Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (8)

8

През следващите два почивни дни се наложи да оперираме два апандисита, една рана от куршум и едно цезарово сечение. Вечерта сестрите вече се бяха облекли и се молеха да няма повече обаждания. Седях на бюрото си и преглеждах графика за понеделник. Както обикновено беше ужасно претоварен и само при вида му ми се зави свят.

Да си хирург тук означаваше да имаш добро положение.

Малко след полунощ приключих с разпределението на операционните зали. Всички сестри си бяха вече заминали. Огледах още веднъж стаята, изгасих лампите, заключих вратата зад себе си и поех по притихналите коридори към паркинга.

Слязох по стълбите, тъй като използвах асансьора само в изключителни случаи. Той бе истинска антика, по-бавен от краката ми и винаги миришеше на пот, на повръщано и на други трудно определими неща.

Октомврийската нощ бе твърде студена и аз побързах да прекося улицата и да стигна до колата си.

Тъкмо когато минавах покрай входа на Медицинския факултет, двойната врата се разтвори и един мъж се затича към мене. Изплаши ме до смърт.

— Сестро, сестро! — извика той. — Имам нужда от помощ!

— Какво има? — успях бързо да се съвзема от шока. Облечен беше в бяла престилка и бели панталони на санитар и вече не се страхувах. — Какво се е случило?

Той подръпваше ръкава на пуловера ми, очевидно, без да съзнава какво прави, защото нещо напълно го бе извадило от равновесие. В неясната светлина, идваща от уличната лампа на ъгъла, забелязах капчици пот по челото му.

— Един момент — рекох аз, докато той продължаваше да ме тегли за ръката към входа. — Вие не сте ли Йозеф?

— Да, да, аз съм. Вие ме познавате, нали? Всички познават Йозеф. Работя в анатомията. И точно там сега имам неприятности.

Сега вече си спомних точно. Наистина, всички познаваха Йозеф. Предполагах, че той работеше в тази болница по-дълго отколкото всеки друг.

— Какви неприятности, Йозеф? — сложих ръка на рамото му, за да го успокоя. Нямах особено желание да влизам в моргата след полунощ.

— Не зная госпожо, но там има един труп, който ми се струва, че съвсем не е на мястото си — от вълнение пристъпваше от крак на крак.

Потреперих и неволно погледнах към тъмните прозорци на моргата.

— Моля ви да дойдете, госпожо — той отново задърпа ръкава ми. — Елате и вижте дали не съм прав.

Не се чувствах склонна да разглеждам някакъв труп, който според него не беше на мястото си. Стоях неподвижна и разсъждавах трескаво как да се измъкна от положението. Първият ми импулс бе да повикам някой по-компетентен, но кого бих могла да обременявам със съмнителни истории в един часа през нощта?

— Окей — реших най-сетне. Щях да видя какво толкова е разстроило Йозеф, а после да се обадя на някого, който да се заеме със случая.

Той се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Последвах го. След малко се озовахме в правоъгълния павиран вътрешен двор заграден отвсякъде от сградите на Медицинския факултет. На светлината на поставените в ъглите лампи сенките ни се движеха призрачно по паважа, докато го пресичахме. Дворът бе абсолютно празен, ако не се броеше малката дървена къщичка на портиера до входа. Когато минахме покрай него, видях светлините на колите, профучаващи по „Калхуун стрийт“. В тъмната и самотна къщичка на портиера нямаше никого. Отсреща, накъдето се бяхме запътили, пред северното крило на сградата, бе паркиран малък товарен автомобил, обърнат със задната си част към входа. Не се чуваше нищо, освен приглушения шум на нощния трафик и шумоленето на колосаната ми сестринска престилка. Побързахме да прекосим плаца. Имах чувството, че мястото ми не е тук.

Вътрешно потреперих при мисълта, че Йозеф знаеше всичко тук наизуст и че това място му беше като втори дом.

Той заобиколи колата и ми отвори вратата.

— Оттук нагоре, госпожо — посочи към стълбите, без да забелязва асансьора.

Стълбището беше слабо осветено, така че за първи път можах истински да разгледам Йозеф. Изглеждаше доста объркан. Качихме се по стълбите.

— Ето тук — той отвори вратата с надпис „Анатомия“.

Влязох в огромната зала и се огледах. Имаше тридесет или четиридесет маси, подредени в редици. Помещението беше много студено и се разтреперих. Знаех, че през деня залата е изпълнена с гласовете на студентите по медицина, които по двама на маса правеха дисекция на труповете. Знаех, че тогава във въздуха се носеха закачки, въпроси, указания, че кипеше трескава активност. Но през нощта, слабо осветена и пропита от остра миризма на формалдехид, залата излъчваше нещо зловещо.

— Какво искате да ми покажете? — запитах Йозеф, за да наруша тишината в помещението.

— Тя е оттатък — той посочи към една врата отдясно. Последвах го покрай редица от маси в едно по-малко помещение.

До отсрещната стена имаше дълбок басейн, а в средата на стаята — отводнителен канал. До вратата бяха поставени два дървени ковчега, а на една от масите, покрит с чаршаф, лежеше някакъв труп.

— Погледнете тук — той се приближи до масата. — Никога не съм имал такъв труп и мисля, че мястото му е някъде другаде. Откри лицето. Първото нещо, което видях, бяха златните обици. Вътрешно се съгласих с него, че този труп не трябваше да е тук. Следващото, което установих, беше, че познавам трупа.