Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (17)

17

Обичам всичко да е наред. Харесвам точните пациенти, точните хирурзи и ми е приятно, когато всеки се справя с работата си.

Рядко се случва, но срядата бе един такъв особен ден. Не знаех дали настроението ми всъщност не бе повлияно от изминала нощ. Достатъчно е да кажа, че имахме хубав ден. Дори с Пит Маркхам се работеше лесно, сякаш нищо не се беше случила.

Когато отворих вратата на жилището си този следобед, телефонът вече звънеше.

— Ейми? — беше Лий Маркхам. — Имате ли днес следобед много работа?

— Не. Току-що се прибрах. Какво ти тежи на сърцето?

— Ами — рече колебливо тя, — от доста време си мисля, струва ми се, че трябва да поговоря с някого. Казахте, че познавате онзи лейтенант от полицията, нали?

— Да, познавам го добре. Искаш ли да говориш с него?

— Не — каза тя бързо. — Най-вече защото не съм сигурна. Мисля, че вие можете да му го кажете, ако сметнете, че е от значение.

— Добре, Лий. Ще го направя, но помиели, че ако наистина е важно, пак ще трябва ти да му го кажеш.

— Знам, но бих предпочела преди това да поговоря с вас.

— Разбира се. Ще дойдеш ли тук?

— Не — отвърна тя. — Мислех си, че ако имате желание, може да поиграем малко тенис. Мама излезе и ако се върне, едва ли ще има нещо против, че играем заедно. Не искам тя или татко да научат, а ако дойда у вас, ще се учудят.

— Добре. Ще се преоблека и ще дойде след около половин час. Но те предупреждавам, че в най-добрия случай играя доста посредствено.

— Няма значение — разсмя се тя. — Аз също. Един голям тенисист в семейството стига.

Взех старата си ракета под мишница и тръгнах към дома на Маркхам.

Чух Лий да играе срещу стената още докато прекосявах поляната. „Тя просто ще ме помете от корта“, мислех си ядосано при звука на ритмичните удари.

— Здравей — извиках и отворих вратата. — Струва ми се, че съвсем не играеш зле.

Тя ловко хвана топката с лявата си ръка и обърна към мен младото си запотено лице.

— Улучвам собствените си топки, но не и тези на другите — засмя се тя. — Елате да поиграем. Ще се разгреете.

Застанахме от двете страни на линията и дълго играхме.

Упражнявахме дълги, равни удари. Тя имаше добър форхенд, ударите се посрещаха с лекота. После открих защо не се смяташе за добър играч. Не владееше добре сервиса. Някога вземах уроци при един седемдесет и две годишен професионален тенисист, който особено държеше на сервисите. Това бе единственото, с което наистина се справях добре. С другото — не.

След като криво-ляво изиграхме един сет, тя се приближи до мрежата и ми махна.

— Ще донеса една кола и ще седнем отсреща. Ако мама дойде, ще се правим, че току-що сме седнали да почиваме.

Кимнах, все още запъхтяна.

— Да, ще се преструваме, че имаме нужда от почивка — изпъшках аз и се насочих към скамейката. Тръшнах се върху нея и погледнах към Лий, която тичаше от другата страна на корта. Върна се с две кутии кола. Видях, че дори не се е задъхала и се почувствах стара.

— Е? — запитах, след като възстанових нормалното си дишане. — За какво искаш да говориш с мен?

— Първо искам да ви питам нещо — въртеше кутията с кола в ръцете си и съсредоточено я разглеждаше. — Важно е да се научи нещо за хората, с които Елен е била преди да умре, нали?

— Да. Точно това се опитва да установи лейтенант Къмингс. Той е разпитал съседите и персонала на болницата, но не е научил кой знае какво.

Слушаше ме спокойно и с върха на обувката си си играеше с едно камъче.

— Хайде, Лий — настоях аз. — Познаваш ли някого, при когото тя е била в неделя следобед или с когото е била?

— Не в неделя следобед, а в неделя предобед. В неделя предобед аз бях при нея. През двата почивни дни бях при нея. А също и Ники.

Трябваше да бъда изненадана, но кой знае защо, не бях.

— Искаш да кажеш, че ти и Ники сте били в къщата й, когато тя е била на гости при леля си?

— Не — усмихна се тя иронично. — И през двата почивни дни Елен беше в града. Върна се още миналата сряда. Същия ден нахлухме при нея.

— Разкажи ми всичко, Лий — окуражих я аз. — Възникват цял куп въпроси. Това е времето, през което ти уж беше отвлечена. Знаеше ли Елен?

— Едва ли. Всичко започна като шега, разбирате ли? Ники ме закачаше и питаше на колко ли ще бъда оценена, но аз не му обръщах много внимание. До гуша ми бе дошло от мама и татко и от цялата тази измъчена обстановка и само исках да се махна оттук. Сега вече не съм сигурна дали Елен е знаела. Някои неща ми направиха впечатление.

— Какво например?

— Например това, че Елен изобщо не предложи да отиде до вкъщи или поне да се обади, за да знаят къде съм. Сякаш се радваше, че сме при нея. Дори доста ехидно ни попита къде искаме да спим. Имах чувството, че донякъде й доставя удоволствие да се прави на сводница. Ейми, трябва да ви кажа нещо. Ники и аз вземахме наркотици. Шокирана ли сте? — тя бързо ме погледна.

— Не, още през нощта в стаята ти ми стана ясно, че си взела нещо. Съжалявам, че си стигнала дотам, но да се върнем при Елен. Спомняш ли си и нещо друго?

— Да. Спомням си, че тя и Ники много си приказваха. Винаги, когато се приближавах, ми се струваше, че прекъсвам разговора им. Не си спомням всичко. Но си мислех, че му е хвърлила око.

— И ти нямаше нищо против?

— Не — изсумтя презрително тя. — Намирах го забавно. Но сега ясно си спомням, че я чух да кара Ники да се обади по телефона рано сутринта, преди да са почнали операциите. Ейми, мисля, че тя му помогна да разиграе моето отвличане, и мисълта за това ме плаши до смърт.

— Лий, ти каза ли на родителите си, че си била при Елен? — запитах предпазливо.

— Не — рече развълнувано тя. — Затова първо исках да разговарям с вас, а не с тях. Не искам да научат. Не искам и полицията да научи, защото тогава веднага ще си помислят, че баща ми я е убил заради мене.

— Е, да — въздъхнах обезкуражено. — Това несъмнено би могло да се приеме като мотив. Но да не бързаме със заключенията, Лий. След като сме сигурни, че те не знаят къде си била, можеш да бъдеш спокойна. Щом не си им казала, може и Ники да го е направил.

— Не, не би имал никакъв интерес. Той си отиде още в петък сутринта, когато аз се върнах оттук. Казах му, че баща ми ме е видял и че знае, че не съм отвлечена и няма да плати.

— Лий, трябва да поговорим с лейтенант Къмингс. Дори и затова, че той трябва да знае всичко, което се е случило около нея в дните преди смъртта й. А и защото съседите са казали, че са я посещавали някакви хлапета. Ако те разпознаят теб и Ники, ще стане по-лошо, отколкото ако му разкажеш сега. Той е много прецизен. Не би предприел нищо, ако няма доказателства. След като родителите ти не знаят, че си била при Елен, не виждам никаква причина.

— Сигурно сте права — въздъхна тя. После нервно се засмя. — Никога не бих повярвала, че ще сътруднича на този човек.