Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (18)

18

— Ти ли ще се обадиш или аз?

— Аз — каза Лий. — Страхувах се да го направя, най-вече заради глупавата история с марихуаната. Не искам да ме затворят.

— Той е в отдела за убийствата, а не по наркотиците — успокоих я аз.

— Да-а, сигурно, но ченгето си е ченге. Независимо от това би трябвало да му се обадя още днес.

— Да. Колкото по-рано, толкова по-добре. Кой знае, може докато разговаряш с него да си спомниш още нещо, което да е важно. Ще му е от полза да научи някои подробности. Кога например си тръгна от Елен?

— Към единадесет часа в неделя сутринта. Може би малко по-рано. Спомням си, че камбаната на „Сейнт Майкъл“ биеше за литургия.

— Имаше ли някой при нея, когато ти си тръгна?

— Не, вече ви казах, че Ники си бе отишъл. Оставих я сама — отговори Лий.

— И след това не си я виждала повече?

— Не, върнах се у дома, разопаковах нещата си и цял час слушах татко. После излязох. Отидох у една приятелка и се върнах чак в полунощ. Исках да съм сигурна, че той ще е заспал.

— Какво ти каза баща ти:

— О-о, нали знаете… — тя покри с ръце лицето си, свивайки рамене. — Както обикновено. Колко много ме обича, колко много иска да постигна нещо в живота. После искаше да се сгуша при него, да седна в скута му и отново да бъда неговото малко момиченце. Но вече съм твърде стара за това. Факт е, че отдавна вече съм твърде стара.

Погледнах я внимателно, но косата скриваше лицето й и не можах да видя много.

— И после отиде при приятелката си?

— Да, защо не? — решително отметна косите си назад. — Ако вече сте си изпила колата, ще отида да се уговоря с вашия лейтенант, преди да съм променила решението си.

— Добре. Ще си бъда вкъщи, ако имаш нужда от мен. Лий, ти постъпваш правилно, знаеш го, нали?

— Да-а, струва ми се, че просто имах нужда от някого, който да ме успокои. Не искам да създавам неприятности на никого, искам единствено да се измъкна от тази история. Благодаря, Ейми — рече тя с плаха усмивка.

— Няма защо — тръгнах към вратата.

Хвърлихме кутиите в кошчето за смет и Лий набута вътре и два тъмни шнура, които някак странно висяха отвън. После затвори вратата от телена мрежа.

Точно тогава се появи Рут. Почакахме, докато слезе от колата и се приближи към нас.

— Тенис ли играхте? — запита тя и ме изгледа хладно от глава до пети. — Хубаво. Лий, вече е време да се приготвиш за вечеря.

Тя се обърна и сковано закрачи към къщата. Стана ми неприятно, без да зная защо. Рут не бе особено общителна и не очаквах да ме приеме кой знае колко сърдечно. Независимо от това ми се стори, че направо ме отряза.

— Вече трябва да си тръгвам, Лий. Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Разбира се. Ще се обадя на лейтенант Къмингс и ще взема един душ. Имам телефон в стаята си, не се безпокойте. Още веднъж ви благодаря, Ейми.

Сложих ракетата на рамото си и тръгнах. Лий ми бе дала достатъчно материал за размисъл, но в момента ме занимаваше държанието на Рут. Дали причината бе у мен, или у Лий? Или у двете, защото бяхме заедно?

Спрях на паркинга в Комптън армс и се качих в жилището си.

След един коктейл от водка и портокалов сок се почувствах по-добре. Изпитвах приятна физическа умора след тениса и реших да сготвя скариди с пикантен сос. Сложих водата да заври, докато се къпех. Тъкмо когато се връщах в кухнята, за да сложа скаридите във водата, телефонът иззвъня. Беше Люк.

— Току-що говорих с Лий Маркхам. Искам да се посъветвам с теб. На четири очи. Съгласна ли си?

— Невъзможен си, Люк — засмях се аз.

— Зная — рече той иронично.

От смеха му ме побиха тръпки.

— Добре, ела тук. Но те предупреждавам, нищо друго, освен разговори тази вечер!

— Както искаш. До скоро.

Влязох в кухнята и извадих още скариди от хладилника.

Люк изглеждаше уморен. Свали сакото си и разхлаби вратовръзката.

— Нали не съм закъснял за вечеря? — запита той, докато се настаняваше на единственото удобно кресло.

— Не съвсем. След малко ще съм готова.

По някаква необяснима причина се подразних от факта, че той намира за съвсем естествено да се грижа за яденето му. Защо мъжете веднага си извоюваха привилегии? Въпреки това попитах:

— Искаш ли да пийнеш нещо? Имам водка и портокалов сок.

— Звучи добре — каза той някак безпомощно. — Да ти помогна ли?

— Не — отклоних предложението, виждайки, че той не гори от желание да го изпълни.

— Предполагам знаеш какво искаше да ми каже Лий Маркхам?

Подадох му питието, седнах на един стол и протегнах храчката си до неговите към кушетката.

— Да. Ще ти бъде ли от полза?

— В момента всичко е от полза. Знаеш ли, че колкото повече неща научавам, толкова картината става по-странна. Защо, за бога, й е трябвало на Елен Хауърд да участва в измисленото отвличане на дъщерята на любовника си?

— Сигурен ли си, че е участвала?

— Така изглежда — каза той мрачно. — Все пак сега се опитваме да открием Ники, за да го потвърди. От миналата седмица не се е прибирал вкъщи. Лий ми даде някои адреси, където се мотаел обикновено.

— Вярваш ли на всичко, което тя ти разказва, Люк? Призна ми, че тогава е вземала наркотици. Не зная дали са били с успокояващо или с възбуждащо действие, не исках да я разпитвам в детайли, защото можеше да млъкне съвсем.

— И това трябва да се има предвид. Но тя е умна, а този Ники ще допълни картината. Добре е, че имаш връзка със семейството. Всяка помощ сега е от значение.

— Не знам колко стабилна е тази връзка — рекох аз и отидох в кухнята. Докато приготвях яденето, му разказах колко студено се бе държала с мен Рут днес след обед.

— Не мога да си го обясня. Може би през последните дни ме виждаше твърде често. Във всеки случай няма да ходя повече там, освен ако специално не ме покани. Хайде да сядаме — сложих чиниите на масата.

— Ммм — опита той. — Не е лошо. Но къде са зеленчуците? Не си ли чувала за балансирано хранене?

„По дяволите — помислих си аз, — те всички са еднакви!“

— Сядай и си дръж устата — нахвърлих се върху него. — Вземи няколко витамина, ако чак толкова се притесняваш.