Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (28)

28

Когато се върнахме при гостите, Рут отново бе сложила усмивката си, като оръжие. В съзнанието ми пулсираха думите „опасен за другите, опасен за другите“.

Докато търсех Люк, видях Пит сред група студенти по медицина, които в захлас зяпаха известния хирург.

— Още един танц? — прошепна Люк до мен.

Извърнах се и когато го видях, изведнъж ме обхвана усещане за сигурност. Кимнах и тръгнахме към дансинга.

Той чувстваше настроението ми и мълчеше. Движехме се като на самотен остров.

— Хайде да излезем за малко — каза Люк, когато музиката спря. — Искам да огледам къщичката до тенис корта — прошепна той в ухото ми.

— Не е ли по-добре да го направиш сам? Не искаш ли да остана тук и да се погрижа да не те безпокоят?

— Не — усмихна се той. — Ти ще бъдеш моето основание да се разхождам из тъмното. Кой би заподозрял нещо друго, освен че ние двамата търсим някое спокойно местенце?

— Добре си го измислил.

Оказа се, че не сме единствените, които търсят спокойно местенце. На верандата имаше няколко двойки, други бяха в градината. Дрехите на жените просветваха през тъмните дървета и камелиите.

Хванати за ръка закрачихме към тенис корта. Музиката и шумът на празненството останаха зад нас, в хладната октомврийска нощ се долавяха само отделни думи.

— Студено ли ти е? — Люк ме обгърна с ръка.

— Не, много е приятно след горещината и тютюневия дим.

— Мога да те наметна със сакото си — предложи той.

— И така е добре.

Бяхме стигнали до телената мрежа, която заграждаше корта. Пристройката беше тъмна, лампите навсякъде бяха угасени. Минахме покрай азалиите, които растяха около оградата. Люк спря, когато стигнахме под навеса на малката къщичка.

— Мястото е чудесно — каза той тихо.

— За какво? — разтреперих се в хладния нощен въздух.

— За онова, за което ти споменах — зъбите му неочаквано проблеснаха в тъмнината.

Наметна сакото си около раменете ми. Дъхът на тютюн, одеколон и нещо неописуемо топло и близко ме накара да изтръпна. Но този път не от студ.

— Великолепно — рече той. — Вратата е отключена. Да влезем вътре. Ако някой ни открие, разроши косата си, размажи червилото и изглеждай виновна.

Засмях се и го последвах в тъмното помещение. Почувствах ръцете му на гърдите си и изненадващо се загърнах още по-плътно в сакото му.

— Остави това — прошепнах. — Мислех, че си тук служебно.

Той едва потисна смеха си.

— Извинявай, току-що се опитвах да извадя фенерчето си от вътрешния джоб.

— Защо не ме попита, идиот? Къде е то?

— Стой мирна и ще го намеря — бръкна във вътрешния джоб и измъкна едно плоско фенерче.

Светна и насочи тънкия лъч наоколо.

— Какво търсиш? — прошепнах.

— Искам първо да видя дали някой не е имал същата идея — светлината пробяга по креслата и канапето. Помещението беше празно. — Какво е това?

Фенерчето освети един метален предмет, закрепен на земята. Отгоре стоеше самотна ракета за тенис. Когато се приближихме, видях, че бе само рамката. Нямаше струни.

— Апаратът на Рут за опъване на струните — прошепнах аз. Люк се наведе и сложи фенерчето под апарата. Приклекнах до него.

— Какво търсиш сега?

— Струните на тази ракета.

— Аха — преглътнах с усилие при вида на ракетата, която се извисяваше над мен. Сякаш видях една силна, мускулеста ръка, която се протяга към дръжката, изпълнена с омраза и отчаяние. Откъде ли е хванала дръжката? Отпред, предположих, защото раната на Елен беше откъм лявото слепоочие.

— Тук няма нищо — каза Люк. — Махнали са ги.

— Люк — простенах внезапно аз и се вкопчих в рамото му.

— Какво има? — обърна се рязко, а мускулите под ръката ми се изпънаха.

— Спомних си нещо. Нещо важно!

— О, боже, мислех, че си чула някого да се приближава. Готов бях да те хвърля на пода.

— Не, Люк, чуй ме! През деня, когато играх тенис с Лий, видях нещо, което напълно приличаше на шнуровете, които ми бяха изпратени. Видях ги да висят от кофата за боклук отвън.

— Дявол да го вземе. Не мога посред нощ да се ровя из кофи за боклук. Сигурна ли си, че са били струни от ракета за тенис?

— Не съвсем — опитвах се да си спомня как точно изглеждаха. — Когато минахме оттам, Лий хвърли вътре кутиите от кола. Шнуровете висяха отвън и тя просто ги набута вътре. Не зная дали бяха залепнали на капака. Не си спомням, Люк.

— Добре, ако реша да проверя гюмовете, ще трябва да взема и заповед за обиск. Ще се радвам, ако намеря нещо. Сметта сигурно отдавна е изхвърлена.

— Може и да не е. През по-студения сезон сметта се събира само веднаж седмично, а това беше преди три дни.

— Добре. Щом като вече сме тук, искам да хвърля един поглед на тази ракета — той приближи фенерчето плътно до дървената рамка.

Разгледа я внимателно, опипа ръбовете и дупчиците, където минаваха струните.

— Тя има и много други, Люк. Висят на стената.

— Видях ги — той продължаваше настойчиво огледа си. — Ще се погрижа и за тях, когато се снабдя със заповед за обиск. — Но именно тази е била използване. Тъкмо тя е особено подходяща.

Погледнах ракетата.

— Това е любимата ракета на Рут — посочих надписа на дръжката. — Любимата, поне за момента. Какво търсиш по нея?

— Кръв — отвърна отсъстващо той. — Засъхнала кръв.

— О!

— Изглежда чиста, но експертизата ще установи по-точно.

— Смяташ да я вземеш със себе си ли? — чудех се как мисли да я скрие и да я отнесе до колата.

— Никога ли не си чувала за непозволени доказателства? — попита той и угаси фенерчето. — Да вървим.

На вратата се ослуша, отвори я и ние излязохме навън. Олекна ми. Ако сега ни видеше някой, извинението ни щеше да изглежда по-убедително.

— Къде е онази кофа? — запита Люк.

— Оттатък до вратата. Бяла, с оранжев автоматичен капак.

— Мисля, че ще я прегледам. Но не сега. Ако някой ме види там, обзалагам се, че когато дойда за обиска, тя ще е измита и изтъркана идеално.

— Люк, мислиш ли наистина, че Пит или Рут са убили Елен? — не можех да повярвам в онова, което ставаше все по-очевидно.

— Не бързай толкова. Има доста неизяснени фактори в случая. Като се има пред вид що за жена е била Елен Хауърд, ясно е, че е могла да бъде тук с всеки друг. Ако приемем, че наистина сме намерили предмета, с който е убита и убийството е станало тук. Но ще сме сигурни едва когато намерим и други кървави струни или кръв по някоя от ракетите и преди всичко, ако можем да го докажем.

— Разбирам — приближихме се до един от големите чимшири до верандата.

— Ела за малко — Люк ме притегли зад храста.

— Още нещо ли търсиш?

— Не — засмя се той. — Осигурявам си алиби. Привлече ме към себе си и ме целуна със страст, далеч надхвърляща необходимостта от алиби.