Валери Лорд
Розовата кула (14)

Глава 13

— Кажи, че не е вярно!

Викът на рицаря прозвуча толкова студено и заплашително, че Феран сведе още по-дълбоко глава между раменете си. Откакто служеше като паж при Рейнал де Камбремер, никога не го беше чувал да говори с такъв тон. Веднага разбра, че зад тези думи се крие пламтящ гняв.

— Никъде не намерих дамата, сеньор — повтори с треперещ глас той. — Аз… предположих, че е отишла в храстите и я почаках да се върне. Чаках и чаках, но мина толкова време, че се боя…

— Млъкни!

Феран веднага замълча. Имаше чувството, че колкото повече говори, толкова по-страшно ще стане. Един предпазлив поглед към лицето на господаря му показа желязната маска на воин, умеещ да прикрива чувствата си. Само остро вдълбаните ъгли на устата и убийствените искри в зелените очи издаваха, че рицарят се бореше да запази самообладание.

Рейнал де Камбремер изскърца със зъби и удари с юмрук стъблото на близкия дъб. Грапавата кора раздра кожата му, но той изобщо не усети болка. Изпитваше единствено див гняв! И причината за този гняв беше Лилиана Хоукстоун. Тя го бе излъгала! Беше го изиграла като последен глупак и сега беше сам!

Никога, и в най-безумните си представи не бе очаквал от нея смелостта да изчезне в такава адска нощ. Къде можеше да отиде, след като най-близкото село беше на много мили оттук и се намираха в края на една огромна гора? Накъдето и да се обърнеше, навсякъде я дебнеше смъртта. Тя беше само една безпомощна млада жена и…

„А може би твоята Лилиана съвсем не е толкова безпомощна, колкото ти се иска, глупако!“ — укори го вътрешният глас. Как не се беше сетил за тази възможност? „Нима през дългия вчерашен ден не изпитваше чувството, че те наблюдават? Досега винаги си разчитал на сетивата си. Защо това трябва да се е променило точно в Англия? Твърде възможно е дамата да е знаела, че ви следват, и само да е чакала сгоден случай да избяга от новия си господар.“

Рейнал пое дълбоко дъх.

— Ами конете, Феран? Всички ли са по местата си? Няма ли някой ранен?

Момчето закима усърдно. Поне един въпрос, на който можеше да даде положителен отговор. Специално беше отишъл при конете да провери дали дамата не е там.

— Нито един не липсва, сър! Даже кобилата на дамата си е там!

Никакво съмнение: някой беше помогнал на Лилиана да избяга. Гневът на Рейнал се удави в горчиви самообвинения. Омаян от сапфирените й очи, той бе забравил разума и предпазливостта. Сигурно Лилиана и саксонските й приятели вече чакаха следващата му глупост. Сигурно бяха заложили капана и той трябваше само да се втурне като глупак в гората, за да спаси дамата от привидната опасност, в която се намираше, за да намери сигурна смърт от саксонска ръка. Той и всичките му хора! О, не, тук бунтовниците бъркаха!

Нека дамата си стои при сънародниците си, нека поживее с тях в гората, за да разбере по-добри ли са от норманите. Колкото по-бързо изчезнеше от живота му, толкова по-добре за душевния му мир.

— Продължаваме пътя си! — изрева той и се обърна към другарите си, за да даде заповедите си.

— Но какво ще стане с лейди Лилиана? — осмели се да попита пажът. — Тя сигурно се е върнала в гората. Сам-сама, без кон, без оръжие. Ще й се случи нещо лошо. Не можете да…

— Нямаш право да ми казваш какво мога да правя и какво не, Феран — прекъсна го студено рицарят. — Изпълнявай задълженията си и остави на мен да вземам решенията.

Смазан от тежестта на този жесток укор, Феран се поклони и побърза да се отдалечи. Ала погледът му отново и отново търсеше гората, която се издигаше зад тях като мрачна, заплашителна стена, макар и огряна от утринната светлина: тъмен, тайнствен свят, през който човек трябваше да язди много часове наред, заплашван от какви ли не опасности.

Рейнал де Камбремер разбираше тревогата на момчето много по-добре, отколкото то можеше да си представи. И той трябваше да си заповяда да не мисли непрекъснато за Лилиана. Опита се да си внуши, че изобщо не я заплашва опасност и че отдавна е на сигурно място, но тревогата остана. Потискащото чувство, че бе загубил много повече от една непокорна заложница, все повече се засилваше.

Все пак Рейнал ненапразно беше прекарал дълги години в манастир. Те го бяха научили да отрича меката страна на сърцето си. Да пази самообладание и да прави само онова, което е нужно. Всъщност ежедневието на рицаря почти не се отличаваше от това на монаха.

 

 

Голите къпинови клони бяха най-страшното. Закачваха се в наметката, късаха полите й, раздираха меката бежова кожа на ботушките. Фините дамски ботушки за езда не бяха пригодени за ходене през гората като грубите, устойчиви обувки на воините. Въпреки това Лилиана продължаваше да прави крачка след крачка, опитвайки се да преодолее себе си. Вече започваше да свиква с вцепеняващото изтощение, както и с пробождането в гърдите.

Отдавна беше загубила всяко чувство за време и усета си за ориентация. Препъваше се в мрака, без да забележи, че черната нощ неусетно беше преминала в сребърното сиво на настъпващото утро. Пред уморените й очи танцуваха огнени кръгове и тя не видя дебелия клон, който висеше напреки на пътя й.

Клонът я удари право в челото, тя политна назад и от устните й се изтръгна тих вик на болка. После бавно се свлече на земята. Внезапният припадък я лиши от силата на волята, която досега я тласкаше напред. Дълбокото изтощение доведе дотам, че кратката загуба на съзнание премина в мъртвешки сън.

Наполовина покрита с изкаляната си наметка, тя лежа дълго върху постелята от изгнила дъбова шума и влажен мъх. Като дрипава кукла, чиито цветове се смесваха с кафявото на пръстта и сиво-черното на клоните. Като безформено хълмче, което никое човешко око не би сбъркало с живо същество.

Най-после в помътненото съзнание на Лилиана проникна усещането за влажно и топло докосване, което не искаше да се отмести. Тя се опита да се отбранява, защото не искаше да излезе от милостивия мрак на убежището си. Защо не я оставеха да умре спокойно? Жалките й опити да отблъсне натрапника бяха първите признаци на живот, но те бяха достатъчни да накарат мъчителя и да излае въодушевено и да я обсипе с дъжд от листа и пръст.

— Гръм и мълния, какво ти става, Девил? Няма ли най-после да престанеш да се ровиш в земята, глупако?

Огромната, тромава фигура в кожен жакет, която вървеше с кучето, грубо изрита безжизненото вързопче с върха на ботуша си и бе удостоена с неочаквано заплашително изръмжаване.

— Ти да не си полудял? Какво те прихваща, гадино?

Алфарик от Хейвън прогони грамадното черно ловно куче със силен ритник, като в същото време се пазеше от острите му зъби. Девил не беше покорно куче. Все пак капризите му се уравновесяваха от качествата му на ловно куче и хрътка, качества, от които младият саксонски княз имаше остра нужда. За съжаление плячката, която Девил беше открил в къпиновия гъсталак тази сутрин, май не си струваше усилията.

Черното куче се отпусна на задните си крака недалеч от купчината и впи поглед в нея, сякаш беше решило да я охранява. С ръмжене, което по нищо не отстъпваше на кучешкото, Алфарик се отпусна на едно коляно и издърпа мокрия, мръсен плат. Първо видя разплетена черна коса, дълга бледа шия и контура на омазана с пръст девическа буза, която му се стори странно позната. Но разбра коя беше жената пред него едва когато тя мъчително извърна глава.

— Лилиана!

Макар че позна гласа, мина доста време, преди Лилиана да оформи името му в мъчително пулсиращата си глава.

— Алфарик? Алфарик от Хейвън?

— В името на Боговете, какво правиш тук, господарке на Розовата кула? — извика възмутено саксонският княз и се отдръпна от нея, като че беше заразна. — И как само изглеждаш!

Лилиана се надигна, макар и с много усилия, и намери неочакван помощник в лицето на Девил. Широкият, силен гръб на черното ловно куче й послужи като опора, а през пръстите й, които бе заровила в дебелата козина на животното, в измъченото й тяло проникнаха топлина и живот. Тя се пребори с изтощението, което сковаваше мисълта й. Откъде се беше взел Алфарик? Какво искаше от нея?

Докато събере обърканите си сетива, тя се видя заобиколена от брадати саксонци, които изглеждаха толкова диви и груби, че не позна никого, макар повечето да произхождаха от селата около Хоукстоун. Без да осъзнава какво прави, тя се притисна по-силно до едрото куче.

Девил беше едно от кутретата на Ностран, някогашното ловно куче на баща й. Тя си припомни колко й беше тъжно, когато баща й го подари на Алфарик. Явно беше преживял грубото отношение, но поведението му показваше, че няма доверие в господаря си. Лилиана не посмя да отдели пръсти от шията му.

— Алфарик! — повтори с мъка тя и едва позна гласа си. Ужасът й нарастваше с всяка минута. — Не мога да повярвам! Как ме намери?

— Девил ме доведе — отговори кратко саксонецът. — Мислех, че си в Хоукстоун! Какво правиш сама в гората? Нали трябваше да ме чакаш за Коледа? По дяволите, жено, никога ли не правиш това, което ти заповядват? Крайно време е да се научиш да ми се подчиняваш!

Лилиана се разтрепери още по-силно, макар че отчаяно се опитваше да запази самообладание. Знаеше, че не бива да показва на Алфарик колко я е страх от него. Това събуждаше най-долните му инстинкти. Много му харесваше да се чувства силен, всемогъщ, особено пред жената, която беше отблъснала упоритото му ухажване и се отвращаваше от него.

— Да не мислиш, че имах власт да решавам какво да правя? — попита сърдито тя. — Норманинът искаше да ме отведе със себе си на коронацията на Завоевателя в Лондон. Едва успях да му избягам!

Алфарик присви очи в тесни цепки, грубите му черти замръзнаха, издаденото чело се размърда в трудната игра на мисленето. Обикновено той реагираше от гняв, от жажда за власт или от чиста алчност. Беше му безкрайно трудно да си представи какви намерения има врагът му и какви планове е изковал.

— Къде е онзи тип? Колко хора е повел със себе си? Къде да го намерим? — излая накрая той и в гласа му имаше такава решителност, че Лилиана се сгърчи като от удар. Ако не беше топлата козина на кучето, която й даваше опора, сигурно щеше да се свлече на земята.

Рейнал в ръцете на Алфарик? Сърцето й заби като лудо и взе решение, преди разумът да е казал думата си. Благородното мъжко лице на норманина застана до брадатата, разкривена маска на саксонския княз, под чието чело блестяха зли светли очи. Явно вече се виждаше да размахва окървавената бойна брадва над падналия чужд рицар.

— Не знам — отвърна Лилиана и се опита да придаде на гласа си колкото можеше повече убедителност. — Избягах посред нощ и не мога да кажа колко време е минало, преди да ме намерите. Тичах напосоки през гората, за да залича следите си.

Това беше истината, но тя премълча съзнателно, че рицарите бяха станували на края на гората и Рейнал възнамеряваше да тръгне към Роумни Марч. Нямаше причини да пази завоевателя, но не искаше да стане причина за убийството на малкия Феран и другите. Алфарик и хората му имаха числено превъзходство и със сигурност нямаше да пощадят нито един норманин, който им паднеше в ръцете.

— Добре де, добре — изръмжа Алфарик, по-скоро доволен, отколкото изненадан. — Винаги съм знаел, че баща ти преувеличаваше способностите ти да се ориентираш в гората. Един мъж би си набелязал знаци, щеше да запомни посоката или разстоянието, но една жена… пфу!

Той беше толкова доволен от себе си, та изобщо не му хрумна, че Лилиана нарочно бе премълчала важна информация. Тя сведе глава и не каза нищо, когато той изпрати напред двама съгледвачи и събра отряда си за тръгване.

— Идваш с мен — обърна се той по-скоро небрежно към младата жена.

— Къде отиваме? — Само това й липсваше! В никакъв случай не биваше да попадне от властта на норманина под властта на Алфарик.

— Първо в тайния ни лагер — обясни Алфарик. — Като си помисля, стана много хубаво, че те намерих. Хоукстоун и без това е много добре укрепен и няма да можем да го превземем с една-единствена атака, както предлагаше старата. Ще го завладеем, щом дойде пролетта!

— Да завладеете Хоукстоун! — изсъска възмутено Лилиана и забрави всяка предпазливост. — Ти явно си си загубил ума, Алфарик от Хейвън!

— Млъкни! — изрева саксонецът и погледът му я накара да потрепери. — Няма да допусна жена ми да вдига глас срещу мен. Аз съм ти господар и си длъжна да правиш, каквото ти казвам!

Лилиана се разтрепери още по-силно. Макар че цялото й същество се бунтуваше, тя не направи втори път грешката да възрази на Алфарик пред хората му. Познаваше чувствителната гордост и избухливостта на младия саксонски княз. Макар че нямаше никакво намерение да стане негова жена, тя не можеше да го отблъсне пред очите на подчинените му. За съжаление беше принудена да лицемери и да се прояви като послушна девойка, както се очакваше от нея.

Налагаше се поне засега да се съобразява с упорития си обожател, докато излязат от гората. Само пръстите, вкопчени в козината на Девил, се сковаха.

— Виждам, че се разбираме! — Вълчата усмивка на Алфарик разкри редица жълтеникави, но здрави предни зъби и ръката му сграбчи рамото на Лилиана с желязна хватка, преди тя да е успяла да се отдръпне.

Лилиана се препъна, но яките мъжки ръце не й позволиха да падне. Непосредствената физическа близост на Алфарик я изпълни с отвращение. Миризмата на стара пот и грубо насилие я скова и й попречи да мисли. Само в края на съзнанието й блесна съдбоносното прозрение: с бягството си от Рейнал де Камбремер тя бе допуснала страшна грешка!

— Напред! — изръмжа Алфарик и я повлече с такава сила след себе си, че краката й се отделиха от земята. — Нямам търпение да отпразнуваме сватбата си, господарке на Хоукстоун! След това ще нахвърляме норманските кучета в морето и ще покрием бреговете на острова с труповете им. Така нито един чужденец няма да се осмели да прекоси морето, за да ни досажда.

Лилиана се постара да върви бързо. Челото й беше отекло, слепоочията й пулсираха болезнено и тя много скоро загуби всяко чувство за разстояние и време. Гадеше й се от глад, беше готова да продаде безсмъртната си душа за глътка вода. Алфарик и другите мъже обаче не мислеха нито за ядене, нито за пиене. Те бяха корави воини, опознали през изминалите седмици бягството и лишенията. Който беше слаб, оставаше назад.

Когато с настъпването на мрака стигнаха до колибата на един ловен надзирател, Лилиана беше твърде изтощена, за да се възмути от изгорения покрив и полуразложените тела, окачени на овъглените греди в кошарата, някога подслонявала двете крави на семейството.

Грозните проклятия на Алфарик се отнасяха единствено до факта, че мародерите, които бяха запалили къщата преди тях, са отнесли със себе си всичко, което са намерили. Не откриха нито парченце хляб, нито жито, нито дори купичка каша. Само малкият извор зад къщата им предложи достатъчно прясна вода. Лилиана усети болка в зъбите, защото студът вече беше покрил околните камъни с тънък слой лед.

Тя беше толкова слаба, че нямаше сили дори да пие. Алфарик буквално натика между зъбите й мръсната си шепа, тя се задави и скъпоценната течност потече по роклята й.

— Пий! — изсъска ядосано мъжът. — Трябва ми силна жена, която да ми роди здрави синове!

Ледената вода в съчетание с толкова обезкуражаващи планове за бъдещето изтръгна Лилиана от упоението, в което беше изпаднала. Тя приглади назад обърканите си къдрици, изтри запотеното си чело и се изправи, стремейки се да увеличи разстоянието между Алфарик и себе си. Примигна няколко пъти и се обърна към саксонеца, който на фона на малкия огън, накладен от другарите му в камината, хвърляше застрашителна сянка.

Велики боже, какво зло беше сторила, та да завърши живота си в лапите на Алфарик? Още като уж цивилизован обожател той я отблъскваше с ужасната си брада и с наглото си самодоволство, а сега? Той я считаше за своя собственост!

— Още не нося синовете ти — осмели се да възрази тя и взе от ръцете му меха с вода, макар че пръстите й затрепериха под тежестта.

Алфарик избухна в луд смях и я сграбчи за китката. От една страна, за да я подкрепи, но много повече, за да й докаже, че беше изцяло в негова власт.

— Можем още днес да променим това, момичето ми — проговори той и тонът му беше неочаквано мирен. — За мен няма значение, че хората ми ще гледат как се любим. Ти си тази, която винаги е държала на церемониала и на изисканите маниери, затова няма да те разочаровам. Ще те взема едва в нашия лагер, след като намеря свещеник, който да благослови брака ни, както е прилично. Нали съм благородник!

Лилиана се взря в окосмената, невероятно мръсна лапа, която стискаше тясната й китка. Огрени от пламъците, косъмчетата блестяха златни, жилите бяха силно изпъкнали. Стоманени пръсти с широки върхове и нащърбени черни нокти се забиваха в плътта й. Отново се разтрепери като лист.

— Не се страхувай, сърчице мое! — Алфарик отново избухна в смях. — Ще имаш сватба, каквото подобава на бъдещата господарка на тази страна. Всички мои хора ще пият за здравето на булката!

Той я пусна и Лилиана изпусна меха с вода върху глинения под на колибата. Тънката струйка веднага попи в изгнилата слама. Лилиана я проследи с копнеж и си пожела също да можеше да се превърне във вода или да потъне в земята. Изтощението и отчаянието извикаха сълзи в очите й. Каквото и да беше извършила, след като баща й напусна Хоукстоун, за да загине с воините си в напразна битка, то се оказваше все погрешно!

— Пий! — заповяда отново Алфарик. — Като се напиеш с вода, няма да усещаш глада толкова силно. Обещавам ти, че щом стигнем в главната ни квартира, ще те обезщетя за всичко!

Лилиана пи жадно. Усети как Девил се опря в хълбока й и сподели топлината си с нея. Напрежението бавно отслабна. Тя прегърна кучето и положи глава на шията му. То миришеше на гора и животно, на естествения ред на нещата. Тя затвори очи и се опита да се върне във времето, когато Девил беше малко кутре, тромаво вързопче черна козина, което я следваше по петите в света, който сега й се струваше само приказка.