Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (16)

16

Късно вечерта седях срещу Люк Къмингс пред чиния с пълнена с краб писия. След разговора с Рут той си беше отишъл. Останах още около половин час. Нито Лий, нито аз споменахме пред майка й за страховете, които ни измъчваха.

Когато напуснах къщата, намерих Люк да седи в колата си, която бе паркирал зад моята. Как може да се устои на мъж, който е чакал толкова дълго, за да те покани на вечеря? Освен всичко друго исках да споделя с него и впечатленията си.

При Хенри беше препълнено, но „нашият“ келнер намери една маса в ъгъла и незабавно ни обслужи. Всичко беше както някога.

— Как прекара следобеда с дамите Маркхам? — попита Люк.

— Следобедът беше интересен. Научих, че в семейството нещо се е променило. Например според Лий Пит изглежда напълно объркан, а тя сега се държи с него съвсем различно. Рут, отново според Лий, се е превърнала във властна майка, а от собствените си наблюдения можех да добавя, че вече пие по-малко. И Лий се страхува, че баща й е замесен в убийството на Елен.

— Наистина ли се страхува? Това е интересно, защото аз също имам такова чувство.

— Ах, не може да бъде, Люк — опитах се да протестирам, макар и собствените ми мисли също да бяха в тази посока.

— Е, успокой нежното си сърце — усмихна се той. — Казах само, че имам такова чувство, а не че съм убеден.

— Но какво показа аутопсията? Ще ми подадеш ли сметаната?

— Извинявай — той ми подаде каничката. — Аутопсията показа, че е убита чрез многократни удари по лявото слепоочие. С тесен тъп предмет с остри ръбове.

— Това ли е всичко, което знаеш?

— Не. Узнахме, или поне така си мислим, но никой не може да го потвърди, че за последен път е яла в неделя на обед. В стомаха имаше следи от салата.

— Може и така да е — рекох аз.

— Ако съдим по това, сигурно е убита в интервала между обед и полунощ, когато Йозеф е разтоварвал ковчезите от колата.

— А времето, през което колата е била паркирана във вътрешния двор от студентите? Стояла е там от много по-рано, от пет или шест часа.

— Не — той изсипа три лъжички захар в кафето си. — Сигурен съм, че е била убита много по-рано. Сложили са я в ковчега, само за да се отърват от нея. Най-големият проблем за един убиец е как да се отърве от трупа.

— Смяташ, че убиецът е запланувал да се отърве от тялото по този начин? Ако е така, значи много добре познава порядките в Медицинския факултет. Студентите е трябвало да се върнат в петък, а не чак в неделя.

— Зная. И затова си мисля, че е било спонтанно решение. Убиецът е искал да остави трупа някъде около болницата или дори към залива. После е видял колата и е решил друго.

— Но това означава, че е знаел предназначението именно на тази кола.

— Ти го казваш — съгласи се той. — Точно затова трябва да е някой, който познава болницата и Медицинския факултет.

— Е, отново стигнахме там, откъдето бяхме тръгнали. Люк, научи ли нещо повече за живота й?

— Не много. Дори не съм сигурен дали тя е имала нещо, което може да се нарече личен живот. Единствената й жива роднина — леля й — живее в един старчески дом на запад. Очевидно Елен Хауърд не е имала близки приятели. Съседите също не знаеха много, но по фотографията идентифицираха Пит Маркхам като обичаен посетител.

— Не съм изненадана. Само думата „обичаен“ ме смущава.

— Означава два или три пъти месечно.

Замълчах, учудена, че една жена може да се задоволи с толкова малко. На мене не би ми било достатъчно. А може и при нея да е било така и затова сега беше мъртва.

— Той ли е бил единственият посетител? Не е ли имало и още някой от болницата, който да я е посещавал? Някой, за когото Пит е бил само прикритие — естествено, без да го знае?

— Възможно е — отвърна Люк и махна на келнера за сметката. — Но съседите не споменаха нищо подобно. Или не са любопитни, или не искат да кажат. Някой спомена, че понякога са идвали някакви хлапета.

— О, боже, дали това не е била Лий?

Той се ухили:

— Знаех, че първо това ще кажеш. Съседката не беше сигурна. Описах й Лий, но тя каза, че всички си приличат.

— Но ако е видяла Лий, поне щеше да е сигурна, че е било някакво момиче.

Сега вече се засмя с глас:

— Изобщо не разбирам как може някой да не различава момчетата и момичетата. Момичетата са устроени по-другояче. Вижда се дори отзад.

— Ти знаеш по-добре — усетих, че се изчервявам. По дяволите, чувствах се като пълен идиот.

Люк плати и ме преведе през тълпата, която чакаше за места в предверието.

Навън въздухът бе свеж, вятърът духаше откъм океана. Седнахме в колата му, която бе паркирана наблизо.

Треперех, въпреки че вътре беше топло. Люк сякаш не мислеше да тръгва. За миг запалката освети лицето му.

— Разкажи ми за тези Маркхам — рече той, захапал цигарата. — Знаеше ли госпожа Маркхам за мъжа си и неговата асистентка?

— Разбира се. Повече от всеки друг. Не знам как се е примирявала с това. Зная само, че аз не бих могла — казах твърдо.

— Не би ли могла? — рече той и се усмихна накриво. Въпросът му прозвуча доста заинтригувано.

— Не, не бих могла — говорех с дълбоко убеждение.

— И какво щеше да направиш?

— Едва ли щях да убия някого, но ако се стигнеше дотам, със сигурност не жената, а съпруга си.

— Така ли? Повечето жени първо обявяват война на съперницата си.

— Но не и аз. Защото ще знам кой наистина е виновен.

— Наистина ли? — той се премести към мен. — Вие, еманципираните жени, разбивате всичките ни теории.

Лицето му бе съвсем близо до моето. Усетих дъха му, когато се засмя.

— Не обичаш ли изненадите? — прошепнах.

— Обичам ги — той докосна устните ми.

Притиснах се до него и изобщо не възразих, когато зацелува лицето и шията ми.

Копнежът ми бе толкова силен, че усетих как стената от неприязън и студенина, която бях изградила за своя защита, започна да рухва. Намерих устните му и езикът ми нежно ги разтвори. Целувахме се така, както не бяхме правили цяла вечност.

Люк леко ме отстрани от себе си и погледът му се плъзна по тялото ми, сякаш ме виждаше за първи път. После ръцете му ме обгърнаха и почувствах, че пламвам цялата. Отворих очи и срещнах погледа му. Езикът му докосна устните ми, а ръцете му ме накараха да обезумея.