Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (24)

24

— Ще погледна в пощенската кутия — вече бяхме пристигнали в Комптън армс.

Открих два плика и въздъхнах. Застраховката на колата ми вече изтичаше и бих се чувствала по-добре, ако тя си струваше тази застраховка.

Люк отиде до телефона и позвъни на доктор Уилкис. Наблюдавах го как набира и как чака да го свържат.

Държах пликовете в ръка и несъзнателно си играех с тях.

За застраховката бях отгатнала.

Другият плик изглеждаше мръсен и смачкан. На предната страна имаше петно, сякаш някой бе стъпил върху него адресът ми бе написан с несигурен почерк, мастилото беше размазано.

Не съм от онзи тип хора, които могат да стоят с часове и да гледат някакъв плик, изпълнени с лоши предчувствия, но честно казано, никога не бях получавала писмо в такъв вид. Разглеждах го заинтригувано, нямаше подател и след като достатъчно дълго изучавах непознатия почерк, го отворих.

Отначало си помислих, че вътре няма нищо. После видях два мръсни шнура. Извадих ги и се опитах да разбера какво е това и кой ми го беше изпратил.

Люк разговаряше с доктор Уилкис. Изглеждаше напрегнат. Стоях с шнуровете в ръка и не знаех какво да правя. Разговорът на Люк продължи дълго. Нервно го чаках да свърши. Той въздъхна и най-сетне затвори.

— Успях да убедя доктор Уилкис да се срещнем — рече уморено той. — Някои хора за нищо на света не искат да ни помагат.

— Люк, виж какво странно нещо получих по пощата — в момента не можех да се занимавам с въздишките му. Подадох му двата шнура. Той ги вдигна пред очите си, после бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади някакви очила и ги сложи. Изведнъж ми се видя съвсем чужд. Не знаех, че носи очила. И ако не бях толкова нервна заради тези тайнствени шнурове, сигурно щях да се усмихна.

— Харесват ми очилата ти — казах аз, докато надничах през рамото му. — Откога ги носиш?

— Откакто ръцете ми станаха твърде къси — той ме погледна закачливо над рамката.

Въртеше шнуровете в ръцете си, после намокри с език пръста си и го прокара по дължината на единия от тях. Пръстът му се изцапа с нещо тъмночервено.

— В какво бяха сложени?

— Ето тук — подадох му плика. — Нямаше нито писмо нито бележка, нищо.

— Но и никакъв подател. Изпратено е от Чарлстън в четири часа вчера след обяд. — Обръщаше плика от всички страни. — Доста смачкан изглежда. Познаваш ли почерка?

— Не.

— Нямаш ли някакви племенници, племеннички или млади братовчеди или братовчедки, които биха могли да ти изпратят подобен подарък?

— Не, нямам никого.

— Хм, да идем до прозореца, за да виждам по-добре.

Цветът на шнуровете стана малко по-жълтеникав. Единият бе дълъг около шест инча, другият — един инч по-къс.

— Виждала ли си някога нещо подобно?

— Да, прилича на кат гут.

— На какво?

— На кат гут. Хирургични конци. Използваме ги в операционната.

— Защо някой трябва да ти ги изпраща?

— Нямам понятие. Ако не е някаква шега, нищо не разбирам. Освен това изглеждат използвани. Това не е ли засъхнала кръв?

— Така изглежда! — той продължаваше да върти шнуровете насам-натам. — Ще ми дадеш ли плика? — посочи към другия, от застрахователната компания. — Ще сложа всичко вътре и ще го занеса в лабораторията на полицията, ако нямаш нищо против.

— Разбира се. Мислиш ли, че тези кървави шнурове биха могли да имат нещо общо със смъртта на Елен?

— Мисля, че всичко, по което има кръв, е важно, щом разследвам убийство — отвърна Люк. — Съжалявам, Ейми. Много бих искал да остана тук. Но тези неща много ме заинтересуваха. Разбираш, нали? Отивам в лабораторията.

— Да, Люк. Върви. Ще се видим утре вечер. Някъде към шест, нали? — не успях съвсем да скрия разочарованието в гласа си. Ядосвах се, че той отново започва да ми липсва.

— Тук ли ще останеш тази вечер?

— Да, лягам си.

— Добре.

— Какво искаше да ми кажеш с това, Люк?

— Нищо определено — прегърна ме той. — Само че всичко е толкова странно. И ти косвено си замесена в случая Хауърд. Ще съм по-спокоен, ако заключиш вратата си и си останеш вкъщи. Освен всичко друго, какво по-добро оправдание би могъл да измисли един ревнив любовник? — усмихна ми се и двамата тръгнахме към асансьора.

— Успя да ме убедиш. Ще ми се обадиш ли за резултатите от експертизата?

— Разбира се, нали писмото е до теб. Но едва ли ще са готови по-рано от утре.

Целунах го и исках да имам смелост да го помоля да се върне. Но не го направих.

Когато се върнах в жилището си, послушно заключих вратата и сложих резето.