи двете резбовани ракли със скъпоценен обков и изрисувани шарки, които й изглеждаха странно познати. Кога Рейнал беше наредил да пренесат личните й вещи в неговите покои?

— Така изглежда — отговори Лилиана и прогони от ума си всяка мисъл за норманина. — В малката ще намериш ризи, чорапи и долни одежди, а от голямата извади дебелата вълнена туника, подплатена със сърнешка кожа.

Само след минута тя навлече през главата си светлосинята, затворена на врата долна одежда, украсена с копринен ширит в същия цвят. Бързо сплетените плитки се скриха под сребърна диадема с подходящо було. Тя прихвана полата си и изтича след Елен, която й бе помогнала при бързия тоалет.

Не срещнаха никого по пътя си, защото всички обитатели на Хоукстоун вече се бяха събрали в големия двор пред аркадите. Рейнал де Камбремер стоеше със скръстени ръце в кръга от грижливо подбрани рицари, а саксонците се тълпяха от всичките му страни, плътно притиснати един до друг, сякаш искаха да си вдъхнат смелост.

Лилиана веднага разбра, че рицарят беше планирал грижливо тази акция и се беше подготвил много добре. Излъсканата броня блестеше сребърна под обедното слънце, а коприненият жакет, обшит със сребърни конци, беше олицетворение на норманската елегантност, непозната в тяхната страна. Смарагдовозелената наметка, подплатена с блестящи кафяви кожички, бе прихваната със сребърна верига на раменете, грамадният меч висеше отдясно на колана.

Блестящите ботуши стигаха до над коленете. Тесните кожени панталони обхващаха бедрата като втора кожа. Рейнал се беше отказал от шлем или шапка и златнорусата му коса блестеше под слънцето. Той се обърна към Лилиана с неподвижно лице и леко смръщени вежди и тя разбра, че беше очаквал някой да я повика на събранието. Късната й поява беше също част от инсценировката — както елегантното облекло.

Без да иска, тя вирна брадичка и изпъна рамене, фигурата й излъчваше такова високомерно благородство, че Рейнал неволно се усмихна. Все пак той успя в последния момент да потисне усмивката си и я изчака да се приближи. О, да, тя изглеждаше като кралица, макар че не беше имала време да се облече както подобава. Той бе разбрал, че тя се нуждаеше спешно от сън и спокойствие, и искаше да й осигури и двете колкото се може по-дълго време. Сега обаче се нуждаеше от присъствието й, за да изпълни замисъла си.

Той даде едва забележим знак и Жилбер дьо Нансай го предаде по-нататък. Някъде отзад се отвори врата и пленените саксонски войници бяха изведени пред господаря на Хоукстоун под най-строга охрана. Тъй като бе застанал на балюстрадата, която обикновено използваха ездачите, за да възсядат конете си, той погледна към победените воини от значителна височина.

Алфарик куцукаше, подкрепян от един от хората си. В зениците под издаденото чело святкаха омраза и злоба. Пленничеството и болките бяха превърнали естествената низост на характера му в дивата ярост на раздразнен глиган. От него се излъчваше такава злоба, че Лилиана усети как фините косъмчета на тила й настръхнаха.

— Място за господарката на Хоукстоун! — заповяда в този момент добре познатият й глас и една момчешка ръка се предложи да я води. Лилиана се усмихна на Феран и той й отговори с облекчена усмивка.

— Приличате на кралица — изрече с неподправено възхищение той. — Ще позволите ли да ви отведа при господаря? Той ви очаква!

Лилиана кимна и сложи ръка върху лакътя му. Знаеше, че всички погледи са устремени към нея. Всички бяха видели безупречната одежда, булото със сребърната диадема и вероятно се питаха дали тя все още беше тяхната господарка, или вече принадлежеше към норманите. Самата Лилиана в момента не беше в състояние да даде отговор на този въпрос. Тя влезе в кръга на рицарите, избягвайки да поздрави водача им.

Рейнал де Камбремер разбра сдържаността й и я прие без гняв. Беше му достатъчно да я усети до себе си.

Той се обърна към саксонците и издигна глас.

— Хора от Хоукстоун! Както знаете, на първия ден от Коледа архиепископът на Йорк короняса херцог Уилям за крал на Англия. Той е новият ви владетел и господар! Аз също му дължа вярност и васално подчинение. Като благодарност за предаността ми кралят ми възложи да управлявам земите на Хоукстоун и ме направи ваш господар!

Лилиана огледа крадешком сънародниците си, без да смее да погледне към Алфарик. Беше й достатъчно, че усещаше присъствието му, гнева, който почти я задушаваше при всяко негово движение. Тъй като и без това не беше надарен със способността да вижда скритите пружини на събитията, той мислеше единствено за богатството на Хоукстоун. Завистта и омразата към норманина го поддържаха прав, макар че раната му изглеждаше зле и беше принуден да се опира на другаря си.

Лилиана веднага разпозна почерка на Рейнал в промените, които постепенно обхващаха собствеността й. Палисади, укрепления, ровове — крепостните съоръжения бяха запланувани така, че да могат да се охраняват откъм Кулата на розите и без проблеми да бъдат защитавани от допълнителните ъглови кули на палисадите. Заедно с естествения защитен бастион на реката и старите земни насипи, издигнати още от римляните, Хоукстоун можеше да издържи на всяко неприятелско нападение. Да не говорим за това, че сега за сигурността му се грижеха стрелци и опитни воини, а не селяни и занаятчии.

— Всеки, който иска да се закълне във вярност на краля, е добре дошъл в земите ми! — продължи с обръщението си рицарят. — Щом положите клетва, можете да се върнете в селата или по работата си. Аз ще разговарям лично с всеки арендатор за натуралните данъци и лихвите, но мога да ви уверя, че ще бъдат разумни. Искам Хоукстоун да се развива и да процъфтява, а това зависи от всички нас. Искам всички да сте с пълни стомаси и да имате здрави покриви над главите си. Крайно време е да засеете пролетните посеви и да сложим край на размириците. Вашият крал желае мир на своя остров!

Той направи кратка пауза и се вслуша в тихите слова, които си разменяха саксонците. Когато отново взе думата, гласът му зазвуча доста по-студено:

— Знам, че въпреки всичко между вас съществуват хора, които не желаят да се подчинят. Бунтовници, които си въобразяват, че са в състояние да обърнат колелото на времето и да променят съдбата. За тях няма място в Хоукстоун. За тях няма бъдеще в новото кралство Англия. Те заслужават смърт!

Неспокойното множество издаде общ стон. Всеки от мъжете, които бяха последвали Алфарик от Хейвън, водени от упорство и жажда за приключения, разбраха заплахата. Норманинът сигурно искаше мир, но не беше глупак да остави вълците живи. А предишното му предложение вече беше посяло в душите им надежда…

Лилиана потрепери, макар да съзнаваше, че Рейнал не можеше да постъпи другояче. Щом Алфарик трябва да умре, за да осигури мира, тя нямаше да заплаче за него! Смъртта му щеше да й върне свободата! Но нима можеше да желае свобода, която съпругът й щеше да плати с живота си?

Майко божия, как можеше да мисли такива неща? Нима беше загубила чувството си за чест и приличие? Тя притисна ръка към лудо биещото си сърце и се олюля под напора на истината. Брат Дънстън беше благословил съюза й с Алфарик в името божие. Само смъртта можеше да разтури този съюз. Ако тя мечтаеше за такъв край, защото тичаше след глупавата илюзия на една любов, която никога нямаше да стане реалност, значи не беше по-добра от самия Алфарик! Тя беше негова убийца, дори само в мислите си!

— Обесете ги!

Присъдата на Рейнал разкъса потискащата тишина със смъртоносна логичност.

— Не!

Дори Лилиана се уплаши от пронизителния глас, с който произнесе възражението си и разруши крехкото си щастие. Тя вдигна ръце и се обърна към новия господар на Хоукстоун, който я гледаше, сякаш се питаше дали пък не си е загубила ума.

— Милост, сеньор! — помоли го пламенно тя. — Вече се проля твърде много кръв и няма да услужите на мира, ако отнемете бащите на децата и съпрузите на жените. Тези мъже не са знаели какво вършат. Вярвали са, че защитават своята родина, своето село. Дайте им възможност да се разкаят за стореното, но не ги убивайте като жалки престъпници. Нима е грешно, нима е нечестно да се биеш за своя крал? Вие направихте същото. Единствената разлика, която ви разделя от пленените воини, е вашата победа!

— Млъкни, жено! — изрева Алфарик, загубил разсъдъка си в дивия си гняв, и задърпа въжетата си. — По-скоро ще умра, отколкото да моля за милост норманското куче! Нямаш ли капчица гордост?

Рицарят смаяно местеше поглед между смъртнобледата дама и ревящия саксонец, който, макар и ранен и вързан, не беше готов да се укроти.

— Заради този ли се отрекохте от гордостта си и ме помолихте за милост? — попита изумено той и потърси в очите на Лилиана обяснение за тази загадка. Ала не го намери. Видя само неизплаканите сълзи, които правеха синьото още по-силно и блестящо.

— Трябваше да го направя — пошепна Лилиана и сама произнесе смъртната си присъда. Тя сведе глава, булото падна над бузите й и скри от Рейнал измъченото й лице. — Той е мой съпруг!

— Ваш съпруг? Наистина ли казахте съпруг?

Рицарят изпита невероятното чувство, че мраморната балюстрада под него се размекна и нещо го повлече към дъното. Той погледна към пленените саксонци и разбра по лицата им, че Лилиана беше казала истината.

— Но как е възможно? — Той беше толкова слисан, че зададе въпроса си на саксонците, тъй като Лилиана не беше в състояние да отговори.

— Всичко стана по реда си — обясни Алфарик с наивна гордост, защото инстинктивно осъзна, че можеше да нарани омразния норманин поне с думи. — Брат Дънстън ни венча в моята главна квартира. Можете да попитате всички мъже, които бяха в пещерата. Сватбата стана преди няколко седмици. Още от самото начало беше решено господарката на Розовата кула да се омъжи за господаря на Хейвън. Вие сте виновен, че сватбеният пир трябваше да се състои при толкова мизерни обстоятелства. Само вие, норманино!

— За бога! — простена Рейнал дьо Камбремер и се взря като замаян в съвършената глава, скрита под тънкото синьо було. Скърцането на зъбите му достигна до слуха на Лилиана и тя потрепери от грозния звук. Знаеше, че той е напрегнал всичките си сили, за да се овладее. Дори ако се чувстваше поне наполовина толкова зле, колкото тя, поне не му личеше.

— В името на бога! — повтори Рейнал с ледена ярост, която стресна дори верните му рицари. — Добре, господарке на Хоукстоун, нека бъде така, както искате! Бъдете щастлива с този нежен съпруг, когото сама сте довели в леглото си. Но вие и вашият съпруг ще бъдете гаранти за доброто поведение на всички саксонци и особено на съмишлениците му. Докато те се подчиняват и работят за мен, вие ще живеете. Наказанието за вашия съпруг е никога да не напуска имението без мое разрешение. Той ще остане мой заложник, докато мирът стане абсолютно сигурен. Свалете им оковите!

Слънчевият ден притъмня пред очите на Лилиана, лицата на хората наоколо се размиха. Тя остана права само благодарение на изключителната си воля, но ударът, който й бе нанесла съдбата, я разтърси до дън душа. Колко кратка се оказа мечтата й за любов и щастие…

Рейнал я видя да се олюлява, но не се опита да я подкрепи. Тя му бе нанесла рана, която надвишаваше всяко човешко страдание. Той имаше чувството, че никога вече няма да може да обича, да вярва, да се смее. Само за един миг Лилиана Хоукстоун беше изтръгнала сърцето от гърдите му — точно когато бе разбрал, че има сърце, способно да обича. Крехките й крачета бяха стъпкали това любещо сърце в праха. Така му се падаше! Безумците не заслужават по-добра съдба.