Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (3)

3

Семейство Маркхам живееха в един от старите квартали на Чарлстън, в реставрирана къща на Ийст бей. Триетажната сграда бе разположена сред разкошна градина, обградена с каменен зид. Градината им бе по-голяма, от тези, които хората обикновено поддържаха. Задната й част беше превърната в тенис корт — Рут Маркхам живееше за тениса. Доколкото знаех, това бе и единственото, за което можеше да живее. Тази бе и една от причините да упреквам в себе си Пит. Животът му бе изпълнен с медицината и бейби Лий и каквото останеше, беше за Елен Хауърд. Нито една от жените не бе за завиждане.

Паркирах малко встрани от къщата. Огромната врата в зида не беше заключена. Позвъних.

Отвори ми чистичко облечено момиче, което смътно си спомнях от предишните си посещения тук. Носеше черна копринена рокля, бяла престилка и бяло боне. Това бе символът на благополучието за всяко семейство от юга, което бе достигнало до някакво положение.

Тя започна да плаче и трябваше успокоително да я потупвам по рамото, докато питах за госпожа Маркхам. Отведе ме в дневната, която бе разположена по цялата ширина на къщата. Големите прозорци гледаха към улицата и към залива.

Рут Маркхам седеше в ъгъла на тапицираното с червен брокат канапе и държеше в ръка чаша с някакво питие.

— Рут? — запитах аз нерешително. Сега, когато вече бях дошла, присъствието ми тук съвсем не ми се струваше чак толкова необходимо. Но нали Пит ме беше помолил.

Тя извърна към мен дългото си, някак ъглесто тяло, но без да променя скованата си поза.

— Здравейте, Ейми — в гласа й имаше умора. Приближих се и видях отпечатъка на грижите и алкохола върху лицето й. — Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. Вижте, Рут, зная, че това е изключително тежък момент за вас и не съм дошла на гости. Пит ми разказа какво се е случило. Само искам да попитам дали мога да помогна с нещо?

Тя ме погледна безпомощно. Устните й болезнено се свиха.

— О, Ейми! Отвлякоха малкото ми момиченце! — стисна чашата толкова силно, че жилите и вените й изскочиха. Постоянните занимания с тенис бяха стопили всяка излишна тлъстинка.

Седнах на канапето до нея.

— Обаждаха ли се пак похитителите?

— Не, имаше само едно обаждане сутринта. Искат 10 000 долара до утре. Пит ще ги осигури днес следобед, за да може да действа по техните указания.

Очите й бяха пълни със сълзи. Сякаш избледняха още повече. Но тя напълно се владееше.

— Десет хиляди долара? Но, Рут, не че чак толкова разбирам от отвличания, но предполагам ви е ясно, че това не е особено голяма сума. Мислех си, че сто хиляди е най-малкото, за което може да става дума при подобни случаи.

Тя ме погледна спокойно.

— Мислех си за това, но Пит не иска нищо друго, освен да я върне вкъщи. Дори не желае да разговаряме по този въпрос — тя отпи от чашата.

— Защо мислите, че искат толкова малко?

— Не е толкова трудно да се отгатне. Този, който го е направил, просто ги няма тези пари и иска да ги намери отнякъде.

— Може и така да е. Но сигурно има известен опит, иначе не би се обадил по това време.

— Знам — рече отчаяно тя. — Може би Пит има право. Вероятно най-доброто е да се съгласим и да му дадем каквото иска с надеждата, че така нещата ще се решат.

— Мъж ли се обади?

— Да, но не съм говорила с него. Пит беше на телефона.

— Рут, какво ще кажете да уведомим полицията?

— Това е първото, което бих направила, но Пит е категоричен. Ще се справи и с този случай, както се е справял и с много други. По свой начин — изрече го с горчивина, но тъй, сякаш се бе примирила.

Чух, че някаква врата се затвори във вътрешността на къщата, а после тежки крачки, които се приближаваха.

— Пит си е дошъл — Рут допи чашата си.

Когато той влезе, тя се надигна и тръгна — висока и изправена — към бара, вграден в библиотеката. Напълни чашата си почти догоре.

— Здравей, Ейми! — той се отпусна в едно кресло. Елегантният му костюм изглеждаше така, сякаш беше спал с него. Изчезването на дъщеря му го бе състарило с години. Не поздрави жена си, а тя само надигна чашата си към него. Не се изненадах. И преди ги бях виждала заедно.

— Е, намерих парите — каза той.

— Какво ще правиш, ако той не се обади отново? — попита Рут.

Той я изгледа изпод дебелите си вежди.

— Защо мислиш, че няма да се обади пак? Какво знаеш за това?

— Нищо, Пит, нищо — призна тя. — Просто си мислех, че трябва да обсъдим всички възможности.

— Имам предвид всички възможности. Остави ме да се оправям и се съсредоточи върху форхенда си.

Стана ми неприятно.

— Вечеряхте ли вече, Рут? Пит, зная, че вие още не сте. Ще видя какво мога да приготвя.

— Не съм гладна — каза Рут. — Ще отида да си легна малко.

— Добре — забеляза Пит, — но аз все пак ще хапна нещо.

Той дойде с мен в кухнята, където в хладилника намерихме варено пилешко. Направих му една порция и сварих кафе. Седяхме до кръглата маса в слънчевата трапезария и тоя ми разказваше за Лий.

— Тя е всичко за мене, Ейми. Едва ли ще ме разберете, защото още нямате деца, но тя наистина не прилича на никой друг. Откакто се е родила, тя е моето малко момиченце. Винаги аз ставах нощем, когато беше гладна или когато се изплашеше, знаете ли? Винаги я чувах преди Рут и след известно време тя започна да вика баща си, а не майка си.

Искаше ми се да попитам дали по това време Рут е започнала да играе тенис, но после реших да запазя психологическите наблюдения за себе си.

— Толкова е хубава, Ейми. Но вие го знаете, нали — бе се унесъл в мисли за своята хубавичка русокоса дъщеря.

Кимнах. Хубава беше, но също така непостоянна и своенравна. Баща й не искаше да го разбере, а майка й не можеше да направи нищо. Още преди години се бе оттеглила от възпитанието й.

— Пит, говорихте ли с приятелките на Лий? Може да е останала някъде през нощта и някой нехранимайко да се е обадил. Помислихте ли за това?

Погледна ме така, сякаш бях казала нещо неприлично.

— Лий никога не би ми причинила нещо подобно.

— Не исках да кажа, че тя го е направила — рекох бързо. — Мислех си само, че може да го е сторил друг някой, без тя изобщо да има представа.

— Не е изключено, но се страхувам да говоря с когото и да било. Бих могъл да поставя живота й в опасност. Зная, че където и да се намира, тя винаги ще разчита баща й да направи най-доброто за нея.

Говореше с дълбоко чувство и бих могла да се закълна, че в израза на лицето му имаше нещо възвишено. За миг ми се стори, че той се наслаждава на ролята си на спасител, но бързо потиснах тази мисъл.

— Пит, моля ви, обърнете се към полицията. Изобщо не се знае къде е Лий и какво може да й се случи.

Той почервеня от гняв.

— Моля, не ми говорете за полиция. Аз ще се справя. И никой няма да й причини зло. Никой няма да посмее да я докосне.

— Добре, съжалявам. Но трябва да сте наясно с факта, че малката сума, която искат, не е гаранция за завръщането й.

Някой трябваше да поговори открито с него. Романтичната му представа за недосегаемостта на Лий изобщо не съвпадаше с моето мнение за нея, а вариантът на таткото спасител едва ли бе най-добрият, за да се справи с похитителите, които лесно можеха да се превърнат в убийци.

— Ще останете тук през нощта, нали? — неочаквано смени темата той. — Ние с Рут се нуждаем от някого. Иначе само ще ръмжим един срещу друг, а и във ваше присъствие тя едва ли ще пие толкова.

— Разбира се, че мога да остана. Утре имам свободен ден, така че няма да има никакъв проблем. Но мисля, че трябва да й кажете. Може би не желае никого.

— Не познавате Рут. Тя има нужда от компания.