Валери Лорд
Розовата кула (7)

Глава 6

— Какво се случи?

Лилиана се огледа объркано и се опита да свърже откъслечните спомени в цялостна картина. Зад слепоочията й пулсираше болка, паметта отказа да й служи. Потърси утеха при Едайва, която се беше свила в края на леглото и стискаше ръката й, сякаш се опитваше да отнеме част от болката й.

— Какво да се е случило? — Едайва буквално изплю думите насреща й. — Той се осмели да те използва, за да демонстрира силата си. Удари ли те? Защо припадна?

Въпреки объркването си Лилиана разбра кой беше този „той“: Рейнал де Камбремер. Норманинът, който я отблъскваше и едновременно с това я възхищаваше. Рицарят със зелени очи, който искаше да подчини на волята си Хоукстоун и обитателите му. Но тя нямаше да се покори! Не и тя, господарката на Розовата кула.

— Нахвърлих се върху него с юмруци като глупава хлапачка! — въздъхна тя и болезнено изкриви лице. — Господи, как ми се иска да бях мъж, за да можех да кръстосам меч с него! Този безумец ми отне ключовете, освен това иска да изпълнявам задълженията на негова лична слугиня.

— Я виж ти — промърмори Едайва и в гласа й се прокрадна явно задоволство от това развитие на нещата. — Знаех си, че рано или късно ще разбере какъв бисер е попаднал в ръцете му. Ти разбираш ли какво иска от теб? Да му станеш наложница!

— Не! — Лилиана скочи като опарена, но веднага се отпусна обратно във възглавниците с болезнен стон. — Не, не си права. Иска да си стоя вкъщи, да се погрижа сандъците му да бъдат пълни с подходящи за новото му положение дрехи, каквото и да разбира под това един норманин.

Въпреки всичко Лилиана защитаваше натрапника и поведението й показа на Едайва колко голяма беше опасността за плановете й. Но тя познаваше това момиче от самото му раждане.

Знаеше как да насочи стрелите си, за да накара необуздания темперамент на Лилиана да избликне неудържимо, забравяйки повелите на разума. Само така можеше да я направи инструмент на отмъщението си.

— По-скоро му се иска да събличаш дрехите му — изсъска злобно тя. — Не ти ли казах! Беше грешка, че го удостои с вниманието си. Бедното ми дете, ти си толкова невинна, та не осъзнаваш, че тези нормани са като животни. Похотливи типове, които вземат, каквото им се доще, все едно дали е кралство или красива жена. Нима ще търпиш подобно отношение?

Лилиана не допусна втори път грешката да се раздвижи твърде бързо. Надигна се предпазливо и разтри пулсиращите си слепоочия с върховете на пръстите. Болката поотслабна, но съзнанието за безизходността на положението й я връхлетя толкова по-силно. С изключение на Алфарик, Едайва познаваше хората.

— Какво мога да направя? — попита унило тя.

— Да защитиш честта си и името на Хоукстоун — отговори заклинателно бавачката и стисна ръцете й. Обхвана хладните пръсти и втренчи неразгадаемите си тъмни очи в синия поглед на Лилиана. — Такава обида може да се измие само със смърт и ти го знаеш!

По тялото на младата жена премина тръпка. Като полъх, който набраздява гладката повърхност на езеро.

— Убий го! — изрече тихо бавачката и това беше недвусмислена заповед. — Да не мислиш, че животът ти ще струва нещо, ако попаднеш в ръцете му? Първо водачът, после всички останали. Накрая ще се ужасяваш от самата себе си и от онова, което са направили от теб.

Хипнотичната сила на тези думи парализира сърцето и дъха на Лилиана. Тя не беше в състояние да отмести погледа си. Образите, които се стрелкаха в съзнанието й, бяха ужасяващи, но в сърцето й, въпреки това остана частица съпротива. Увереност, че от страна на Рейнал де Камбремер я очакваха може би ядове, но не и разрушение. Нищо, дори най-страшните представи, не беше в състояние да унищожи тази увереност.

Рицарят, комуто сърцето не бе позволило да убие един глупав млад воин, нямаше да си позволи да разруши живота на една жена. Може би Едайва разбираше зле изискванията му? Тя беше стара и в последно време Лилиана все по-често изпитваше съмнения дали бавачката й наистина беше толкова мъдра, колкото си въобразяваше.

— Каква глупост! — прошепна беззвучно тя. — Как си го представяш? Да не искаш да го предизвикам на двубой? Даже ако стане чудо и победя… Как мислиш, какво ще направят хората му с мен?

— Глупачката си ти — изсъска бавачката. — Много добре знаеш кои билки да сложиш във виното му и как ще подействат. Убий го и ще спечелим време. Той е водачът на бандата убийци и смъртта му ще ги обърка и отслаби. Богинята изисква чужденецът да умре!

Лилиана потрепери. Макар да беше свикнала, че Едайва упорито отказваше да приеме християнството и се уповаваше на старите богове, в този момент призоваването на богинята майка придоби двойно значение. Според нея беше съвсем естествено да поиска акт на отмъщение от името на Великата богиня. Тя не искаше и да знае, че милостивият Бог на християните забраняваше убийството. Но този Бог не бе попречил целият остров да падне в неприятелски ръце, най-смелите мъже да загубят живота си, той бе обрекъл саксонците на нечувани страдания. Лилиана не можеше да се пребори с нарастващите в душата й съмнения.

Слугите на Великата майка вземаха съдбата си в свои ръце. Те не подлагаха и лявата си буза, щом ги удареха по дясната. Точно обратното, вадеха ножовете си и пронизваха насилника. Разчитаха на собствените си сили. В продължение на един кратък миг Лилиана се отдаде на извънредно приятната представа да изтрие подигравателно надменната усмивка от красивите мъжки устни, да ги бележи с болка. Може би Едайва въпреки всичко беше права? Наистина ли дългът й изискваше да убие чужденеца?

Едайва усети раздвоението на господарката си и побърза да се възползва от спечеленото предимство.

— Ти се колебаеш? Значи не си жената, за която те смятат всички. Значи си само едно слабо същество, което не заслужава да бъде увенчано с розовата диадема. Значи надеждите, които последните воини на саксонците възлагат върху Хоукстоун и неговата господарка, са напразни!

Обвиненията бяха много силни. Лилиана трепереше неудържимо. Животът й, доскоро добре подреден и безгрижен, изведнъж, само за няколко дни, се превърна в лабиринт от хаос и война. Беше се почувствала поласкана, когато баща й предаде властта над Хоукстоун в нейните ръце, преди да замине. Едва сега разбра, че за това се изискваше много повече, отколкото да се грижи за пълни хамбари и усърдни работници. Връзката ключове и розовата диадема не бяха много тежки, но отговорността, която олицетворяваха, падна като камък върху крехките рамене на Лилиана. Дали и убийството беше част от новите й задължения?

— Длъжна си да го убиеш! — настоя Едайва и стисна до болка ръцете й. — Иди в стаята му и му слугувай. Нека си помисли, че те е пречупил и те е принудил да се покориш. Щом смеся смъртоносната напитка, ще ти я донеса. Ще го направя, преди да е успял да те обезчести, повярвай. А дотогава играй ролята си така, че той да не заподозре нищо!

В безизходицата си Лилиана се превърна отново в малкото дете, в послушното момиченце, което следваше покорно нарежданията на бавачката си, защото знаеше, че тя му мисли доброто. Забрави караницата в стаята с билките и си каза, че от Едайва можеше да дойде само добро.

— Ще направя, каквото казваш — прошепна беззвучно тя.

Около устните на Едайва заигра едва забележима тържествуваща усмивка. Тя помилва възпитаницата си по безкръвните бузи и в гласа й прозвуча чисто задоволство.

— Знаех си, че господарката на Хоукстоун няма да предаде честта си!

 

 

— Хората са недоволни. Гневят ти се, защото не уважаваш господарката им!

Жилбер дьо Нансай наблюдаваше внимателно приятеля си, който собственоръчно чистеше бойния си кон, сякаш в Хоукстоун нямаше нито един оборски ратай, на когото можеше да го повери. Това беше един от методите му да си възвърне спокойствието.

— Какво, по дяволите… какво искаш да кажеш? — осведоми се делово Рейнал и се изправи.

— Всички видяха как я повлече през двора като полупразен чувал жито. Всъщност по-добре е да се каже: като военна плячка. Тукашните хора не понасят някой да се държи така с господарката им. И кой би могъл да ги обвини за това?

— И според теб това е единственото обяснение за съпротивата, която ни връхлита от всички страни? Не ставай смешен, Жилбер! — Рейнал де Камбремер хвърли четката в сандъчето с другите принадлежности. — Може би лейди Лилиана е убедена, че целият свят я смята за нещо особено, но тя е само една жена, нищо повече. На всичкото отгоре крайно опърничава жена, затова няма да й навреди, ако разбере, че не всички се водят по волята й. Онова, което става в Хоукстоун, е предателство и аз няма да допусна обитателите му тайно да снабдяват въстаниците с оръжия и храни. Ти ще се погрижиш всички да узнаят, че господарката отговаря с живота си за покорството на хората си.

Смаян, Жилбер дьо Нансай се почеса по врата.

— С живота си? Но тя е саксонска дама от първи ранг! Не можеш да направиш това! Да не говорим, че в никакъв случай не си способен да изпълниш заплахата си. Ти не си от мъжете, които убиват жени!

— Така си мислиш ти! Но саксонците не знаят, че няма да я убия, и се надявам да не ме предадеш.

— Тогава поне вземи други заложници — предложи с надежда Жилбер. — Например стария оръжеен майстор. Суейн е уважаван от всички и е готов да даде живота си за господарката си.

— Не!

— Според мен не изпълняваш указанията на Уилям.

— Ако беше тук, сигурно щеше да ме посъветва друго. Той даде Хоукстоун под мое разпореждане, значи разчита на способностите ми.

Жилбер дьо Нансай много искаше да каже, че тези способности му изневеряват винаги щом сапфиреносиният поглед на една известна дама срещне неговия, но не посмя. Може би се лъжеше. Досега нито едно същество от женски пол не бе успяло да извади Рейнал де Камбремер от равновесие и да го накара да забрави задълженията си и да загуби разума си.

— Надявам се да излезеш прав — изрече тихо той, направи кратък поклон и излезе от обора.

Слънцето клонеше към залез, работата по палисадите приключваше. Стените хвърляха дълги сенки, от обора се чуваше неспокойното мучене на кравите, които слугините дояха. Над Хоукстоун цареше измамният мир на отиващия си ден, изпълнен с неуморен труд, но младият рицар не се изкуши да повярва в тази привидна хармония.

Под спокойната повърхност на богатото имение бучаха подземни реки, а горите наоколо служеха за скривалища не само на дивеча. Тревогата, омразата и насилието буквално се усещаха във въздуха. Хората от този остров още не бяха готови да признаят победителите от Хейстингс за свои господари. Засега те просто бяха преклонили глави под чуждия камшик.

Рейнал де Камбремер обаче не се съмняваше нито за миг, че ще наложи волята си. Лейди Лилиана трябваше да даде на сънародниците си пример за подчинение. Той знаеше, че щом тя се покореше, щяха да се покорят и всички в Хоукстоун.

Инстинктът му подсказа, че не би трябвало да влезе в поредната битка, докато мирише като оборски ратай и по кожата и дрехите му лепне прахта от дългия, напрегнат ден. Освен това се радваше на предстоящата баня. Римската баня, която за своя изненада бе открил в Хоукстоун, засенчваше всички бани, които познаваше от Нормандия. Даже херцог Уилям не разполагаше с такъв лукс в замъците си.

За съжаление мозайките бяха отчасти повредени, някои стълби бяха строшени, но остатъците от някогашния разкош бяха достатъчни за всеки, пожелал да се отпусне в топлата вода. Рейнал имаше желание да се търка, докато фините косъмчета по тялото му заблестят като злато. Римският благородник, основал Хоукстоун, явно е бил човек с вкус и култура и макар че наследството му беше пострадало от атаките на англите и саксите, от него беше останало достатъчно, за да задоволи жадуващия за красота поглед на Рейнал.

Най-прекрасното наследство обаче без съмнение беше красивата, горда наследница. Не беше нужна особена фантазия, за да си я представи в одеждите на римлянка, със златни ленти в косите, стройната фигура наметната с пурпурен лен. Лилиана нямаше нищо общо с грубите саксонки, нито с едрите момичета от северната част на острова. Рейнал се усмихна, осъзнал, че тя му напомняше за грациозните танцьорки, които беше видял по стените на атриума.

— Танцьорка значи! — Собственият му саркастичен глас го изтръгна от мечтанията. Тази танцьорка се беше преоблякла като момче и го бе атакувала с меча си. Тя беше отровна змия с остър език, която раняваше с думи. В никакъв случай не биваше да подценява това момиче въпреки грацията и крехкостта му!

— Господарю?

Младият паж, който му бе помогнал да се окъпе, го погледна въпросително. Феран не можа да разбере нищо от презрително подхвърлената дума. Обикновено Рейнал де Камбремер се интересуваше от оръжия, бойни жребци, политиката на херцога и най-новите пергаменти със стихове и разкази, които можеха да се купят. Никога досега не беше произнасял думата „танцьорка“ в присъствие на пажа си.

— Няма нищо, Феран. Можеш да си вървиш — усмихна се рицарят, малко смутен от мислите си. — Днес повече нямам нужда от теб.

Той излезе от басейна и посегна към ленените кърпи, които младият мъж беше приготвил. След малко затегна връзките на скромната тъмносиня туника, която покриваше панталона от тъмна вълна и снежнобялата риза от фин лен. Това беше подходящото облекло за благородник. Докато закопчаваше тежкия позлатен колан и закрепваше камата, малкия нож за хранене и торбичката за подаяния, мислите му се насочиха към голямата зала.

Изпитваше истинска радост, че на вечеря щеше отново да кръстоса острие с лейди Лилиана. Днес тя щеше да участва в общата вечеря, все едно съгласна ли беше или не. Той нямаше да приеме никакви извинения, никакви благовидни претексти, никакви припадъци! На всяка цена трябваше да види отново войнствените искри в необикновените сини очи и възхитителния жест, с който тя вдигаше брадичка като наперено петле.

Подготвен за сражение, Рейнал остана смаян, като намери Лилиана в голямата зала. Тя седеше пред камината, наведена над шева си, като използваше едновременно светлината от огъня и от факлите. При тази мирна домашна картина в душата му зазвуча струна, за чието съществуване дори не беше подозирал.

По черните като нощта коси танцуваха отраженията на пламъците, а диплите на светлосинята одежда падаха като залян от слънцето водопад чак до връхчетата на пръстите й. Едва видима бръчица, издаваща съсредоточеност, разрязваше гладкото чело, а тънките пръсти правеха шев след шев с прецизността на истинска майсторка.

Рейнал се вгледа с нарастващо смайване в дрехата, над която работеше Лилиана. Тежкото, двойно поръбено палто за езда, което той слагаше само при много лошо време. Последният проливен дъжд, от който се бе предпазил с това палто, беше в падината край Сенлак и бе измил едновременно кръвта на приятелите и на враговете. Скъсаните места, които Лилиана кърпеше, бяха причинени може би от меча на собствения й баща!

Лилиана усещаше, че рицарят я наблюдава. Заповяда си да продължи работа, макар че погледът му проникваше през одеждата до самата й кожа. Между многото хора в залата на Хоукстоун, само той имаше значение за нея. Сред воините и прислугата, кучетата и децата, сред цялата бъркотия на излязлото от релсите домакинство тя усещаше с цялото си същество аурата на властност и самочувствие, която се излъчваше от него.

В напразен опит да избегне силата на излъчването му тя извика на помощ цялата си дълбока омраза, цялото си безгранично презрение. Трябваше да се въоръжи за сблъсъка, който без съмнение предстоеше. Рейнал пристъпи по-близо. Тя го усети, без да го е видяла.

— Е, няма ли да ми предложите напитката, която полага на всеки ожаднял мъж, завърнал се в залата на дома си след дългия ден?

Лилиана потрепери както от мекия тембър на гласа му, така и от тежестта на думите му. Неговата зала! За бога, щеше ли да има сили да изтърпи унижението, без да избухне? Припомни си предупрежденията на Едайва и пое дълбоко дъх. Без да вдига глава, остави работата си, стана и пое от ръцете на чакащата слугиня кана и сребърна чаша. За разлика от господарката си слугинята зяпаше с неприкрито любопитство елегантно облечения норманин и не пропусна да отбележи чистите му ръце и нападалите по раменете къдрави руси коси, още влажни от банята.

Лилиана забеляза само, че момичето е застанало на пътя й и зяпа. Пое въздух, за да й се скара, но се сети, че вече нямаше право да заповядва в собствения си дом, дори на последната кухненска слугиня. Е, нека малката се нагледа на прясно измития варварин! Много скоро щеше да разбере, че под благородните одежди често се крият негодници.

Силният аромат на подправено вино я удари право в носа. Той щеше да прикрие миризмата на Едайвините билки, но тя не посмя да посегне към джоба на роклята си, където малкото шишенце с парцалена запушалка чакаше съдържанието му да бъде пуснато в употреба. Тя напълни сребърната чаша с вино и безмълвно я подаде на рицаря.

Той посегна, плъзна пръсти по нейните и уплахата я принуди да го погледне. Веднъж попаднала в ясното зелено на очите му, вече не можеше да отмести поглед. Двамата стояха един срещу друг абсолютно неподвижни и във възприятията на Лилиана ароматът на виното стана неразделима част от възхитителната мъжественост, която излъчваше Рейнал де Камбремер.

Осветени от факлите, косите му блестяха като матово злато, а гладката брадичка издаваше, че току-що се бе обръснал. Тя неволно се запита дали и на пипане кожата му беше така коприненомека, както изглеждаше. Освен това усети аромата на някакъв загадъчен парфюм. Той й напомни за пикантната миризма на мъха дълбоко в гората, за онзи миг от есенното утро, когато слънцето пробива мъглата, за мъждукащия торфен огън и топлите кожи през зимата. Сетивата й вибрираха все по-силно и тя престана да диша. Нямаше представа какво ставаше с нея, ала глухото, болезнено биене на сърцето й заглуши всички други шумове в ушите й.

Лилиана не можеше да знае, че невидимата магия на този особен миг завладя и Рейнал де Камбремер. Жестът, с който тя му подаде виното, запълни едно празно място в сърцето му, за чието съществуване не беше подозирал. Прозрението, че Лилиана Хоукстоун се намести съвсем естествено там, беше колкото неочаквано, толкова и смайващо.

Никога не се беше чувствал сам, никога не беше изпитвал нужда от човек, който да е постоянно до него. Точно обратното — и в родителския дом, и в манастира, и по-късно в обкръжението на рицарите винаги беше търсил усамотение. Собствената компания му беше достатъчна, не понасяше да му говорят надълго и нашироко, да му предписват как да живее и дори да го забавляват. Какво го бе накарало да помисли, че тази млада жена е в състояние да му предложи нещо, което му е липсвало винаги?

— Пийте, сеньор — пошепна Лилиана, която не можеше да каже колко време бе продължило мълчанието помежду им. Видя леката тръпка, която го разтърси, преди да поеме чашата и да отпие голяма, жадна глътка, след което изтри влажните си устни с опакото на ръката. Това момчешко движение насочи вниманието й към благородната извивка на устните и острите гънки, които се очертаваха от ноздрите към ъглите на устата.

Осени я чувството, че в досегашния си живот този човек бе имал твърде малко случаи да се смее.

За първи път тя се запита какъв ли живот е водил и какво го бе довело в Хоукстоун през този злокобен септември на 1066 година. Знаеше само, че принадлежи към войската на завоевателя и очевидно се ползва с пълното доверие на господаря си, щом му бе поверил такава стратегически важна плячка.

— Избите на Хоукстоун явно са по-пълни от хамбарите — проговори сухо Рейнал и с един замах разруши магията на мига. — Вероятно защото бъчвите са били твърде тежки, за да ги измъкнете под носа ми в някоя мъглива нощ…

Очите на Лилиана пламнаха. Той за пореден път бе успял да я изтръгне от мъглата на обърканите чувства и да предизвика луд гняв. И тя се тревожеше как ще изкарат зимата с оскъдните запаси, но в същото време беше вбесена от предположението му, че именно тя е причината за изчезването им. Защо беше толкова сигурен в твърденията си? Защо не предположеше, че тя също притежава известна доза разум? Дали защото всички дами в родината му бяха глупави гъски, или защото си беше създал погрешно мнение за нея?

— Много се радвам, че харесвате виното на баща ми — процеди през здраво стиснатите си зъби тя. — Той с радост щеше да ви покани на вечеря, без да е нужно да плати за това с живота си. Вашият херцог се отплати много зле за гостоприемството, което му бе оказано някога в кралския двор.

— Виното е чудесно, но вашите думи съдържат чиста отрова, красиво дете! — отвърна Рейнал с тон, който накара Лилиана да почервенее.

Как смееше да й говори така в собствената й зала? Тя беше господарката на тази къща, а не някаква си…

Рейнал де Камбремер усети възмущението й, макар че бледото, неподвижно лице не издаваше почти нищо от вълнуващите я чувства. Още по-смаян, той откри у себе си способността да разгадава хода на мислите на своята бунтовна саксонска заложница.

— Желанието ми е да вечерям в стаята си. — Той се направи, че не е забелязал раздразнението й. — Донесете ми поднос с ястия и останете при мен. Какво има? Побързайте! Или сте решили да ме уморите от глад?

Ако все още имаше съмнения в бъдещата си роля като прислужница на завоевателя, тази заповед окончателно ги разсея. Лилиана не можа да предотврати изчервяването си. Ала преди да изрече думите, които напираха на езика й, тя усети подръпване по роклята си, настойчиво и предупредително, и здраво стисна устни.

Малкото слугинче, което бе донесло виното, посочи Гитра, която тъкмо влизаше с голяма табла, отрупана с ядене.

— Вземете, защото ще го ядосате още повече! Приготвили сме я за него както всяка вечер. Той никога не се храни в голямата зала.

Правилно ли беше разбрала? Това безмозъчно хлапе я предупреждаваше да не гневи норманския негодник, който беше твърде горд, за да се храни на общата маса в голямата зала! Ей сега щеше да му покаже от каква компания имаше нужда. Тя грабна таблата и се олюля под тежестта й. Никой не посмя да й помогне, защото всички бяха парализирани от ледените морскозелени очи, които забраняваха всяка намеса.

Лилиана стисна здраво зъби и понесе таблата към някогашните покои на господаря на Хоукстоун. Те се отличаваха с великолепните си подови мозайки, които представяха сцени на риболов. От прозореца, увенчан с разкошна арка, се откриваше чудна гледка към зеления вътрешен двор, разбира се, преди да сложат дървените капаци за зимата. Поставяха ги обикновено в късна есен, за да прогонят студа, който през тъмните месеци причиняваше на господаря мъчителни болки в гърба. Мисълта за баща й вдъхна нови сили на Лилиана. Тя нямаше право да опозори името му! На никаква цена!

Новият собственик беше вдигнал дебелите защитни завеси на алкова и ги беше вързал с кожени ремъци за стълбовете. Като се изключат оръжията, излъсканата броня и малкото дрехи, струпани на едно столче, стаята изглеждаше така, сякаш баща й беше слязъл в градината и всеки момент щеше да се върне. Лилиана усети в очите си парещи сълзи и преглътна тежко. Беше прекарала толкова прекрасни часове между тези стени, а сега те трябваше да станат свидетели на най-дълбокото й унижение.

Тя остави таблата върху тежката дъбова маса и чу как Рейнал де Камбремер затвори след себе си вратата. Той се насочи към колонадата и бързият й поглед мина по широкия му гръб, опънал лъскавото синьо кадифе. Цветът напомняше за нощното небе през лятото и тя се улови в детинското желание да сложи ръка върху широките му рамене.

О, не! Нямаше да увенчае глупостите си с тази жалка момичешка слабост. Бавачката беше права. Тя беше последната господарка на Хоукстоун и ако трябваше да загине, беше длъжна поне да въздаде справедливост!

Като от само себе си ръката й се плъзна в джоба на роклята, намери шишенцето, отвори го и изсипа съдържанието му в сребърната чаша за вино. В този момент рицарят се обърна към нея и тя едва успя да скрие шишенцето в дясната си шепа. Имаше чувството, че стискаше парче лед. От малкия предмет струеше ледена решителност и проникваше до всяка фибра на тялото й. Не можеше да се движи, можеше само да стои и да гледа как той се приближаваше, как мина покрай нея и посегна към каната с вино.

Рейнал де Камбремер спря насред движението. У Лилиана имаше нещо, което не беше виждал никога досега. Нещо ужасно смущаващо. Свикнал да бъде предизвикван от нея, той бе слисан от необичайната, робска покорност, която проявяваше тази вечер. Студенината на статуя, която се излъчваше от цялото й същество, изобщо не се вписваше в реакциите, които беше свикнал да очаква от нея. Тя беше горда, избухлива, своенравна, но никога не се беше проявявала като студена и равнодушна, дори когато лежеше вързана на стълбите на собствения си дом. Обзе го усещането, че онова, което досега я бе поддържало жива, бе умряло. Той остави каната, без да е напълнил чашата догоре.

— Защо сте толкова мълчалива? — попита той с глас, който помилва опънатите нерви на Лилиана като копринено кадифе. — Възможно ли е в това гордо сърце да са се крили толкова необичайни чувства като разум и страх?

От здраво стиснатите устни на Лилиана се изтръгна звук, който беше наполовина стон, наполовина хълцане. Защо просто не изпиеше чашата? Защо отлагаше смъртта си? Защо не сложеше край, за да може тя най-сетне да си поеме дъх?

— Какво ти става тази вечер, лейди Лилиана? — Той посегна към нея и я привлече към гърдите си. Изведнъж тя се озова в опасната близост на телесното му излъчване. Объркването й нарасна. Опита се да остане студена и равнодушна, но вече беше твърде късно. От ръцете му струяха сигурност и опора, тялото му излъчваше обещания за защита и спокойствие.

Разумът й не можа да повлияе върху инстинктивната реакция на тялото. То се разтрепери, дълбока въздишка отвори дробовете й, скованите ръце се отпуснаха. Малкото тумбесто шишенце падна на мраморния под, но беше достатъчно дебело, за да не се счупи. То се търкулна към алкова и спря пред стълба.

— Какво е пък това? — промърмори учудено Рейнал и пусна Лилиана. Наведе се, вдигна шишенцето и помириса отвора. След това се обърна към втрещената млада жена и в очите му просветна разбиране.

— Какво е това? — повтори той и сега гласът му прозвуча дрезгаво и накъсано.