Валери Лорд
Розовата кула (17)

Глава 16

Груб тласък изпрати Лилиана върху постелята от кожи и откраднати дрехи. Задушаващата миризма на пот и други, по-лоши неща я удари в носа и в гърлото й се надигна гадене. Алфарик беше пиян, ужасно пиян. Но не достатъчно замаян, за да падне до нея в постелята и да захърка. В мътно блещукащите му очи светеше жажда, която накара Лилиана да се отдръпне в най-далечния край на постелята.

Алфарик само изгрухтя и улови глезена й. Дръпна я към себе си и главата й се удари в скалната стена. Когато бученето отслабна, тя видя, че той се взира като унесен в голите й крака, тъй като роклята се беше вдигнала много над коляното. При този поглед в душата й покълна надежда. Може би щеше да си извоюва малко власт над него.

Все пак тя отдавна вече не беше безгрижната, невинна дъщеря на господаря на Хоукстоун. Междувременно беше разбрала какво искаха един от друг мъжът и жената. Беше познала страстта в обятията на един чужденец и знаеше, че усещанията на тялото можеха да победят гордостта и гнева. В паниката й се примеси полъх от възбуда.

Много добре помнеше небесното удоволствие от ласките на Рейнал. Защо я беше толкова страх от саксонеца? Защото се срамуваше от онова, което беше станало между нея и норманина? Или защото се страхуваше, че той ще я разкрие?

— Ела при мен, гълъбице! — Алфарик се претърколи върху нея и грубите му пръсти разкъсаха фината коприна на откраднатата сватбена рокля.

— Не бъди толкова груб — прошепна умолително Лилиана. — Почакай малко, Алфарик! Аз ще…

— Дръж си устата, жено! — изгърмя той и я зашлеви с опакото на ръката с такава сила, че тя изпищя от болка.

— Ето така ми харесваш! Пищи, колкото си искаш, за да знаят всички, че съм взел девственица!

— Как смееш да ме удряш! — Лилиана беше толкова разгневена, че пак сбърка.

Алфарик се изсмя гръмогласно.

— Защото съм в правото си, жено! Сега си изцяло моя. Длъжна си да ми се покоряваш във всичко, но когато ми харесва, мога да те пребивам от бой и никой няма право да ми се меси!

— О, господи!

Викът на Лилиана бе предизвикан не толкова от заплахата на Алфарик, колкото от прозрението, че той имаше право. Бракът правеше мъжа всевластен господар на жената. Тя му принадлежеше с тялото и душата си, всичките й светски притежания ставаха негови. Дори ако любимият й баща й беше избрал съпруг, положението щеше да бъде същото.

Лилиана напразно се опита да се освободи от остатъците плат, да прибере разпиляната си коса и да овладее надигащата се паника. Как при тези обстоятелства да обясни на Алфарик, че не беше донесла в натрапения й брак дори девствеността си?

Алфарик и без това не се интересуваше от обясненията й. Сграбчи гърдите й и ги размачка с такова настървение, като че трябваше да проникне до дълбочината им. Лилиана тихо застена от болка.

— Сега си моя! Розата на Хоукстоун е моя! Хайде, ела, не се превземай…

Лилиана се опита да се освободи от бруталното му докосване, но вече нямаше сили. Напразно очакваше в утробата й да припламнат горещите искри на страстта, които беше познала в обятията на Рейнал. Тази нощ беше изпълнена с ужас, с насилие, с режеща болка и абсолютна безогледност. Зъби, които се забиваха в плътта й, вместо да я галят и възбуждат. Пръсти, които оставяха по пътя си само срам, сини петна и кървави бразди. Груба сила, която смачка ръцете й и накъса на парченца коприната върху тялото й, преди насилствено да разтвори краката й. Пред очите на Лилиана затанцуваха червени пламъци и тя изпищя задавено, когато грамадните му пръсти се забиха в нея като смъртоносно оръжие.

— О, я престани да хленчиш, глупава гъско! — изрева Алфарик и с такава сила напъха издутата си до пръсване мъжественост в сухата й утроба, че сякаш я разряза. Лилиана престана да диша и когато я обгърна кадифеният мрак на припадъка, изпита дива благодарност. Дано никога повече не се събуди…

Алфарик изобщо не забеляза какво се случи. Като грухтеше от удоволствие, той изпомпа животинската си наслада в безжизненото, бледо тяло и го заля със семето си. Кръвта, която според него беше потвърждение на девствеността й, всъщност изтече от раните, които изпочупените му нокти бяха оставили в нежната й утроба. Слава богу, саксонецът беше твърде зает с триумфа си, за да се вгледа по-внимателно.

Когато Лилиана дойде на себе си, той лежеше до нея и хъркаше оглушително. Даже не си беше направил труда да се съблече. Беше заспал със смъкнати панталони и омекнала мъжественост веднага щом бе получил така желаната победа. Утробата й пареше непоносимо, а когато внимателно опипа бедрата си, по ръцете й останаха кървави петна.

Майчице, кръвта беше толкова много, сякаш беше разкъсал цялото й тяло! В очите й запариха неизплакани сълзи. Всяка костичка я болеше. Как бе могла дори за миг да повярва, че с Алфарик ще бъде същото като в обятията на норманина? Рейнал де Камбремер я любеше, докато Алфарик от Хейвън я бе взел по най-бруталния начин, за да я освободи завинаги от невинността и безгрижието. След тази нощ тя нямаше никога да бъде същата жена като преди.

Лилиана издърпа косата си изпод ръцете на Алфарик и се сви на кълбо в другия край на леглото. Сърцето й беше изпълнено с отчаяние, тялото й се разкъсваше от болка. Възможно ли беше мъничкият живот, който растеше в нея, да е оцелял след това брутално изнасилване? Или отдавна беше напуснал опозореното й тяло заедно с кръвта?

Силно дръпване по рамото, точно там, където белегът от едно грубо ухапване вече се беше възпалил, събуди Лилиана. Тя примигна, не можейки да каже къде се намираше и дали беше ден или нощ. Усещаше само неописуема болка.

— Проклятие, каква е тази свинщина? Как само изглеждаш! — изруга Алфарик. — Човек би помислил, че съм те убил, вместо да ти покажа как да доставяш удоволствие на мъжа си!

Бруталната действителност на студеното утро, което беше сковало нежното й тяло, изведнъж нахлу в съзнанието й и тя се разтрепери. През цепнатината високо горе в скалата проникваше мътна светлина. Ала свежият въздух, който идваше оттам, не беше в състояние да прогони миризмата на отдавна немития брадат мъж и спомена за нощното насилие. Лилиана се опита да прикрие голотата си с остатъците от копринената рокля, но не можа да спре тракането на зъбите си. Както всяка сутрин, стомахът й отново се бунтуваше и гаденето непрекъснато се засилваше.

Алфарик се надигна с ръмжене и изкрещя да му донесат вино. После отново се обърна към съпругата си и ноздрите му се издуха от презрение.

— Не искам да изглеждаш като уличница, която се е търкаляла в калта при свинете. — Гласът му трепереше от гняв. — Почисти се и облечи нещо, което подобава на моята господарка!

Лилиана преглътна мъчително и се опита да разсъждава разумно. Съзнаваше, че зад тази заповед се криеше не грижа за здравето й, а страхът да не загуби дори частица от завоюваната позиция. Едновременно с това тя разбра, че Алфарик беше повярвал на кръвта и не възнамеряваше да й отправя укори. Явно не всичко беше загубено! Трябваше да се опита да укрепи позициите си.

— И откъде ще взема одеждата, която искаш от мен, господарю? — попита горчиво тя. — Ти разкъса всичко, което притежавах! Вероятно трябва да се смятам за щастлива, че оживях след вниманието, което прояви към мен през сватбената ни нощ!

Искрици от старата надменност на лейди Лилиана Хоукстоун блеснаха в очите й и ядосаха Алфарик, но едновременно с това го и облекчиха. Щом се оплакваше, значи беше здрава, факт, в който досега беше склонен да се съмнява — при толкова много кръв и при вида на израненото й тяло. За да осъществи плановете си, той имаше нужда от истинската господарка на Хоукстоун, не от плачлива и жалка твар!

— Не исках да ти причиня болка, гълъбице. — Алфарик тромаво се опита да изиграе ролята на съкрушен. — Това е страстта, разбираш ли? Толкова дълго копнеех за теб, че се самозабравих и…

— Махни се оттук! — пошепна с отвращение Лилиана. — Върви и ми намери някакви дрехи, за да заприличам отново на човек!

Изненадващо Алфарик се подчини. Скоро след това се появи Елен и след като се убеди, че господарката се е скрила под кожите, повика двамата мъже, които беше довела. Мъжете довлякоха огромен върбов кош и го оставиха до сандъка на Алфарик.

— Изчезвайте оттук! — Елен изгони грубо саксонците и посвети цялото си внимание на младата жена. — Майчице мила! — изохка тя при вида на белезите по рамото. — Като че ли сте участвали в битка, господарке!

— Помогни ми — помоли с пресекващ глас Лилиана. — Имам чувството, че всичко в мен е разкъсано и кърви.

Елен разбра, че зад това оплакване се криеше и друга грижа.

— Кървите ли? Имате ли болки ниско в корема? Усещате ли теглене в гърба?

— Не!

— Тогава сигурно всичко е наред. — Елен утешаваше Лилиана, макар да не беше съвсем убедена в правотата си. — Ще видите, че щом се измиете и облечете чисти дрехи, всичко ще си дойде на мястото. Веднага ще се погрижа.

Тя изскочи навън и скоро се върна с кофа, пълна с леденостудена вода. Лилиана си забрани да мисли за баните на Хоукстоун и с такова ожесточение изстърга от тялото си кръвта, потта и другите отвратителни неща, че на местата, където не носеше тъмните следи от нежностите на Алфарик, кожата й заблестя розова. През това време Елен изследваше съдържанието на кошницата, в която бяха прибрани най-разнообразни дамски дрехи и платове.

— Много ми се иска да знам на кое бойно поле е събирал женски дрехи — запита се, клатейки глава Лилиана, докато я наблюдаваше.

— Повечето от мъжете тук са джебчии, пътни разбойници и скитници — отговори трезво Елен. — Събрали са се под знамето му, защото ги е страх, че когато редът в кралството се възстанови, ще свършат на бесилката или на позорния стълб. Всъщност са бедни дяволи…

Тази сутрин обаче Лилиана не беше способна да изпита съчувствие към ближните си. Без да каже нито дума, тя обличаше поред всяка дреха, която Елен й подаваше.

Тъй като тя избираше облеклото със съвсем друга цел, не като Алфарик, Лилиана скоро бе облечена в топла долна одежда от избелена вълна, а под нея здрава ленена риза. Палто без ръкави от наситенорозово кадифе, подплатено със сиви кожи, послужи като подходяща горна одежда, макар че според дължината и кройката беше по-скоро мъжка дреха. Тъй като Лилиана беше висока, дрехата й стигна до петите, освен това беше добродетелно затворена на шията, фактът, че падаше по-скоро безформено по тялото и скриваше женствеността й, й вдъхна допълнителна сигурност.

С изключение на синкавите сенки на изтощение и болка под очите, всички знаци на нощното унижение изчезнаха под дрехите. Намериха се даже копринени чорапи, Лилиана обу собствените си ботушки и вече не се налагаше да ходи боса.

— Най-после заприличахте отново на господарката на Хоукстоун — установи доволно Елен, след като уви стегнато сплетените плитки като корона на главата.

Лилиана се усмихна унило. Леденостудената буца дълбоко във вътрешността й не можеше да се разтопи от тези великолепни одежди. Въпреки това благодарно целуна Елен по бузата.

— Не мога да разбера защо си се присъединила към Алфарик, Елен — прошепна тя, — но благодаря на небето, че си тук.

— Направих го заради Агнес и другите като нея — обясни неохотно жената. — Да не мислите, че някой се грижи за дечицата, загубили бащите си? Винаги съм копняла за дете, но загубих всичките. Тук има много, на които мога да помагам.

— Аз ще работя с теб — обеща Лилиана.

— По-добре гледайте себе си — посъветва я винаги практичната Елен.

Лилиана стисна устни. До вчера бе вярвала, че Алфарик от Хейвън ще се отнесе с уважение към господарката на Хоукстоун, но днес тази мисъл извикваше на устните й само горчива усмивка.

— Наистина ли мислиш, че съм способна да се грижа за себе си, Елен?

— Не се предавайте, господарке! — Елен разбираше какво ставаше в ума й. — Вашето влияние върху него е по-голямо, отколкото си мислите. Иначе нямаше да ме обяви за ваша слугиня, нито пък щеше да ви даде тези дрехи. Обикновено пази съкровищата си като лихвар.

Лилиана усети как върху крехките й плещи отново легна товарът на отговорността и въздъхна. Да влияе върху Алфарик — това означаваше да живее с него, да го понася.

— Защо мислите ви винаги хвърчат напред? — укори я меко Елен. — Умната жена прави стъпка след стъпка. Първо се нахранете, после ще правите планове.

Остатъците от сватбения пир се състояха главно от жилаво дивечово печено и кисело вино, но Лилиана беше толкова гладна, че задъвка упорито, прокарвайки месото с разредено вино.

— Ето, така е по-добре — похвали я Елен като послушно дете. — Не забравяйте, че ви трябват сили за двама!

За двама? Лилиана се усмихна замечтано.

 

 

— Защо, по дяволите, седиш тук и не предприемаш нищо?

Жилбер дьо Нансай проследи с присвити очи как Рейнал съсредоточено лъскаше меча си. Това беше задължение на Феран, но той познаваше достатъчно добре приятеля си, за да знае, че с подобни дейности рицарят укротяваше необуздания си дух и го принуждаваше да разсъждава трезво и без бързане. Нямаше смисъл да настоява за бърз отговор. Рейнал щеше да заговори, щом беше обмислил и формулирал аргументите си, не по-рано.

— Как мислиш, драги мой, какво би трябвало да направя? — отговори след дълго мълчание Рейнал. В гласа му звънна гняв.

— Какво мога да мисля? Ти си длъжен да намериш дамата и да изпълниш заповедта на Уилям!

Рицарят вдигна меча си и провери острието със съсредоточения поглед на специалист. Макар че в оръжейната цареше леден студ, той носеше само къс жакет без ръкави над вълнената риза. Работата и гневът подхранваха топлината в тялото му. За разлика от него Жилбер, който се беше увил в подплатена с кожи наметка, непрекъснато потриваше премръзналите си длани.

— Ако има нещо, което лейди Лилиана обича повече от свободния си живот, това е Хоукстоун — отвърна спокойно той. — Не е нужно да я преследвам през половината Англия. Рано или късно тя отново ще простре пипалата си в нашата посока и тогава ще влезе във връзка с един точно определен човек. Искам ти да се погрижиш старата бавачка да бъде наблюдавана ден и нощ. Сигурен съм, че има път за напускане на Хоукстоун, който не сме открили. Точно по този път са били изнесени запасите за зимата, без да забележим!

Жилбер дьо Нансай изрази съгласието си, като изчезна веднага, за да предаде заповедта. Рейнал предпазливо прокара пръст по острието на меча и кимна доволно, когато върху кожата на палеца му остана драскотина. Беше готов за бой, защото вътрешният глас му казваше, че примирието около коледните празници няма да продължи още дълго.

Велики боже, той щеше да благославя деня, когато отново можеше да се бие като честен мъж, а не да живее в постоянен спор със собствените си съмнения и самообвинения. Задаваше си все същите въпроси, но досега не беше намерил отговор. Защо не беше опазил Лилиана? Какво му попречи да я върже и да предотврати изчезването й?

Всяка тревога, всяка мрачна мисъл и всяка ужасяваща представа за съдбата на Лилиана сякаш забиваше тръни в плътта му. Все още не можеше да каже кога беше осъзнал пълния размер на загубата си.

Може би всяка сутрин, когато ръката му търсеше сладкото тяло, което се гушеше до неговото? Или през деня, когато погледът му напразно търсеше блестящата черна коса, а ушите му копнееха да чуят мелодичния глас? Да не говорим за упоритото, мъчително желание да притежава отново тялото й, да се наслади на блаженството, което само тя умееше да му доставя.

Възможно ли беше да започнат още веднъж отначало, когато я намереше? Можеше ли да я спечели за бъдещето, което Уилям беше планирал за двама им, или омразата й към норманите беше твърде силна? Дали тя щеше да се възпротиви на кралската заповед и да откаже да му стане жена?

С пламенно проклятие Рейнал прибра меча си в ножницата и излезе от оръжейната. Спря на прага и огледа изпитателно сивото небе. Отново бе завалял сняг. Все по-сгъстяващи се снежинки падаха неспирно от облаците и покриваха следите в двора, които водеха от оборите към къщата, от квартирите на мъжете към голямата зала и от кладенеца към пилчарника. И хората от Хоукстоун, и норманите се бяха прибрали на сигурно място.

Дали там, където беше тя, имаше огън и топлина? В такова време никой не би оцелял в горско скривалище или в изгоряла къща без покрив. От друга страна, последните саксонски бунтовници не можеха да се надяват на нещо повече в завладяната си родина. Укрепените градове последваха примера на епископите и се подчиниха на новия крал. Селата направиха същото, защото Уилям обеща милост на всички. Наказа безмилостно само онези, които наистина го заслужаваха.

Рейнал беше готов да се обърне, когато забеляза дребната, плътно увита фигура под ниския покрив на пекарната. Позна Едайва и си помисли, че беше отишла да се погрижи за огъня, защото към небето се издигаше облак черен дим. Тя се огледа на всички страни, като че търсеше някоя от жените. След кратко колебание обаче се запъти не към къщата, както би трябвало, ако просто се беше погрижила за хлябовете. Вместо това забърза към покрития кладенец. И там се огледа скритом през рамо, като че се боеше от преследвачи.

Рейнал бързо се скри в сянката на вратата. Какво възнамеряваше старата? Зад кладенеца бяха само бояджийницата и тъкачната. И двете съвсем празни, защото тази зима никой не тъчеше и не боядисваше платно. Рейнал изпусна въздуха между зъбите си. Празни постройки, в които никой не влизаше… Защо едва сега се сети за тях?

Без да го е грижа за лекото му облекло, той забърза с дълги крачки след бавачката. Мина покрай оборите и се скри зад ковачницата, където също не гореше огън. Оттам виждаше много добре задната страна на бояджийницата и тъкачницата. Мракът падаше така бързо, че фигурата му остана само сянка, която се сливаше с дървото. Едайва не го видя, макар че много внимаваше при влизането си в изоставената тъкачница.

Този път обаче я преследваше човек, който си разбираше от работата, който беше овладял изкуството да подслушва и шпионира в манастира, а когато стана паж на херцога, заобиколен от неприятели, го доведе до съвършенство. Надарен с остро око и още по-остър слух, Рейнал веднага забеляза втората фигура и чу всяка дума от полугласно водения разговор. Учуди се най-вече от това, че и вторият глас принадлежеше на жена. Какъв беше този женски заговор?

— Наистина ли е жива и здрава? — увери се многократно Едайва и Рейнал сподели облекчението й, когато другата жена потвърди. — Лейди Лилиана е силна. Дори по-страшни удари на съдбата не могат да я сломят.

Последва мърморене, твърде тихо, за да бъде разбрано от това разстояние. Рейнал чу едва енергичното настояване на Едайва.

— Трябва да бъда до нея! Как бих могла да изоставя момиченцето си в такъв момент? Нали видя какво се случи с Агнес, когато никой не се грижи за младите жени! Тя има нужда от мен. Няма кой друг да й помогне.

Рейнал беше толкова доволен от себе си, че не усещаше студа. Късметът най-сетне беше на негова страна! Нямаше представа коя бе тази Агнес, чиято смърт бе засегнала така дълбоко двете жени, но разговорът му подсказа, че запасите на бунтовниците са на привършване и че недоволството на мъжете силно затруднява самозвания им водач.

— Ако господарката на Розовата кула не е до него, онези негодници отдавна да са се разпилели на всички страни — обясни непознатата жена.

— Ето, виждаш ли, че трябва да отида при нея! — изсъска възмутено Едайва. — Точно това ще стане, ако не попреча на Алфарик от Хейвън да се прояви като жалък глупак! Щом снегът спре, ще ме отведеш при нея. И не ми казвай, че съм прекалено стара или слаба за такъв дълъг път!

Рейнал надникна предпазливо иззад ъгъла, когато двете жени напуснаха тъкачницата. И пратеничката беше възрастна жена. Тя се спъна многократно и Едайва я отведе до задния вход на кухнята. Явно разчиташе, че прислужниците ще мълчат, а норманите все още не познават по лице всички слугини.

В момента имотът нямаше господарка, която познава всички свои хора и се грижи за всяка жена. Бе останала само Едайва, която плетеше собствените си интриги и не се подчиняваше никому. Този път обаче той щеше да я изпревари. Беше научил урока си и се беше заклел да даде същия горчив урок и на Лилиана Хоукстоун.

Жилбер дьо Нансай не повярва на ушите си, когато Рейнал влезе, подсвирквайки си, в залата, доволен като котарак, намерил цяло гърне сметана.

— Какво се е случило? Да не би да си открил как кладенчовата вода става на бургундско? — попита той, не можейки да проумее рязката смяна в настроението на приятеля си.

— Открих нещо много по-добро! — ухили се Рейнал и се намести на пейката, която старият оръжейник току-що бе освободил, след като една слугиня му беше пошепнала нещо на ухото. — Отиваме на лов, драги мой! Веднага щом снегът спре да вали!